Решение № 6374 от 24.10.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 3838/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба от ответниците в първоинстанционното производство Б. Г. Г. и Я. Г. Г., чрез процесуалния представител адв. С. Ж. /с пълномощно по дело СРС – л. 71/, срещу Решение № 19041/22.10.2024 г., постановено по гр. д. № 42293/2023 г. по описа на СРС, ГО, 172 състав, в частта, в която по предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 вр. чл. 139 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, Б. Г. Г. и Я. Г. Г., са осъдени да заплатят разделно на „Топлофикация София“ ЕАД – всеки от тях сума от по 1041, 54 лв. - главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия, доставена в имот с адрес: гр. ••••, за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба - 28.07.2023 г. до окончателното изплащане на вземането; сумата от по 138, 41 лв. - мораторно обезщетение, начислено за периода от 15.09.2021 г. до 13.07.2023 г., върху стойността на дължимата сума за потребената топлинна енергия в процесния имот. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач – „Директ“ ЕООД на страната на ищеца. В жалбата се сочат доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Оспорва се издаването и съдържанието на фактури № 1013874728/31.07.2021 г. и № 1019474785/31.07.2022 г., с твърдения, че поради липса на подпис или какъвто и да е уникален идентификатор върху копията на „съобщенията към фактури“, документите не могат да докажат авторство и правомощия на съставителя и следователно са недопустими като писмени доказателства. По тази причина се претендира, че заключението на вещото лице се основава на несъществуващи документи и следва да не бъде взето предвид. Поставя се под съмнение редовността на воденото от „Топлофикация–София“ ЕАД счетоводство, тъй като не е предоставен нито един подписан първичен или вторичен документ. Оспорва се правния интерес и принадлежността на ответниците към общите условия на дружеството, собствеността им върху процесния недвижим имот и валидността на приложеното нотариално заверено копие от нотариален акт, поради нечетливост и липса на оригинал. Накрая се оспорват както правото на вземане, така и размерът на претендираните суми и действителният обем, доставената топлоенергия по чл. 110, ал. 2 ЗЕ. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София“ ЕАД, ищец в първоинстанционното производство, чрез юрк. Елена Дудова /с пълномощно/ е подало отговор на въззивната жалба на ответниците, в който излага, че първоинстанционното решение е правилно в обжалваната от ответниците част и моли съда да го потвърди. Третото лице помагач – „Директ“ ЕООД не изразява становище. В частта, в която са отхвърлени исковете на „Топлофикация София“ ЕАД против Б. Г. Г. и Я. Г. Г. с правно основание чл. 86 ЗЗД за мораторно обезщетение за горницата над уважения размер от 138, 41 лв. до пълно предявения на стойност от 140, 96 лв. и с правно основание чл. 150, ал.1, вр. чл.153, ал.1 ЗЕ, вр. чл.79, ал.1 за заплащане на сумата от 25.97 лв. - такса за дялово разпределение за периода м.06.2020 г.-м.04.2022г., сумата от 5, 61 лв. - законна лихва за забава върху главницата за извършената услуга за дялово разпределение, начислена за периода от 15.08.2020 г. до 13.07.2023 г., Решението не е обжалвано и е влязло в законна сила. Съдът като съобрази доводите във въззивната жалба и отговора на въззивна жалба, след като се запозна с приобщените по делото доказателства, достигна до следните фактически изводи: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна правна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните /в този смис. т. 1, ТР № 1/09.12.2013 г. тълк. д. № 1/2013 на ОСГТК на ВКС/. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата. Настоящият състав намери, че обжалваният съдебен акт е валиден, допустим и по същество правилен. В мотивите на своето решение СРС е приел фактически положения и достигнал правни изводи, които въззивният съд споделя частично, в която връзка следва да се посочи: Предмет на разглеждане в настоящото производство са предявените обективно и субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр, чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, в частта, в която ответниците са осъдени да заплатят на „Топлофикация София“ ЕАД в условията на разделност сумите от по 1041, 54 лв. представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот с адрес: гр. ••••, за периода от 01.05.2020г. – 30.04. 2022 г., ведно със законната лихва за забава от датата на исковата молба - 28.07.2023 г. до окончателното изплащане на вземането; сумата от по 138, 41 лв. - мораторно обезщетение, начислено за периода от 15.09.2021 г. до 13.07.2023 г., върху стойността на дължимата сума за потребената топлинна енергия в процесния имот. Съгласно разпоредбата на чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакцията й действаща към приемането й с ДВ, бр. 107/2003г./ присъединяването на потребителите в сграда в режим на етажна собственост към топлопреносната мрежа се извършва от топлопреносното предприятие, с решение на Общото събрание на етажната собственост. Според разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда в режим на етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия и длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ. Разпоредбата императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като определящо е притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Според легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 41б ДРЗЕ „Потребител на енергийни услуги“ е краен клиент, който купува топлинна енергия или природен газ, и/или ползвател на преносна и/или разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия или природен газ. От съдържанието на § 1, т. 2а "Битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Правопораждащият фактически състав за възникване на спорното право по иска с правно основание чл. 149 ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се обуславя от съществуването на действително правоотношение по договор за продажба /доставка/ на топлоенергия; Продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача и за последния да е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер. Видно от нотариален Акт от 21.03.1988г., вписан акт № 261, том 11, нот. Дело № 361 от 1988 г., в нот. книги на I-ви нотариус при СРС, на 21.03.1988г., Г.Б. Г. е придобил правото на собственост върху Апартамент № 33, находящ се в бл. ••••, в ж.к. „Хаджи Димитър“, ул. „Макгахан“. Според Удостоверение за наследници с изх. № РПД23-ТД26- 923/11.09.2023г., издадено от Столична община, р-н „Подуяне“, Г. Г. починал н а 29.03.2023г., като оставил за свои единствени наследници по закон – съответно титуляри на правото на собственост върху описания по – горе имот – Б. Г. Б. и Я. Г. Б. – син и дъщеря. От представения Договор № 003/15.01.2003г. се установява, че процесният имот е разположен в сграда, в режим на етажна собственост, която е била присъединена към топлоснабдителната мрежа. От заключението на СТЕ, което и настоящият състав кредитира изцяло, включително по изложените по – горе аргументи, се установява, че за процесния период дружеството за дялово разпределение е изготвяло изравнителни сметки /надлежно връчени на представител на сградата в режим на етажна собственост и неоспорени от въззивниците/, след отчитане на индивидуалните уреди в имотите на потребителите, поради което безспорно се установява количеството потребена топлинна енергия за процесния имот. От приетата по делото съдебно – счетоводна експертиза е видно, че за процесния период задължението за имота – собственост на въззивниците за топлинна енергия възлиза на обща стойност от 2083, 08 лв. от които сумата от 599, 97лв. – за сградна инсталация и сумата от 1483, 11 лв. – за отопление на имот, които суми, понастоящем не са заплатени. Съвкупната преценка на горепосочените доказателства сочи, че като собственик на топлоснабдения имот, считано от 21.03.1988г. – до 29.03.2023г. /датата на смъртта му/ се легитимира наследодателят на ответниците въззивници – Г. Г.. Претенцията по исковата молба обхваща периода от 01.05.2020г. до 30.04.2022г. – в рамките на който именно той е бил титуляр на правото на собственост и като такъв, се явява клиент на топлофикационното дружество, по арг. на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, в която насока се явяват неоснователни възраженията на защитата. В производството не се ангажират конкретни твърдения касаещи смЯ.та на собствеността в жилището, нито са представени доказателства. Няма данни, нито се твърди от въззивниците, че за процесния период имотът е ползван на договорно основание от лице, различно от наследодателя им – Г. Г. или да е било учредено вещно право на ползване в полза на друг. По безспорен начин се установява, че топлофикационното дружество е доставяло топлинна енергия в имота в претендираното количество, то за последният е въззникнало задължението да заплати стойността й. По същество крайният извод, че ответниците по исковата молба дължат заплащането на претендираната сума, е правилен, но не с оглед легитимацията им като собственици на топлоснабдения имот, както е посочил първоинстанционния съд. Задължението им, произтича от разпоредбата на чл. 60, ал. 1 ЗН, според която, наследниците, приели наследството, отговарят за задълженията, с които то е обременено, съобразно размера на дяловете си. При липса на твърдения за диференциран ред на приемане на наследството, по арг. на чл. 5, ал. 1 ЗН, следва да се приеме, че ответниците – Б. Г. и Я. Г. са придобили по ½ от наследството на своя баща – Г. Г.. От гореизложеното следва, че въззивниците са задължени при равни дялове за сумите за доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2020г. до 30.04.2022г., но не в качеството си на собственици на топлоснабдения имот, както е посочено в мотивите на ревизирания акт, а в качеството си на наследници при равни дялове на задълженото по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ лице – Г. Г.. В отговор на оплакванията въведени в жалбата относно представените и приети по делото фактури с оглед липсата на подпис и печат под последните следва да се посочи разпоредбата на чл. 6, ал. 1, т. 1 – 4 Закона за счетоводството, която посочва минималното законово съдържание на първичните счетоводни документи, адресирани до външен получател /каквито по естеството си са и приетите фактури/, обуславящо тяхната редовност. Наличието на подпис на издателя не е измежду изброените задължителни реквизити, поради което неоснователни се явяват доводите, че липсата на подпис върху тях, води до липса на счетоводен документ. Предвид гореизложеното, въззивният съд не намери основание да постави под съмнение и приобщеното по делото експертно заключение. При тези данни настоящият състав намира, че са налице предпоставките на чл. 149, ал. 1 ЗЕ, вр. чл. 79 ЗЗД, поради което и въззивниците, в качеството им на наследници на задълженото лице и по арг. на чл. 5, ал. 1 ЗН дължат на ищеца при равни дялове стойността на доставената в топлоснабдения имот с адрес: гр. София, ж.к. •••• топлинна енергия, поради което решението следва да бъде потвърдено. С оглед основателността на главния иск, не е налице основание за ревизиране крайните изводи на първоинстанционния съдебен състав по отношение на акцесорното вземане по чл. 86 ЗЗД. Предвид изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззиваемият, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. На последния следва да се присъдят разноски в размер на 100 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран, Софийски градски съд, II-Д въззивен състав,