РЕШЕНИЕ

№ 22

гр. гр. Хасково, 12.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Христина З. Жисова при участието на секретаря Ваня З. Кирева като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело № 20225640103230 по описа за 2022 година Предявен е положителен установителен иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК от М. С. Д., ЕГН ••••••••••, с адрес: •••••••••••, съдебен адрес: •••••••••••, адв. В. Л. от АК - Хасково против Община Хасково, ЕИК 0009003946, гр.Хасково, пл. „Общински“ №1, представлявана от Станислав Дечев - кмет на Община Хасково за признаване за установено спрямо ответника правото на собственост на ищеца върху поземлен имот с идентификатор № 77195.708.218 по КК и КР на гр. Хасково, одобрени със Заповед РД-18- 63/05.10.2006г. на ИД на АК с площ на имота от 486 кв.м., номер по предходен план 218, с административен адрес: ••••••••••• при съседи: 77195.708.219; 77195.708.530;

77195.708.217 и 77195.708.216.

Ищецът твърди, че бил собственик на недвижим имот с идентификатор № 77195.708.217 по КК и КР на гр. Хасково, одобрени със Заповед РД-18-63/05.10.2006г. на ИД на АК и номер по предходен план 217, съгласно НА за собственост № 104, том 4. дело № 2338/1993г. на PC - Хасково. Имотът бил с площ от 810 кв.м. с административен адрес: ••••••••••• при съседи: 77195.708.218; 77195.708.530; 77195.708.215 и 77195.708.216. В имота имало построени и две сгради. В съседство до имота на ищеца се намирал ПИ с идентификатор № 77195.708.218 по КК и КР на гр. Хасково, одобрени със Заповед РД-18- 63/05.10.2006г. на ИД на АК с площ на имота от 486 кв.м., номер по предходен план 218, с административен адрес: ••••••••••• при съседи: 77195.708.219; 77195.708.530;

77195.708.217 и 77195.708.216. Процесният недвижим имот представлявал изоставено незастроено празно място.

Поддържа се в исковата молба, че ищецът владеел процесния имот вече повече от 10 години, от началото на 2000 г. По негови и на негови съседи твърдения, същият бил изоставен от собствениците преди 2000 г. и не бил потърсен до сега от тях. Имотът от началото на 2000 г. се владеел и се стопанисвал от ищеца, последният извършил и подобрения в него, оградил го с мрежа и бетонни колове. Постоянно се почиствал, обработвал се, и в имота имало засети овощни дръвчета и зеленчуци. От момента на установяване от ищеца М. С. Д. на владението върху имота от началото на 2000 г., имотът бил владян необезпокоявано от последния. Никой до сега не предявил претенции спрямо процесния имот с идентификатор № 77195.708.218 с площ от 486 кв.м. находящ се в •••••••••••.

Посочено е по-нататък в исковата молба, че ищецът, тъй като не притежавал документи за собственост за имота с идентификатор № 77195.708.218 с площ от 486 кв.м. решил да го придобие и стане негов собственик като се снабди с НА за собственост на недвижим имот по давностно владение. В тази връзка се снабдил със скица на поземления имот № 15-107483-03.02.2022г. от СГКК - гр. Хасково. Установил, че имотът бил актуван от Община Хасково с Акт № 6699 за частна общинска собственост от 26.11.2014г., посочен в издадената скица. Въпреки издадения АЧОС № 6699 от 26.11.2014г. от Община Хасково, последната не била предявила претенции за защита на собствеността си по отношение на процесния имот.

Изложено е в исковата молба, че в случая Община Хасково никога не била притежавала процесния имот, още по- малко имала основание да го актува с АЧОС № 6699 от 26.11.2014г. Към датата на съставяне на АЧОС № 6699 от 26.11.2014г., в полза на ищеца бил изтекъл и необходимия съгласно чл. 79, ал. 1 от ЗС десет годишен период, който би му създал собствено правно основание за твърдяното от него право на собственост. Нито в един момент от 2000г. до 26.11.2014г. и до подаването на ИМ в съда собствеността върху процесния имот не принадлежала на държавата или общината, напротив през целия този период правото на собственост принадлежало на физически лица. т.е. било частна собственост. Нямало никакви данни, че тази собственост е била на държавата, която да я прехвърли на общината, или това е станало по силата на уточнен закон.

Процесният поземлен имот с идентификатор № 77195.708.218 с площ от 486 кв.м., бил актуван с Акт за частна общинска собственост като в същия било посочено правно основание чл. 58 от Закона за общинската собственост и § 42 от ЗИД на ЗОС. В акта като бивш собственик не била посочена Държавата и нямало съставен предходен акт за държавна собственост, респ. общината да можела да придобие имота по смисъла на чл. 2 от ЗОС. Видно било от скица № 15-107483-03.02.2022г. на Службата по геодезия, картография и кадастър - гр Хасково, че имотът бил с начин на трайно ползване - Ниско застрояване, а номерът на имота по предходния план бил № 218. В случая, според ищеца, поцесният имот нямал характеристиките на частна общинска собственост с оглед приложимостта на § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС, предвиждаща преминаване в собственост на общините на застроените и незастроени парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизане в сила на този закон подробни градоустройствени планове. Не била налице хипотезата на § 42 от ПЗР на ЗИД на Закона за общинската собственост, в сила от 9.11.1999г., посочен като основание в акта за частна общинска собственост, тъй като към този момент предвижданията относно имота на действащия регулационен план не давали възможност за трансформация на собствеността от държавна в общинска (респ. имотът не бил за административно, здравно, образователно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване на общината и поради това собствеността не била трансформирана в общинска. Преценката следвало да се извършва като се изхожда от целта на законодателната уредба, а тя сочела, че общинска собственост са имотите, които обслужват общинската инфраструктура в пряк план, както и отредените за обществени нужди, така че имотът да бъде стопанисван от прекия си ползвател. В случая процесният терен бил поземлен имот, т.е. не обслужвал общинската инфраструктура в пряк план, освен ако бил предоставен за стопанисване и управление на държавно юридическо лице. Съгласно разпоредбата на § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС, застроените и незастроени парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни устройствени планове, преминават в собственост на общините. Придобивното основание по посочения текст, с оглед естеството си, било по силата на закона. То се изразявало в трансформация на собствеността от държавна в общинска, предвид статута на имота, предназначението му и отреждането му за посочените в разпоредбата на този параграф нужди. В закона липсвала легална дефиниция на понятието "обществени и благоустройствени мероприятия на общините", което наложило същото да бъде изяснено от съдебната практика, която възприемала като критерий за разграничението между общинската и държавната собственост обстоятелството какви потребности задоволява предвиждането по плана - такива от национално значение, като в този случай собствеността ще остане държавна, или такива от местно значение, в която хипотеза имотът преминава в собственост на общината. В случая било несъмнено, че отреждането на процесния имот като ПИ с идентификатор 77195.708.218 с площ от 486 кв.м. за ниско застрояване не бил за обществено мероприятие, което обслужвало нуждите на общината и не бил обект с национално предназначение. Поради това, на основание § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС, имотът не бил преминал по силата на закона в собственост на Община Хасково.

Актът за държавна собственост бил констативен по своя характер, т.е. същият само удостоверявал притежаването на вещното право от страна на държавата, в случая от общината, но не и придобивното основание. По отношение на Акта за частна общинска собственост се сочи, че той бил официален документ с удостоверителен характер, чиято материална доказателствена сила можело да бъде оборена само в спорно производство за материално право (по исков ред с предявен установителен или ревандикационен иск за собственост) пред общите граждански съдилища, които са компетентни да разглеждат споровете за материални права. Съгласно разпоредбата на чл. 5 от ЗОС, общината удостоверявала възникването, изменението и погасяването на правото си на собственост върху имоти с акт за общинска собственост /АОС/. АОС бил официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в ЗОС. Съгласно чл. 5, ал. 3 от ЗОС, АОС нямал правопораждащо действие, т.е. нямал конститутивно действие, а само удостоверително такова. Затова обстоятелствата, констатирани в него, се ползвали с доказателствена сила до доказване на противното. Подобно на констативния нотариален акт, и спрямо АОС следвало да намерят приложение задължителните указания, дадени с TP от 21.03.2013г по тълк. д. № 11/2012. В същото било посочено, че при оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носела от оспорващата страна, която не разполагала с документ за собственост, без да намира приложение редът на чл.193 ГПК. А когато и двете страни в правния спор се легитимирали с нотариални актове относно правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването щяло да се извърши по общото правило на чл.154 ал.1 ГПК, като всяка страна следвало да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание - в каквато хипотеза не попадал настоящия случай.

Освен това актът за общинска собственост не притежавал белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, а бил свидетелстващ документ с характер на вътрешнослужебен акт. С акта не се засягали права или законни интереси на заинтересованите лица и правни субекти и не се рефлектирало пряко в правната сфера на гражданина, предявяващ претенция за собственост върху имота, за които бил съставен акт за общинска собственост. Собствеността на общината върху недвижими имоти, предмет на такива актове, не възниквала с факта на тяхното съставяне и в случая, процесният поземлен имот с идентификатор № 77195.708.218 не бил собственост на ответната Община Хасково, същият бил неправилно актуван и следвало да бъде отписан от актовите книги със заповед на кмета на ответната община съгласно чл. 64 от Закона за общинската собственост.

Ищецът изяснява, че придобивната давност съгласно чл. 79 от ЗС бил сложен юридически факт, който включвал действията на началното установяване на владението, т.е. на фактическото господство върху имота с намерението да се свои, по-нататъшното постоянно съществуване на така установеното фактическо владение и действията, чрез които постоянното упражняване на владението се осъществявало, съответстващи на собствеността - какъвто бил настоящият казус. Освен това, фактическият състав на придобивната давност обхващал изтичането на определения от закона период от време, през който упражняването на фактическото господство върху имота да е продължило. Преценката дали даден имот може да бъде обект на придобивна давност се правела въз основа на действащата в периода на владение нормативна уредба и доказателствата по делото. Поземленият имот можело да бъде владян, ако е имал индивидуализация в реални граници и ако в съответния период на владение не е съществувала нормативна забрана за придобиване по давност. Съгласно императивната разпоредба на чл. 79, ал. 1 ЗС, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобивал с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Владението било едно фактическо състояние, характеризиращо се с упражняване на власт върху една вещ (в случая недвижим имот), която владелецът държал лично или чрез другиго, като своя. Два били основните елементи или признаци на владението: обективния елемент(corpus) - държането на вещта и субективния елемент(animus) - намерението да се свои вещта. За да е основание за придобиване на имот по давност, владението следвало да бъде постоянно, непрекъснато, явно /не по скрит начин/, така че да може да бъде узнато от собственика и спокойно, което според теорията означавало то да не е установено с насилие, както и да не е поддържано с насилие. Владението трябвало да е постоянно, т.е. да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят имота - какъвто бил и настоящият казус. Постоянното владеене не изисквало фактическата власт задължително да се осъществява във всеки един момент от времето. Тази власт можела да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, като било достатъчно действията на владелеца да сочат, че той счита имота за свой и фактическата власт да не бъде прекъсвана от действия на трети лица. Не било достатъчно само манифестирането на собственическо отношение към имота пред трети лица, а необходимо било владелецът да си служи с недвижимия имот по предназначението му, да го посещава и да извършва действия по стопанисването му. Тези действия трябвало да бъдат такива, че да дават възможност на собственика да узнае, че трето лице владее имота му и да предприеме действия по защита на правото си на собственост. Всички действия на владелеца трябвало ясно, явно и несъмнено да сочат на това, че той счита имота за свой, а не за собственост на трето лице.

По въпроса за елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 от ЗС и по-конкретно дали се включва в тях и изискването невладеещия собственик да е уведомен за намерението за своене на владелеца, т. е. същото да му е противопоставено, в съдебната практика било прието, че такова изискване съществува, но само в хипотезата на съсобственост, когато съсобственикът твърди да е придобил по давност идеалните части на останалите съсобственици, то било необходимо да демонстрира това свое намерение по отношение на тях, за да бъдат отблъснати претенциите му. Когато обаче се касаело за владение върху чужд имот, при липса на заявени претенции от трети лица, упражняващият фактическата власт върху имота като свой нямало и по отношение на кой да демонстрира това свое намерение да свои имота за себе си, какъвто бил настоящият случай. В този смисъл, при липса на действия, целящи отблъскването на установеното владение и при липса на заявени претенции за имота, фактът, че владелецът се намирал в имота и го поддържал в рамките на необходимата грижа, следвало да се възприеме като действия по смисъла на чл. 68. ал. 1 ЗС. Според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполагало, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т. е. притежава качеството на владелец и то от момента на установяване на тази фактическа власт. Не можело да се счита за смутено владението, което не било придобито и поддържано с насилие, нито придобивната давност - прекъсната, с подаване до прокуратурата на жалба от собственика, тъй като не се касаело за противопоставяне от собственика на поведението на владелеца по отношение на имота. С оглед на това било ирелевантно дали владелецът съзнава, че имотът е чужд, стига да е установено наличието на елементите на фактическия състав на владението, съгласно чл. 68 ЗС, и приложението на презумцията по чл. 69 ЗС.

Така, според ищеца, към датата на съставяне на АЧОС № 6699 от 26.11.2014 г., в полза на ищеца бил изтекъл и необходимият съгласно чл. 79. ал. 1 ЗС десетгодишен период, който би му създал собствено правно основание за твърдяното от него право на собственост. Нито в един момент от 2000 г. до 26.11.2014г. и до подаването на исковата молба в съда – 21.12.2022 г., собствеността върху процесния имот принадлежала на държавата или общината, напротив през целия този период правото на собственост принадлежало на физически лица, т.е. било частна собственост.

По тези съображение се иска от съда да постанови решение, с което да се признае за установено в отношенията межди страните, че ищецът е собственик на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор № 77195.708.218 по КК и КР на гр. Хасково, одобрени със Заповед РД-18-63/05.10.2006г. на ИД на АК с площ на имота от 486 кв.м., номер по предходен план 218 с административен адрес: ••••••••••• при съседи: 77195.708.219; 77195.708.530; 77195.708.217 и 77195.708.216, както и да бъде отменен акта за частна общинска собственост № 6699 от 26.11.2014г. като неверен.

Претендират се направените по делото разноски.

Ответникът не оспорва допустимостта на претенцията, но счита предявеният иск за неоснователен. Изложени са следните насрещни твърдения и възражения:

Безспорно установено било в съдебната практика и правната доктрина, че за да придобие едно лице даден имот въз основа на давностно владение било необходимо по отношение на него да са налице в определения от закона давностен срок двете задължителни предпоставки (елементи) на владението, а именно обективния елемент (corpus), изразяващ се непрекъснато и постоянно упражняване на фактическата власт върху даден имот, както и субективният (animus) изразяващ се в намерението на лицето, което упражнява фактическа власт, да свои съответния имот за себе си. Тези два елемента трябвало да се проявят кумулативно и да съществуват през цялото времетраене на давностния срок. Ищецът твърдял, че имотът никога не бил държавен или общински, а на частни лица, но не представял доказателства за това. При липсата на доказателства и данни за собствеността на имота, то следвало да се приеме, че същият е бил държавна собственост. Този извод се налагал от разпоредбата на чл. 3 от Законъ за държавните имоти (Обн., ДВ, бр. 66 от 25.03.1941 г.), която предвиждала, че държавни са недвижимите имоти, които не принадлежат на другиму. Процесният имот към онзи момент е бил държавна собственост. Такова било предвиждането и на чл.2, ал.1 от Закона за държавните имоти (Утвърден с Указ № 1772 от 7.12.1948 г., обн., ДВ, бр. 300 от 22.12.1948 г), съгласно който „Държавни имоти са всички имоти придобити от държавата по силата на междудържавните договори и на законите в страната, както и имотите, които не принадлежат на кооперациите или на физически или юридически лица". След като имотът бил държавен по силата на закона, то съгласно разпоредбата на чл. 86 от Закона за собствеността в редакциите си до ДВ бр.33/1996 вещ, която е държавна собственост не може да се придобие по давност. След измененията на чл.86 от ЗС от 96 г. било възможно да започне да тече придобивна давност, но съгласно §1 от ЗИД на ЗС (ДВ 46/2006г., в сила от 01.06.2006г.) давността за придобиване на държавни и общински имоти била спряна за срок от 7 месеца, считано от 31.05.2006г., който срок впоследствие бил продължен. Разпоредбата, с която било спряно изтичането на придобивната давност била обявена за противоконституционна с Решение №3/24.02.2022 г. на КС. Изрично в решението на съда било посочено следното: „С обявяването на разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗДЗС за противоконституционна не се засяга нейния досегашен ефект. Съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията последиците от преустановяване на мораториума ще настъпят от момента на влизане на настоящото решение в сила.", т.е. давност би започнала да тече отново след обнародване на решението на КС в ДВ.

От така установените факти било видно, че давност би могла да тече от 2000 г. до 2006 г. и от обнародване на Решение № 3/24.02.2022 г. на КС до завеждане на исковата молба в съда. В този период от време обаче не били изминали повече от 10 г., поради което ищецът не бил придобил имота на основание давностно владение.

От друга страна се твърди от ответника, че към настоящия момент Община Хасково се легитимирала като собственик на имот с идентификатор 77195.708.218 по силата на §42 от ЗИД на ЗОС (ДВ, бр. 96 от 1999 г„ изм., бр. 36 от 2006 г., в сила от 1.07.2006г.), съгласно която застроените и незастроените парцели и имоти - частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни градоустройствени планове, преминават в собственост на общините. Т.е. от датата на влизане в сила на горепосочената разпоредба ответната община станала собственик на имот с идентификатор №77195.708.218.

Видно било от скица №15-414145-13.11.2014 г., че имотът бил част от общинския поземлен фонд. Съгласно чл.7, ал.1 от Закона за общинската собственост земите, които са част от общинския поземлен фонд, дори и представляващи частна общинска собственост, не можело да бъдат придобити по давност, което се явявала още една пречка ищецът да придобие по давност процесния имот.

По изложените съображения ответникът счита, че към настоящия момент ищецът не бил собственик на имот с идентификатор № 77195.708.218 в резултат на давностно владение, поради което искът му следвало да бъде оставен без уважение. В писмени бележки, процесуалния представител на ответника по делото, излага допълнителни доводи за неоснователността на заявените претенции.

С оглед изложеното ответникът иска съдът да постанови решение, с което да отхвърли иска като неоснователен и недоказан.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Със Заповед № 530/02.04.2013 г. на Кмета на Община Хасково, на основание чл.44, ал.2 ЗМСМА, чл.16 ал.5 ЗУТ и влязъл в сила подробен устройствен план – план за улична регулация на •••••••••••, одобрен с решение № 382 от 25.09.2009 г. на Общински съвет – Хасково, ищецът М. С. Д. е определен за собственик на ПИ с проектен идентификатор 77195.708.217 по кадастралната карта на гр.Хасково с площ 810 кв.м., при граници: от север ПИ с идентификатор 77195.708.216; от изток ПИ с идентификатор 77195.708.715; от юг улица с идентификатор 77195.708.530 и от запад ПИ с идентификатор 77195.708.218, съгласно скица – проект № 212/04.03.2013 г. С Нотариален акт за собственост на недвижим имот придобит по давност № 104, том IV, дело № 2338/1993 г. от 08.10.1993 г. На нотариус при Хасковски районен съд, ищецът е признат за собственик по давностно владение върху нива от 600 кв.м. и лозе от 400 кв.м., в землището на гр.Хасково, •••••••••••, съставляващ парцел № 217 по парцеларния план, целият от 1000 кв.м. при граници: Д. Т., М. З., М. А. и И. Ж.. В Скица №15-107481/03.02.2022г. на поземлен имот с идентификатор 77195.708.217, съставена от Служба по геодезия, картография и кадастър гр. Хасково е отбелязано, че последното изменение на КККР засягащо поземления имот е със Заповед № КД-14-26- 532/19.07.2013 г. на Началник на СГКК - Хасково, че имотът е с площ от 810 кв.м., с адрес на поземления имот: •••••••••••, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.), предходен идентификатор няма, номер по предходен план 217, при съседи: поземлени имоти с идентификатори № 77195.708.218, 77195.708.530, 77195.708.215, 77195.708.216, за собственик на имота е вписан ищеца М. С. Д., с нотариален акт № 104, том IV, дело № 2338 от 08.10.1993 г., издаден от РС Хасково и Заповед № 530 от 02.04.2013 г. по чл.16 ал.5 ЗУТ, влязла в сила на 04.04.2013 г. № 118, том 17, рег. № 5569 от 28.06.2013 г., издаден от Служба по вписванията гр.Хасково. Отбелязано е и наличието на две сгради, които попадат в имота, а именно сграда 77195.708.217.1 със застроена площ 18 кв.м., брой етажи 1, предназначение: жилищна сграда, еднофамилна и сграда 77195.708.217.2 със застроена площ 15 кв.м., брой етажи 1, предназначение: селскостопанска сграда.

В Скица №15-107483/03.02.2022г. на поземлен имот с идентификатор 77195.708.218, съставена от Служба по геодезия, картография и кадастър гр. Хасково е отбелязано, че последното изменение на КККР засягащо поземления имот е от 17.12.2014 г., че имотът е с площ от 486 кв.м., с адрес на поземления имот: •••••••••••, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.), предходен идентификатор няма, номер по предходен план 218, при съседи: поземлени имоти с идентификатори № 77195.708.219, 77195.708.530, 77195.708.217, 77195.708.216, за собственик на имота е вписана Община Хасково с Акт за частна общинска собственост № 6699 от 26.11.2014 г. № 144 том 27 рег. № 8457 от 02.12.2014 г., издаден от Служба по вписванията гр.Хасково, както и че няма данни за носители на други вещни права по КРНИ и за сгради, които попадат в имота.

В Скица № 15-414145/13.11.2013 г. на същия поземлен имот с идентификатор 77195.708.218, съставена от СГКК гр. Хасково, представена от ответника е посочено, че няма издадена заповед за изменение на КККР, а за собственик на имота е вписано, че е Общински поземлен фонд.

На 26.11.2014 г. е съставен Акт за частна общинска собственост /АЧОС/ № 6699 за ПИ с идентификатор 77195.708.218, като правно основание за това е посочено §42 от ПЗР на ЗИДЗОС и чл.58 от ЗОС.

Според Удостоверение с рег. индекс УУТ-69/30.01.2023 г. от Община Хасково, ПИ с идентификатор 77195.708.218 от 486 кв.м. представлявал имот пл. № 218 по кадастралния план на •••••••••••, одобрен със Заповед № 969/88 г. В кадастралния план на ••••••••••• гр.Хасково, одобрен със заповед № 969/1988 г. бил отразен имот пл. № 218. В разписния списък към този план за собственик бил записан Д. Т. с нотариален акт № 64/70 г., с площ 600 кв.м. През 2000 г. бил изработен кадастрален план за местност " ••••", отразяващ съществуващото положение – граници и собственост, който не бил одобрен и в него имотът с планоснимачен № 218 с площ по графика от 532, 36 кв. м. бил записан като остатъчен общински фонд. За ж.р. „••••“ бил одобрен План на новообразуваните имоти (ПНИ) със Заповед № ДС-28-1/11.06.2019 г. на Областния управител на област Хасково като процесният ПИ с идентификатор 77195.708.218 не попадал в разработката на плана.

Представено по делото е и второ удостоверение с рег. индекс УУТ-486/15.06.2023 г. от Община Хасково, съгласно което в кадастралния план на м. „••••“ гр.Хасково, одобрен със Заповед № 969/1988 г. е отразен и имот с планоснимачен № 218 с площ от 600 кв.м. В разписния лист към плана, като собственик на имота бил записан Д. Т. с НА № 64 от 1970 г., придобил имота чрез покупка. За ж.р. „••••“ бил одобрен План на новообразуваните имоти (ПНИ) със Заповед № ДС-28-1/11.06.2019 г. на Областния управител на област Хасково. В документацията към ПНИ имот с пл. № 218 по кадастралния план от 1988 г. не бил заявен за възстановяване от собственици на бивши земеделски земи и не бил придобиван от ползвател по реда на § 4а или § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ. Имотът със стар пл. № 218 по стар план съответствал на имот с идентификатор 77195.708.218 по кадастралната карта на гр.Хасково, одобрена със Заповед № РД-18-63/05.10.2006 г. За ПИ с идентификатор 77195.708.218 с площ от 486, 48 кв.м. графично бил приложен плана за улична регулация на ж.р. „••••“ гр.Хасково.

Съгласно Писмо № ДС-23-4-1/23.02.2023 г. от Областна администрация Хасково, за ПИ с идентификатор 77195.708.218 не е открит акт за държавна собственост.

С Нотариален акт за собственост на недвижим имот придобит по давност № 64, том I, дело № 93/1970 г. от 10.02.1970 г. на Хасковски народен съдия, вписан в СВ Хасково, Д. Й. Т. е признат за собственик по давностно владение върху лозе от 0, 6 декара – шест ара, находящо се в м. „•••••••••••“, Хасково землище, при граници: Г. Т., С. К., К. Т. и пътека.

За установяване на обстоятелствата по делото бяха допуснати и събрани и гласни доказателства по искане на ищеца. От показанията на свидетелите С. В. Й. и К. П. Д. се установява, че процесният имот, който граничи със собствения на ищеца имот се ползвал, от ищеца от дълги години, в периода от 2000 г., като преди смъртта си през 80- те години Д. Т. му го предоставил да го поддържа. Процесният имот бил ограден заедно с другия имот на ищеца с мрежа, като след смъртта на Д. Т., същият се обработвал от ищеца, който отглеждал овощни дръвчета и имало лозови насаждения в него. През годините никой не оспорвал собствеността му, вкл. и ответната община.

Съдът счита, че следва да се кредитират показанията на допуснатите свидетели, като тези на свид. К. П. Д., естествено с оглед правилото на чл.172 ГПК, тъй като са последователни и логични, резултат са на непосредствени и лични възприятия и съответстват както помежду си, така и на събраните писмени доказателства по делото.

За изясняване на делото от фактическа страна, по искане на ищеца, съдът назначи и изслуша съдебно-техническа експертиза, чието заключение приема като компетентно и обективно дадено, а и то не бе оспорено от страните. Вещото лице в заключението си сочи, че процесният имот е нанесен на КККР на град Хасково като поземлен имот с идентификатор 77195.708.218. Същият попада в строителните граници на града, в ж.р. „••••". Установено е, че формата му е правилна, почти правоъгълна, като към датата на огледа, който вещото лице е извършил на место, имотът е ограден от юг и от север с полумасивни огради. Не били материализирани източната (с ПИ 77195.708.217) и западната (с ПИ 77195.708.219) му граници. Южната част от имота бил с лозово насаждение, а северната - с овощни дръвчета и зеленчуци. Констатирано е, че цялата му площ се обработва. Инж. Д. К., изготвил СТЕ е проследил и регулационния статут на процесния имот. В тази връзка е установено, че имотът е нанесен на КиРП на град Хасково от 1988 година като земеделски имот, дворно място с планоснимачен номер 218, извън строителните граници на населеното място. В разписния лист към плана за имота е записано „Д. Т.... ••••••••••• 6... 0.6... н.а. 64/70". Площта на имота по КиРП от 1988 година и по цифрения и актуализиран през 1997-2000 година план е 560 кв.м. През 2006 година, имотът бил нанесен на КККР на град Хасково, одобрени със Заповед № РД-18-63/05.10.2006 г., като поземлен имот с идентификатор 77195.708.218 с площ 547 кв.м, без вписано име на собственик. Основание за нанасянето му било, че съществува на място.

Според заключението, имотът, посочен в Нотариален акт за собственост № 64, том I, дело № 93/1970 година като „лозе от 0.6 дка - шест ара, находящо се в м. „•••••••••••", Хасковско землище" е напълно идентичен с дворно място с пл. номер 218 по КП на местност „••••" от 1988 г.; с поземлен имот с идентификатор 77195.708.218 по КККР от 2006 г., както и с поземлен имот, посочен в АЧОС № 6699/26.11.2014 г. Изяснено е, че на КП от 1988 година, имотът е бил нанесен като замеделски имот (земя), дворно място с планоснимачен номер 218. С Решение № 67/29.02.2000 година на Общински съвет гр. Хасково, бившата зона за земеделско ползуване (вилна зона) „••••", е била присъединена към строителните граници на град Хасково като жилищен район (урбанизирана територия). На КККР от 2006 година имотът бил нанесен като поземлен имот с идентификатор 77195.708.218 с вид територия - урбанизирана и начин на трайно ползване - за ниско застрояване (до 10 м ).

Установено е в СТЕ, че имот с идентификатор 77195.708.218 и номер по предходен план 218 не е бил държавна собственост като имотът попада в квартал 909 по ПУП - План за улична регулация на жилищния район, в който липсвало отреждане за административно, здравно, образователно, търговско, битово, спортно, жилищно строителство или комунално обслужване. С оглед на това § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС бил неприложим. За същия е била издадена и приложена в КККР, но не и на място, Заповед по чл. 16 от ЗУТ, касаеща отчуждаване на част от площта му за улица. Поради това площта му в КККР първоначално от 547 кв.м била „намалена" до 486 кв.м. към момента. С Решение № 382/25.09.2009 г. на Общински съвет Хасково е бил одобрен Подробен устройствен план - План за улична регулация (ПУП - ПУР) на ж.р. „••••", действащ и към момента, съгласно който процесният имот попадал в квартал 909. Кварталът, респ. процесният имот не били отредени за административно, здравно, образователно, търговско, битово, спортно, жилищно строителство или комунално обслужване.

При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявен е положителен установителен иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК, който съдът намира за допустим, тъй като ответникът оспорва претендираното от ищеца право на собственост върху поземлен имот с идентификатор 77195.708.218 като е съставил АЧОС № 6699/26.11.2014 г., което сочи на наличието на правен интерес от предявяване на иска за установяване на твърдяното от ищеца право на собственост върху него.

Разгледан по същество, искът се явява изцяло основателен, като съображенията за това са следните:

За да бъде уважен предявен положителен установителен иск за собственост, е необходимо ищецът да докаже, че е придобил правото на собственост върху имота на заявеното от него основание, но не и липсата на пречки за настъпването на вещноправните му последици. Когато се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност, той трябва да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху имота със съзнанието, че го държи като свой в рамките на десет години, когато не е налице хипотезата на чл. 79, ал. 2 ЗС. Освен това владението следва да е явно, спокойно, несъмнително, непрекъснато, а намерението - да бъде демонстрирано пред всеки заинтересуван, вкл. и пред собствениците на присвоения имот.

От събраните гласни доказателства може да направи категоричен извод, че ищецът, след смъртта на Д. Й. Т., починал през 80-те години на миналия век (показанията на свид. С. В. Й.) е упражнявал явно, необезпокоявано и непрекъснато фактическа власт върху имота с намерението да придобие собствеността. От показанията на разпитаните по делото свидетели се установява по несъмнен начин, че той е присъствал в имота, поставил е ограда, поддържал го е и го е използвал според предназначението му за собствените си нужди. Следователно, той е извършвал действия, присъщи за всеки собственик и демонстриращи намерение за своене. Още повече, че съгласно въведената в чл. 69 ЗС презумпция се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Ето защо при липса на доказателства за нещо различно, както е и в случая владението се предполага, а доказателствената тежест за оборване на презумпцията е на ответника. От събраните гласни доказателства следва още и че от момента на установяване на фактическа власт върху имота, най-късно през 2007 г., от когато датират преките впечатления на свид. К. П. Д. до датата на подаване на исковата молба в съда е изтекъл период от време, който надвишава предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен давностен срок. Съгласно трайно установената съдебна практика основно, определящо значение за индивидуализацията на недвижимите имоти имат техните граници и естествено местонахождението им. Площта е допълнителен белег, но не е решаващ, тъй като тя може да бъде посочена неточно в титула за собственост и зависи от начина на измерване. След като в различни периоди от време границите /съседите/ съвпадат, може да се направи извод, че и заключеният между тях имот не е променен. Още повече, че в случая вещото лице по назначената СТЕ е констатирало, че площта му в КККР първоначално от 547 кв.м била „намалена" до 486 кв.м. поради това, че с Решение № 382/25.09.2009 г. на Общински съвет Хасково е бил одобрен Подробен устройствен план - План за улична регулация (ПУП - ПУР) на ж.р. „••••", съгласно който процесният имот попада в квартал 909 и е налична заповед по чл. 16 от ЗУТ, касаеща отчуждаване на част от площта му за улица.

Според настоящия съдебен състав, противно на становището на ответника, имотът е могъл да бъде обект на придобивна давност. Тук е мястото да се посочи, че съобразно тежестта на доказване в настоящото производство, страната, която оспорва правата на предявилото иска лице, позовавайки се на свои собствени права или навеждайки доводи за наличие на пречка за осъществяване на твърдяното от ищеца придобивно основание, носи по правилата на чл.154 ГПК тежестта да докаже осъществяването на основанието, на което твърди, че е придобила спорното право, респ. наличието на пречки за осъществяване придобивното основание на ищеца, т.е. да докаже в случая правоизключващите си възражения. Ищецът не носи доказателствената тежест да установява обстоятелството, че процесният имот е придобит от друго лице по давност, напр. наследниците на Д. Й. Т., за наличието на които не се събраха доказателства в настоящото производство, респ. че не са били налице предпоставките за издаване на акт за общинска собственост. Общината- ответник следва да установи по пътя на пълното доказване, че процесният имот е бил придобит от нея на посоченото в АЧОС основание. Това не бе сторено от ответната страна в настоящото производство, а напротив – доказателствената сила на съставеният АЧОС бе оборена от ищцовата страна с установяване по категоричен начин на собственото си придобивно основание. Не се спори, а и от заключението на назначената съдебно- техническа експертиза се установява, че имотът, описан в Нотариален акт за собственост № 64, том I, дело № 93/1970 година като „лозе от 0.6 дка - шест ара, находящо се в м. „•••••••••••", Хасковско землище" е напълно идентичен с дворно място с пл. номер 218 по КП на местност „••••" от 1988 г., с поземлен имот с идентификатор 77195.708.218 по КККР от 2006 г., както и с поземлен имот, посочен в АЧОС № 6699/26.11.2014 г. На КП от 1988 година, имотът е нанесен като замеделски имот (земя), дворно място с планоснимачен номер 218. С Решение № 67/29.02.2000 година на Общински съвет гр. Хасково, бившата зона за земеделско ползуване (вилна зона) „••••", е била присъединена към строителните граници на град Хасково като жилищен район (урбанизирана територия), т.е. същият е включен в строителните граници на гр. Хасково през 2000 г., като няма данни да е бил коопериран, одържавяван или да е бил отнеман фактически от лицата, които са го владеели, както и да подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Ето защо се налага извода, че той не попада в приложното поле на чл. 29, ал. 1 ЗСГ (отм.) и спрямо него не е действала забраната по чл. 86 ЗС, включително и в редакцията преди изменението с ДВ бр. 31/1990 г. В този смисъл са и Решение № 942 от 24.02.2009 г. по гр. д. № 2967/2008 г. на ВКС, II г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и имащо характер на задължителна съдебна практика съгласно т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, както и Решение № 124/08.04.2013 г. по в. гр. д. № 123/2013 г. на Окръжен съд - Хасково и др. По отношение на представения АЧОС № 6699/26.11.2014 г. следва да се има предвид, че той не поражда вещно право на собственост върху актувания имот в полза на общината, а само удостоверява съществуването му, т.е. има констативно, а не конститутивно действие. Поради това и при възникнал спор за собственост в нейна тежест е да докаже наличието на посоченото в него правно основание за придобиване на собствеността върху имота, каквото не е сторено в случая. Когато като основание за придобиване на имота е посочен не факт (например отчуждаване или замяна), а само правна норма, каквато е и настоящата хипотеза, съдът не е обвързан да приеме, че общината е собственик на актувания имот, а преценява материалноправната й легитимация с оглед на всички доказателства по делото и разпоредбите на закона. На следващо място, като правно основание за актуване на имота като частна общинска собственост са посочени § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС и чл. 58 от ЗОС. Според § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС застроените и незастроените парцели и имоти-частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни градоустройствени планове, преминават в собственост на общините, а процесният имот не попада сред тях с оглед кредитиранато заключение на вещото лице Д. К.. В тази връзка, цитираните в акта за частна общинска собственост като основание законови разпоредби на § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС и чл. 58 ЗОС не установяват фактическия състав на придобито право на собственост. Това се подкрепя и от обстоятелството, че самият АЧОС № 6699/26.11.2014 г. е издаден през 2014 г., като липсват каквито и да било доказателства датиращи отпреди датата на издаването му, че процесният имот е бил държавна или общинска собственост, напротив установява се съобразно представения Нотариален акт за собственост № 64, том I, дело № 93/1970 година, че същият е бил собственост на физическо лице – на Д. Й. Т., за който се събраха гласни доказателства, че същият го е предоставил на ищеца да го поддържа и обработва. Тук следва да се посочи, че съобразно разпределената тежест на доказване в настоящото производство, в тежест на ответника бе да докаже основанието, на което е приел че процесният имот представлява общинска собственост, което не бе сторено. С оглед на изложеното, съдът намира, че не съществуват законови пречки за придобиване на процесния имот по давност, както и че към момента на предявяване на иска в полза на ищеца, е налице изтекъл давностен срок, по-голям от 10 години, който го легитимира като собственик по давност на процесния недвижим имот - поземлен имот с идентификатор 77195.708.218.

Предвид изложеното съдът счита, че предявеният иск е основателен и доказан, поради което следва да бъде уважен.

По отношение исканата отмяна на акта за общинска собственост следва да се допълни, че както бе посочено вече по-горе, АЧОС няма правопораждащо действие, тъй като не създава и не прекратява права, с оглед на което спорът за материално право следва да се разреши в исково производство по реда на чл. 64, ал. 2 ЗОС, каквото се явява настоящото. Тълкуването на правните норми - чл. 64, ал. 1 и ЗОС води до извода, че е налице само един способ за съдебна защита на лицата, чиито права са засегнати от акта за общинска собственост. При неправилно съставен акт за общинска собственост, чиито констатации накърняват права на други лица, спорът се разрешава по исков ред посредством предявяване на иск за собственост. Не съществува самостоятелен иск за отмяна на акта за общинска собственост, поради което съдът не е длъжен да постанови в диспозитива на решението си отмяна на този акт. В този смисъл е определение № 15 от 16.03.2012 г. по ч. гр. д. № 335/2011 г., ГК, I ГО на ВКС и в което е посочено, че след постановяване на положително за ищеца решение по иска за собственост неправилно актуваният имот следва да бъде отписан от актовите книги със заповед на кмета на ответната община съгласно чл. 64 от Закона за общинската собственост.

При този изход на спора и на основание чл. 78 ал.1 ГПК, в полза на ищеца ще следва да се присъдят направените по делото разноски в общ размер на 981, 18 лева, представляващи заплатена държавна такса от 81, 18 лева, възнаграждение за вещо лице от 300, 00 и адвокатско възнаграждение от 600, 00 лева, съгласно приложените доказателствата за реалното им извършване.

Мотивиран така, съдът