Решение № 242 от 15.10.2025 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 442/2025 г.

Производството е по реда на чл. 463, ал. 2 вр. чл. 274 ГПК. С Решение № 275/13.06.2025 г., постановено по в.гр.д. № 397/2025 г. по описа на Окръжен съд Русе е отменено разпределение от 07.03.2025 г., изготвено по изп.д. № 898/2024 г. по описа на ЧСИ В. Н., с район на действие РОС, и е върнато делото на съдебния изпълнител. Против това решение в срок е постъпила жалба от М. М. С., с оплакване за неправилност на постановения съдебен акт. Жалбоподателят счита, че длъжникът З. П. не е в трудово правоотношение с НБПП, като заплащането, което той получава от Бюрото, представлява възнаграждение за предоставена от него правна помощ по реда и на основанията, посочени в ЗПП. Характерът на вземанията, които адв. П. има от НБПП не е постоянен, а може да бъде само бъдещ. С оглед на това, жалбоподателят счита, че адвокатските хонорари не следва да се приравняват към трудови доходи. Те нямат трудов характер, с оглед на това, че при тях липсва цикличност и яснота какъв би бил размерът им и кога биха били получавани. Отправено е искане постановеното решение да бъде отменено, като необосновано и постановено в протИ.речие на закона. Длъжникът в изпълнителното производство З. Д. П. заема становище по жалбата, като счита същата изцяло за неоснователна. Настоящият състав, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания и прецени събраните по делото доказателства, приема за установено следното: Депозираната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. Изп.д. № 898/2024 г. на ЧСИ В. Н. е образувано по молба на М. М. С. срещу длъжника З. Д. П. въз основа на изпълнителен лист от 28.10.2024 г., издаден по адм.д. № 11656/2023 г. по описа на ВАС за сумата 1000 лв. – главница за възнаграждение. С молба от 08.12.2024 г. взискателят е поискал налагане на запор върху вземанията на длъжника от Националното бюро за правна помощ за предоставена от него правна помощ. В отговор Бюрото е депозирало писмо, че към 05.12.2024 г. адв. П. има вземания въз основа на представени отчети за оказана правна помощ на обща стойност 720 лв., като на 30.12.2024 г. по сметка на съдебния изпълнител са преведени 640 лв. наложен е запор на вземания на длъжника като назначен особен представител по изп.д. № 500/2024 г. на ЧСШ И. Х., като на 13.12.2024 г. по сметка на съдебния изпълнител е постъпила сумата от 300 лв. – частично плащане по запора. На 07.03.2025 г. е предявено разпределение за постъпление от 940 лв., в която сума са включени средствата, преведени от НБПП, както и сумата от 300 лв. – вземане на длъжника от ЧСИ И. Х.. В него е посочено задължение на първоначалния взискател М. С. в размер на 1574 лв. и задължение към присъединения взискател НАП в размер на 169966, 81 лв. Задължението на С. е формирано, както следва: 1000 лв. главница и разноски по принудителното изпълнение – 574 лв. Първи ред вземания с право на предпочитателно удовлетворение по чл. 136, т. 1 ЗЗД – вземания за разноски по принудителното изпълнение в размер на 574 лв., от които за взискателя 454 лв. и за ЧСИ – 120 лв. Втори ред вземания по чл. 136, т. 6 ЗЗД – вземания на държавата в размер на 169966, 81 лв. Остатъкът от 366 лв. /940 лв. – 574 лв./ е разпределен съразмерно, като припадащата сума за всяко вземане е, както следва: 349, 66 лв. за НАП и 16, 34 лв. за ЧСИ. По този начин сумите за изплащане са: за първоначалния взискател С. – 454 лв., за присъединен взискател НАП – 349, 66 лв., за ЧСИ такси – 136, 34 лв. След изготвяне на разпределението е изискана информация от НАП за доходите на длъжника П. за 2024 г. Съгласно приложеното писмо от 08.05.2025 г. са декларирани доходи за 2024 г. в размер на обща годишна данъчна основа от 20834, 93 лв. Изготвеното разпределение е обжалвано от З. П. с довода, че средствата, предмет на разпределението, са с трудов произход. Те представляват възнаграждение за труд, осъществен от длъжника, в качеството му на адвокат. С оглед на това попадат в хипотезата на несеквестируем доход по смисъла на ГПК, не са престояли в банкова сметка и не са придобили характер на спестявания. С обжалваното решение съдът е приел, че вземането за оказана правна помощ по ЗПП има характер на възнаграждение за труд, като то следва да се приеме за такова за м. декември 2024 г., когато е изплатено. Средномесечната разполагаема сума за 2024 г. според доходите на длъжника възлиза на 1736, 24 лв., в който размер са включени средствата, преведени от НБПП, както и от съдебния изпълнител – вземане в размер на 300 лв. по изпълнително дело, за което също е наложен запор. Предвид обстоятелството, че средномесечния доход на длъжника надвишава минималната работна заплата, следва да се извърши преценка за секвестируемата част от дохода, която подлежи на разпределение, след прилагане на правилото на чл. 446, ал. 2 ГПК. По тези съображения е отменено извършеното разпределение и е върнато делото на съдебния изпълнител. Съгласно чл. 435, ал. 2, т. 2 ГПК длъжникът може да обжалва насочването на изпълнението върху имущество, което смята за несеквестируемо. Съгласно ТР 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС длъжникът може също да обжалва и разпределението на основание несеквестируемостта. Според разпоредбата на чл. 446, ал. 1 ГПК ако изпълнението е насочено върху трудовото възнаграждение или върху каквото и да е възнаграждение за труд, както и върху пенсия, чиито размери са над минималната работна заплата, може да се удържа само в съответни части от възнаграждението, в зависимост от неговия размер и обстоятелството дали длъжникът има деца, които издържа. За да се установи дали сумата, спрямо която е насочено принудителното изпълнение, е секвестируема, е необходимо да се изследва нейния произход и дали тя е получена като възнаграждение за престиран трудов резултат. Упражняването на адвокатска професия и осъществяването на адвокатски услуги е възмездна дейност, което следва от разпоредбата на чл. 36, ал. 1 ЗА, предвиждаща, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд. С оглед гарантиране равен достъп на лицата до правосъдие чрез осигуряване и предоставяне на ефективна правна помощ в ЗПП е предвидена възможността в случаите на задължителна адвокатска защита или на лица, неразполагащи със средства за заплащане на адвокатско възнаграждение, да се предоставя правна помощ, която се осъществява от адвокати и се финансира от държавата /чл. 2, чл. 3 и чл.23 ЗПП/. Извършването на правна помощ по реда на този закон отново е възмездно, като заплащането се следва от Националното бюро за правна помощ /чл. 8, т. 5 ЗПП/, съобразно вида и количеството на извършената дейност, удостоверени с писмен отчет на адвоката /чл. 38 ЗПП/ и размер, определен в наредба на МС /чл. 37 ЗПП/. Заплащането на предоставената правна помощ се извършва от НБПП по банков път въз основа на отчета по чл. 38 и решение на председателя на НБПП – чл. 39 ЗПП. По този начин, осъществявайки процесуално представителство по реда на ЗПП адвокатът полага труд и полученото от него възнаграждение е такова за положен труд. Обстоятелството, че вземанията от НБПП нямат постоянен характер, не променя този извод, тъй като в процесуалния закон /чл. 446, ал. 1 ГПК/ няма такова изискване, същественото е да се изследва естеството на възнаграждението. Закрилният характер на разпоредбата цели да се гарантира на длъжника, че принудата върху него ще бъде упражнена в такива рамки, които да не застрашават съществуването му и възможността да преживява нормално за в бъдеще, и по тази причина законодателят включва в обхвата на несеквестируемостта както трудовото възнаграждение, така и всяко друго каквото и да възнаграждение за труд. Ето защо, настоящият състав счита, че получените от длъжника П. възнаграждения за престирания труд като адвокат са частично несеквестируеми, поради което преценката на съдебния изпълнител за разпределение на всички постъпили суми както от НБПП, така и по соченото изпълнително дело, без да се изследва размерът на секвестируемата част, съобразно правилото на чл. 446, ал. 1 и ал. 2 ГПК, не може да бъде възприета. С оглед на това, настоящият състав споделя изводите на първостепенния съд, че при извършването на разпределение не са съобразени правилата на чл. 446, ал. 1 и ал. 2 ГПК, съдебният изпълнител не е определил секвестируемата част, подлежаща на разпределение, тази част не може да бъде определена от наличните по делото доказателства от съда, което налага отмяна на обжалваното разпределение и връщане на делото на съдебния изпълнител. Последица от съвпадението на изводите на въззивния състав с тези на първостепенния съд е потвърждаването на обжалваното решение. Водим от горното, съдът