Решение № 764 от 5.3.2025 г. на Районен съд - Варна по дело № 5002/2024 г.

Предявен е иск от Г. А. К., с ЕГН •••••••••• срещу „К." ЕООД, с ЕИК ••• с искане съдът да постанови решение с което обяви клаузата на чл. 3, ал. 2, т. 9 на Договор за паричен заем № 897519/20.07.2023 г. за нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.първо от ЗЗД поради противоречие със закона, а в евентуалност на основанието същата клауза на чл.3, ал.2, т.9 на Договор за паричен заем № 897519/20.07.2023 г. да се обяви за нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.трето от ЗЗД поради накърняване на добрите нрави; Предявен е и кумулативно съединен осъдителен иск за осъждане на „К." ЕООД, с ЕИК ••• да плати на Г. А. К., с ЕГН •••••••••• сумата в размер на 35.25 лева, с която ответникът се е обогатил неоснователно, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното заплащане на сумата; Ищцата претендира заплащане на разноските за производството в т.ч. адв.възнаграждение. Посочва банкова сметка по която ответникът може да плати задължението IBAN: ••• Титуляр: Г. А. К.. Твърденията в молбата са, че на 20.07.2023г. между страните е сключен Договор за паричен заем №897519 по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата заем в размер на 200 лева. Съгласно чл.3, ал.2, т.9 от Договора заемателят дължи „такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем" в размер на 35.25 лева. Ищцата счита, че същата такса е нищожна на следните основания: Съгласно чл. 10а, ал.1 Закона за потребителския кредит /ЗПК/, кредитор може да събира от потребител такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Но съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 кредитор не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Смятам, че услугата, описана в договора за заем като „Такса за експресно разглеждане" има характер на действие, свързано с усвояването на кредита, за което действие разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява заплащането на такси. Разглеждането на заявление за предоставяне на заем категорично представлява част от действията по усвояване на кредита. Противоречието с чл. 10а, ал. 1 и 2 води до нищожност на таксата съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК във връзка с чл.26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД. Клаузата е нищожна, тъй като е неравноправна клауза по смисъла на ЗЗП, на основание чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, поради противоречие с императивни норми на закона. Договарянето, че кредитополучател ще заплати горепосочената такса противоречи на закона и добрите нрави, внася неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. Възлагането на потребител да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитор са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя като по-слаба икономически страна. Поради горепосоченото е изпълнен общия състав на чл. 143 от ЗЗП и в светлината на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка тази клауза следва да бъде квалифицирана като неравноправна, съответно непораждаща правни последици за потребителя. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договор за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. В случая кредиторът се задоволява с посочване на размер на ГПР без да пояснява как е определен този размер и какви допускания съдържа. В случая събраната такса представлява разход, който следва да бъде включен при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита /ГПР/, което не е сторено. При положение че таксата бе включена от кредитора в ГПР, то нормативно установения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК максимален размер на ГПР ще бъде надвишен. В условията на евентуалност ищцата счита същата клауза на договора за нищожна поради противоречие с добрите нрави. Възлагането на потребител да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитор са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя като по-слаба икономически страна. Общата дължима сума от заемателя за погасяване на заема в размер на 239 лева е заплатена изцяло от ищцата на 03.08.2023 г. за което представя платежно нареждане. В общата дължима сума е включена и таксата, която счита за нищожна. Предвид нищожността на посочената клауза, кредиторът се е обогатил неоснователно, събирайки таксата и дължи нейното връщане на кредитополучателя на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Описаните обстоятелства обуславят правния интерес на ищцата за предявяване на съединените искови претенции срещу ответника. В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника с който оспорва изцяло предявените искове и моли за отхвърлянето им. По допустимостта на исковата молба Смята, че настоящото производство, разглеждано самостоятелно, е недопустимо поради това, че правото на иск е упражнено при условията на злоупотреба с право. В рамките на няколко месеца от ищеца са подадени 9 /девет/ искови молби срещу финансови институции от групата на Е. В. Ф., ЕИК/ПИК •••, чиято собственост са „С.К." ООД, ЕИК ••• и „К." ЕООД, ЕИК •••, като пет от тях са срещу настоящия ответник. Исковите молби са напълно идентични, като с тях се оспорват идентични кредитни продукти, предоставени чрез девет договора, като във всеки един от тях страните са уговорили такса за експресно разглеждане на исканията за предоставяне на кредит. Така в настоящото производство, както и в предходното се оспорват идентични условия за плащане на експресна услуга с напълно еднакви аргументи, като кредитори по договорите са дружества с един собственик. От изложеното е видно, че разделянето на споровете по деветте договора в девет отделни производства е с единствената цел да се възложи в тежест на ответника заплащането на разноски в прекомерен размер. Образуваните гр. дела пред Районен съд Варна са със следните номера: гр.д. № 5963/2024 г., гр.д. 4060/2024 г., гр. д. № 679/2024 г. - обявено за решаване, гр. д. № 5002/2024 г. и гр. д. № 2589/2024 г. срещу К. ЕООД. Гр. д. № 677/2024 г., гр. д. № 14936/2023 г. гр. д. № 4259/2024 г. и гр. д. № 6123/2024 г. срещу С.К. ООД. Граждански дела 14963/2023 г. и 2589/2024 г. са решени и в полза на ищеца са присъдени разноски, а гр. д. № 679/2024 г. е обявено за решаване. С деветте напълно еднакви искови молби се оспорват девет договора за кредит, сключени между страните с идентични кредитни услуги, респективно при идентични условия. Като тези условия се атакуват в девет отделни производства с напълно еднакви аргументи. Въпреки че ищцата е имала възможността да получи защита на правата си в рамките на едно производство, като предяви в една искова молба идентичните си искове и претенциите си за недействителност на договори в цялост и на отделни договорни клаузи, тя е образувала девет с целта да се обогати за сметка на ответника с многократно по-високия размер на присъдените в тежест на последния разноски. Това е видно от самите размери на осъдителните искове по дела. Намирам процесуално поведение на ищеца за очевидна злоупотреба с процесуални права, противоречаща на принципа за законност и добросъвестност в процеса, прогласен в чл. 3 ГПК "Участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината."Съобразно установената съдебна практика съдът е длъжен служебно да следи дали извършваните пред него процесуални действия отговарят на правилото за добросъвестност, която страните си дължат по силата на чл. 3 от ГПК, като при установяване на поведение, несъобразено с това правило, съдът не следва да уважава неоснователните искания на страните, а да ги дисциплинира със средствата на ГПК, както и да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право /Определение № 174/26.04.2021 г. по ч. гр. д. № 560/2021 г. на ВКС III г.о.: Определение №52/24.01.2017 по дело №222/2017 на ВКС ГК. IV г.о.: К. с/у Италия, № 9381/81, 25 юни 1987 г., Серия A № 119: Шюрмели с/у Германия, № 75529/01, 8 юни 2006 г.: М. с/у България, № 21558/03, 2 септември 2010 г., Б. с/у Л., № 44978/98, 15 юли 2003 г., Кюркчян с/у България, № 44626/98, 24 март 2005 г.: /Определение № 222 от 21.03.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1076/2014 г., III г. о., ГК, : Чирикоста и В. с/у Италия, № 19753/92, 4 декември 1995 г., Серия A № 337-A: Определение № 636 на Пловдивския апелативен съд от 25.11.2015 г. по гр. дело № 596/2015 г./ Предвид изложеното по-горе в настоящия случай мол и съдът да противодейства на извършената злоупотреба с право, като: а)по реда на чл. 213 ГПК съедини гр. д. № 4060/2024 г., гр. д. № 5963/2024 г. и гр. д. № 5002/2024 г. в едно производство и постанови едно общо решение по тях. Налице е съществена идентичност между делата и ищцата има единствена цел генериране на все по-високи разноски за ответното дружество. Към настоящия момент делата са на един и същи етап, твърденията, аргументите и оспорванията са идентични, предявени са напълно идентични искания, процесуалните представители и на двете страни са едни и същи. Най- съществената прилика между делата е, че обстоятелствата на които се основават исковете са еднакви, поради което спорният предмет и правният въпрос, по които следва да се произнесе съдът е един по деветте производства. А именно нищожна ли е уговорката за плащане на допълнителната услуга за експресно разглеждане. Разглеждането на деветте производства съвместно и постановяването на едно общо решение би отговаряло в най-пълна степен на принципите на гражданския процес: добросъвестно упражняване на процесуалните права от страните под страх от отговорност за вреди, състезателното начало и равенството между страните в производството. Не на последно място, и процесуална икономия, тъй като така съдът няма да бъде задръстван от напълно идентични молби, искания и становища по отделни производства, респективно задължен да се произнася по всички тях поотделно, а и ищецът ще може в най-пълна степен и кратки срокове да получи разрешение на инициираните от него спорове. В духа на изложеното по-горе районните съдилища съединяват предявените самостоятелно производства, които имат едни страни и идентични искове. Така Определение № 14630/03.04.2024 г. по гр. д. 4102/2024 г. на СРС, 41 с-в: Определение № 120/24.01.2024 г. по гр. д. № 52/2023 г.: Протоколно определение от о.с.з., проведено на 31.01.2024 г. по гр. д. № 1058/2023 г. на РС - гр. Петрич, I-ви състав: Протоколно определение от о.с.з., проведено на 31.01.2024 г. по гр. д. № 1195/2023 г. на РС -гр. Петрич. б)при условията на евентуалност, в случай че делата не бъдат съединени, ответникът моли при уважаване на иска да не се присъждат разноски в полза на ищцата, доколкото такива вече са й присъдени по дело между настоящите страни по примера на заслужаващата високо признание практика на Софийски градски съд в Решение от 21.01.2021 г. по в. гр. д. № 6572/2019 г. на II-Г състав, Определение № 2927/07.03.2023 г. по ч. гр. д.№ 1597/2023 г. на ЧЖ-VI-A състав, Определение № 11379/10.11.2022 г. по в. ч. гр. д. № 11595/2022 г., Определение № 4836 от 18.04.2023 г. по ч. гр. д. № 4272/2023 г. Практиката на СГС е подходящ пример за това как съдилищата трябва да реагират на подобни опити да се шиканира процеса и да се задръства съдебната система с изпразнени от съдържание дела. До извод за недължимост на разноски при множество заведени идентични дела са достигнали и други Районни съдилища, които оставят без уважение искането на ищеца за присъждане на разноски поради наличието на злоупотреба с право при предявяване на многобройни дела в отделни производства срещу „С.К." ООД. Така Определение № 296 от 08.05.2024 г. по гр. д. № 851/2023 г. на Районен съд - гр. Смолян и Определение № 27213/03.08.2023 г. по гр. д. № 55943/2023 г. на 36 с-в, в които Районният съд се е позовал на Определение № 174 от 26.04.2021 г. по ч. гр. д. № 560/2021 г. на ВКС, III г.о.: Определение № 5356 от 28.04.2023 г. по в. ч. гр. д. № 4277/2023 г. на СГС, ЧЖ-1-Д и Определение № 8441 от 11.07.2023 г. по в. ч. гр. д. № 7344/2023 г. на СГС. Съществува също пространна практика на Върховния административен съд (ВАС) относно злоупотребата с право на разноски по Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ), която следва да бъде приложима и в гражданския процес по аргумент на по-силното основание, доколкото съгласно чл. 144 АПК за неуредените въпроси в дял III "Производство пред съд" субсидиарно се прилага Гражданският процесуален кодекс. Според ВАС преценката за това дали е злоупотребено с дадено право от участник в конкретно съдебно производство е на решаващия съд, който се основава на изследване поотделно и в съвкупност на събраните в съответния казус доказателства. Върховните съдии допълват, че при упражняване на акцесорното право на разноски и при изрично възражение от ответната по делото страна за присъждането им с твърдения за злоупотреба с право - в случая конкретно по отношение присъждането на адвокатско възнаграждение, съдът дължи проверка за наличие на злоупотреба с процесуални права от страната, на която е оказана правна помощ, тъй като черпене на права, включително акцесорни, от недобросъвестно поведение в процеса е недопустимо. Последствието при установяване на факта на недобросъвестно упражнени процесуални права от жалбоподателя по смисъла на чл. 3 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК е, че акцесорното право на адвокатско възнаграждение на адвоката му не следва да бъде признато с оглед недопускане целеното обогатяване за сметка увреждане на насрещния субект. /Определение № 13243 от 08.10.2019 г. по адм. д. № 11401/2019 на Върховния административен съд: Решение № 14629 от 31.10.2019 г. по адм. д. № 3257/2018 на Върховния административен съд, Пето отделение/. Изрично се позовава на практиката на СЕС, която дава указания на националните съдилища в смисъл, че основният критерий, който съдът следва да прилага при разпределянето на разноските по дела като настоящото, е именно добросъвестното упражняване на права от страна потребителя, както в съдебния, така и в извънсъдебния етап от отношенията му с търговеца - Така Решение на Съда от 13 юли 2023 г. по дело C-35/22 на СЕС, Решение на Съда от 21 март 2024 г. по дело С- 417/22 на СЕС. В този смисъл се позовава и на Решение на Районен съд - гр. Варна, 14 с-в по гр. д. № 14940/2023 г. от 27.05.2024 г., съгласно което: „Ищцата има заведени множество граждански дела с идентичен предмет срещу ответника и срещу други кредитори / към момента 21 дела/, като исковите молби по всички тях са с абсолютно идентични твърдения, аргументи и искания за вземания по сключени от нея множество договори за парични заеми. Изложеното води на извод, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност....Делото не се отличава с фактическа и правна сложност, тъй като аргументите по всички дела, които са образувани по искови молби на ищцата са абсолютно идентични.. Възниква въпроса за правния интерес да се води настоящото производство, тъй като ползата за ищеца е пренебрежимо малка, а разноските многократно надвишават задължението. Следва да се отбележи, че самия ищец въпреки че е завел множество гр. дела срещу ответника и срещу други кредитори продължава да сключва идентични договори със същите кредитори, които договори са идентични по вид и със същите условия. Съдът приема това поведение като злоупотреба с право, имащо за цел единствено обогатяване на ищеца и на упълномощен от него представител, което е в нарушение на принципа за добросъвестност и на добрите нрави по аргумент на чл.3 ГПК." По основателността на исковата молба Неоснователни са претенциите на ищеца за обявяване недействителността на клаузата на чл. 3, ал. 2, т. 9 от процесния договор за потребителски кредит, поради противоречие с императивните изисквания на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите, както и за връщане на сумата от 35, 25 лева. Действителността на клаузите на процесния договор за потребителски кредит е обусловена от това, че са покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) по реда на който е сключен договора. В доказателство на твърденията си прилагам Лог файл по договор за паричен заем № 959918 и 897519, които проследяват в хронологичен ред всички настъпили събития в кредитното правоотношение. Заедно с лог файла прилагам и попълнените от кредитополучателя Искане за сключване на договор за кредит, както и изпратения му на имейл адрес ••• Стандартен европейски формуляр (СЕФ). Общите условия на „К." ЕООД са публично достъпни на •••. но също са били разгледани от ищеца при кандидатстването му за кредит, респективно приети, както е видно от лог файла. Оспорената клауза за такса за експресно разглеждане е възможност за потребителите на продукта да получат разглеждане на отправеното искане за сключване на договор за кредит в много по-кратък период от време от стандартния. Тази допълнителна услуга е незадължителна, съответно за включването й в предмета на услугата предоставяне на кредит ищецът е изразил изрично желанието си, за което свидетелства позиция 14 от Лог файла. Същата не представлява задължително условие за отпускане на кредита, а възможност за приоритетно разглеждане на искането за отпускане на такъв. Кредитополучателят е имал възможността да сключи договор и да получи искания от него кредит и без услугата за експресно разглеждане, но осъзнато е избрал краткия срок за разглеждане на искането си. От представения лог файл се вижда това, че ищецът е получил експресно разглеждане на искането си и е получил заемната сума в рамките наняколко часа след подаване на искането си в системата на кредитора. Дружеството е изпълнило точно в количествено и качествено отношение поетото задължение за бързо разглеждане на искането за кредит, за което е получил предварително определената и одобрена от кредитополучателя такса в размер на 35, 25 лв., която в съотношение с предоставения заем, бързото му администриране и незначителната по размер възнаградителна лихва /3.75 лв./, не следва по никакъв начин да е представлявала такова затруднение за ищеца, което да го поставя в неравноправно положение, оправдаващо иницииране на настоящото производство. Видно от т. 4.3 от Стандартния европейски формуляр още преди сключването на процесния договор ищцецът се е запознал с цената на услугата за експресно разглеждане, която е избрал по свое собствено желание, и е бил напълно наясно, че дължи заплащане за предоставянето му от страна на „К." ЕООД. Освен това, ищецът е сключил още 15 договора за кредит при същите условия. От последното става ясно, че към датата на сключване на настоящия договор г-жа К. е била наясно с дължимата такса за процесната услуга, тъй като вече е ползвала такава в предходен момент. Доколкото в настоящите производства, както и по останалите седем, се оспорва действителността на клаузата, предвиждаща такса за експресно разглеждане, всъщност става ясно, че единственото намерение на ищеца е било да образува несъстоятелни производства, от които да се обогатява с присъдените разноски. Потребителят е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Очевидно е изтеглил заемите от представляваното от мен дружество, с единствената цел да се обогати от последващото съдебно производство, което поведение намирам за злоупотреба с право, противоречащо на принципа за законност и добросъвестност в процеса, прогласен в чл. 3 ГПК. От поведението на ищцата може да се направи обоснован извод, че е кандидатствала за кредит, избирайки услугата за експресно разглеждане, не защото е имала нужда от бързо разглеждане или дори от отпуснатата сума, а защото е искала да увреди кредитора си като инициира производства, по които в негова тежест да бъдат разпределени разноски. Аргумент за горното се извлича от факта, че е сключила 15 договора за кредит, които съдържат клауза за експресно разглеждане, както и самият размер на осъдителната претенция по настоящото дело - 35, 25 лева. Ясно е, че при уважаване на исковете й ответното дружество ще бъде осъдено да заплати в пъти по-високи суми под формата на разходи за водене на делата. Твърденията на ищеца за неравноправност на процесната клауза са несъстоятелни. Видно от представения лог файл, искането за кредит, СЕФ и предварително приетите Общи условия ищецът а е имал възможност да се запознае предварително с дължимата такса са експресно разглеждане и с конкретните финансови ангажименти, които ще поеме пред кредитодателя, респективно да прецени дали да се обвърже с тях. Като е имал възможност да не се задължава с условията по предоставения кредит, на всеки етап преди сключването на договора. Неоснователно е твърдението, че избраната от потребителя такса противоречи на чл. 143, ал. 2, т. 19 ГПК. Таксата е фиксирана и е в размер на 35, 25 лева. Същата е посочена ясно както в СЕФ, така и в договора, предвид това не може да се твърди, че кредитополучателят не е могъл да предвиди икономическите последици от процесната клауза. Отделно от горното, настоящият договор следва да се тълкува в контекста на трайните отношения между конкретния потребител и търговец - между страните са налице сключени петнадесет договора за кредит, които съдържат такса за експресно разглеждане в един и същи размер. Повдигането на въпроса за наличието на 15 сключени между страните договори с една и съща такса за заплащане на една и съща услуга, е необходимо, тъй като преценката за неравноправност на клаузи сключени с потребител на първо място винаги започва от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното условие. А след това дали клаузите, с които се обвързва потребителят, му дават достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди конкретните параметри на финансовите си задължения за целия период на обвързаността си с търговеца. Именно на тази основа СЕС прави преценка за равноправност на клаузите от потребителските договори, тяхното противоречие с добрите нрави и добросъвестността. Предвид сключването на 15 договора при напълно идентични условия не може да се твърди липса на индивидуално договаряне на клаузите, както и липса на информираност за условията и последиците от процесните клаузи, доколкото ищецът се е запознавал с тях многократно и всеки път е имал възможност да не се задължава с тях, но сам е избирал да направи обратното. Поради това в случая е налице индивидуално договаряне, което изключва противоречието на добрите нрави, неравноправността на оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите задължения, които се поемат с тях. Така Решение № 3515 от 18.04.2022 г. на СРС по гр. д. № 2301/2022 г.; Решение № 265416 от 13.08.2021 г. на СГС по гр. д. № 13847/2018 г.; т. 57 от Решение на Съда (втори състав) от 20 септември 2017 година по дело C-186/16 (Ruxandra Paula Andriciuc и др. срещу Banca Romвneasca SA. Напротив, наличието на множество договори с една уговорка, води до извода, че страните са договаряли равнопоставено, като ищецът е сключвала всеки един от договорите при пълно знание за условията им. Предвид изложеното, процесната клауза напълно отговаря на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. Изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, следва да се схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да са ясни и разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да е прозрачно изложен точният механизъм за отпускане и издължаване на заемната сума, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Така Решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13 СЕС във връзка с Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, т. 40, т. 67 - т. 75. Невярно е и твърдението за нарушаване на чл. 19, ал. 4 ЗПК и твърди, че оспорената такса представлява допълнителната услуга за експресна обработка и не е задължително условие за получаване на кредит. Предвид това не следва да се включва в ГПР. Следва да се има предвид, че към дата на сключване на договора максималният допустим размер на ГПР е бил 68, 95%. ГПР по договора от 57, 15 % не надвишава допустимия лимит. Не на последно място, общият размер платено от ищеца е 239 лева. Така крайният финансов резултат от погасяване на задължението само с една месечна вноска е, че кредитополучателят е върнал предоставения й незабавно след искането кредит, ведно с лихва и таксата за експресно разглеждане, с оскъпяване от 39 лева. Само от тази проста математическа сметка е ясно, че с оспорената клауза по никакъв начин не са нарушени повелителни норми и принципи на правото. Същата не е във вреда на потребителя, не противоречи на добросъвестността и не нарушава по никакъв начин равновесието между страните по договора. В случай че исковете се приемат за допустим за самостоятелно разглеждане, моли за отхвърлянето им като неоснователни, евентуално да не се присъждат разноски на ищеца за повече от едно производство. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от ищцовата страна. Моли да му се присъдят разноски за производството. Съдът на осн.чл.146, ал.1 ГПК е указал на страните, че на доказване подлежат спорните факти, които са от значение за решаване на делото и връзките между тях. Всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Не е необходимо да се доказват факти, за които съществува установено от закон предположение. Оборване на такива предположения се допуска във всички случаи, освен когато закон забранява това. Не подлежат на доказване общоизвестните и служебно известните на съда факти, за които съдът е съобщил на страните. С молба преди съдебното заседание ищцата, чрез процесуалния си представител, поддържа исковата молба. С молба преди съдебно заседание ответникът, чрез процесуалния си представител, поддържа отговора. По възражението за недопустимост на производството, съдът се е произнесъл с протоколно определение и е приел предявените искове за допустими. Потребителят винаги има правен интерес да иска прогласяване на нищожни клаузи в действащ потребителски договор. Възприемането на това становище също би довело и до превантивния ефект финансовите институции да не включват в договорите си за заем клаузи, които са нищожни или неравноправни съобразно действащите законови разпоредби. С оглед твърденията в отговора на исковата молба, съдът приема, че следните обстоятелства и факти по делото не се оспорват от страните: Между ищцата и ответника е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за потребителски кредит № 897519/20.07.2023 г. Задължението по Договор за потребителски кредит № 897519/20.07.2023 г. е погасено изцяло от кредитополучателя, включително е платена сумата в размер на 35, 25 лева, представляваща „такса за експресно разглеждане". По съществото на спора, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, становището на страните и съобразно приложимия закон, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното: В т. 3, ал. 2, т. 9 от Договора е предвидено, че потребителят дължи такса за експресно разглеждане в размер на сумата от 35, 25 лв. Съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Таксата за експресно разглеждане представлява такса във връзка с усвояването на кредита, поради което и клаузата, с която се уговаря такава такса е нищожна поради прякото й противоречие със закона, на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК и чл. 26, ал. 1, предл. I ЗЗД. Усвояването на кредита включва и срока в който искането на кредитополучателя е разгледано от кредитора, доколкото е обвързано с това в какъв срок ще бъде предоставена сумата на потребителя, независимо дали това е стандартна или допълнителна услуга на съответната кредитна институция, като наличието на тази услуга е във връзка с конкурентността на пазара и не може тежестта на разходите за нея да бъде възлагана на потребителя, независимо дали е опционална или не. Възнаграждението на кредитора (цената на кредита) следва да се изчерпва единствено с размера на възнаградителната лихва по кредита, която ясно следва да се посочи в ГПР. Отделно от горното таксата би следвало да е включена в ГПР по кредита, а това би довело до нищожността на договора на основание чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК, доколкото ГПР би надвишил предвидения в закона максимум, предвид, че доближава горната граница (49.63%) и без самата такса, а се касае за кредит в размер на 200 лв. Страните нямат спор, че таксата е платена от потребителя на търговеца и доколкото плащането е без основание, предвид изложените по-горе мотиви, следва извода, че кредиторът дължи връщането й, доколкото се е обогатил неоснователно. Дали процесната клауза е неравноправна по смисъла на ЗЗП не следва да бъде установявано, доколкото се явява нищожна поради директно противоречие със ЗПК. Предявените искове за прогласяване нищожността на клаузата за таксата и за връщане на даденото поради начална липса на основание се явяват изцяло основателни и следва да се уважат. По въпроса за разноските: Предвид изхода на спора и разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да плати на ищцата сторените по делото разноски. По възражението на ответника с пр.осн.чл.78, ал.5 ГПК: С решение на СЕС от 25.01.2024 г., постановено по дело C-438/22 на втори състав, задължително за съдилищата в държавите - членки, е прието, че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С решението си CEC приема, че наредбата за минималните адвокатски възнаграждения е в разрез c правилата на конкуренция при свободния пазар, тъй като от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договарят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от Висшия адвокатски съвет и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния. СЕС релевира, че националният съд е длъжен да откаже да приложи наредбата за минималните адвокатски хонорари, когато установи несъответствия с правилата за конкуренция на свободния пазар, включително когато минималните им размери отразяват реални пазарни цени на адвокатските услуги. В настоящия случай всеки иск е с цена 35.25 лева. Минималния размер на възнаграждението на адвоката за всеки иск е 480 лева като същото надхвърля с повече от 13 пъти цената на иска. След служебно извършена справка в деловодната система на Варненски районен съд се установява, че ищцата има заведени множество граждански дела с идентичен предмет срещу ответника и срещу други кредитори /към момента 29 дела/, като исковите молби по всички тях са с абсолютно идентични твърдения, аргументи и искания за вземания по сключени от нея множество договори за парични заеми. Делото не се отличава с фактическа и правна сложност по – голяма от обикновената за такъв вид дела. На упълномощения представител следва да се определи възнаграждение за процесуално представителство за подаване на исковата молба и процесуално представителство по делото, съобразено с решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, като съдът не прилага Наредба № 1 от 2004 г. за МРАВ поради несъответствието й с правилата за конкуренция на свободния пазар, включително и че минималните им размери отразяват реални пазарни цени на адвокатските услуги. Делото не се отличава с фактическа и правна сложност, тъй като аргументите по всички дела, които са образувани по искови молби на ищцата са абсолютно идентични. Съдът приема, че ако бъде присъдено възнаграждение на процесуалния представител на ищцата съгласно националната правна уредба ще се стигне от една страна до нарушаване забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, а от друга до нарушаване на баланса между справедливостта на съдебния акт и добросъвестността на участниците в производството, тъй като за вземане 35.25 лева, ищцата или процесуалния й представител ще получи 13 пъти по-голямо възнаграждение. Ползата за ищцата от изхода на делото е пренебрежимо малка, а разноските многократно надвишават задължението. Следва да се отбележи, че самия ищец въпреки че е завел множество гр.дела срещу ответника и срещу други кредитори продължава да сключва идентични договори със същите кредитори, които договори са идентични по вид и със същите условия. Съдът приема това поведение като злоупотреба с право, имащо за цел единствено обогатяване на ищеца и на упълномощен от него представител, което е в нарушение на принципа за добросъвестност и на добрите нрави по аргумент на чл.3 ГПК. Изложеното води до извод, че на процесуалния представител на ищцата се дължи възнаграждение за производството пред РС Варна в размер на 50 лева за всеки иск или общо 100 лева. Същите изводи могат да се направят и за поведението на ответника, който въпреки множеството влязли в сила решения по идентични казуси продължава да включва в договорите за кредит нищожни клаузи и по този начин цели заобикаляне на закона с цел неоснователно обогатяване. Мотивиран от изложеното, съдът