Решение № 205 от 26.2.2025 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 2948/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. във вр. с чл.439 от ГПК и чл.117 ал.2 от ЗЗД. Образувано е по подадена въззивна жалба от З. М. М., ЕГН ••••••••••, чрез адв.Д. С., срещу „•••••••••, против Решение № 3599/16.08.2024г., постановено по гр.д.№ 4120/2023г. по описа на Районен съд – Пловдив, XV гр.с., с което е отхвърлен предявения отрицателен установителен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че не дължи на „•••••••• ЕАД, ЕИК ••••••, сумата от 1713, 24 лв., представляваща законна лихва за периода 18.06.2009 г. – 12.02.2016 г. върху главница от 2485, 14 лв., за която сума е издаден в полза на „••••••••, изпълнителен лист от 29.07.2010 г. от Софийски градски съд по т. д. № 1797/2010 г., предвид подлежащо на изпълнение Решение № 798 от 18.06.2009 г. на арбитър •••••, което вземане е прехвърлено на „•••••••••, както и е осъден да заплати на „•••••••, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 150 лв.– разноски по делото. Моли да бъде отменено и вместо това да се постанови друго, с което да се отхвърли изцяло исковата претенция. Въззиваемата страна „••••••••, чрез юрк. С. К., депозира писмен отговор, че жалбата е неоснователна. Пловдивският окръжен съд – V възз. гр. с., след преценка на процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата и събраните доказателства по делото във връзка с доводите на страните, прие за установено следното: Пред Районен съд – Пловдив от З. М. М. против „•••••••• ЕАД е заведена искова молба, ведно с писмени уточнения от 24.03.2023г. и 28.02.2024г., неразделна част към нея, с която посочва, че на 29.07.2010 г. бил издаден изпълнителен лист по т. д. № 1797/2010 г. от Софийски градски съд, предвид подлежащо на изпълнение Решение № 798 от 18.06.2009 г., по силата на който ищецът следвало да заплати на „••••••••“ ЕООД сума в размер на 2485, 14 лв. – главница, ведно със законната лихва, считано от 18.06.2009 г., до окончателното погасяване на сумата, както и разноски в общ размер на 150 лева. За събиране на посоченото вземане било образувано изп. дело № 46/2011 г. по описа на ЧСИ ••••••••, с район на действие СГС, по което били извършени следните изпълнителни действия: на 25.02.2011 г. – молба за образуване на изпълнителното дело, на 08.04.2011 г. – наложен запор на банковата сметка на длъжника, на 08.04.2011 г. – изпратена покана за доброволно изпълнение, връчена на 21.04.2011 г., на 01.06.2012 г. – запор на трудовото възнаграждение, на 24.10.2013 г. – запор на трудовото възнаграждение, на 24.02.2015 г. – запор на банковата сметка, на 06.03.2015 г. – запор на трудовото възнаграждение. Заявява се, че по изпълнителното дело са постъпили следните суми: на 17.12.2013 г. – 84, 66 лв., на 07.04.2015 г. – 41, 34 лв., на 09.06.2015 г. – 58, 70 лв. и на 07.07.2015 г. – 132, 94 лв. Изтъква се, че след 06.03.2015 г. не били извършвани изпълнителни действия, като с Постановление от 05.08.2019 г. изп. дело било прекратено. С договор за цесия от 08.08.2018 г. „•••••••“ ЕООД прехвърлило на ответника вземанията по издадения изпълнителен лист. На 11.11.2019 г. ответникът образувал изп. дело № 2230/2019 г. по описа на ЧСИ ••••••••, с район на действие Окръжен съд – Пловдив, като по същото били извършени следните изпълнителни действия: на 02.12.2019 г. бил наложен запор на трудовото възнаграждение и запор на банковите сметки на ищеца, на 04.05.2020 г. бил наложен запор на вземания на ищеца, на 14.02.2022 г. бил наложен запор на банковите сметки на ищеца и на 16.02.2023 г. била изпратена покана за доброволно изпълнение, получена от ищеца на 22.02.2023 г. Въвежда възражение, че процесното вземане е погасено по давност, поради което е недължимо. По-конкретно, посочва, че последното действие по изп. дело № 46/2011 г. на ЧСИ Б••••••••, с район на действие СГС, годно да прекъсне погасителната давност е от 06.03.2015 г., а следващото такова е от 02.12.2019 г. През посоченото време бил изтекъл срок, по-дълъг от три години, поради което сумата в размер на 1713, 24 лв., представляваща законна лихва за периода 18.06.2009 г. – 12.02.2016 г. е недължима. Ответникът „••••••••••“ ЕАД е депозирал Писмен отговор по чл.131 от ГПК, с който посочва, че между ищеца и „•••••••••“ ЕООД е възникнало правоотношение по силата на сключен Договор за кредит № 1001090732, вземането по който е цедирано на ответното дружество по силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 08.08.2018 г. Твърди, че въз основа на процесния изпълнителен лист, на 25.02.2011 г. било образувано изп. дело № 46/2011 г. по описа на ЧСИ ••••••••, като с молбата за образуване предишният взискател „•••••••••“ ЕООД възложил на съдебния изпълнител правомощията по чл. 18 ЗЧСИ. Поддържа, че предвидената в закона погасителна давност за вземането не е изтекла, като се изтъкват обстоятелства, които според ответника са довели до нейното прекъсване. Сочи, че след като изп. дело № 46/2011 г. по описа на ЧСИ ••••••• е било прекратено, ответникът е изтеглил процесния изпълнителен лист и въз основа на него „•••••••••“ ЕАД е образувало на 11.11.2019 г. ново изп. дело № 2230/2019 г. по описа на ЧСИ •••••. Посочва също, че с молбата за образуване взискателят е направил искане за опис на движими вещи, което счита, че прекъсва погасителната давност за вземането, доколкото демонстрира активно поведение на кредитора. Уточнява, че с молбата са възложени на съдебния изпълнител и правомощията по чл. 18 ЗЧСИ. Счита предявените искове за неоснователни, тъй като в хода на процесното изпълнително дело са извършвани множество изпълнителни действия. Към делото са приложени Договор за цесия от 08.08.2018г., с приложение 1 и приложение 6, както и в цялост заверени копия от изп.д.№ № 46/2011 г. по описа на ЧСИ •••••••, с район на действие СГС, и изп.д.№ 2230/2019 г. по описа на ЧСИ ••••••••. Районният съд, за да отхвърли предявения иск на осн. чл.439 от ГПК, излага основни съображения, че в конкретния случай претенцията на ищеца е за недължимост на законна лихва върху отразения в изпълнителния лист размер на главница, като спорът по делото се свежда до това изтекла ли е предвидената в закона погасителна давност по отношение на процесното вземане за законна лихва и от кога същата тече. Посочено е, че вземането, за което е издаден изпълнителният лист от 29.07.2010 г., е установено с влязло в сила решение, поради което и е приложима петгодишната погасителна давност съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, която предвижда, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Позовава се на трайната съдебна практика, в разпоредбата на чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, според която под „решение“ се има предвид всеки акт на съда (влязло в сила решение или заповед за изпълнение). Според същата, давността е тригодишна само в случаите, когато в законова норма е предвидена такава (напр. при издаден изпълнителен лист въз основа на запис на заповед – с нормата на чл. 531, ал. 1 вр. с чл. 537 от ТЗ е регламентирана тригодишна давност от падежа за погасяване на исковете по записа на заповед срещу издателя. Районният съд е наблегнал, че не споделя становището на процесуалния представител на ищеца, поддържано в открито съдебно заседание от 18.01.2024 г., а именно – че предмет на иска е недължимост на законна лихва за забава, която не е установена с влязло в сила решение, поради което същата се погасява с тригодишна давност. В тази връзка акцентира, че предявената по делото претенция за недължимост на законна лихва за процесния период е изчислена върху главница в размер на 2485, 14 лева, която главница е отразена в изпълнителен титул – изпълнителен лист от 29.07.2010 г., издаден от Софийски градски съд по т. д. № 1797/2010 г., предвид подлежащо на изпълнение Решение № 798 от 18.06.2009 г. на арбитър ••••••••, за събиране на което вземане е образувано изпълнително дело. Затова и претенцията за мораторна лихва произтича от вземането за главница, чието основание вече е било доказано и удостоверено с изпълнителното основание. Районният съд посочва също, че по делото не е спорно, а и от събраните писмени доказателства се е установило, че кредиторът „••••••••“ ЕООД се е снабдил с изпълнителен лист от 29.07.2010 г., включително и за законната лихва върху главницата от 2485, 14 лева, считано от датата на постановяване на Решение № 798 от 18.06.2009 г., а именно – 18.06.2009 г., до окончателното погасяване на задължението. Изложените от ищеца твърдения свързват недължимостта на процесната сума с образувано изпълнително дело пред ЧСИ, въз основа на издаден изпълнителен лист. Съгласно представения по делото изпълнителен лист от 29.07.2010 г., видно е, че главницата е присъдена, ведно със законната лихва от датата на постановяване на съдебното решение /18.06.2009 г./, до окончателното погасяване на задължението, тоест лихва е присъдена. Доколкото такова вземане се претендира от ответника, видно от приложеното по делото копие от изп. дело № 2230/2019 г. по описа на ЧСИ ••••••••, Районният съд е наложил правен извод, че ищецът има правен интерес да установи недължимостта на това акцесорно вземане. Тъй като по делото липсват данни за датата на влизане в сила на подлежащото на изпълнение решение, въз основа на което е издаден процесният изпълнителен лист, то Районният съд е приел като дата на влизане в сила – датата на издаване на изпълнителния лист, а именно 29.07.2010 г. Налага и следващият извод, че от тази дата започва да тече петгодишна погасителна давност относно вземането, предмет на изпълнителния лист. Мотивира, че за събиране на вземането е образувано на 25.02.2011 г. изп. дело № 46/2011 г. по описа на ЧСИ •••••••••• на КЧСИ, като след образуване на изпълнителното производство давността по отношение на вземането е спряла да тече, в който смисъл намират приложение постановките, дадени с Постановление № 3/1980 г. на Пленума на ВС, съгласно което погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. Посоченото постановление е намерило приложение в отношенията между страните до приемане на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което и погасителната давност за вземането е започнала да тече от 26.06.2015 г. Позовава се и на разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, затова че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. Районният съд се позовава и на задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ) – насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Посочено е, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. На следващо място в мотивите на решението е уточнено, че ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. От приложеното изп. дело № 46/2011 г. по описа на ЧСИ •••••••, рег. № •••, с район на действие СГС, се е констатирало, че същото е образувано на 25.02.2011 г. по молба на взискателя „••••••••“ ЕООД. С молбата за образуване на изпълнително производство взискателят е възложил на ЧСИ, освен да проучи цялостното имуществено състояние на длъжника З. М. М., така и да определя начина на изпълнението, съгласно чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ. Установило се е, че на 08.04.2011 г. е наложен запор по отношение на вземанията на длъжника по притежаваните от последния банкови сметки в •••••••••, а на 13.04.2011 г. – в „••••••• ЕАД. На 01.06.2012 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от последния при „••••••••“ ЕООД. На 24.10.2013 г. е наложен запор върху настоящи и бъдещи вземания по всички притежавани от длъжника банкови сметки, като са изпратени запорни съобщения до ••••••••. На 24.10.2013 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от последния при „••••••••••“ ЕООД. На 24.02.2015 г. е наложен запор върху настоящи и бъдещи вземания по всички притежавани от длъжника банкови сметки в „••••••••••“ ЕАД, „••••••••••“ АД, „•••••••••“. На 06.03.2015 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от последния при „••••••••••“ ЕООД. С Постановление от 05.08.2019 г. съдебният изпълнител е прекратил изп. дело № 46/2011 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Давността не е текла по време на висящността на изпълнително дело № 46/2011 г. по описа на ЧСИ ••••••••, до дата 26.06.2015 г., съгласно приетото с ППВС № 3/18.11.1980 г. Изпълнителното дело е било висящо към дата 26.06.2015 г., като по същото са предприети горепосочените изпълнителни действия. От материалите по изпълнителното производство се е установило, че след 26.06.2015 г. не са постъпвали молби от взискателя с искане да бъде приложен определен изпълнителен способ нито от съдебния изпълнител са предприемани конкретни изпълнителни действия. Районният съд аргументира в тази насока, че след тази дата в продължение на две години по изпълнителното дело не се установява да са поискани или предприемани изпълнителни действия, предвид което е настъпила перемпция през 2017 г. Районният съд налага правен извод, че е без значение постановеното от съдебния изпълнител прекратяване на изпълнителното дело на 05.08.2019 г., тъй като прекратяването в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК настъпва по право без да е обусловено от постановяване на нарочен акт в този смисъл. Настъпилата перемпция няма правно значение за погасителната давност, като след настъпването, съдебният изпълнител не може да откаже изпълнение на искания за прилагане на нови способи за принудително изпълнение на това основание. Единствената правна последица от настъпилата към датата на новото искане перемпция е задължението на съдебния изпълнител да образува по искането отделно – ново изпълнително дело, но новото искане прекъсва давността независимо дали съдебния изпълнител е образувал по него ново дело или е предприел действия по осъществяването му по вече перемираното дело. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за давността. Аргументира, че перемпцията и давността са различни правни институти с различни правни последици: давността изключва принудителното изпълнение, но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете, а перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Позовава се на съдебна практика на ВКС – Решение № 37/24.02.2021 г. по гр.д. № 1747/2020 г.; Решение № 3/04.02.2022 г. по гр.д. № 1722/2021 г. За събиране на вземанията по процесния изпълнителен лист от 29.07.2010 г. е образувано на 11.11.2019 г. ново изпълнително дело № 2230/2019 г. по описа на ЧСИ ••••••••на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд – Пловдив, по което ответникът се легитимира като взискател. Посоченото изпълнително производство е образувано по молба на „•••••••••“ ЕАД, към която са приложени издаденият против длъжника/ищец изпълнителен лист и доказателства за прехвърляне на вземането в полза на ответника. С постановяването на разпореждането за образуване на изпълнителното производство от частния съдебен изпълнител ответникът е придобил качеството на взискател. В конкретния случай с молбата на взискателя за образуване на изпълнителното производство от 11.11.2019 г. давността по отношение на вземането е прекъсната, доколкото в същата е обективирано и искане за извършване на опис на движими вещи в дома на длъжника. В молбата е налице искане за прилагане на изпълнителен способ, който съдебният изпълнител е длъжен да предприеме и което искане води до прекъсване на погасителната давност за вземането. Посочва, че действието за принудително изпълнение, предприето въз основа на редовната молба, е валидно в смисъла на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС и прекъсва погасителната давност за паричното притезание, съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД /позовава се на Решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на ВКС, ІV г.о./ Районният съд налага следващ правен извод, че давността по отношение на задължението, предмет на издадения изпълнителен лист, е прекъсната на 11.11.2019 г., поради което към датата на образуване на изп. дело № 2230/2019 г. по описа на ЧСИ ••••••••••, давността, започнала да тече на 26.06.2015 г. не е изтекла. Дори да се приеме, че последното плащане, постъпило по изп. дело № 46/2011 г. по описа на ЧСИ ••••••••• (видно от извършеното отбелязване на гърба на изпълнителния лист за изплатени суми на 07.07.2015 г.) е прекъснало петгодишната погасителна давност за вземането, то към датата на образуване на изп. дело № 2230/2019 г. по описа на ЧСИ ••••••• – 11.11.2019 г., същата не е изтекла. С въззивната жалба на З. М. М. са направени основни възражения, че неправилно Районен съд - Пловдив е приел, че давността на вземането за законна лихва е 5-годишпа, по аргумент от чл. 117, ал.2 от ЗЗД. В тази връзка описва хронологично, че с изпълнителен лист от 29.07.2010г. по т.д. №1797/2010 г. на СГС, VI-1 с-в., издаден въз основа на Решение № 798 от 18.06.2009 г. по арбитражно дело № 798 от 2009 г. по описа на арбитър ад хок •••••••••, е бил осъден да заплати на „••••••••••, сумата от 2485, 14лв ведно със законната лихва от постановяване на решението - 18.06.2009г. до окончателното погасване на задължението и сумата от 100лв - разноски по арбитражното производство и 50 лв. - разноски за издаване на изпълнителен лист. За събиране на вземането е образувано изп. дело №46/2011 г. по описа на ЧСИ ••••••••• с район на действие СГС, по което са извършени следните изпълнителни действия, а именно: на 25.02.2011г. е подадена молба за образуване на изп. дело от взискателя; на 08.04.2011 г. е наложен запор на банкова сметка на длъжника; на 08.04.2011г. е изпратена ПДИ с изх. №04586/08.04.2011г., връчена на 21.04.2011г.; на 01.06.2012г. е наложен нов запор на трудово възнаграждение; на 24.10.2013г. са наложени нови запор на банкови сметки на трудово възнаграждение; на 24.02.2015г. е наложен запор на банкова сметка; на 06.03.2015г. е наложен запор на трудово възнаграждение. По изп. дело са постъпили и следните плащания, с които са погасявани внесени авансови такси и юрисконсултско възнаграждение по изп. дело, които са отбелязани на гърба на изп. лист, а именно: на 17.12.2013г. - 84, 66 лв., на 07.04.2015г. - 41, 34 лв., на 09.06.2015г.- 58, 70 лв., на 07.07.2015г. – 132, 97 лв. Възразява, че след посочената дата 06.03.2015г. не са извършвани изпълнителни действия по изп. дело, като същото е прекратено с постановление на 05.08.2019г. по молба па взискател на основание чл.433, ал.1, т.2 от ГПК, макар реалното основание за прекратяване на изп. дело да е разпоредбата па чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. След като изп. дело №46/2011г. по описа на ЧСИ •••••••••••, е било прекратено взискателят е поискал да му бъде върнат изп. лист в оригинал, за да образува отново изп. дело за събиране на същото вземане. Въз основа Договор за цесия от 08.08.2018г. „•••••••••, в качеството на цесионер е придобило вземането на цедента „••••••••••, произтичащо от горепосочения изп. лист. На 11.11.2019г. „••••••••••“ ЕАД е подал молба за образуване на изп. дело е вх. №83250/11.11.2019г. пред •••••••••, с процесния изп. лист и договора за цесия от 08.08.2018г., като с разпореждане от същата дата е образувано изп. дело №2230/2019г. По изп. дело №2230/2019г. са извършени следните изпълнителни действия: на 02.12.2019г. с наложен запор на трудово възнаграждение, на 02.12.2019г. е наложен запор на банкови сметки на 04.05.2020г. е наложен запор на вземания на длъжника на 14.02.2022г. е наложен запор па банкови сметки на длъжника в „••••••“ АД. С ПДИ с изх. №16303/16.02.2023г. ответното дружество е претендирало заплащане на законна лихва за забава за периода от 18.06.2009г. до 02.03.2023г. в размер на 3036, 08 лв. върху неплатената главница от 2485, 14лв., като е уведомен, че са наложени съответни запори и е насрочен и опис на движими вещи по постоянния адрес за дата 30.03.2023г., в 14 часа. Жалбоподателят поддържа, че не дължи част от претендираната от ответното дружество лихва за забава, а именно: 1713, 24 лв.— лихва забава за периода от 18.06.2009г. – 12.02.2016г. върху неплатена главница от 2485, 14лв., тъй като същата е погасена по давност. Лихвите за разлика от главницата се погасяват с по- краткия 3-годишен давностен срок съгласно разпоредбата на чл. 111, б. „в’’, пр. 2 от ЗЗД. Освен това законната лихва не била установена с влязло в сила решение за разлика от главницата. Посочва отново, че е осъден с влязло в сила арбитражно решение да заплати 2485, 14 лв., ведно със законната лихва от постановяване на решението - 18.06.2009г. до окончателното погасяване. Поддържа, че законната лихва, начислявана след 18.06.2009 г., не е установена със съдебно решение, поради което се погасява с тригодишна давност. Предмет на исковата претенция не е недължимост на задължение за лихва, предмет на разглеждане в арбитражното производство, поради което не е приложима разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД. В допълнение изтъква, че по време на изпълнителния процес тече давност върху вземанията. Давностният срок започва да тече от последното валидно изпълнително действие и се прекъсва с всяко следващо изпълнително действие. Когато по едно изпълнително дело в продължение на две години не се извършват никакви изпълнителни действия по събиране на дълга, това дело се прекратява по силата на закона, като правното основание е в чл. 433, ал.1 т. 8 от ГПК. Новата погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. В случая, последното валидно изпълнително действие, годно да прекъсне давността за периода, за който поддържа, че вземането е погасено по давност е 06.03.2015г., преди отново да бъдат предприети изп. действия на 02.12.2019г., чрез налагане на запор на трудово възнаграждение. Поддържа, че е налице период по-дълъг от три години, в който не са предприемани никакви изпълнителни действия и затова вземането за законна лихва предмет на иска по чл.439 от ГПК е погасено по давност. Възразява, че едва с предприемането на изп. действия от ЧСИ ••••••• на 02.12.2019г. е прекъсната давността на вземанията за законна лихва за три години назад, т.е. до 02.12.2016г. Жалбоподателят пояснява отново начина на формиране на исковата претенция, посочвайки, че с ПДИ с изх. №16303/16.02.2023г. ответното дружество е претендирало заплащане на законна лихва за забава за периода от 18.06.2009г. до 02.03.2023г. в размер на 3036, 08 лв. върху неплатената главница от 2485, 14лв. Размерът на законната лихва за периода за периода от 18.06.2009г. до 12.02.2016г. е в размер на 1713, 24 лв., като същата е изчислена с лихвен калкулатор; разпечатката от същия е приложена към исковата молба по делото. Окръжен съд – Пловдив, въззивна инстанция, на осн. чл.269 от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. За нарушаване на императивни правни норми съдът е длъжен да следи служебно и без да има изрично оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл.439 ал.1 от ГПК - Длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението. Съобразно алинея 2 - Искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По делото страните не спорят нито по фактите относно образуването и движението на двете изпълнителни дела, нито относно установените изпълнителни действия по тях. Спорът е концентриран относно основателността на въведеното възражение за изтекла давност, респ. и кой давностен срок е приложим – общият петгодишен или тригодишният срок. Ищецът счита, че е изтекъл краткия тригодишен срок, а въззиваемото дружество намира, че е приложим общият петгодишен давностен срок и затова процесното исково вземане, съставляващо законна лихва в размер на 1713, 24 лв. върху главницата върху главница от 2485, 14 лв., за периода от 18.06.2009г. до 12.02.2016г. не е погасено по давност. Видно е от приложения към исковата молба изпълнителен лист, изд. на 29.07.2010 г., че З. М. М. е осъден да заплати на „••••••••••” ЕООД сумата от 2 485, 14 лв., ведно със законната лихва от постановяване на съдебното решение до окончателното погасяване на задължението и сумата от 100 лв. - разноски по арбитражното производство, както и сумата от 50, 00 лв. - разноски за издаване на изпълнителен лист. Изпълнителният лист е бил издаден на 29.07.2010г. по т.д.№ 1797/2010г., СГС, VI-1 с., въз основа на Решение № 798/18.06.2009г. на арбитър ад хок •••••••. Съгласно чл.117 от ЗЗД - От прекъсването на давността почва да тече нова давност. Съгласно алинея 2 на чл.117 - Ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. С оглед на установената законова регламентация, срокът на всички вземания по изпълнителния лист, изд. на 29.07.2010г. е петгодишен, включително и за процесната законна лихва върху сумата от 2 485, 14 лв. – главница. Обосновано Районният съд се е позовал на константната съдебна практика, че под решение се има предвид всеки акт на съда – решение или заповед за изпълнение. Според чл. 404, т.1 от ГПК, решенията на арбитражните съдилища и спогодбите, сключени пред тях, се подлагат на принудително изпълнение. Следователно, ако вземането е установено с арбитражното решение, което подлежи на изпълнение по реда на ГПК и по отношение на него също се прилага общият петгодишен давностен срок. Въз основа на изпълнителния лист е образувано изп. дело № 46/2011 г. по описа на ЧСИ ••••••••, с район на действие СГС, по молба на взискателя „••••••••••“ ЕООД. Няма спор между страните, че по изп.д.№ 46/2011г. са извършени следните изпълнителни действия - на 08.04.2011 г. е наложен запор по отношение на вземанията на длъжника по притежаваните от последния банкови сметки в „••••••••••, на 13.04.2011 г. – е наложен запор в „•••••••“ ЕАД, на 01.06.2012 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от последния при „•••••••“ ЕООД, на 24.10.2013 г. е наложен запор върху настоящи и бъдещи вземания по всички притежавани от длъжника банкови сметки, на 24.10.2013 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано от последния при „•••••••“ ЕООД, на 24.02.2015 г. е наложен запор върху настоящи и бъдещи вземания по всички притежавани от длъжника банкови сметки, на 06.03.2015 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. С Постановление от 05.08.2019 г. изп. дело № 46/2011г. е било прекратено по молба на взискателя на осн. чл.433 ал.1 т.2 от ГПК, макар и основанието да е по чл.433 ал.1 т.8 от ГПК. Въззивният съд намира, че този въпрос -какво е било правилното основание за прекратяване на делото е ирелевантен, доколкото изпълнителното производство е било прекратено по силата на закона, тъй като взискателят в продължение на две години не е поискал извършването на изпълнителни действия. По-конкретно, касае се за периода от 26.06.2015г. до 26.06.2017г., през който не е поискано от дружеството да бъдат извършени каквито и да било изпълнителни действия. Ето защо, след 26.06.2017г. е настъпила т.нар. перемпция, която няма никакво значение за периода на отпочване и свършване на погасителния давностен срок, доколкото става въпрос за два различни правни института. Новата погасителна давност започва да тече от датата, на която е било поискано/извършено последното изпълнително действие. Няма спор между страните, че след прекратяването на изп. дело № 46/2011 г. по описа на ЧСИ ••••••••••, по молба на взискателя „••••••••••“ ЕАД /с приложени Договор за цесия от 08.08.2018 г., по силата на който „•••••••••“ ЕООД е прехвърлило на ответника вземанията по издадения изпълнителен лист/ на датата 11.11.2019г. е образувано изп. дело № 2230/2019 г. по описа на ЧСИ •••••••• на КЧСИ. По изп. д. № 2230/2019 г. са извършени следните изпълнителни действия: на 02.12.2019 г. е наложен запор на трудовото възнаграждение и запор на банковите сметки на ищеца, на 04.05.2020 г. е наложен запор на вземания на ищеца, на 14.02.2022 г. е наложен запор на банковите сметки на ищеца и - на 29.03.2022 г. е насрочен опис на движими вещи по постоянния адрес на длъжника. Със задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ) – насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Посочено е, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Съгласно гореописаните извършени изпълнителни действия не се очертава период, през който общата петгодишна погасителната давност да не е била прекъсвана. По изп.д.№ 46/2011г. изпълнителни действия са извършени съответно на дати 08.04.2011 г., на 13.04.2011 г., на 01.06.2012 г., на 24.10.2013 г., на 24.10.2013 г., на 24.02.2015 г. и на 06.03.2015 г. По изп.д.№ 2230/2019г. изпълнителни действия са извършени съответно на дати 02.12.2019 г., на 04.05.2020 г., на 14.02.2022 г. и на 29.03.2022 г. Погасителната давност не е текла по време на висящността на изпълнително дело № 46/2011 г. по описа на ЧСИ •••••••, до датата 26.06.2015 г., в какъвто смисъл са разясненията и постановяванията на ППВС № 3/18.11.1980 г., Тълкувателно решение №2/26.06.2015г. по тълк.д.№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и на Тълкувателно решение № 3/28.03.2023г. по тълк.д.№ 3/2020г. на ОСГТК на ВКС, на които релевантно се позовава и Районният съд. Първото във времето изпълнително действие по изп.д.№ 2230/2019г. е осъществено на 02.12.2019г. /налагане на запор/, на 29.03.2022 г. е насрочен опис на движими вещи, а исковата молба, по която е образувано гр.д.№ 4120/2023г., подадена от З. М. М. против „••••••••••“ ЕАД, е с вх.№ 26764/21.03.2023г., видно от положения печат на съда. Ето защо, неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че са погасени по давност за периода от 18.06.2009г. до 12.02.2016г. всички вземания за законната лихва в размер на 1713, 24 лв. /изчислени с лихвен калкулатор/ върху главницата от 2485, 14 лв. по изпълнителния лист, изд. на 29.07.2010г. по т.д.№ 1797/2010г., СГС, VI-1 с., въз основа на Решение № 798/18.06.2009г. на арбитър •••••••• Обжалваното решение се явява законосъобразно и следва да бъде потвърдено изцяло. Разноски. Съобразно правния резултат жалбоподателят ще бъде осъден да заплати на въззиваемото дружество сумата 200 лв. за юрисконсултско възнаграждение. По мотивите, Пловдивският окръжен съд – V възз. гр.с.