Решение № 383 от 13.11.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 1129/2023 г.

Производството е по реда на Глава XXXIII от НПК. Образувано е по искане на осъдения П. Е. Н. за възобновяване на основание чл.420 ал.2 вр. чл.422 ал.1 т.5 пр.2 вр. чл.348 ал.1 т.2 вр. ал.3 т.1 и 2 НПК на нохд № 345/2020 г. на Районен съд – Оряхово, по което с присъда от 09.03.2023г., влязла в сила на 21.08.2023г. (потвърдена с решение № 148/21.08.2023г. по внохд № 432/2023г. по описа на Окръжен съд-Враца ) е бил признат за виновен в това, че на неустановена дата, през лятото на 2013 година, но преди 17 август 2013г., в гр. •••, обл. •••, в съучастие като съизвършител с лицата И. С. Т., от гр. •••, обл. •••, Б. П. Л., от гр. •••, обл. ••• и Р. Ж. К., от гр. •••, обл. •••, е набрал, а на 17 август 2013 г., е превел през границата на страната с Република Сърбия - през ГКПП –Брегово отделно лице - С. Ц. Й., от гр. •••, обл. •••, а в последствие е приел и укрил същата в „приват", находящ се на неустановен адрес в гр. Дюрен, ФРГ, с цел да бъде използвана за развратни действия във ФРГ, независимо от съгласието й, като деянието е извършено чрез използване на принуда - използвал е сила, като й е нанасял побой - престъпление по чл.159б ал.2 вр. ал.1 вр. чл.159а ал.2 т.2 алт.1 вр. ал.1 вр. чл.20 ал.2 НК и на основание чл.54 НК е осъден на лишаване от свобода за срок от 5 (пет) години и глоба в размер на 20 000 лв. (двадесет хиляди лева). На основание чл.57 ал.1 т.2 б. „в" ЗИНЗС е бил опредeлен строг режим на изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода. На основание чл.68 ал.1 НК е било приведено в изпълнение наложеното на подсъдимия наказание по нохд № 375/2012 г. на PС-Оряхово лишаване от свобода за срок от 4 (четири) месеца, като на основание чл.57 ал.1 т.3 ЗИНЗС е определен общ режим за изтърпяването му. В искането (дословен препис на подадена от същото лице въззивна жалба срещу първоинстанционната присъда, потвърдена от Окръжен съд – Враца с решение от 21.08.2023г. по внохд № 432/2023г.) се развиват оплаквания за допуснати от съда съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл.348 ал.3 т.1 и 2 пр.1 вр. ал.1 т.2 НПК, изразяващи се в накърняване правото да узнае в какво е обвинен и липса на мотиви към постановените съдебни актове от двете инстанции, което го поставя в невъзможност да узнае в какво престъпление и въз основа на кои доказателства е обвинен, като съдебните състави схематично и дословно са преповторили изложеното в обвинителния акт, „без да го подложат на критичен анализ поне по отношение на безспорно установени факти - несъществуваща свидетелка „М.", несъществуващи населени места, където е практикувана проституция и прочие“. Същевременно в изложението се отправят критики само към първостепенния съдебен акт – липса на отговор от кого и къде е била набрана пострадалата, предвид наличното несъотвествие между обвинението на Н. и един от другите съучастници -–И. Т., за когото делото е приключило по реда на Глава 29 от НПК и липсата на повдигнато обвинение на сочената също за съучастник в деянието Р. К., както и липсата в НК на легала дефиниция на понятието „последователно набиране“, което в случая се оспорва от осъдения, доколкото Й.а „ вече е била „пристанала" в гр.Етрополе, но на И. Т., с когото е заминала за гр.Кнежа, за да празнува рождения му ден, но без там да са присъствали останалите подсъдими“, което прави невъзможно последващото й набиране от Н. в гр. Оряхово, където по своя воля му гостувала, без да е заплашвана или насилвана, което кореспондира и с показанията на близките й след завръщането й (съдебно заседание на 09.03.2023г. показания на св.Ц. и Ц. - майка и баща на С. Ц. Й.).“ Оспорва се формата на изпълнителното деяние „транспортиране“, която всъщност отсъства в диспозитива на присъдата, като е редуцирана до „превеждане през границата“, което сочи първо противоречие между мотивите и диспозитива на обвинителния акт, пренесено и в присъдата, а на следващо място прави неясно обвинението, доколкото Н. е бил пътник в същия автомобил и не е участвал в намирането на МПС или на водач на същото, за да е възможно да се приеме, че е участвал в траспортирането и превеждането на пострадалата през границата на страната, а още по малко при обща цел с останалите лица, посочени за съучастници. Подчертава се, че водач на МПС е бил свид. Й. К., който се явява извършител на транспортирането, но за него наказателното производство било прекратено като е прието, че е бил посредствен извършител. Като недоказани се оспорват и осталите две форми на изпълнителното деяние, за които е бил признат за виновен и осъден Н. – „приемане и укриване“, доколкото от една страна липсва яснота къде е станало това, а от друга - показанията на пострадалата са опровергани от показанията на свид.Г. М. и Д., както и от показанията на нейните близки, с които същата е осъществявала връзка по телефон по време на престоя й в Германия и ги е информирала за местонахождението си, като впоследствие, след като не успели да започнат работа, останала да живее там и не пожелала да се върне в България. Акценитира се, че обвинението и присъдата са изградени изцяло върху показанията на пострадалата Й.а, които се окачествяват като „негодни“ с оспорване на заключението на съдебно-психиатричната експертиза, което „ е обратно на становището на съдебния лекар д-р Р. А. (том 1, стр.115 от ДП) и заявеното от него в с.з. на 28.10.2021г.“. Претендира се, че е нарушена забраната по чл.281 ал.8 НПК, като освен това се подчертава, че разпитът на Й.а е проведен 12 месеца след завръщането й в България, поради което „стои резонният въпрос – що за пострадала е тазаr която 12 месеца не се е чувствала като жертва?“. Оспорват се като доказателствено неподкрепени и непроверени от съда твърденията й за арестуването на Н. в Германия, както и въобще състоятелността на обвинителната теза, доколкото населените места в които се претендира да е укривал и предоставял пострадалата за развратни действия „обективно не съществуват, или е невъзможно да се осъществи „развратна дейност" в тях“. Отправят се критики за липсата на стриктен разбор и съпоставка на събраните по делото доказателствени материали „по начин, че несъмнено да се установи безупречна съдебна дейност, от която да се изведат верни изводи по фактологически положения, случили се с участието на подсъдимия, пострадалия и свидетеля С., като е нарушена разпоредбата на чл.107 ал.5 НПК, което нарушение се субсумира под касационния повод по чл.348 ал.3 т.1 вр. ал.1 т.2 НПК, предвид ограничаване на процесуалните права на подсъдимия“. В тази връзка се претендира делото да бъде възобновено, за да бъдат отстранени тези и редица други процесуални нарушения, довели до ограничаване процесуалното му право да сочи и да бъдат събрани и оневиняващи доказателства, а именно да бъде издирена М. Ц.а Б., собственик на регистриран публичен дом; да се изиска от Полицията в гр.Дюрен документ за регистрирани срещу него сигнали и за задържането му във връзка с тях, „така че да се извърши обективно разследване, което да очертае липсата на извършено от обективна и субективна страна престъпление“. В съдебно заседание защитникът на осъдения поддържа искането за възобновяване на наказателното производство. Допълнително отправя критики към правописа при изписването на гр.Етрополе и неточното посочване на съответната община, което по мнение на защитата създавало неяснота в обвинението. Прави възражения за невярна интерпретация в полза на обвинетелната теза на показанията на Л. Й. и Ц. Й., родители на пострадалата С. Й., както и на показанията на „четиримата подсъдими по делото“. Подчертава, че в нито един от проведените телефонни разговори пострадалата не е твърдяла да е отвличана и да е упражнявана принуда спрямо нея. Претендира непълнота на разследването, включително и по линия на международноправното сътрудничество с германските власти, не са били установени съдържателките на местата за разврат „жената М.“ и Д. П. Б. и населените места, в които Й.а е проституирала, според нейните твърдения, опровергани от показанията на свид.Г. М. и показанията на разпитаните в качеството на свидетели на основание чл.118 ал.1 т.1 НПК И. Т., Р. К. и Б. Л., които обаче са били кредитирани избирателно от съда само в частите обслужващи обвинителната претенция. Оспорва резултатите от проведените разпознавания, поради пропуски в съдържанието на съставените протоколи (непосочване на разпознаваните лица, с изслючение на обв.Н. ) и липсата на приложени фотоалбуми към тях, което правело разпознаването „напълно нищожно“. Твърди, че „делото е пълно с множество празни документи, празни пликове за писма“ и „10 страници класирани в делото с постановления за привличане на четиримата обвиняеми, в които не са попълнени нито дата, нито са подписани и така нататък, впоследствие са писани наново“. Намира, че с разделянето на производството по отношение на Р. К. в отделно дело, без ясни мотиви и при липса на яснота за развитието му, е било ограничено правото на защита на подзащитния му, поради което наказателното производство следва да бъде възобновено. Изразява несъгласие и с третирането на условното осъждане на Н. като „утежняващо вината обстоятелство“. В контекста на изложението си защитникът намира, че пострадалата е единственият свидетел, който „дава някакви годни и относими към обвинението обстоятелства“, като първоначалните й обяснения в рамките на предварителната проверка „копи пейст“ са били пренесени в протокола от разпита й като свидетел по досъдебното производство, образувано една година след инкриминираните събития, а според максима от римското право един свидетел, не е свидетел, още повече при заявена липса на спомен при разпита й в съдебна фаза, явни несъответствия, напр. относно цвета на автомобила, с който е била транспортирана и отсъствието на медицинска документация в подкрепа на твърденията за упражнено насилие. В заключение се моли за възобновяване на наказателното производство и връщането му на фаза, която би помогнала да бъдат оценени въпросните нарушения, алтернативно за оправдаването на Н.. В лична защита осъденият П. Н. поддържа казаното от защитника си. Прокурорът изразява становище за липса на основания за възобновяване на наказателното производство, поради което пледира за оставяне на искането без уважение. В последната си дума осъденият Н. оспорва да е упражнявал сила спрямо пострадалата, като твърди че уговорката им била друга „да се съберем, ще заживеем заедно, ама се получиха други неща“, впоследствие се запознала с други хора и останала, а като се върнала в България заявила, че е била отвлечена, за да се оправдае пред родителите си. Прави искане, „ако е възможно да се върне следствието, да се разпитат свидетели, които не са разпитани и да се съберат тези доказателства, които сме писали в искането“. САС, като се запозна с искането и с приложените по делото материали, намира същото за допустимо. Поради липсата на процесуална възможност за касационно обжалване присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение, като исканието за възобновяване на наказателното производство е подадено от осъденото лице в рамките на предвидения шестмесечен срок по чл.421 ал.3 НПК. При разглеждането му по същество в светлината на изложената в негова подкрепа аргументация, САС намира следното: Не могат да бъдат споделени оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила свързани неправилен доказателствен анализ и липса на мотиви. Анализът на доказателствената съвкупност е извършен при спазване на принципите на чл.13 и чл.14 НПК. Не е игнорирано нито едно доказателство или доказателствено средство, обсъждането на което би довело до фактически изводи, различни от изложените в мотивите към присъдата и във въззивното решение. Не са нарушени предписанията на чл.305 ал.3 и чл.339 ал.1 и 2 НПК. При обсъждане на гласните доказателствени средства е посочено кои от тях се кредитират и кои не, както и причините за това. Извършена е оценка и на обясненията на подсъдимия Н., като същите не са получили доверието на съда в частта, в която се отрича упражняваната принуда спрямо пострадалата и действителната цел на предприетото пътуване, явяваща се израз на защитната му теза, която обаче се явява опровергана от други безпротиворечиви и взаимнодопълващи се доказателствени източници. Наведените възражения относно кредитирането на показанията на пострадалата не се споделят, доколкото същите са ценени във връзка с останалите доказателствени материали по делото, а не изолирано като не се установява оценката им да е основана на превратност, изопаченост и избирателност. Претенцията за липса на кореспонденция между показанията на Й.а, дадени в хода на досъдебното производство и тези, депозирани от нея в съдебна фаза, също е неоснователна. Приобщаването на първите е извършено не поради налични несъответствия, а по реда на чл.281 ал.4 вр. ал.1 т.2 НПК - поради заявена частична липса на спомен за някои факти и обстоятелства (напълно обяснима предвид времевата отдалеченост на разпита й в съдебна фаза, надхвърляща осем години от процесните събития), като не се констатира свидетелката да се е разграничила от тях, напротив в съдебния протокол е вписано изявлението й относно потвърждаването им, със съответно пояснение „сега като ги прочетохте, си спомням много неща“. Същите са депозирани при разпита й на 23.10.2014г., проведен на следващия месец след образуване на ДП на 12.09.2014г., а не година след това, както некоректно твърди защитникът на осъденото лице. Този съдебен състав изцяло възприема съображенията на предходните инстанции относно достоверността на показанията на свид. С. Й.. Внимателният им прочит не разкрива такива вътрешни противоречия и нелогичности, които да пораждат съмнение в тях, като съдебните състави по същество не са имали основание да не им се доверят. Фактическите данни, съобщени от нея, както и тези, съдържащи се в показанията на нейните родители, оценени в тяхната взаимовръзка и логическа последователност, в съпоставка с приетите експертни заключения, показанията на свид.Й. К., приобщени по реда на чл.281 ал.1 т.4 алт.2 НПК, приложената справка за задгранични пътувания, и отчасти обясненията на Н. и показанията на свид.Т., Л. и К., разпитани на основание чл.118 ал.1 т.1 НПК, сочат на безспорна установеност на правнорелевантните факти от предмета на доказване, поради което не може да бъдат споделено оплакването за неспазване на забраната по чл.281 ал.8 НПК, доколкото осъждането на Н. не се основава единствено на показания, прочетени по реда на чл.281 ал.4 НПК. Свидетелската на годност на пострадалата е била проверена и съответно потвърдена посредством извършеното съдебно-психиатрично-психологично изследване (прието без възражения и забележки от страните в с.з. на 30.11.2021г.), установяващо че освидетелстваната е психично здрава (с памет и интелект съответни на възрастовото развитие и социален опит, в рамките на твърде ниската интелигентност), осъзнаваща на какво престъпление е била жертва като посттравматичният стрес от него е намерил израз в неврологични симптоми, отразени като „Мениерова болест“ в медицинската документация от болничния й престой и лечение в неврологично отделение непосредствено след завръщането й в България. Не се констатира твърдяното от осъдения противоречие между това експертно заключение и заключението на изготвената изцяло по писмени данни съдебно–медицинска експертиза от вещото лице д-р Р. Н. (приета без възражения и забележки от страните в с.з. на 28.10.2021г.), който при изслушването му също е потвърдил за обективни находки за преживяна психотравма, приличащи на посттравматичен стрес. Действително показанията на пострадалата в случая са основният доказателствен източник по отношение на фактите, подлежащи на доказване с оглед кръга обстоятелства по чл.102 НПК, което всъщност има своето логично обяснение, доколкото тя е пряк участник във всички процесни събития, развили се хронологично във времето, поради което и след извършена съпоставка с останалата доказателствена маса, са получили доверието на съда и са били поставени в основата на фактическите му констатации. Същите обаче не са единственият доказателствен източник в подкрепа на обвинителната теза, като останалите доказателствени средства – гласни и писмени, са били използвани както за проверка на тяхната достоверност, така и за източник за факти, включени в предмета на доказване. Всъщност не броят на оправдателните и обвинителните доказателства е аргумент за кредитиране на едните или другите, а тяхната правдоподобност, логичност и последователност, като суверенната преценка на достоверността на доказателствените материали, извършена от инстанциите по същество, не подлежи на последващ контрол. В настоящото производство съдът не разполага с правомощие да проверява фактическата обоснованост на решението и да прави нови фактически изводи или да интерпретира по различен начин доказателствени източници. Не може да бъде споделено и възражението, че показанията на пострадалата са били опровергани от показанията на „свид. Г. М. и Д.“. Действително показанията на свид. Г. М. не са били предмет на нарочно обсъждане в мотивите към присъдата и въззивното решение, което обаче е несъществен пропуск, доколкото същите не допринасят за изясняване на обективната истина. М. твърди, че не познава пострадалата и не знае дали е имало публичен дом в „това забутано селце“ в Германия, на което не може да си спомни името, тъй като не била излизала от ресторанта, в който работила. Изнесената от нея информация не опровергава останалите доказателствени материали и в частност тези, обосноваващи участието на подсъдимия в трафикирането на Й.а. По отношение на „свид.Д.“ следва да бъде посочено, че такава не се открива да е била разпитвана по делото - в същото се съдържа единствено ръкописно сведение от Д. Б. (том 5 л.41от ДП ), което няма доказателствена стойност. Неоснователно се оспорват от защитата и резултатите от проведените разпознавания, тъй като не се констатира да са допуснати отклонения от нормите на НПК, които да ги опорочават. Непосредствено преди извършването им е бил проведен разпит на пострадалата по реда на чл.170 НПК (т.4, л.8-9 от ДП). В съставените протоколи за разпознаване на лица по снимки действително не са посочени поименно представените за разпознаване лица, но изрично е вписано, че за нуждите на всяко от тях е бил изготвен албум със съответен номер с фотоснимки на лица от съответния пол със сходна възраст и белези, номерирани от 1-4 снимки, разположени на две страници, като отделно е изготвен и списък със същите лица, подредени от 1 до 4 с номерацията, в която са подредени снимките, като албумът и списъкът са неразделна част от съответния протокол за разпознаване. Тези албуми (4 бр.), придружени със съответните списъци към тях са надлежно приложени в том 2, л.160-174 от ДП. Във всеки от протоколите за проведените разпознавания надлежно са вписани присъствалите поемни лица, както и поясненията на разпознаващата Й.а по какво е разпознала съответното лице сред представените за разпознаване четири лица. Действително по делото се откриват празни пощенски пликове, от кореспонденция водена между органите на ДП и други институции, като непосредствено преди/след тях са приложени и съответните документи от същата. В кориците на досъдебното производство се съдържат и неподписани постановления за привличане на обвиняем (том 5 от ДП), като от съдържанието на приложеното непосредствено преди тях постановление на наблюдаващия прокурор на основание чл.242 ал.2 НПК, се установява, че те представляват проекти на такива, съставени в изпълнение на дадените с този прокурорски акт указания. Не отговаря на истината и оплакването на защитника, касаещо разделянето на материалите от ДП на основание чл.216 ал.2 НПК по отношение на обв. Р. К., като в съставеното постановление са изложени съответните мотиви за предприемането на това процесуално действие от наблюдаващия прокурор, което е изцяло в правомощията му и неговата преценка не подлежи на съдебен контрол. В делото се открива информация, че това наказателно производство също е приключило с осъдителен съдебен акт. Искането за възобновяване се аргументира и с необходимостта от събиране на нови доказателства, конкретизирани в него, които са фигурирали и във въззивната жалба, но такова доказателствено искане не е било отправяно от защитника в хода на въззивното производство (на л.24 от внохд № 432/2023г. е отразено изричното му изявление, че няма други доказателствени искания пред въззивната инстанция), а е претендирано единствено като основание за отмяна на присъдата и връщане на делото на първоинстанционния съд. Окръжният съд явно не е намерил за необходимо провеждането на въззивно съдебно следствие, като по мнение и на настоящия съдебен състав неприобщаването на тези доказателства не е злепоставило разкриването на обективната истина по делото, доколкото всички обстоятелства от кръга по чл.102 НПК са били изяснени по изискуемия от закона начин, а основната част от обстоятелствата, които се претендира да бъдат установени с приобщаването на тези доказателства, всъщност са такива извън предмета на доказване. Гореизложената аргументация налага заключение, че вътрешното убеждение на първоинстанционния и въззивния съд при установяване на приетата от тях фактология е правилно формирано и мотивирано съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 НПК, не се констатират процесуални нарушения при осъществяването на процесулната дейност по допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствената съвкупност. Съдът е свободен в правото си да предпочете едни пред други доказателства, стига да изложи мотивите си за това. След като районният съд, а след това и въззивната инстанция е извършила собствен анализ на относимите доказателствените източници според действителното им съдържание, излагайки съображения поради какви причини намира приетите факти за вярно установени, а възраженията на защитата за неоснователни, не може да се счита, че не са били спазени изискванията НПК. Настоящият съдебен състав констатира, че при решаване на делото, при вярно изведена фактология, формираните изводи от правна страна са отчасти незаконосъобразни. Обвинението на Н., съответно осъждането му включва формите на изпълнителното деяние по чл.159б ал.2 НК (външен трафик) – „набиране“ в гр.Оряхово на С. Й., „превеждането й през границата на страната“ през ГКПП- Брегово, както и „приемането“ и „укриването“ й в гр.Дюрен във ФРГ, извършени чрез използване на принуда с цел да бъде ползвана за развратни действия. Съгласно ТР №2 от 2009 г. на ОСНК на ВКС, т.1. 2 изпълнителното деяние „набиране" се осъществява чрез активни действия на дееца за търсене, привличане, вербуване, уговаряне, склоняване на жертвата или попълване на набор от хора, за привеждането им в положение създаващо предпоставки за бъдещата им експлоатация. В конкретния казус набирането е било осъществено от Т., чрез целенасочени действия по намирането на С. Й., която да бъде използвана за развратни действия, като при контактите си с нея проявил активност за сближаването им и спечелване на доверието й относно намеренията му за бъдещите им отношения, и за нейното мотивиране за съвместното им заминаване в чужбина, където да работят, а впоследствие да вземат при себе си и нейните малолетни деца. Действайки по този начин, Т. постигнал принципното съгласие на Й.а да го придружи в бъдещото им пътуване до Гърция. Обстоятелството, че пострадалата е била съгласна да замине в чужбина, не прави деянието несъставомерно, тъй като вследствие на въвеждането й в заблуждение, подведена от обещанията на Т., е била убедена, че заминава, за да упражнява трудова дейност (бране на грозде) с цел осигуряване на доходи за семейството си т.е. при даването на това съгласие не е съзнавала истинските му намерения и цел, които умишлено са били укривани от нея, всъщност тя е била въведена в заблуждение и относно самата дестинация на това пътуване. В случая положението не би се променило дори Й.а да е била наясно относно действителната дестинация и цел на пътуването и да е била съгласна, тъй като според българското законодателство волята на жертвата е правноирелевантно за реализиране на престъплението „трафик на хора”, като основният състав на чл. 159а ал.1 НК изрично предвижда това - „независимо от съгласието” на жертвата. След набирането й, задачата на Т. е била да я предаде на останалите съучастници Н., К. и Л. (отразено в мотивите на л.537 от нохд № 345/202г. и л.11 от въззивното решение), които да я отведат до крайната дестинация, макар и различна от първоначалната, за която е била убеждавана от него. Това е станало с принудителното й превеждане през границата на страната, чрез придружаването й от тримата в пътуването с процесния автомобил, собственост на Б. Л. и управляван от свид.К., като след пристигането в Германия, е била малтретирана физически поради липсата на желание да упражнява исканата от тях дейност. В този смисъл не може да се приеме, че Н. е осъществил „последователното набиране“ на пострадалата в гр. Оряхово, както неправилно са приели районния и окръжния съд, доколкото тя вече е била „набрана“ от Т., с получаване на принципното й съгласие да го следва, при изложените по-горе обстоятелства. Последващата промяна на първоначалната дестинация и на лицата, участващи в пътуването не променя този факт. В искането се оспорва формата на изпълнителното деяние „транспортиране” от страна на осъдения спрямо пострадалата. Всъщност обвинителната претенция спрямо Н. не е включвала тази форма на изпълнителното деяние според диспозитива на обвинението му, поради което и не фигурира в диспозитива на присъдата. Действително в мотивите на постановените съдебни актове се коментира транспортирането на Й.а с пояснението, че превеждането през държавната граница е станало посредством превозването на пострадалата с конкретно МПС, като видно от внесения обвинителен акт, въпросната форма на изпълнителното деяние е била включена единствено в обвинението на Б. Л., като негов собственик. Безусловно суверенно право на прокурора е да формулира съответното обвинение за всеки от предадените на съд лица и по този начин да очертае пределите на предмета на доказване, в които да се ограничи съдебното дирене. По отношение на останалите две проявни форми на изпълнение – „приемане“ и „укриване“, които според обвинителната претенция и постановената присъда не са темпорално ограничени, с посочване, че са последващи „превеждането през границата на страната“, и с място на извършване „ „приват", находящ се на неустановен адрес в гр. Дюрен, ФРГ“, настоящият съдебен състав констатира, че изложените от районния съд правни съображения се припокриват и на практика същите се отнасят само до втората от тях, която е била обект на коментар и във въззивното решение, а първата въобще не е била засегната. Всъщност от фактическите постановки, изложени в мотивите към присъдата, споделени изцяло от въззивната инстанция, се установява, че в гр.Дюрен, ФРГ, Й.а била посрещната и „приета“ от лице с имена Д. П. Б., която „ приела в квартирата си постр. С. Й. и св.Р. К., а мъжете отпътували в неизвестна посока с автомобила на Л.. Като влезли в квартирата, Д. П. казала на Й.а и К. да се изкъпят, и предоставила дрехи на пострадалата, които да облече. След това трите жени слезли в бара на първия етаж. Там чакали трима мъже, които били клиенти за предоставяне на сексуални услуги срещу заплащане“. (л.531 от нохд №345/2020г. и стр.6 от въззивното решение ). Престоят на пострадалата в гр.Дюрен се е ограничил в рамките само на една нощ след пристигането - след отказа й „да изпълни нарежданията на К. да извърши сексуални услуги на третия мъж“ и престоя й през нощта до входната врата на бара, била транспортирана със същия автомобил, след нанесен й побой от Л. и Н. „до неустановено населено място в ФРГ- крайпътно заведение, находящо се в близост до малко населено място“, стопанисвано от жена на име М. от български произход, където останала до връщането й в България. При тези факти е невъзможно да бъде приета за осъществена в гр.Дюрен и формата на изпълнителното деяние „укриване“ на Й.а. Съгласно ТР №2 от 2009 г. на ОСНК на ВКС, т.1.2 при „приемането" деецът се съгласява да се възползва от жертвата, за реализиране на посочените в закона цели, независимо дали я укрива или не, а „укриването" се изразява в действие по поставянето на жертвата в неизвестност спрямо лицата, които имат право да знаят къде се намира или просто на даване подслон на жертвата, като и двете проявни форми на изпълнение по същността си, като комплекс от действия, насочени към подготовката на експлоатацията на жертвата, съгласно целите по чл.159а ал.1 НК изискват сравнително по-дълготрайна продължителност във времето, а не такава в рамките на няколко часа. Действително в обстоятелствената част на обвинителния акт са изложени факти, сочещи на последващо по-продължително пребиваване на пострадалата в друго неустановено населено място на територията на ФРГ, които обаче не са били включени в обсега на обвинителната претенция според диспозитива на същия. Според същото тълкувателно решение (т.2.2) външният трафик по чл.159б НК е нетипично двуактно и резултатно престъпление, при което първият акт (набиране, транспортиране, укриване или приемане на лицето) винаги е престъпен и самостоятелно наказуем, а вторият акт - превеждането през границата, не е престъпление. Конкретното поведение на всеки деец се разглежда спрямо изпълнението на признаците на състава, който от обективна и субективна страна се състои от тези два отделни акта. Затова не е необходимо всеки от участниците в изпълнението на престъплението да участва лично и непосредствено и в двата акта на състава със съответните форми в първия акт (набиране, транспортиране, укриване или приемане на лицето) и в изпълнението на втория акт (превеждането му през границата на страната). Всеки от съучастниците отговаря като съизвършител в двуактното престъпление, когато лично и непосредствено участва в извършването на единия от двата акта на сложното изпълнително деяние, при общ умисъла и със специалната престъпна цел с останалите дейци, извършили другия акт, като част от усложненото деяние, в което участва всеки от тях. Когато един извършва „превеждането през границата на страната", друг от съучастниците е осъществил набирането на същото лице в едната държава, а трети е приел лицето в другата държава, всички те, с транспортиращият или превеждащият съучастник са съизвършители в едно и също престъпление и ще отговарят по чл.159б НК вр. чл. 20 ал.2 НК. Ето защо, когато една или няколко от формите на изпълнение по чл.159а НК са осъществени от две или повече лица при общност на вината, и със съзнанието за целта по чл.159а ал.1 НК, независимо къде те са извършени, в страната или в чужбина, деянието ще се квалифицира по чл.159б НК вр. с чл.20 ал.2 НК. Характерно за формите на изпълнение на деянието „трафик на хора“ е, че те могат да се проявяват както самостоятелно, така и заедно (т. 1.6) и всяка от тях има самостоятелно правно значение за възникване на наказателната отговорност на дееца, като набирането, транспортирането, укриването или приемането на жертвите, а при външния трафик и превеждането им през границата на страната, са обективни признаци на изпълнителното деяние в основните състави на вътрешния и външен трафик на хора и форми на изпълнение на довършено престъпление, а не на отделни стадии в неговото осъществяване (т. 2.1). Съобразно установената по делото фактология, осъденият Н. е участвал лично и непосредствено в извършването само на втория акт – превеждането на свид.Й.а през държавната граница с противозаконна развратна цел и при осъществения особен начин (упражнена принуда), което обаче не прави деянието му несъставомерно по чл.159б ал.2 вр. ал.1 НК, доколкото същото е било подчинено на формирано едно общо решение, насочено към постигане на един престъпен резултат, при общност на умисъла с останалите съучастници. Същият е съзнавал, че действа съвместно с тях за постигането на тази обща цел и именно съвместната им дейност прави възможно нейното успешно реализиране. Съгласуваните им действия покриват изпълнителното деяние по този текст от НК, а участието на Н. макар и само във втория акт на сложното изпълнително деяние, го определя като съизвършител по смисъла на чл.20 ал.2 НК, при наличие на общност на умисъла, обхващащ всички съставомерни обстоятелства, включително квалифициращото такова по чл.159а ал.2 т.2 НК и специалната престъпна цел. Възраженията за несъставомерност на деянието поради отсъствие на упражнена принуда спрямо волята на трафикираното лице са несъстоятелни. Българският Наказателен кодекс предвижда наказуемост дори когато едно лице доброволно попадне в ситуация на трафик, като в хипотезите, когато това е станало против волята му чрез използването на един или няколко от предвидените в чл.159а ал.2 НК различни противоправни способи (какъвто е и настоящия казус) е консумиран квалифицираният състав по чл.159а ал.2 Н К (при вътрешен трафик), респ. по чл.159б ал.2 НК (при външен трафик), приложим в случая. Доброволният характер на поведението на жертвата на трафика и нейното съгласие за поставянето й в положение, което създава предпоставки за бъдещата й експлоатация, няма юридическо значение за отговорността на дееца, а само за индивидуализацията на неговото наказание. С принудителното превеждане на Й.а през границата на страната (при ясно изразено несъгласие от нейна страна преди и неспосредствено при самото преминаване на държавната граница, К. я хванала за косата и опряла нож в бедрото й, а Н. й ударил шамар и навил косата й на ръката си) на практика инкриминираното престъпление „външен трафик на хора“ е било довършено, поради което последващото поведение на Н., Л. и К. в чужбина има отношение единствено за установяване на съществувалата специална цел при набирането и транспортирането на пострадалата, която се изяснява в достатъчна степен от обстоятелството, че непосредствено след пристигането им в Германия са били предприети действия от тримата за принуждаването й да проституира. В контекста на гореизложеното САС намира, че събраните по делото доказателства по категоричен начин изключват възможността за уважаване на претенцията за оправдаване в цялост на Н., тъй като в рамките на възприетата фактология не е налице хипотезата на чл.24 ал.1 т.1 НПК, като освен това същата не фигурира в депозираното искане по чл.420 ал.2 НПК, а се навежда за първи път от защитата в съдебно заседание. Неправилното приложение на материален закон при вярно установени факти, налага само изменение на обжалваното въззивно решение по реда на чл.425 ал.1 т.4 НПК, с оправдаване на Н. за вменените му форми на изпълнителното деяние по чл.159б ал.1 НК –последователно „набиране“, „приемане“ и „укриване“, но не и за „превеждане през границта на страната“. На практика с тази намеса, отпада основателността на оплакването на осъдения, че не е разбрал в какво е бил обвинен и осъден. Друг е въпросът, че в хода на наказателното производство няколкократно изрично е заявил, че разбира обвинението, което му е повдигнато, представляван е от упълномощен защитник и пред двете съдебни инстанции, като гаранция за защита на неговите права и интереси, и е бил осъден без изменение на същото. При тези констатации останалите релевирани в искането по чл.420 ал.2 НПК оплаквания обективират единствено субективното, но безпочвено несъгласие на осъдения с позицията на съда за отхвърляне на лансираната от него защитна версия и с осъждането му. Без основание е и несъгласието на защитата с третирането на предходното условно осъждане на Н. като отегчаващо обстоятелство при индивидуализиране на наказателната му отговорност, доколкото същото има своето значение за преценката на обществената опасност на дееца, която съдът взема предвид при определяне на наказанието съгласно разпоредбата на чл.54 НК. Същевременно продължителността на наказателния процес, надхвърляща 10 години, както и частичното оневиняване на Н., за което бяха изложени вече съображения по-горе, обуславя редуциране на наложените санкции, които се преценяват от този съдебен състав като прекомерни и завишени, макар и да не се съдържа такова оплакване в депозираното искане. При принципно вярна преценка за степента на обществена опасност на конкретния деец, е било подценено значението, като изключителен смекчаващ отговорността фактор, на забавата на наказателното производство, като санкциите са били определени при условията на чл.54 НК в минималните размери, предвидени в закона. Наказването на дееца несъмнено има за цел възстановяване на социалната справедливост, изискваща минимална времева отдалеченост на наложеното наказание от извършване на престъплението, което в конкретния случай не може да бъде постигнато. Ненавременно санкциониране на Н. не може да бъде отдадено на процесуалното му поведение, нито на сложност, фактическа или правна, на делото, което налага съответно компенсиране с прилагането на чл.55 ал.1 т.1 НК. Наказания лишаване от свобода в размер на 3 (три) години и глоба в размер на 10 000 (десет хиляди) лева, настоящата инстанция преценява като съответни на тежестта на престъпното деяние и личността на дееца, както и справедливи и адекватни за постигането на целите по чл.36 НК спрямо конкретното осъдено лице. Редуцирането на наказанието лишаване от свобода не рефлектира върху определения първоначален строг режим за изтърпяване, тъй като се касае за умишлено престъпление, извършено в изпитателния срок на условно осъждане, за което е постановено отложеното наказание да се изтърпи отделно и продължава да е изпълнено условието по чл. чл.57 ал.1 т.2 б. „в“ ЗИНЗС - сборът от двете наказания да надвишава две години. Коригирането на наказанията не налага непременно връщане на дело за ново разглеждане, тъй като се явява изцяло в полза на осъдения и съгласно чл.425 ал.1 т.4 НПК също може да бъде направено в настоящото съдебно производство. В този смисъл въззивното решение следва да бъде изменено по реда на глава 33 от НПК, поради което САС