Решение № 21909 от 1.12.2025 г. на Софийски районен съд по дело № 32685/2024 г.

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК. Подадена е искова молба от „Йеттел България“ ЕАД (с предишно наименование „Теленор България“ ЕАД) срещу А. Ф. Г., като се твърди, че страните се намирали в облигационни отношения по сключени договори, както следва: 1) договор за мобилни услуги от 10.08.2020 г. с предпочетен номер +••••••••••, с абонаментен план Тотал+, месечна абонамента такса от 33, 99 лева, за срок от 24 месеца, до 10.08.2022 г; 2) договор за лизинг на мобилно устройство от 10.08.2020 г., по силата на който на ответницата е предоставено за ползване мобилно устойство Nokia 1.3 Dual Black за срок от 23 месеца срещу заплащане на месечна лизингова вноска от 1, 89 лева, съгласно погасителен план към договора, и с право на абоната след изтичане на 23-месечния срок да придобие собствеността върху лизинговата вещ срещу заплащане на сумата от 1, 89 лева. Твърди се, че стандартната цена на мобилното устройство без абонамент е 289, 90 лева, а общата цена на лизинговата вещ с избраната от абоната програма Тотал+ е 85, 36 лева, т.е. отстъпката, която получила ответницата, възлизала на 204, 54 лева. Отделно от това ответницата била сключила застраховка с месечна застрахователна вноска от 3, 99 лева; 3) договор за мобилни услуги от 22.12.2020 г. с предпочетен номер +•••••••••, с абонаментен план Тотал+, месечна абонамента такса от 34, 99 лева, за срок от 24 месеца, до 22.12.2022 г. Поддържа, че ответницата не била изпълнила задълженията си по договорите, като дължала следните парични вземания: 1) по договор за мобилни услуги от 10.08.2020 г. с предпочетен номер +•••••••••• – сумата от 195, 72 лева, представляващи цена на незаплатени абонаментни такси за периода от 15.01.2021 г. до 14.04.2021 г., 2) сумата от 26, 46 лева, представляващи незаплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 10.08.2020 г. за мобилно устройство Nokia 1.3 Dual Black за периода от м.06.2021 г. до м.07.2022 г.; 3) сумата от 99, 63 лева, представляваща неустойка за разваляне, поради виновно неизпълнение на договора за мобилни услуги от 22.12.2020 г., формирана като сбор от три месечни абонаментни такси, както и сумата от 211, 02 лева – неустойка за разваляне на договора за мобилни услуги от 10.08.2020 г.. Навежда доводи, че ответницата не била изпълнила задълженията си по договорите, поради което бил неизправна страна. Сочи, че е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, която била връчена на ответницата по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което имал правен интерес от предявените искове. Иска да бъде признато за установено, че ответницата дължи претендираните суми. Претендира присъждането на деловодни разноски. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответницата, чрез особения представител, като е направен отвод за недопустимост на предявените искове, тъй като на различни места в исковата молба били посочени физически лица, различни от ответницата. Поддържа, че исковете са неоснователни, тъй като са недоказани с оглед ангажираните с исковата молба писмени доказателствени средства. Навежда доводи, че нямало доказателства и основания за предсрочна изискуемост на вземанията преди иницииране на заповедното производство. Твърди неравноправност на договорната клауза, предвиждаща, че всички съобщения от кредитора се считат за получени и узнати, ако бъдат изпратени на адреса на длъжника. Прави възражение за нищожност на клаузата, предвиждаща задължение на абоната за плащане на претендираната от ищеца неустойка, поради неравноправност и противоречие с добрите нрави, като излага доводи в тази насока. Освен това издадените от ищеца съобщения към фактури не представлявали доказателство за удостоверените в тях правнорелевантни обстоятелства, тъй като същите представлявали частни свидетелстващи документи, обективиращи изгодни за техния издател факти. Иска отхвърляне на предявените искове. Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното: СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. чл. 229 ЗЕС, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 342, ал. 1 ТЗ. При извършена служебно справка на основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ се установява, че ищецът „Йеттел България“ ЕАД е правоприемник и с предишна търговска фирма на „Теленор България“ ЕАД. Спорното материално право е обусловено от осъществяване в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валидно възникнало облигационно между страните по договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги; 2) ищецът да е предоставил на ответницата далекосъобщителни услуги; 3) да е налице валидно уговорена неустоечна клауза; 4) ищецът да е упражнил надлежно правото си да развали договора, поради виновно неизпълнение от страна на ответницата. Ищецът носи доказателствената тежест, тоест процесуалното задължение да установи пълно и главно посочените по-горе материални предпоставки на предявените искове, а ответницата следва да установи, че е заплатила претендираните суми. По отношение договорът за лизинг спорното материално право е обусловено от проявлението в обективната действително на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валидно сключен договор за лизинг на мобилно устройство и/или аксесоари; 2) ищецът да е предоставил на ответницата мобилното устройство и/или аксесоарите за ползване. Ищецът носи доказателствената тежест, тоест процесуалното задължение да установи пълно и главно посочените по-горе материални предпоставки на предявените искове, а ответницата следва да установи, че е заплатила претендираните суми. Представен е Договор за мобилни услуги от 10.08.2020 г. с предпочетен номер +••••••••••, сключен между А. Ф. Г. от една страна, в качеството на потребител и „Теленор България“ ЕАД друга страна, в качеството на оператор. По силата на договора оператора предоставя на потребителя електронни мобилни услуги, а потребителят за задължава да заплаща последните, съобразно ползването им и уговорените в договора цени. Приложен е Договор за лизинг от 10.08.2020 г., сключен между „Теленор България“ ЕАД от една страна, в качеството на лизингодател и А. Ф. Г. от друга страна, в качеството на лизингополучател. По силата на договора, лизингодателя предоставя на лизингополучателя за ползване устройство марка „Нокиа“, модел „1.3. Dual Black, а лизингополучателят се задължава да заплаща уговорената лизингова цена от 1, 89 лева за 23 бр. месечни лизингови вноски. Съобразно чл. 4 от договора с подписването му лизингополучателят декларира и потвърждава, че е получил от лизингодателя устройството предмет на договора, като устройствата по договора са годни за употреба. Представен е Договор за мобилни услуги от 22.12.2020 г. с предпочетен номер +•••••••••, с абонаментен план Тотал+, месечна абонамента такса от 34, 99 лева, за срок от 24 месеца, до 22.12.2022 г., сключен между А. Ф. Г. от една страна, в качеството на потребител и „Теленор България“ ЕАД друга страна, в качеството на оператор. По силата на договора оператора предоставя на потребителя електронни мобилни услуги, а потребителят за задължава да заплаща последните, съобразно ползването им и уговорените в договора цени. Договорът за мобилни услуги е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, като при липсата на доказателства за неговата неавтентичност, последният обвързва страните с оглед обективирани в договора изявления и произтичащите от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК. По правната си същност договорът за предоставяне на мобилни услуги представлявала двустранен, консенсуален, възмезден, комутативен договор по силата на който за мобилният оператор се пораждат следните облигационни задължения: 1) да предостави „електронна съобщителна услуга“ по смисъла на § 1, т. 17 ДРЗЕС – т.е. услуга включваща пренос на сигнали по електронни съобщителни мрежи, включително услуги по преноса, осъществявани чрез мрежи за радиоразпръскване; 2) да изпълни точно – в количествен, качествен и темпорален аспект с грижата на добрия търговец (арг. чл. 302 ТЗ), така че да осигури безпрепятствена възможност на насрещната страна да ползва реално от предоставената услуга. А за насрещната страна по договора се поражда задължението да заплати ползваното количество електронни съобщителни услуги – за мобилна телефония, мобилни съобщения и мобилен интернет. Прието и неоспорено е заключението на СТЕ от което се изяснява, че за пеирода от 15.01.2021 г. до 14.04.2021 г. по процесните договори за мобилни услуги са предоставени такива, като същите са подробно описани от експерта. Изрично е посочено, че през целия процесен период ответникът е имал непрекъснат достъп до процесните услуги, като тяхното деактивиране е станало на 07.05.2021 г., като за периода услугите са били потребявани. В о. с. з. от 03.11.2025 г., експертът е заявил, че е работил по извлечения от електронните системи на ищеца, вкл. и по издадените фактури, като всички релевантни обстоятелства са посочени в обстоятелствената част на заключението. Съдът, като взе предвид заключението на СТЕ, съобразно правилото на чл. 202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като е изготвено обективно, компетентно и добросъвестно. Вещото лице е отговорили изчерпателно на поставените задачи, като по делото липсват доказателства, че експертът е недобросъветен или заинтесован от изхода на правния спор. По отношение оспорването развито от ответника в о. с. з., съдът счита същото за неоснователно. Възприемането на заключението на вещото лице от решаващия съд не е обусловено от оспорването му или не от страните по делото, поради което отсъствието на направено възражение е правно ирелевантно както за неговата обективност, така и за значението му за крайния правен резултат по делото – в този смисъл напр. Решение № 144 от 7.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 806/2009 г., II т. о., ТК; Решение № 393 от 1.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4703/2008 г., II г. о., ГК. В случая експертът е обяснил подробно как е достигнал до изводите си, като ясно и точно в констативно-съобразителната част на заключението си е посочил въз основа на какви данни е работил, за да достигне до изводите си. Фактът, че по делото не са представени информационните системи и масиви на ищеца не може да доведе до това, че заключението на експертът е непълно, неточно или неясно. Няма как в цялост да се приложи в рамките на делото цялата информационна система, която в случая е компютърна, за да същата да е налична по делото. Напротив, вещото лице с оглед разпоредбата на чл. 195, ал. 1 ГПК е било допуснато именно за установяване на обстоятелства за които се изискат специални знания и връзките между тях. Достатъчно е вещото лице да е посочило в заключението си и да е направило извадки от съответните компютърни и/или информационни системи, за да може да се направи извод как експертът е достигнал до заключенията си. Нещо повече в случая няма оспорване от страна на ответника, че компютърно-информационните (т. нар. „билинг“) системи на ищеца отчитат грешно или са манипулирани, което да изисква от експерта изначалното тяхно изследване, за да може да се направи извод дали фактите и връзките между тях отразени в този източник на данни са обективни. Подобен въпрос на експерта в случая не е и поставян. Настоящият съдебен състав намира, че с оглед разпределената доказателствена тежест по отношение договорите за мобилни услуги и плащането на дължимите по тях вземания ищецът е провел пълно и главно доказване на всички материални предпоставки, поради което исковете следва да бъдат уважени в цялост. По отношение на претенциите за неустойки за развалянето на процесните договори за мобилни услуги, съдът намира, че същите не се дължат. Според дефиницията на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП „Потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Следователно в случая длъжника има качеството на потребител, поради което при преценка на заявлението и представените към него доказателства, съдът следва да спази императивните правила на закона и да осигури потребителската защита предвидена в разпоредбите на чл. 143 и сл. ЗЗП. Нещо повече глава XIV от ЗЕС в разпоредбите на чл. 225 и сл. ЗЕС също ползва понятието потребител. А съгласно правилото на чл. 37, ал. 1 от Указ № 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове, думи или изрази с утвърдено правно значение се използуват в един и същ смисъл във всички нормативни актове. При това положение, настоящият съдебен състав намира, че трябва да отбележи, че според нормата на чл. 147а ЗЗП При сключване на договор при общи условия с потребител общите условия обвързват потребителя само ако са му били предоставени и той се е съгласил с тях. Съгласието на потребителя с общите условия се удостоверява с неговия подпис. Търговецът или упълномощен негов представител е длъжен да предаде подписан от него екземпляр от общите условия на потребителя. Тежестта на доказване на изразеното от потребителя съгласие с общите условия и получаването им при подписване на договора се носи от търговеца. Клаузата за съгласие с общите условия на договора и деклариране на получаването им от потребителя, включена в индивидуалните договори, не е доказателство за действителното приемане на общите условия и получаване на екземпляр от потребителя. Граматическото, систематичното и телеологическото тълкуване на чл. 147а, ал. 1-5 ЗЗП, води до извод, че за да потребителя да бъде обвързан от общите условия, когато договора е сключен при общи условия са налице две кумулативни изисквания – от една страна общите условия да са му предадени и то в подписан екземпляр от търговеца, а от друга страна потребителят изрично да се е съгласил с общите условия, което съгласие практически се извършва изявление – т.е. с подписването на общите условия от потребителя и то недвусмислено. За пълнота следва да се посочи още, че клаузата относно претендираната неустойка, представляваща стойността на тримесечни абонаментни такси и отстъпка от цената на месечна абонаментна такса, е договорена извън присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, съобразно заложените за това критерии в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. В случая в противоречие на добрите нрави с клаузата за неустойка е регламентирана имуществена облага за мобилния оператор в размер, какъвто би получил, ако договорът не е прекратен, но без да е уговорено предоставянето и ползването на каквато и да било услуга на абоната. С договора не са уредени насрещни права за абоната, съпоставими с предвидената неустойка при прекратяване на договорните отношения и това от своя страна противоречи на добросъвестността и създава основание за неоснователно облагодетелстване на една от страните в правоотношението, която в случая е мобилният оператор. В случая е без правно значение, че вземанията за неустойка са до размера на три стандартни месечни абонаментни вноски. Независимо от размера, до който се претендира неустойка, то вземането за същата се основава на нищожно съглашение. Налице е изначална недействителност на неустоечното съглашение поради противоречието му с добрите нрави още при сключването на договора. Следва да се посочи още, че клаузата, предвиждаща неустойка при разваляне на договора в размер на част от стойността на отстъпките от абонаментните планове и мобилни устройства за съответните телефонни номера и устройства, противоречи на закона и добрите нрави и поради факта, че е неясна и объркваща и води до неоснователно обогатяване на мобилния оператор. Съдът счита, че при така уговорената неустойка липсва яснота относно вида на тези отстъпки, които се имат предвид в клаузите, и начина на определяне на тази дължимата „част“ от тях от абоната, в случай че договорът бъде развален по негова вина. В разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП е предвидено, че клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин. В решенията по дела на СЕС – С-26/13 с С-96/14, Van Hove, се приема, че „изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, следва да се схваща като налагащо и задължение в договора да е прозрачно изложен точният механизъм, за който се отнася съответната клауза, както и евентуално отношението между този механизъм и механизма, предвиден в други клаузи, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици“. Това е принцип в общностното потребителско право, който следва да бъде спазван и прилаган, залегнал и в националното законодателство, не само в цитираната по-горе норма на ЗЗП, а и в предходните разпоредби, съдържащи примерно изброяване на видове неравноправни клаузи в потребителското право, доколкото при неясно и двусмислено формулиране на задълженията на потребителя същият остава в невъзможност да прецени икономическите последици от сключения договор, респективно финансовата тежест, която поема при допускане на неизпълнение. С оглед данните по делото настоящият състав на съда намира, че в конкретния случай съществува обоснована вероятност обсъжданото вземане за неустойка да се основава на неравноправна клауза в договора, сключен с потребителя. По делото не става ясно каква част от стойността на отстъпките по абонаментни планове потребителят би дължал към момента на разваляне на договора. Следователно, така уговорената неустойка се явява неравноправна и съответно нищожна на основание чл. 146, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП във връзка с чл. 143, т. 5 от ЗЗП във връзка с чл. 3, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Констатираната неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП на клауза на потребителски договор, която не е индивидуално уговорена /няма данни потребителят да е разполагал с възможност да влияе върху съдържанието на предварително изготвените клаузи, и конкретно върху тази за неустойка/, няма за последица намаляване на неустойката до размер, който не е необосновано висок, а води до нейната нищожност на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Отделно от горното трябва да се отбележи и един телеологически аргумент – с предоставянето на отстъпка от мобилните устройства, оператора цели един по-далечен резултат привличането на клиенти. Тоест, икономически съобразно е да се направи отстъпка от цената на устройство, което очевидно за ищеца не води до загуба, а до постигане на последваща лукративна цел – т.е. печалба. Това обаче води до икономически риск, че е възможно поради различни причини облигационното отношение да се прекрати (ликвидира) в период по-ранен от предвиденото в договора. При това положение, търговските отстъпки предоставяни от мобилния оператор съставляват икономически риск за него. Противно на правилата на чл. 143 и сл. от ЗЗП е с договорна клауза да се прехвърли икономическият риск от търговеца на потребителя, след като целта практически е била лукративна, т.е. печалба от страна на търговеца. При това положени се достига до нетърпимия резултат, че неустойката не постига заложеното в закона като цели (чл. 92, ал. 1 ЗЗД), а цели да минимизара икономическият риск за търговеца, който самия той е заложил в договорите си, но иска да прехвърли върху потребителя. Подобно търговско поведение не само е в противоречие с правилата за равноправните клаузи, но противоречи и на идеята на добри търговски практики. Налице са други инструменти за минимизиране („хеджиране“) на риска. По отношение претенциите за заплащане на незаплатени лизингови вноски за предоставени устройства, съдът като взе предвид събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност намира следното: Договорът за лизинг е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, като при липсата на доказателства за неговата неавтентичност, последният обвързва страните с оглед обективирани в договора изявления и произтичащите от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК. В случая с оглед неоспорената клауза на чл. 4 от договорите и при извършено граматическо, систематично и телеологическо тълкуване, съдът намира, че претенцията е доказана в достатъчна степен, за да изпълни стандарта на доказателствената тежест за пълно и главно доказване. Тоест – по делото в достатъчна степен ищецът е доказал факта на предаването на лизинговите вещи за ползване. По делото не са ангажирани, респ. събрани доказателства, че ответникът е заплатил дължимите суми, поради което и с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Ирелевантни са съображенията на ответника, че липсвало обявена предсрочна изискуемост преди заповедното производство и такава не била обявявана. Няма значение дали е обявена предсрочна изискуемост или същата е настъпила в хода на производство, или е обявена с исковата молба, тъй като това не съставлява различно основание на иска – така Решение № 15/09.05.2017г. по т. д. № 60034/2016г. на ВКС, I г.о; Решение № 139/5.11.2014 г. на І-во т.о. по т. д. № 57/2012 г.; Решение № 7/19.05.2017 г. по гр. д. № 60053 /2016 г. на ВКС, ГК, II г. о. „…не може да се игнорира, че съществува валидна облигационна връзка по договора за кредит при условията договорени от страните кредитор и кредитополучател. Липсата на точно изпълнение по тях, без настъпилите последици на надлежно обявената предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора за кредит, съобразно договореното по актуален погасителен план, подписан от страните за погасяване на задължението – главница и лихви, следва да бъде съобразено в рамките на исковото производство по чл. 422 ГПК. Длъжникът – ответник по иска дължи изпълнение макар и само до онази част, по отношение на която е настъпил падежът, договорен от страните.“. Тоест, предсрочната изискуемост касае единствено за изгубване от длъжника на предимството на срока – арг. чл. 71, ал. 1 ЗЗД. Извод в противна насока не би могъл да се направи и от възприетото в Решение № 139/05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о. В тази насока настоящият съдебен състав е съобразил и постановките на Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК. При този изход на правния спор с правна възможност да претендират заплащането на деловодни разноски разполагат и двете страните. Ищецът е поискал присъждането на деловодни разноски, като е доказал, че действително е сторил такива, поради което на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съобразно уважената част от исковете, следва да му се присъди сумата от 658, 83 лева, представляващи деловодни разноски и адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и заповедното производство. Ответникът не е поискал присъждането на деловодни разноски и не е доказал, че действително е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал.3 ГПК, съобразно отхвърлената част от претенциите не следва да му се присъждат деловодни разноски. Така мотивиран Софийският районен съд