Решение № 207 от 17.2.2017 г. на Районен съд - Русе по дело № 5016/2016 г.

Предявен е иск с правно основание чл. 512, ал. 3 от ГПК. Ищецът П.Д. Р. твърди, че било образувано ч.гр.д. № 6157/2015 г. по описа на РРС, като съдът издал Заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист, с които било разпоредено на А.Н.Н. да му заплати сумата от 5000.00 лева – главница по запис на заповед, издадена на 13.08.2014 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 12.10.2015 г., както и сумата от 450.00 лева, разноски по делото. С влязло в сила решение по гр.д. № 7857 по описа за 2015 г. на РРС било признато за установено съществуването на вземането на ищеца по посочената Заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, издадена на по гр.д. № 6157/ 2015 г. по описа на РРС. Било образувано изпълнително дело № 20158330400815 по описа на ЧСИ В.М. на 29.10.2015 г. На 03.11.2015 г. ЧСИ връчил на ответника „Пристанищен терминал Русе – запад” АД запорно съобщение, с изх. № 42968/29.10.2015 г., с което наложил запор на трудовото възнаграждение на ответника по изпълнението А.Н.Н. до размера на сумата от 6589.74 лева. Счита, че ответникът бил изплатил трудово възнаграждение на длъжника по изпълнението въпреки наложения запор. Иска да бъде осъден ответникът, да му заплати сумата от 4440.00 лева, представляваща сбор на неудържаната част, в размер на по 444.00 лева на месец от изплатените трудови възнаграждения на А.Н.Н. през периода м. ноември 2015 г. – м. август 2016 г. включително, ведно със законната лихва, считано от 26.08.2016 г. до окончателното й изплащане. Ответникът „ Пристанищен терминал Русе – запад” АД счита предявеният иск за неоснователен. След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна следното: По заявление на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК от 16.10.2015 г. и изпълнителен лист по гр. д. № 6157/2016 г. по описа на РРС, с които е разпоредено длъжника А.Н.Н. да му заплати 5000.00 лева - главница по запис на заповед с дата на издаване – 13.08.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.10.2015 г. до окончателно изплащане на вземането, както и сумата 100 лв. – разноски по делото и сумата от 350 лева – адв. възнаграждение. В срока по чл.414 от ГПК – на 26.11.2015 г. длъжникът А.Н.Н. възразил писмено срещу заповедта за изпълнение и съдът с Определение от 27.11.2015 г. спрял незабавното изпълнение по Заповедта и дал указания на ищеца да предяви иск за установяване на вземането си. С молба от 29.10.2015 г. на ищеца въз основа на издадения в негова полза изпълнителен лист било образувано изп. д. №20158330400815 по описа на ЧСИ В.М. На 03.11.2015 г. ЧСИ връчил на ответника „Пристанищен терминал Русе – запад” АД запорно съобщение, с изх. № 42968/29.10.2015 г., с което наложил запор на трудовото възнаграждение на ответника по изпълнението А.Н.Н. до размера на общо сумата от 6589.74 лева. Ответникът не изпълнил разпореждането на ЧСИ предвид Определение от 27.11.2015 г. по гр. д. № 6157/2016 г. по описа на РРС, с което било спряно незабавното изпълнение на Заповедта по чл.417 от ГПК. С влязло в сила Решение №791/14.06.2016 г. по гр. д.№7857/2015 г. на РРС било признато за установено, че А.Н.Н., дължи на ищеца сумата от 5000, 00 лева, представляваща сума по запис на заповед от 13.08.2014 г., с падеж 31.12.2014 г., като той бил осъден да му заплати и сумата от общо 1130 лева - разноски по настоящото и заповедното производство. Според приетото заключение на назначената по делото съдебно-икономическа експертиза обшият размер на изплатените от ответника „Пристанищен терминал Русе Запад"АД на А.Н.Н. нетни трудови възнаграждения през периода от 03.11.20015г. до 31.08.2016г. бил 9 052, 45лв. Размерът на сумата, която съгласно разпоредбата на чл.446, ал.1 от ГПК „Пристанищен терминал Русе Запад"АД е следвало да удържа ежемесечно от трудовото възнаграждение на длъжника по изпълнението А.Н.Н., ЕГН•••••••••• и да внася по сметката на съдебния изпълнител била както следва: за трудовите възнаграждения за периода м.10.2015г„ м.12.2015г.- 519, 73лв месечно.; за периода м.01.2016 г.-м.02.2016 г. - 444, 08лв месечно.; за периода м.03.2016 г.- м.06.2016 г. 524, 82лв. месечно или общо 4546.63 лв. При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: Съобразно чл. 512, ал.3 ГПК лицето, което плати трудово възнаграждение на длъжника по изпълнението въпреки наложения запор, без да удържа сумата по запора, отговаря лично към взискателя за тази сума солидарно с третото задължено лице. В чл. 512, ал.3 ГПК е регламентирана отговорността на третото задължено лице, което наруши забраната, визирана в чл. 507 ГПК. Цитираните правни норми сочат, че лицето, което плати трудовото възнаграждение на длъжника въпреки наложения запор, без да удържи сумата по запора, отговаря лично към взискателя. За да възникне отговорността на ответника спрямо взискателя по изпълнението, в процеса следва да се установи надлежно наложен запор върху вземане на длъжника, в т.ч. и върху трудово възнаграждение, както и нарушение на забраната да се предава запорираната сума на длъжника. В настоящия случай се установ иха горепосочените елементи от фактическия състав, които да обосноват визираната в чл. 512, ал.3 ГПК отговорност на работодателя на длъжника в качеството му на трето задължено лице. ЧСИ на 03.11.2015 г. е наложил запор върху трудовото възнаглаждение на длъжника по изпълнението. Ответникът в качеството му на работодател обаче, видно от приетото по делото заключение на назначената съдебно-икономическа експертиза, което съдът цени с оглед специалните знания на вещото лице и незаинтересоваността му от изхода на спора, е изплащал на А.Н.Н. трудово възнаграждение без да прави удръжки с оглед наложения запор. При наложен запор върху вземания на длъжник от трудово възнаграждение, работодателят се явява трето задължено лице, поради което взискателят може да иска плащане от него. Извършването на удръжки по наложен запор върху трудово възнаграждение е изрично вменено от законодателя като задължение на работодателя, който няма право на преценка дали да прави удръжките, след като е надлежно уведомен от съдебния изпълнител (чл. 512 ГПК). Неизпълнението на това задължение е скрепено с неблагоприятни последици за работодателя, които влекат след себе си солидарната му отговорност спрямо взискателя (чл. 512, ал. 3 ГПК). С оглед изложеното ответникът дължи на ищеца сумата от общо 4546.63 лв., поради което предявения иск следва да се уважи изцяло за претендираната сума от 4440 лв. Неоснователно се явява възражението на ответника, че същият не е следвало да удържа и превежда суми на ЧСИ, тъй като незабавното изпълнение на Заповедта по чл.417 от ГПК с Определение от 27.11.2015 г. по гр. д. № 6157/2016 г. по описа на РРС било спряно. Следва да се отбележи, че ответника не разполага с възможността да заявява пред съдебния изпълнител чужди права – тези на своя служител /арг. от чл. 26, ал.2 от ГПК/. Разпоредбата на чл. 508, ал.1, т.1 от ГПК дава възможност на ответника, в качеството му на трето задължено лице, да възрази само срещу запора поради отсъствието на самото материално право, на самото вземане за трудово възнаграждение, което длъжникът има срещу него, а не да развива съображения за процесуална незаконосъобразност на наложения запор. Отделно следва да се отбележи, че Определение от 27.11.2015 г. по гр. д. № 6157/2016 г. по описа на РРС има действие спрямо страните по него, а наложеният запор е адресиран до ответника по арг на чл.298 от ГПК. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноските по делото в размер на 867 лв., направени от ищеца, следва да останат в тежест на ответника. Мотивиран така, съдът