Решение № 1202 от 29.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 8452/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). С Решение № 7556 от 13.05.2023 г., постановено по гр. дело № 20221110128498 по описа за 2022 г. на СРС, 63 състав, съдът е осъдил •••••••мо средно училище „А.К.“, с БУЛСТАТ •••••••, със седалище и адрес на управление в гр. София, район К..П, бул. ••••••• да заплати на М. И. И., с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. Враца, ж.к. ••••••• следните суми: 13913, 60 лева – обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ вр. чл. 219, ал. 6 ЗПУО при прекратяване на трудовото правоотношение след придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 31.05.2022 г. до окончателното плащане; 3880, 35 лева – мораторна лихва за периода от 01.09.2019 г. до 31.05.2022 г., като е отхвърлил предявения иск за мораторна лихва за разликата над уважения размер от 3880, 35 лева до пълния предявен размер от 4116, 44 лева и за периода от 02.07.2019 г. до 31.08.2019 г. Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – •••••••мо средно училище „А.К.“, с БУЛСТАТ •••••••, с която обжалва решението в частта, в която е осъден да заплати на ищеца в първоинстанционното производство – М. И. И., ЕГН •••••••••• следните суми: 13913, 60 лева – обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ във вр. с чл. 219, ал. 6 ЗПУО при прекратяване на трудовото правоотношение след придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 31.05.2022 г. до окончателното плащане; 3880, 35 лева – мораторна лихва за периода от 01.09.2019 г. до 31.05.2022 г. В жалбата са изложени оплаквания, че решението на първоинстанционния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Въззивникът поддържа, че ищцата доброволно се е отказала да получи обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ от ответника, без да се засяга правото да го получи впоследствие от следващото училище, в което ще работи, защото там неговият размер ще бъде по-голям. Счита, че от разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ следва, че обезщетението се изплаща само веднъж, като в закона нямало указание, което да определя, че само работодателят, при който лицето работи при придобиване право на пенсия е законово задължено да плати обезщетението, поради което ПГ Туризъм платила обезщетението на ищцата при прекратяване на трудовия договор. Това плащане според въззивника прави недопустимо искането на ищеца ответникът да плаща втори път. На следващо място излага, че ищцата не отговаряла на изискванията на чл. 219, ал. 6 ЗПУО, тъй като в периода 06.10.2015 г. – 01.07.2016 г. е работила като помощник директор АСД в Средно училище „Св. св. Кирил и Методий“, гр. Криводол, която длъжност не била педагогически специалист. Поради неоснователност на иска за главница, счита за неоснователен и иска по чл. 86 ЗЗД. Счита, че няма предявен иск за заплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, тъй като петитумът на иска визира чл. 219, ал. 6 ЗПУО. Моли за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове като неоснователни и недоказани, както и за присъждане на сторените разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство – М. И. И., с ЕГН ••••••••••, с който оспорва подадената въззивна жалба. Излага подробни съображения за неоснователност на доводите на жалбоподателя. Счита решението на първоинстанционния съд за правилно и законосъобразно, поради което моли да бъде потвърдено. Претендира разноски. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. Решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за мораторна лихва за разликата над уважения размер от 3880, 35 лева до пълния предявен размер от 4116, 44 лева и за периода от 02.07.2019 г. до 31.08.2019 г., е влязло в сила като необжалвано. Неоснователни са доводите за недопустимост на решението. Петитумът на исковата молба съответства на обстоятелствена част на същата. Квалификацията на иска се преценява въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения (които формират основанието на исковата претенция) и съобразно вида и обема на формулираното в петитума искане за защита. Съдът не е обвързан от посочената от ищеца правна квалификация, а е длъжен сам да определи правното основание на иска. В случая, определянето на правната квалификация на иска е осъществено в рамките на дискреционната власт на съда, съобразно фактическите твърдения в исковата молба, на които заявеното искане за защита не противоречи. Като вън от изложеното, в случая същата правна квалификация е дал и ищецът в петитума на исковата молба – чл. 222, ал. 3 КТ във вр. с чл. 219, ал. 6 ЗПУО, а и самата разпоредба на чл. 219, ал. 6 ЗПУО препраща към разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ, в която се съдържа уредбата на претендираното право. Доводите на въззивника за недопустимост на иска поради платено на ищцата обезщетение при прекратяване на трудовия договор от следващ работодател, също са неоснователни. Така изложените аргументи биха могли да имат отношение към основателността на иска, но не и към неговата допустимост. В настоящия случай решението на СРС в обжалваната част е допустимо, като постановено по допустим иск, надлежно предявен от легитимирана страна при наличието на необходимите положителни процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки. Решението в обжалваната част е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка с доводите в жалбата за неправилност на решението, въззивният съд е необходимо да добави следното: С приетия от първоинстанционния съд (без възражения от страните) доклад по делото, са отделени за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между тях е имало трудово правоотношение, по което в периода от 07.09.2016 г. до 01.07.2019 г. ищцата е заемала при ответника длъжността „старши учител общообразователен учебен предмет – икономически дисциплини“, когато на 01.07.2019 г. същото е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, поради придобито от ищцата право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Спорните между страните въпроси и в първоинстанционното, и във въззивното производство се свеждат до това: 1) какви са последиците от извършения от ищцата на 28.06.2019 г. отказ да получи обезщетение, в т.ч. дали по силата на това изявление същата е отложила упражняването на правото при следващ работодател, както и дължи ли се плащане на обезщетение от ответника след като такова вече е било платено от следващ работодател; 2) отговаря ли ищцата на изискването по чл. 219, ал. 6 ЗПУО – да е заемала длъжността педагогически специалист през последните 10 години от трудовия си стаж и изключва ли се приложимостта на тази разпоредба в случай, че ищцата не е заемала непрекъснато длъжности, свързани с преподавателска работа в сферата на образованието през последните 10 години. В исковата молба ищцата е основала претенцията си в посочения размер на разпоредбата на чл. 219, ал. 6 от Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО), съгласно която при прекратяване на трудовото правоотношение с педагогически специалисти, които през последните 10 години от трудовия си стаж са заемали длъжност на педагогически специалист в държавна или общинска институция на бюджетна издръжка от системата на предучилищното и училищното образование, се изплаща по- голям размер на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ – в размер на 10 брутни работни заплати. За успешното провеждане на иска по чл. 222, ал. 3 КТ във вр. чл. 219, ал. 3 ЗПУО ищецът следва да докаже: наличието на трудово правоотношение между страните; че същото е прекратено след придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст; че през последните 10 години от трудовия стаж е заемал длъжност на педагогически специалист в държавна или общинска институция на бюджетна издръжка от системата на предучилищното и училищното образование. Обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ е от категорията плащания, наречени в правната теория „гратификационни“ – изразяващи благодарността на работодателя спрямо работника или служителя. Когато придобитият при един и същ работодател трудов стаж е над 10 години, с общата трудовоправна норма законодателят е предвидил това плащане да е в по-голям размер, защото по характера си то изразява признателността на работодателя към излизащия в пенсия за неговия принос и лоялност, засвидетелствани с продължителната работа. Разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ (в действащата при прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата редакция) постановява – при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж – на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за 6 месеца, като обезщетението може да се изплаща само веднъж. От редакцията на разпоредбата е видно, че фактическият състав, който поражда за работодателя задължение за плащане на гратификацията по чл. 222, ал. 3 КТ включва два позитивни елемента – прекратяване на трудовото правоотношение и придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и един негативен – плащането се дължи само веднъж, т. е. работникът или служителят преди това да не е получавал гратификацията. Правото на увеличения размер на гратификацията е обусловено от един допълнителен критерий – работникът или служителят да е придобил последните 10 години трудов стаж при един и същ работодател, преди прекратяване на трудовото правоотношение. Преценката за наличие на предпоставките се извършва от работодателя, която на общо основание подлежи на съдебен контрол. От посочените елементи, формиращи фактическия състав на плащането по чл. 222, ал. 3 КТ, съществено значение има предпоставката еднократност на обезщетението, което се изплаща само веднъж, при настъпване на посочените в правната норма условия – прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Право на пенсия за осигурителен стаж и възраст се придобива само веднъж, съответно обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ може да се получи само веднъж – при възникване на правото за пенсия. Налице е съвпадение между точния разум и текста на правната норма, която не е повлияна от други (странични) норми, които да изменят приложното поле, в резултат на което, работникът или служителят следва да реализира правото си на обезщетение при този работодател и по това правоотношение, при действието на което е възникнало правото му на пенсия, респ. плащането по чл. 222, ал. 3 КТ се дължи от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, при когото първоначално е придобито правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Ако впоследствие работникът или служителят отново постъпи на работа, независимо дали се е пенсионирал, при следващото прекратяване на трудовото правоотношение, той няма право на това обезщетение. Претенцията спрямо работодателя, при когото правото е първоначално възникнало обаче се запазва на общо основание. От този работодател работникът или служителят може да търси гратификацията по общия ред, стига да не е погасена по давност. В този смисъл е приетото от Върховния касационен съд при преценката на принципа за еднократност на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ с решенията по гр. дело № 969/2014 г., четвърто г. о. и гр. дело № 1296/2013 г., трето г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК – принципът на еднократност на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, включен изрично в хипотезиса на нормата произтича от това, че работникът или служителят придобива право на пенсия веднъж и това право възниква към определен момент; той може да го реализира спрямо този работодател и то по това правоотношение, при действието на което е възникнало правото; придобилите и упражнили правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст при прекратяване на последващи трудови правоотношения нямат право на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ. Такова разрешение на поставения правен въпрос е дадено и с решението по гр. дело № 2506/2005 г., трето г. о., ВКС – ако ищцата е придобила право на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ при предходно прекратяване на трудовото правоотношение, тя няма право на обезщетение на същото основание от следващия работодател, като без значение е обстоятелството дали тя реално е получила обезщетение при предходното уволнение; от значение е обстоятелството, че тя вече е придобила правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ при другия работодател. С оглед на изложеното, в съдебната практика няма никакво съмнение, че задължен по смисъла на чл. 222, ал. 3 КТ е този работодател, при когото първоначално е придобито правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Ако впоследствие работникът постъпи на нова работа, независимо от това дали е упражнил правото си на пенсия или не, той няма право на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ. Претенцията спрямо работодателя, при когото правото е първоначално възникнало обаче се запазва на общо основание. От този работодател работникът или служителят може да търси обезщетението по общия ред, стига да не е погасено по давност. В този смисъл са: Решение № 50082 от 14.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1463/2022 г., III г. о., ГК, Решение № 270 от 24.03.2014 г. по гр. д. № 1296/2013 г. на III г. о., ВКС, Решение № 15 от 02.02.2016 г. по гр. д. № 2520/2015 г. на III г. о., ВКС, Решение № 49 от 05.04.2017 г. по гр. д. № 3521/2016 г. на III г. о., ВКС, Решение № 235 от 03.07.2014 г. по гр. д. № 969/2014 г. на IV г. о., ВКС, Определение № 80 от 24.01.2018 г. по гр. д. № 2050/2017 г., на IV г. о., ВКС и мн. др. С оглед на гореизложеното, заплащането на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ от следващия работодател на ищцата (СПГ по туризъм) няма погасителен ефект по отношение на задължението на настоящия ответник. Това плащане не е предмет на настоящото дело и касае отношения между лицето, извършило плащането (СПГ по туризъм) и ищцата, в чиято полза е отишло плащането, но не освобождава ответника в настоящото производство, който както се изясни по-горе, е работодателят, задължен по смисъла на чл. 222, ал. 3 КТ спрямо ищцата. След като фактическият състав, от който произтича вземането за обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ е предвиден в закона, то възникването му не е обусловено от постигането на съгласие. Страните, които са активно и пасивно материалноправно легитимирани да отговарят за обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ вр. чл. 219, ал. 6 ЗПУО също са предвидени в закона и не зависят от волята на страните по правоотношението. Постигането на съгласие между лицето, имащо право на обезщетение и работодателя, който го дължи, по силата на което се уговарят, че обезщетението ще бъде платено от следващ работодател не поражда правно действие, тъй като противоречи на закона. Такова съгласие нито погасява задължението на действителния длъжник, нито е в състояние да обвърже следващ работодател и да го превърне в длъжник. С оглед на гореизложеното, неоснователен е доводът на въззивника, че отказът на ищцата от 28.06.2019 г., обективиран в подаденото заявление до работодателя (л. 37 от делото на СРС) и в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение (л. 11 от делото на СРС), води до промяна в материалноправната легитимация (т.е. че за задължението следвало да отговаря следващият работодател на ищцата – СПГ по туризъм). След като не е налице спор, че ищцата е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, докато е била страна по трудово правоотношение с ответника, то именно последният дължи и заплащането на дължимото обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ при прекратяване от страна на ответника на трудовото правоотношение с ищцата на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, поради придобито от нея право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Неоснователни са възраженията на въззивника, че ищцата доброволно се е отказала да получи обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ от ответника, без да се засяга правото да го получи впоследствие от следващото училище, в което ще работи, защото там неговият размер ще бъде по-голям. Изявлението на ищцата, обективирано в заявление до работодателя и в заповедта за прекратяване на правоотношението, не поражда твърдените от ответника правни последици и не е в състояние нито да освободи ответника от законовото му задължение, нито да обвърже следващ работодател. Това свое задължение работодателят не може да изключва по договорен път. Отделно от изложеното моментът, в който възниква вземането по чл. 222, ал. 3 КТ е изрично посочен в закона – при прекратяване на трудовото правоотношение. В настоящия случай между страните не е налице спор, а и от приложените писмени доказателства (заповед за прекратяване на трудовия договор, удостоверяването в трудовата книжка, извършено от работодателя и пр.) е видно, че трудовото правоотношение е прекратено, считано от 01.07.2019 г. В същото време от приложеното заявление и датата на процесната заповед е видно, че отказът на ищцата да получи обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ е извършен на 28.06.2019 г. (каквито са и твърденията на самия ответник), т.е. преди да е възникнало вземането за обезщетение. Отказът от невъзникнали субективни права е недействителен и не поражда правно действие, освен ако такава възможност не е предвидена изрично в закона, каквото хипотеза не е налице. С оглед на гореизложеното, безспорно се установява, че задължен по смисъла на чл. 222, ал. 3 КТ е имено ответникът. По отношения на размера на претенцията на ищцата, основан на разпоредбата на чл. 219, ал. 6 ЗПУО, въззивният съд намира следното: Понятието „педагогически специалист“ е въведено с приемането на Закона за предучилищното и училищното образование (обн., ДВ, бр. 79 от 13.10.2015 г., в сила от 01.08.2016 г.), като не е познато в действащото преди това законодателство – Закон за народната просвета (отм.), Закон за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план (отм.) и подзаконовите нормативни актове по прилагането им. Независимо, че в предходната нормативна уредба е употребявано друго понятие („педагогически кадри“), в същата се съдържа сходно правило, според което на дългосрочно работещите в сферата на образованието се изплаща по-висок размер на обезщетението при пенсиониране. Така съгласно чл. 1, ал. 2 ПМС № 31/11.02.1994 г., „педагогическите кадри“, които през последните десет години от трудовия стаж са работили в организации и звена на бюджетна издръжка в сферата на образованието, имат право на увеличен размер на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ. В съдебната практика по приложението на чл. 1, ал. 2 ПМС № 31/11.02.1994 г. вече е имало повод изрично да се подчертае, че за целите на уредения увеличен размер на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ понятието „педагогически кадри“ има по-широко значение, като определящо за характеристиката му е притежаваната от лицето педагогическа квалификация и правоспособност, но няма изискване през всичките 10 години трудов стаж то непрекъснато да е заемало длъжности, свързани с преподавателска работа в сферата на образованието. Нещо повече – прието е, че с оглед благодарствения (гратификационен) характер на обезщетението и недопускането на нарушение на принципите за равенство и недискриминация, право на увеличения размер имат и лица, чиято трудова заетост не е била изцяло в сферата на образованието, но и заемащи длъжности в сферата на социалните грижи, за които лицето е насочено и/или предпочетено с оглед притежаваната от него педагогическа квалификация (в този смисъл Решение № 140 от 18.01.2019 г. по гр. д. № 2809/2017 г. на IV г. о., ВКС, Решение № 188/07.04.2011 г. по гр. д. № 984/2010 г. IV ГО, Определение № 642 от 24.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 89/2017 г., III г. о., ГК). Съдът намира, че това тълкуване намира приложение и по отношение на действащия чл. 219, ал. 6 ЗПУО, в който употребеното понятие „педагогически специалисти“ само заменя изоставеното с този закон понятие „педагогически кадри“, като няма основание да се смята, че целта на законодателя е била да ограничи приложението на правилото за изплащане на по-висок размер на обезщетението само до лицата, които осъществяват единствено преподавателска дейност. Ето защо следва да се приеме, че за да бъде изпълнена обсъжданата предпоставка е достатъчно осъществяването на две основни изисквания – наличието на педагогическа правоспособност и квалификация и през последните десет години от трудовия му стаж лицето да е работило в организация на бюджетна издръжка в сферата на образованието (Определение № 951 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 1539/2010 г. на IV г. о., ВКС). В настоящия случай, между страните не е налице спор, а и от приложените трудови книжки на ищцата е видно, че същата притежава педагогическа правоспособност и квалификация, като цялата трудова заетост е прослужена в държавни и общински институции на бюджетна издръжка в сферата на образованието, поради което са осъществени всички предпоставки по чл. 219, ал. 6 ЗПУО. Възприемането на противното тълкуване, според настоящия съдебен състав, би довело да поставяне в неравнопоставено положение на лицата, притежаващи педагогическа квалификация и правоспособност, които (както в случая на ищцата) са служили в държавни и общински институции на бюджетна издръжка в сферата на образованието много повече от 10 години и са заемали длъжности, свързани с преподавателска работа в сферата на образованието, макар и не непрекъснато, но за тях правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ е възникнало след влизането в сила на ЗПУО и съответно се възприеме тълкуване, според което право на увеличения размер на обезщетението имат единствено лицата, които през всичките 10 години трудов стаж непрекъснато са заемали длъжности, свързани с преподавателска работа в сферата на образованието. В действителност с приемането на разпоредбата на чл. 219, ал. 6 ЗПУО се предвижда по-голям размер на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ и в този смисъл разпоредбата създава по- благоприятно положение за лицата, за които правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ е възникнало след влизането в сила на ЗПУО. Това обаче е така, доколкото не се придава по-тясно значение на употребеното в разпоредбата на чл. 219, ал. 6 ЗПУО понятие „педагогически специалисти“. Следва да се отбележи и обстоятелството, че ЗПУО е в сила от 1.08.2016 г., докато основният стаж на ищцата е в периода, предхождащ приемането му, поради което ако се възприеме тезата, че гратификационното плащане в увеличен размер по чл. 222, ал. 3 КТ във вр. с чл. 219, ал. 6 ЗПУО, което като действащо право към датата на прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата с ответника, е приложимо в настоящата хипотеза, но се сподели твърдението на въззивника, че същото се отнася само до лицата, които през последните 10 години от трудовия си стаж са заемали длъжност на педагогически специалист (в тесния смисъл на понятието) в държавна или общинска институция на бюджетна издръжка от системата на предучилищното и училищното образование, то подобно тълкуване би влязло в колизия с принципа на равнопоставеност по чл. 6 от Основния закон. В случая е необходимо съдът да тълкува конформно разпоредбата на чл. 219, ал. 6 ЗПУО с чл. 6 от Конституцията, доколкото с приемането на закона, законодателят не следва да поставя в по-неблагоприятно положение лицата, за които е възникнало правото по чл. 222, ал. 3 КТ след приемането на ЗПУО с тези, за които същото право е възникнало преди влизането в сила на новия закон по отношение на тълкуването и обхвата на понятието „педагогически специалисти“. Бидейки действащо право, разпоредбата на чл. 219, ал. 6 ЗПУО следва се тълкува и прилага, като се съобразяват изискванията на принципа на правовата държава, установен в чл. 4, ал. 1 от Конституцията, включващ принципа на правна сигурност и принципа на материална справедливост, и се възприеме по-широко значение на понятието „педагогически специалисти“ (такова, каквото е възприемано до този момент) като определящо за характеристиката му продължи да бъде притежаваната от лицето педагогическа квалификация и правоспособност, без да се поставя изискване през всичките 10 години трудов стаж лицето непрекъснато да е заемало длъжности, свързани с преподавателска работа в сферата на образованието. Трудовите права са неразривно обвързани с динамичните промени в социално-икономическата сфера, които в определени случаи обективно препятстват реализирането на правото на труд, но и с промените в законодателството, чието тълкуване не следва да засяга неоправдано легитимните правни очаквания на засегнатите от нормативните промени лица. Във всеки отделен случай съдът е длъжен да анализира и съобрази конкретните обстоятелства по делото, за да не се допусне приложение на по- неблагоприятна трудовоправна норма и неравно третиране на педагогическите специалисти/кадри в областта на трудовите им права. Както се посочи по-горе, според настоящия съдебен състав, обратното (стеснително) тълкуване на разпоредбата на чл. 219, ал. 6 ЗПУО във вр. с чл. 222, ал. 3 КТ би било в противоречие с целта и смисъла на закона, респ. с благодарствения характер на обезщетението и би създало необоснована разлика в третирането на педагогическите специалисти/кадри. Възприетото от настоящия състав тълкуване е в съответствие и с един от основните принципи в правото – на равенство и недискриминация (чл. 6 от Конституцията на РБ, чл. 14 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, вр. с чл. 1 от Протокол 1), който изисква от държавата равно отнасяне към еднакви, или сходни случаи, респ. допуска неравно отнасяне към нееднакви случаи в зависимост от разликата между тях – като тогава разликата в третирането има за цел да премахне съществуващото неравенство и води до равенство по същество. Предвид изложеното, няма пречка, при съобразяване на конкретните обстоятелства за всеки отделен случай, лице – педагогически специалист (при по-широкото тълкуване на това понятие), да получи увеличения размер на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ вр. с чл. 219, ал. 6 ЗПУО, когато през последните 10 години преди пенсионирането трудът е полаган в организации и звена на бюджетна издръжка в сферата на образованието, като определящо за характеристиката му на педагогически специалист се възприеме притежаваната от лицето педагогическа квалификация и правоспособност без да се поставя изискване през всичките 10 години трудов стаж то непрекъснато да е заемало длъжности, свързани с преподавателска работа в сферата на образованието, щом са налице двете основни изисквания – наличието на педагогическа правоспособност и квалификация и през последните десет години от трудовия му стаж лицето да е работило в организация на бюджетна издръжка в сферата на образованието. Така даденото тълкуване на понятието „педагогически специалисти“, употребено в чл. 219, ал. 6 ЗПУО във вр. с чл. 222, ал. 3 КТ съответства на буквата и смисъла на закона като това понятие безспорно има по-широко значение и включва повече длъжности, които имат отношение към реализацията на педагогическата дейност. Тълкуването на понятието „педагогически специалист“ в смисъл на учител – преподавател, се явява необосновано стеснително и ако законодателят би имал предвид само учителите, не е имало пречка да използва това конкретно понятие в текста на закона (в този смисъл Определение № 642 от 24.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 89/2017 г., III г. о., ГК). С оглед на гореизложеното, неоснователно е възражението на въззивника, който оспорва част от периода – от 06.10.2015 г. до 01.07.2016 г., през който ищцата е заемала длъжността „помощник-директор по административно-стопанската дейност“. Тази длъжност е изпълнявана в СОУ „Св. Св. Кирил и Методий“ – гр. Криводол (т. е. в учреждение на бюджетна издръжка в сферата на образованието) при наличието на педагогическа правоспособност и квалификация от ищцата, поради което са изпълнени изискванията по чл. 219, ал. 6 ЗПУО (за същата длъжност вж. Определение № 951 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 1539/2010 г. на IV г. о., ВКС). Както се посочи по-горе, ищцата притежава педагогическа правоспособност и квалификация, като цялата трудова заетост е прослужена в държавни и общински институции на бюджетна издръжка в сферата на образованието. Както е разяснено в практиката на ВКС, тъй като Бюрото по труда не е работодател по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ, това време не се счита за прекъсване на трудовия стаж и не се отразява на правото на лицето да получи увеличен размер на обезщетението при пенсиониране (така напр. Решение № 140 от 18.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2809/2017 г., IV г. о., ГК). По изложените съображения следва да се приеме, че в тежест на ответника е възникнало задължение да заплати на ищцата обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ вр. чл. 219, ал. 6 ЗПУО в размер на 10 брутни работни заплати. С приетия доклад по делото първоинстанционният съд е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че размерът на последно полученото от ищцата брутно трудово възнаграждение се равнява на 1391, 36 лева, поради което предявеният иск за главница в размер на 13 913, 60 лева се явява основателен и като такъв следва да се уважи, както правилно е приел и първоинстанционният съд. По отношение на иска с правно основание чл. 86 ЗЗД във въззивната жалба на ответника не се сочат конкретни доводи за неправилност на решението, поради което достатъчно е съдът да посочи, че за да е основателен предявеният иск, в тежест на ищцата е да докаже наличието на главно задължение и изпадане на длъжника в забава, което в случая е сторено, поради което предявеният иск за мораторна лихва е основателен за сумата от 3 880, 35 лева за периода от 01.09.2019 г. до 31.05.2022 г. Поради съвпадение на правните изводи на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение в обжалваната част, следва да бъде потвърдено като правилно, а въззивната жалба – оставена без уважение. По разноските: При този изход на спора, жалбоподателят няма право на разноски. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът-ответник следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия – ищец действително направените от него разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер 1 400 лева Предвид изложените съображения, Софийски градски съд, ГО, IV-А въззивен състав