Решение № 913 от 14.7.2025 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 1054/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, чл.248 във вр. с чл.233 от ЗЗД. Образувано е по подадена въззивна жалба от А. П. К., ЕГН- ••••••••••, чрез адв.М. Г., против Решение № 566/11.02.2025г., постановено по гр.д.№ 17094/2023г. по описа на Районен съд – Пловдив, VII гр.с., с което е осъдена да осободи и предаде на К. Д. Г., ЕГН: ••••••••••, държането на гараж с площ от 32 кв.м. и жилищна сграда с площ от 162, 02 кв. м., разположени в УПИ IV – 1552 от кв. 50 по регулационния план на с. ••••••••••, с площ 781 кв.м., при граници на УПИ: от юг – УПИ I – 465, от изток – улична регулация, от север – масивна ограда и нейното продължение до улична регулация и УПИ V общ, от запад – улична регулация. Моли да бъде отменено изцяло и вместо това да се постанови друго, с което да се отхвърлят предявените искове. Въззиваемата страна К. Д. Г., ЕГН: ••••••••••, е депозирала писмен отговор, че жалбата е неоснователна. Претендира разноски по делото. Пловдивският окръжен съд – V възз. гр. с., след преценка на процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата и събраните доказателства по делото във връзка с доводите на страните, прие за установено следното: Пред Районен съд – Пловдив от К. Д. Г. против А. П. К. е заведена искова молба, с която посочва, че ищцата е собственик на процесните две сгради, които същата предоставила на ответницата за временно безсрочно и безвъзмездно ползване по силата на сключен между двете неформален договор от 02.12.2020 г. Посочва се, че действието на посочения договор било прекратено, считано от 10.10.2023 г., но до настоящия момент ответницата не освободила процесния имот. От ответницата А. П. К. в срока по чл. 131 ГПК е депозиран Писмен отговор, с който се излагат съображения за неоснователност на предявената искова претенция. Възразява се, че между страните не е сключван договор за временно безсрочно и безвъзмездно ползване от 02.12.2020 г., както и обстоятелството такъв да е прекратен по силата на кореспонденция между процесуалните представители на страните. Според ответницата между страните е налице спор за собственост на имота, който следва да се разгледа по друг ред. Посочва се, че ищцата е собственик на посочения в исковата молба УПИ въз основа на договор за дарение на недвижим имот от 19.09.2019 г., обективиран в нотариален акт № ••••••••• г. на Служба по вписванията гр. П. В същия ответницата била построила жилищната сграда с площ от 162, 02 кв.м. В тази насока се излагат доводи, че ответницата не се явява държател на сградите, а техен владелец. Последното се обосновава с обстоятелството, че между страните били водени преддговорни отношения, по силата на които ищцата се съгласила да учреди на ответницата право на строеж върху жилищната сграда и да прехвърли собствеността върху гаража. С оглед на посочената уговорка, ответницата изградила жилищната сграда и ремонтирала и реконструирала гаража. Страните обаче не достигнали до сключване на предварителен или окончателен договор за учредяване на право на строеж в законоустановената форма, доколкото сградата била изградена по- бързо от очакваното, като ищцата следвало вече да прехвърли правото на собственост върху сградата и гаража. Такъв договор обаче не бил сключен поради влошаване на отношенията между страните. В хода на производството са разпитани по двама свидетели, доведени съответно от ищцата и ответницата. Районният съд, с обжалваното решение, излага основни съображения, че за основателността на предявената искова претенция ищцата е следвало да установи при условията на пълно и главно доказване сключено валидно договорно правоотношение по договор за временно безсрочно и безвъзмездно ползване от 02.12.2020 г., по силата на който е предоставено ползването на гараж с площ от 32 кв.м. и жилищна сграда с площ от 162, 02 кв. м., разположени в УПИ IV – 1552 от кв. 50 по регулационния план на с. ••••••••••; че вещта е била предадена и че правоотношението е било прекратено. Районният съд мотивира, че договорът за заем за послужване е неформален. Сключването му не е подчинено на изискване за форма за действителност и може да бъде осъществено и чрез конклудентни действия, стига те недвусмислено да сочат волята на съконтрахентите за обвързването им с този договор. Затова, за да е налице валидно сключен договор за заем за послужване, е необходимо страните по него да постигнат съгласие относно съществените му условия, а именно заемодателят да се съгласи да предостави безвъзмездно определена вещ за временно ползване от заемателя, а заемателят да се задължи да я върне на уговорения срок или след уговореното ползване. С оглед реалния характер на договора за заем за послужване, е необходимо и въз основа на постигнатото съгласие заетата вещ да бъде предадена. В конкретния случай от представените договор за дарение на недвижим имот от 19.09.2019 г., обективиран в Нотариален акт № •••••••• г. на Служба по вписванията гр. П., и Удостоверение за въвеждане в експлоатация № 54/02.12.2020 г., издадено от Община Р., се е изяснило, че ищцата се явява собственик на УПИ, в което са разположени сградите - гаража по силата на договор за дарение, и жилищната сграда по силата на чл. 92 от ЗС. От събраните гласни доказателства се е констатирало и че през 2020 г. – 2021 г. ответницата е установила фактическата власт върху процесните имоти със съгласието на собственика им - ищцата, без данни да е заплащала за това ползване. Предвид на това, Районният съд е наложил правен извод, че действията на страните обективират постигнато съгласие за ползване на имотите по силата на договор за заем за послужване. Позовава се съдебна практика - Решение № 50046/27.02.2023 г., постановено по гр. д. № 3024/2022 г. на ВКС, IV г.о. На следващо място, Районният съд изтъква, че ирелевантно за спора обстоятелството - кой е вложил средства в построяване на имота, респ. кой реално е построил сградата, доколкото в настоящото производството не се разглежда спор за собственост между страните. Акцентира също, че дори да се приеме, че между страните по договор за заем за послужване не е постигнато съгласие за срок на ползването, който не е и съществен елемент на договора, по силата на чл. 249, ал. 2 от ЗЗД заемодателят може всякога да поиска връщането на вещта. Изпратена е била покана от ищцата до ответницата в този смисъл, но липсват доказателства за нейното връчване. Независимо от това, на осн. чл. 249, ал.2 от ЗЗД, исковата молба служи като покана за връщане на вещта и изискуемостта на задължението за връщане е настъпила. С въззивната жалба на А. П. К. се посочва, че действително между страните е безспорно, че ищцата е собственик на поземления имот. Затова е налице валиден титул за собственост, като именно ответницата е една от дарителите, разпоредили се с въпросния поземлен имот в полза на ищцата. Както стана ясно, това обстоятелство е добре известно и на свидетелите на ответницата - г-жа •••••••, които също са дали сведения по този въпрос при разпита си. За сметка на това обаче, г-жа Г. не установила нито лично тя да има нещо общо с построяване на жилищната сграда, която желае съдът да осъди ответницата да опразни, нито тя да е допуснала реално там ответницата, респ. да е договорила наем или заем за послужване с нея, за да претендира опразване след това на въпросната сграда. Аналогично не се е установило от ищцата да е допуснала ответницата да ползва и гаража, който е в поземления имот, който гараж се установи доверителката ни да е ремонтирала със свои средства и на база собствено усмотрение и организация на майстори за това, като го е привела в състояние да е годен за ползване по предназначение. По делото се събрали данни, че макар и ищцата да е собственик на поземления имот, то жилищната сграда, оградата на имота, са построени изцяло от и за сметка на ответницата, по нейни виждания, със собствени сили и средства, без участие на ищцата, което видимо влиза в противоречие с твърденията на ищцата по исковата молба, включително и относно допускането на ответницата в имота от страна на ищцата. В случая не ставало въпрос за изследване на принадлежността на правото на собственост, нито става дума за опит ответницата да намери решение на въпроса с подобренията в имота, или пък признаване правото на задържане като подобрител - по който повод е налице друго образувано дело между страните - гр.д. № 386/2024г. по описа на ОС - Пловдив. Доказателствата, установяващи обстоятелствата по изграждане на жилищната сграда и ограждането на имота, съответно реновирането и ремонтирането на гаража в поземления имот, включително и това защо и как ответницата е започнала да ползва този имот, респ. фактите, че ищцата в нито един момент не е участвала в изграждането на сградите, като даже и не разполага с ключ за тях, всъщност установявали нещо доста различно в казуса. Те са не просто индикация, а сигурен показател, че ползването на процесните сгради от страна на ответницата не е започнало, нито се е осъществявало изобщо в който и да било момент по съглашение между страните по делото, респ. ищцата няма нищо общо с изричното допускане нейни сгради да се ползват временно от ответницата, за да може след това да изисква опразване на помещенията в тях чрез така предявения иск. Всичко това е настъпило по съвсем друга причина, спрямо изтъкваната от ищцовата страна, а именно - просто в този имот ответницата сама си е изградила жилищна сграда, ремонтирала я е и е реновирала гаража в имота, при което и като сама е решила това, защото е строила за себе си, ответницата е започнала да живее в и да ползва изградената сграда и ремонтирания гараж, без по този повод по какъвто и да било начин, и с каквито и да било съглашения - устни, писмени, такава уговорка да е постигана между нея и ищцата. На следващо място, се изтъква, че при внимателен прочит и съпоставка на свидетелските показания така, както са записани в протоколите от съдебните заседания и в резюмето на съда в обжалваното решение, се виждало, че не са пресъздадени коректно, лишени са от посоката, в която показанията са дадени, дори на място почти са пренаписани, като им е придадено точно обратното значение. При прилагане на чл. 172 от ГПК, с оглед на преценката на свидетелските показания, ставало видно, че показанията на свидетелите на ответницата са логични, последователни, безпротиворечиви. Единственото, което е в разрез с тях - са показанията на свидетелите на насрещната страна, които за сметка на това съдържат преповтаряне на думи на К. Г., а не на наблюдавани и лично възприети обстоятелства, същите показания страдали и от съществени вътрешни противоречия, включително навлизат в противоречия с представените по делото официални документи, удостоверяващи прехвърлянето на поземления имот, разрешението за строеж и въвеждането на построената сграда в експлоатация. Районният съд не бил направил разграничение на свидетелските показания на свидетелите на двете страни, не ги е сравнил с писмените доказателства и да предпочете кредитиране на тези от тях, които са логични, последователни и съответни на официалните писмени документи, приложени по делото, а не на вътрешно противоречивите, уклончиви показания на свидетелите на ищцата, които вместо собствени наблюдения, съдържат преразказ на думи на ищцата. Окръжен съд – Пловдив, въззивна инстанция, на осн. чл.269 от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. За нарушаване на императивни правни норми съдът е длъжен да следи служебно и без да има изрично оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Съгл. чл.243 от ЗЗД – С договора за заем за послужване заемодателят предоставя безвъзмездно на заемателя една определена вещ за временно ползуване, а заемателят се задължава да я върне. По силата на чл.248 от ЗЗД - При заема за послужване намира съответно приложение чл. 233. Споменатата разпоредба на чл.233 от ЗЗД повелява, че - Наемателят е длъжен да върне вещта. Той дължи обезщетение за вредите, причинени през време на ползуването от вещта, освен ако докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря. Той дължи обезщетение и за вредите, причинени от лица от неговото домакинство или от неговите пренаематели. До доказване на противното се предполага, че вещта е била приета в добро състояние. Наемателят е длъжен да съобщава незабавно на наемодателя за повредите и посегателствата, извършени върху наетата вещ. По конкретния спор се изясни, че страните по делото са дъщеря и майка, чиито отношения от известно време са силно влошени. По сведение на пълномощника на ответницата, направено във въззивната жалба, двете са страни и по друго заведено последващо във времето гр.д.№ 386/2024г. по описа на ОС – Пловдив, за което след служебна справка се установи, че действително е висящо на първа инстанция, и според дадената правна квалификация от съда е по предявен иск на осн. чл.74, ал.2 от ЗС от ищцата А. П. К. против ответницата К. Д. Г., за заплащане на построяване в процесния УПИ на еднофамилна жилищна сграда със ЗП от 162, 02 кв.м. и РЗП 226, 83 кв.м.; построяване на стопанска сграда на допълващо застрояване /лятна кухня/ със ЗП 39, 26 кв.м.; подобрения в самостоятелен обект – масивен гараж на улична регулация; подобрения на масивна ограда към улицата с автоматична врата и огради към съседни имоти; изграждане на бетонови площадки, пътеки с каменна настилка, дворна чешма; изграждане на дървен навес към жилищна сграда; изграждане на дворна тоалетна със склад, с евентуално съединен иск на осн. чл.59 от ЗЗД. По делото се установи, че когато страните /майка и дъщеря/ се били в нормални отношения, с Нотариален акт № ••••••••г., т. 75, дело № •••••• г. на Служба по вписванията гр.П., бабата И. К., майката А. К. и Т. К. /брат на ответницата и вуйчо на ищцата/ са дарили на ищцата К. Г. УПИ IV-1552, ведно с построения процесен гараж с площ 32 кв.м., който се явявал търпим строеж по см. на §127 от ПЗР към ЗИД на ЗУТ, съгласно удостоверение за търпимост, изд. от Гл. арх на Община - Раковски. От представените документи - Разрешение за строеж № 108/18.11.2019г. и Удостоверение за въвеждане в експлоатация с № 54/02.12.2020г. за процесната жилищна сграда, е видно, че също са записани на името на ищцата К. Д. Г. Не се спори, че в процесния имот живее само майката и ползва двата самостоятелни обекта. С Писмения отговор по чл.131 от ГПК /раздел т.2.3/ ответницата е възразила, че ползва имота на основание владение на база преддоговорни отношения, които обаче, по делото останаха недоказани. Ако е имало такива са били в устна форма и във времето, когато между страните е имало разбирателство. На следващо място трябва да се подчертае, че доказателства не са събирани и затова, че предявеният иск не е за собственост. Въззивният съд намира за правилен извода на Районния съд, че в случая се касае за сключен към 2020-2021г. неформален, безвъзмезден договор за послужване, като вещите са предадени за ползване на държателя А. К. По делото няма въведени твърдения от ищцата, а и липсват данни да е било уговаряно заплащане на някаква сума за ползването на имота, ведно с къщата и гаража. В тази насока са и показанията на всички разпитани свидетели, които като цяло са дали непротиворечиви показания за тези факти, в резюме, изразяващи се в това, че майката и дъщерята били доскоро в нормални отношения и работили заедно във фирмата, собственост на майката. Първоначално офисът на тази фирма /за наем на автомобили/ бил в П., а после го изместили в с.С. Майката живеела в имота в с.С., а К. и съпругът живеели другаде. К. не е живяла в къщата, но като си е идвала била оставала за преспиване и имала багажи. Конфликтите между страните са се появили по-късно, през 2022г., някъде в началото на годината. Свидетелите са дали доста подробни и конкретни показания относно построяването на къщата, кой е строил и с какви средства, но същите сведения по това дело са неотносими, тъй като, искът не е вещен, а е облигационен, поради което и не се коментират. Въззивният съд намира, че е доказано и обстоятелството за прекратяване на договора, което е отпочнало с изпратено известие - Покана от ищцата до ответницата, без данни за връчване. Районният съд обосновано е приел, че връчването следва да се приеме по-късно за случило се, а именно на датата на получаване от ответницата на преписите от исковата молба, ведно с приложения към нея. В Поканата /на л.12/ е записано, че ищцата К. Г. отправя изявление до ответницата А. К. в едноседмичен срок от получаването да преустанови ползването и да предаде УПИ IV-1552, ведно с построените сгради и подобрения, в това число на жилищна сграда и гаража. Доколкото от документите по делото и показанията на свидетелите се констатира, че по правоотношението ищцата се явява като заемодател на имота и изградените обекти, а ответницата А. К., като заемополучател, като ги е ползвала безвъзмездно временно за периода до връчването на поканата да напусне имота, искът е основателен. Обжалваното решение е законосъобразно и подлежи на потвърждаване изцяло. Разноски. Съобразно правния резултат А. П. К., ще бъде осъдена да заплати на К. Д. Г. сумата 500 лв. за направени разноски във въззивно производство за адвокатско възнаграждение, заплатено в брой, съгласно приложения ДПЗС /на л.21/. По мотивите, Пловдивският окръжен съд – V възз. гр.с.