Решение № 114 от 10.2.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 1382/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК. С решение № 1382/08.03.2024 г., постановено по гр. д. № 3350/2023 г. по описа на СГС, ГО, 6 състав, ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, е осъдена да заплати на Х. А. К., на основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ, сума в размер на 15 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл. дело с № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело №780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП София, а сега ДП №ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП - София в разумен срок, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 20.03.2023 г., до изплащане на вземането, като искът е отхвърлен за сумата над 15 000 лв. до пълния предявен размер от 124 000 лв., както и за законна лихва от 19.03.2020 г. до 19.03.2023 г., като неоснователен. Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание чл.10, ал.3 ЗОДОВ сума в размер на 10 лв.-разноски. Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която е уважен предявеният иск, е депозирана въззивна жалба от ответника ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ. Излага съображения, че решението в обжалваната част е необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Оспорва активната легитимация на ищеца да предяви иска, предмет на делото, тъй като при смърт на увредения неговото право да обезщетение на неимуществени вреди се наследява, само ако е било предявено пред съд от пострадалия. Тъй като това право не е било предявено пред съд от пострадалия А. К., то неговият наследник не може да предяви иска, предмет на делото. Също така ищецът няма качеството на пострадал. Счита, че решаващият съд е обезщетил вреди като задържане, принудително заселване и други, които подлежа на обезщетяване по друг ред – чл.8, ал.3 ЗОДОВ. В предмета на делото е включен иск за обезщетяване на вреди от нарушаване на правото на приключване на делото в разумен срок, но не е предявен иск за обезщетяване на вреди, причинени в резултат на деянието по чл.387, ал.2 вр. ал.1 НПК, чиято жертва е ищецът. Поддържа, че определеното обезщетение е и завишено по размер. По делото не са ангажирани доказателства за вреди, които са над обичайния размер, както и доказателства, които да установяват действителни търпени вреди от ищеца, като пряк и непосредствен резултат от повдигнатото обвинение. Излага съображения, че неправилно е приложен чл.52 ЗЗД, като решаващият съд е изложил общи, бланкетни мотиви, без преценка дари определеното обезщетение съответства на критерия за справедливост. В мотивите не са обсъдени събраните по делото свидетелски показания, нито са изложени съображения дали те се кредитират от съда. Твърди, че полицейските органи и наблюдаващият прокурор са действали в рамките на предвидените в НПК способи за събиране на доказателства по делото не са събрани доказателства за съществуването на лични и професионални проблеми при ищеца, както и доказателства относно причинно – следствена връзка между приетите в обжалваното решение вреди и дейността на ответника. Неимуществените вреди следва да се установят с конкретни доказателства по делото и не се предполагат, тъй като за всеки човек те са индивидуално определяеми. Счита, че обезщетението за неимуществени вреди не е съобразено с икономическия стандарт в страната. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли предявения иск, в условията на евентуалност – да намали размера на обезщетението за неимуществени вреди. В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззината жалба от ищеца Х. А. К.. В проведеното открито съдебно заседание оспорва въззивната жалба. Счита, че същата е неоснователна. Моли съда да потвърди решението в обжалваната от ответника част. Постъпила е насрещна въззивна жалба от ищеца срещу горепосоченото съдебно решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 15 000 лв. до 124 000 лв. Излага съображения, че решението в обжалваната част е необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. счита, че решаващият съд не е обсъдила поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, от значение за спорното право. Позовава се на практиката на ЕСПЧ и на ВКС, съгласно която при исковете за вреди от нарушаване на правата по ЕКЗПЧОС съществува силна, но оборима презумпция, че засегнатите неминуемо търпят вреди от допуснатото нарушение. Не е нужно неимуществените вреди да се доказват по делото, а съдът дължи определяне на размера на обезщетението по справедливост и според обстоятелствата за всеки конкретен случай. счита, че пред първата съдебна инстанция тази презумпция не е била оборена. Решаващият съд не е съобразил възрастта на неговия баща през 1985 г., когато спрямо него са били извършени престъпни действия по задържането му и изпращането му на остров Белене, както и че не е доживял да види очакваната справедливост, тъй както е починал през 2006 г. Към момента на задържането баща му е бил на 60 г. На ищеца и на неговия баща не е била предоставена информация по делото, тъй като същото е секретно. Неефективното разследване е довело до невъзможност да защитят накърнените с разследваните деяния фундаментални права – на свобода, на труд, на самоопределяне, на личен и семеен живот и др. счита, че е подценен и фактът, че е възпрепятствано правото на неговия права, както и негово право да се конституира като частен обвинител и граждански ищец в наказателното производство. Съдът не е обсъдил поведението на органите по разследване и на другите пострадали. Интензивността на разследването е била до първото внасяне на обвинителния акт в съда през 1993 г. или до второто внасяне пред 1997 г. След това не са извършвани никакви процесуално – следствени действия, а връщането на делото отново на прокуратурата е било поради съществени нарушения на процесуалните правила. Решаващият съд не е съобразил в каква степен неприключването в разумен срок на наказателното производство се е отразило негативно върху ищеца, а преди него и на баща му. Това производство е имало огромно значение за ищеца, тъй като неговият баща е бил лишен от свобода без съд и присъда. Съдът не е съобразил и стандарта на живот и социално- икономическите показатели към момента на увреждането. Неправилно решаващият съд е приел, че след като и друг наследник на баща му води дело с такъв предмет, това има значение за размера на обезщетението. Решаващият съд не е съобразил, че съгласно формираната съдебна практика лицето, което е встъпило като наследник на починала страна по делото е легитимирано да иска обезщетение за деликта по чл.2б ЗОДОВ вр. с чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС за цялата продължителност на забавеното производство, след встъпването в това производство на мястото на наследодателя си, наследникът има качеството на пряко пострадал, пряка жертва, а за предходния период има качеството на непряко пострадал, непряка жертва от деликта. Приема се също така, че самите ищци, встъпили като процесуални правоприемници, за търпели редица неимуществени вреди от самото начало на гражданското дело – още докато наследодателите им да били страни по него и тяхната съпричастност към последните относно забавянето на делото не е опровергана. Всеки от наследниците защитава свое право на пряка жертва, пряко пострадал, поради което въпросът за неразумната продължителност на производство и размерът на причинените му неимуществени вреди от неговото забавяне индивидуален за всеки един от тях и не може да рефлектира върху неимуществената сфера на другия наследник. Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като уважи изцяло предявения иск относно претендираната главница, ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата. В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника. В съдебно заседание оспорва същата. Моли съда да потвърди решението в обжалваната от ищеца част. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното: СГС е сезиран с иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ вр. с чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС. Ищецът твърди, че е наследник на един от пряко пострадалите от престъпленията, които се разследват повече от 30 години по сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. д. № 780-II/1988 г. по описа на ВОП-София, а сега ДП І II-048/1999 г. по описа на ВОП-София. Неговият баща А. А. К., който е починал в хода на разследването на 25.01.2006 г. и на основание чл.74, ал.2 НПК правата му на пострадало лице преминават върху ищеца, като негов наследник. Твърди, че е пострадал и в лично качество от престъпленията, предмет на разследването, поради което има качеството на пострадало лице по смисъла на чл.74, ал.1 НПК. Посоченото досъдебно производство е известно като делото за т. нар. Възродителен процес. В това производство се разследвали деянията по изпращането и държането на хора от турската общност в затвори, места за лишаване от свобода и лишаването им от свобода в различни населени места. Твърди, че неговият баща е един от пряко пострадалите от деянията, които са предмет на разследването по посоченото дело, тъй като от 19.02.1985 г. до 19.03.1986 г. е бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене, а от 19.03.1986 г. до 22.06.1988 г. е бил лишен от свобода в с. Крива бара, област Монтана. При задържането му бил подложен на физическо и психическо малтретиране. На 19.01.1985 г. е бил откаран в МВР-Сливен, където бил държан в продължение на две седмици и бил многократно разпитван, както и били извършвани мъчения с него. В началото на м.03.1985 г. бил закаран в Белене. Твърди, че неговият баща не е извършвал престъпление. Спрямо него не е постановявана присъда, както и не му е наложено наказание „лишаване от свобода“. Цялото му семейство са пострадали от престъпленията, предмет на разследването, като ищецът бил лишен от бащино присъствие. Сринал се психически и физически, което се отразило и на неговото семейство. Половин година след задържането на баща му узнал, че е в Белене. След като го посетил, видял, че бил в много лошо състояние. Бил в килия с крайно лоши условия. След принудителното му заселване в с. Крива бара, не можел да го напуска и да общува с близките си, не разполагал и с документ за самоличност. Макар да не е бил поставен в килия, счита, че баща му е бил лишен от свобода по смисъла на чл.5 ЕКЗПЧОС. Престоят му в Белене и с. Крива бара имали трайни и сериозни щети върху здравето му. Бил принуден през 1989 г. да напусне страната и да се засели в Турция. Твърди, че баща му и той не са имали сведения за развитието на наказателното производство. Пасивността на разследващите притеснявала ищеца и баща му. Въпреки отправяните запитвания, не получавали никаква информация. Твърди, че интензивни действия по разследването са били извършвани през 1991 г. – 1994 г., след това делото е внасяне в съда с обвинителен акт, но е било връщано с указания за отстраняване на допуснати нарушения, за което не са били уведомявани. В исковата молба са описани извършените процесуални действия в хода на наказателното производство. счита, че прекомерната продължителност на наказателното производство води до нарушаване на правото му по чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в разумен срок. В качеството си на наследник на пострадалия е декларирал намерение да продължи производството, има и право да получи обезщетение за ялата продължителност на производството. Според практиката на ЕСПЧ и на ВКС е установена категорична, но оборима презумпция, че нарушението по чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС причинява неимуществени вреди като безпокойство, неудобство и несигурност и други неимуществени загуби от забавата. Не се изискват свидетели или психологически експертизи, които да доказват наличието на неимуществени вреди и тяхната връзка с периода на забавянето на производство. съдът се базира на презумпцията, че има ли нарушение, от него логично следват такива вреди. Твърди, че в резултат на нарушението ищецът и неговия баща са претърпели неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения, очакване и безпокойство за резултата от това производство, фрустрация от бавенето му, тревоги и страх, че същото се води формално, разочарование и загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта. Изпитвали опасения, че забавянето ще позволи на обвиняемите да се измъкнат от правосъдието. Очакванията им за възмездие останали неоправдани. Лишен бил от възможността да се конституира като частен обвинител и граждански ищец. Моли съда да постанови решение, ас което да осъди ответника да му заплати сумата от 124 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане на горепосоченото наказателно производство в разумен срок, ведно със законната лихва от 19.03.2020 г. до окончателното изплащате на сумата. Претендира сторените по делото разноски. С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявените искове. Оспорва качеството на ищеца на пострадал в производство, за което твърди, че не е приключило в разумен срок. Счита, че заявените в исковата молба неимуществени вреди са от самия Възродителен процес, а не от продължителността на наказателното производство. вредите от Възродителния процес подлежат за обезщетяване по реда на Закона за политическата и гражданска реабилитация на репресирани лица, тъй като ищецът е бил реабилитиран с решение на НК от 01.06.1990 г. Няма данни за изчерпана административна процедура. По реда на глава III а ЗСВ. Твърди, че наказателното производство се отличава със сериозна фактическа и правна сложност, като продължителността му се дължи на дадените с разпореждания на съда задължителни указания за прокуратурата, предвиждащи извършване на огромна по обем оперативно –и здирвателна дейност, свързана с установяване на общо 446 свидетели, от които за били разпитани 312, а 134 не са разпитани, тъй като не са установени. Производството по следственото дело е било спрямо с постановление от 01.10.2002 г., а с постановление от 04.07.2003 г. е било възобновено. Поради неизпълнение на съдебната поръчка от страна на Република Турция, с постановление от 04.02.2004 г. наказателното производство отново е било спрямо, а на 18.02.2004 г. е била изпратена молба за съдебна поръчка до Република Турция. С постановление от 14.12.2010 г. производството делото е възобновено, а разследването е продължило, като сроковете за разследване са били своевременно удължавани. Към момента наказателното производство е приключило с постановление за прекратяване от 31.05.2022 г. на ВОП-София. Оспорва претендираната лихва за забава от 19.03.2020 г., като счита, че такава се дължи от момента на завеждане на делото. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск. Страните не спорят, а и от ангажираните доказателства се установява, че ищецът е син на А. А. К.. Съгласно представеното удостоверение за идентичност на лице с различни имена на Община •••, изх. № 016/27.01.2023 г. А. А. К. и А. А. К. са имената на едно и също лице. С Държавен вестник, бр.44/01.06.1990 г. е взето решение на парламентарната комисия на Народното събрание, с което е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517 лица, във връзка с насилствена промяна на имената на една част от българските граждани, сред които и наследодателя на ищеца с имена -А. А. К.. От удостоверение изх. № р 12493/09.08.1991 г. на МВР се установява, че наследодателят на ищеца А. А. К. по политически причини да е бил въдворен в ТПО Белене за периода 19.02.1985 г. – 26.06.1988 г., а за периода от 19.03.1986 г. – 22.06.1988 г. е бил изселен в с. Крива бара с административен акт по политически причини. Със заповед № 1-159/19.02.1985 г. А. А. К. е принудително установен в Белене за срок от 3 години, за това, че разпространява клеветнически слухове, насочени срещу обществено - политическия строй в Народна Република България. Противопоставя се на мероприятията по промяна на турско[1]арабските имена и националното осъзнаване на турчеещите се българи като влияе отрицателно на лицата, с които контактува. Представени са предложения, решение на Комисията по чл.6 от Наредбата за прилагане на чл.39, ал.1, т.1 ЗНМ, заповед по чл.39, ал.1, т.1 ЗНМ, както и заповед № I-139 за прилагане на административна мярка по чл.39, ал.1, т.1 ЗНМ за принудително установяване в с. Крива бара за срок от 3 години. Със заповед за прекратяване на превантивна административна мярка по чл.39, ал.1, т.1 ЗНМ от 22.06.1988 г. наложената на наследодателя на ищеца превантивна административна мярка е прекратена. С постановление на прокурор при Прокуратурата на Въоръжените сили от 31.01.1991 г. е образувано сл. д. № 1/1991 г. по разделени материали от сл. д. № 1/1991 г. по описа на Главна прокуратура на РБ за дейност в периода 1984 г. – 1989 г. – престъпление по чл.162, ал. вр. с чл.20, ал.2 НК. Делото е водено срещу Т. Ж. – председател на ДС и о. з. генерал – полковник Д. С., министър на вътрешните работи, за деяния в посочения период и в съучастие с други лица. Първоначално са повдигнати обвинения по чл.162, ал.1 вр. с чл.20, ал.2 вр. с чл.26, ал.1 НК на Т. Ж., на о. з. генерал-полковник Д. С. А., на Г. А., П. М. и П. К.. В хода на разследването с постановление от 21.12.1992 г. за привличане на обвиняем спрямо о. з. генерал – полковник Д. С. е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.387, ал.2 вр. с чл.20, ал.2 вр. с чл.26, ал.1 НК. С постановления от 14.01.1993 г. са повдигнати обвинения по чл.387, ал.2 вр. с чл.20, ал.3 вр. с чл.26, ал.1 НК спрямо Т. Ж. и Г. А.. С постановление от 25.06.1993 г. на прокурор при ПВС наказателното производство е частично прекратено спрямо Т. Ж., о. з. генерал – полковник Д. С., Г. А., П. М. и П. К. за извършено престъпление по чл.162, ал. вр. с чл.20, ал.2 вр. с чл.26, ал.1 НК. На 20.07.1993 г. е внесен обвинителен акт срещу Т. Ж., П. С. и Г. А. за престъпление по чл.387 НК, въз основа на който е образувано НОХД № 1/1994 г. по описа на ВС, Военна колегия. С разпореждане на съда делото е върнато да допълнително разследване поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, както са дадени конкретни указания за отстраняването им. На 19.12.1997 г. и внесен обвинителен акт, въз основа на който е образувано НОХД № 1/1998 г. на ВС, Военна колегия. С разпореждане от 28.04.1998 г. делото е върнато за допълнително разследване на ПВС поради неизпълнение на указанията, дадени с разпореждане по НОХД № 1/1994 г. на ВС, Военна колегия. С постановление от 29.09.1998 г. сл. д. № 1/1992 г. е преобразувано в сл. д. № 780-/1998 г. на СВОП, като наказателното производство е частично прекратено спрямо Т. Ж., на основание чл.237, ал.1, т.1 НПК (отм.). С постановление от 18.12.1999 г. наказателното производство е прекратено частично и по отношение на Д. С., на основание чл.21, ал.1, т.4 НПК (отм.). С постановление от 06.04.1999 г. делото е спряно поради наличие на свидетели в чужбина. След възобновяването му на 04.12.1999 г. е преобразувано с № ДП ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП София. С постановление от 17.02.2000 г. е прекратено наказателното производство спрямо Г. А. за престъпление по чл.387, ал.2 вр. ал.1 вр. с чл.26, ал.1 вр. с чл.20, ал.3 НК. С постановление на прокурор при ВАП от 03.01.2001 г. е отменено постановлението за прекратяване на наказателното производство спрямо Г. А.. На 07.12.2012 г. е проведен разпит на Г. А. в качеството му на обвиняем. След разясняване, че абсолютната давност е изтекла, обвиняемият е заявил, че желае да се ползва от давността и делото, водено срещу него, за бъде прекратено. По делото са ангажирани постановени определения на съда, с които са определяни срокове за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства и произнасяне но прокурора съгласно правомощията му по чл.242, ал.1 НПК С постановление на ВОП София от 31.05.2022 г. е прекратено наказателното производство по ДП 11-048/1999 по описа на ВОП София, поради смъртта на Г. И. А.. С определение от 20.06.2022 г. по НЧД №2337/2022год. по описа на СГС, НО 9 състав е потвърдено горепосоченото постановление. С определение №1223/22, 12, 2022год. на САС, 6-ти наказателен състав е отменено определението от 20.06.2022 г. и делото е върнато на Военно[1]окръжна прокуратура София за продължаване на процесуално следствените действия. По делото е представено постановление на Военно-окръжна прокуратура - София от 17.08.2023 г., с което е оставена без уважение молба от 16.08.2023 г. на група лица, сред които и ищеца, с искане за преквалифициране на деянието от чл.387, ал.2 НК на обвинение по чл.417 или чл.418 от НК. От показанията на разпитания пред СГС свидетел В. А. К. – брат на ищеца, се установява, че през 1984 г. живеели в •••, община •••, област •••. На 19.01.1989 г. армията нахлула в селото. Десетина човека, сред които баща им, били качени в автобус, след което не знаели къде е. Половин година по – късно получили телеграма от Белене за свиждане. Баща им бил сринат. След престоя му в Белене баща им бил интегриран в с. Брусарци, Михайловградско. Общо 3 години, 6 м. и 11 дни баща им бил в Белене и в с. Брусарци. След това се върнал в с. •••. Една година по – късно били принудително изселени в Турция, гр. Чорлу. Баща им останал да живее там, а свидетелят и ищецът се върнали съответно след няколко месеца. Баща му се интересувал от развитието на делото, образувано след падането на Т. Ж.. Искал справедливост. Допитвал се до хора, с които били в Белене, но нищо не се случило. Баща им починал през 2006 г. не са го търсили от Прокуратурата или от полицията. След смъртта на баща им, заедно с ищеца се интересували от развитието на делото, тъй като искали справедливост. През 2018 г. общо 21 човека, които са били в Белене, депозирали обща жалба във връзка с Възродителния процес. След смъртта на обвиняемите наказателното производство било прекратено. От полицията им обяснили, че са изселени и трябва да напуснат страната При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, а насрещната въззина жалба – в срока по чл.263, ал.2 вр. ал.1 ГПК, изхождат от легитимирана страна, като същите са процесуално допустими. Разгледани по същество, жалбите са неоснователни. Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата. При извършена служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното съдебно решение е валидно, като същото е процесуално допустимо. В нормата на чл.2б ЗОДОВ е регламентирано, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Жалбоподателят – ответник поддържа възражението си, заявено с писмения отговор на исковата молба, че ищецът не е надлежно легитимиран да предяви иска, предмет на делото. Съгласно разясненията, дадени с решение № 50240 От 16.12.2022 г. по гр. д. № 4654/2021 г. на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 306/22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ВКС, ГО, ІV ГО, решение № 48/06.04.2020 г. по гр. дело № 1610/2019 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, основани на практиката на ЕСПЧ, лицето, което е встъпило като наследник на починала страна по делото, производството по което е продължило извън разумния срок за това, е както процесуално, така и материалноправно легитимирано да иска и получи обезщетение за деликта по чл.2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, за цялата продължителност на забавеното производство. След встъпването в това производство на мястото на наследодателя си, наследникът има качеството на „пряко пострадал“ („пряка жертва“), а за предходния период – на „непряко пострадал“ („непряка жертва“) от деликта, особено когато предмет на делото е прехвърлимо/наследимо право и/или лицето демонстрира личен нематериален и/или материален интерес още приживе на наследодателя си, който е пряко пострадал от деликта. На основание чл.76 НПК пострадалият, претърпял имуществени или неимуществени вреди от престъпление, което се преследва по общия ред, има право да участва в съдебното производство като частен обвинител. След смъртта на лицето това право преминава върху неговите наследници. В конкретния случай по делото е представена молба от ищеца от 03.02.2023 г. до ВОП, с която на основание чл.75, ал.2 НПК е изразил желание за участие в делото като пострадал. По изложените съображения въззивиният съд счита, че ищецът е надлежно материално-прано легитимиран в качеството си на непряка жертва – преди смъртта на неговия баща и съответно пряка жертва, след встъпването му в наказателното производство на негово място, да предяви иска, предмет на делото. С оглед на това релевираните оплаквания от жалбоподателя – ответник в тази насока се явяват неоснователни. Спори се между страните в производството относно наличието на основание за ангажиране отговорността на ответника, както и относно нейния обем. По приложението на чл.2б ЗОДОВ е формирана трайно установена практика на ВКС (решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г., решение № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г., решение № 69 от 29.04.2020 г. по гр. д. № 3169/2019 г., всички по описа на IV ГО, решение № 60291 от 20.12.2021 г. по гр. д. № 1406/2021 г., III ГО, решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г., III ГО и др.), с която е разяснено, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл.52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най - пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди - болки и страдания, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В производствата по чл.2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства (вида на делото, личността на увредения, здравословно състояние и др.), общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния“ срок, предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната (вкл. процесуалното й качество в него) и др. Тежестта на посочените обстоятелства се преценяват от съда с оглед конкретния спор по чл.2б ЗОДОВ - както поотделно, така и съвкупно, като се отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице. В случая наказателното производство е водено във връзка с т. нар. „възродителен процес“. Съгласно формираната практика на ЕСПЧ относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, се изразяват в притеснения, очакване и безпокойство за развитието на производството по горното дело и резултата от него; страх и опасения, че обвиняемите лица ще останат ненаказани за деянията си, което е обусловило накърняване на чувството за справедливост и на доверието на пострадалия в институциите и държавността. Във връзка с твърденията на ищеца за претърпете от него неимуществени вреди по делото е разпитан свидетеля К.. От показанията му, ценени по реда на чл.172 ГПК, се установяват именно наличието на обичайните вреди от забавеното наказателно производство, като голяма част от тях са посветени на негативното отражения на т. нар. „възродителен процес“ на неговия баща и цялото семейство, а не на отражението на забавеното наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г. по описа на ВОП върху неговия баща, а след смъртта му – върху ищеца. При извършване на преценка дали периодът на наказателното производство е разумен, от значение е обстоятелството, че досъдебното производство се отличава с много висока фактическата и правна сложност, предвид многобройността на фактите, на които се основава повдигнатите обвинения, свързани с множество деяния, спрямо голям брой лица по време на т. нар. „възродителен процес“. Това от своя страна е налагало извършване на многобройни процесуални действия, засягащи широк кръг лица. Установени са 446 лица, като голяма част от тях не живеят в страната. Също така наказателното производство е водено срещу лица, заемащи високи длъжности, което също е затруднявало разследването. Значителната фактическа и правна сложност на досъдебното производство обаче не може да обоснове извод за разумност на продължителност от над 30 години за водене на досъдебно производство. Също така наказателното производство е водено за разследване на деяния, които засягат основни човешки права - насилствената асимилация, смяната на имена, принудителното затваряне в лагери, задължително заселване и упражняване на насилие срещу свободата на личността. Прокуратурата не е изпълнила в пълнота задълженията си по ръководство и надзор на досъдебното производство, така че разследването да приключи в разумен срок, да бъдат събрани всички релевантните доказателства и при доказана вина на обвиняемите в извършване на инкриминираните деяния – същите да бъдат предадени на съд. В случая се установи, че двукратно са образувани съдебни производства въз основа на изготвен обвинителен акт, но същите са прекратявани поради констатирани допуснати съществени процесуални нарушения и материалите са връщани за ново разследване на прокуратурата. Следва да се отбележи също така, че с поведението си ищецът и неговият наследодател не са възпрепятствали хода на неговото развитие. По изложените съображения въззивният съд счита, че е обоснован изводът на решаващия съд, че е нарушено правото на ищеца за разглеждане и решаване на наказателното производство в разумен срок, поради което доводите на жалбоподателя – ответник в тази насока са неоснователни. По делото не са ангажирани доказателства, които да сочат на негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на следственото дело. Не се установява по делото продължителността на воденото производство пряко да е рефлектирало върху начина на живот на ищеца или да е причинило други неудобства, вън от обичайните. Следва да се отбележи също така, че при определяне размера на дължимото обезщетение неимуществените вреди, изразяващи се страх, засягане на честта и достойнството поради прилаганата насилствена асимилация над етническите турци от страна на държавата, не могат да бъдат критерии при определяне обезщетението за претърпените неимуществени вреди от друг деликт - бавното правораздаване (в този смисъл решение от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г., четвърто г.о. на ВКС; решение № 60265 от 20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на ВКС, ГК ІV ГО и др.). За преките вреди от престъплението ищецът, в качеството му на наследник на неговия баща, който е получил своята гражданска реабилитация по Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица (ЗПГРРЛ), като пострадал по време на възродителния процес, е имал право да търси обезщетение и по този закон, без да е необходимо установяване на прекия извършител на увреждането с присъда. Неоснователно е оплакването на жалбоподателя – ответник, че решаващият съд е съобразил заявените от ищеца неимуществени вреди от „възродителния процес“. При определяне размера на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди решаващият съд е съобразил вредите, причинени от неразумната продължителност на наказателното производство. По изложените съображения и с оглед вида на наказателното производство, качеството на ищеца по него - пострадал от престъпление, поведението на компетентните органи във фазата на досъдебното производство, нарушеното чувство на справедливост на ищеца, чувството му на безпокойство, тревожност и неудовлетвореност, загубата на вяра в институциите, възрастта на ищеца към момента на образуване на наказателното производство – 42 години, а към момента на завеждане на делото – на 75 г., съдът намира, че справедливото обезщетение, което ще репарира в пълен обем понесените от ищеца неимуществени вреди, които са типични по своя вид, характер и интензитет, за нарушение по чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС при разследване на деянията, осъществени по време на т. нар. „възродителен процес“ и предмет на сл. д. № 1/1991 г. на Прокуратура на Въоръжените сили, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП - София, продължило от един изключително продължителен период от време - от образуване на делото през м. януари 1991 г. до завеждане на делото 20.03.2023 г., възлиза на 15 000 лв. От значение за обема на отговорността на ответника е и обстоятелството, че не се твърди и не се установява по делото продължителността на воденото наказателно производство пряко да е рефлектирало върху начина на живот на ищеца или да му е причинило други неудобства, извън от обичайните. Отделно от това осъждането на ответника само по себе си има ефекта на овъзмездяване (решение № 359/25.09.2012 г., постановено по гр. д. № 1224/2011 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК). По изложените съображения и доколкото крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди. По разноските по производството: Тъй като въззивната и насрещната въззивна жалби са неоснователни, разноските следва да останат в тежест на страните, както са сторени. Воден от горното, съдът