Решение № 2115 от 7.11.2024 г. на Административен съд - Добрич по дело № 363/2024 г.

Производството е по реда на чл. 197, ал. 2, във вр. чл. 208, ал. 2 от ДОПК. Образувано е по жалба на “Атанасов Биоенерджи” ЕООД, ЕИК 201043736, със седалище и адрес на управление: гр. Добрич, [жк], представлявано от управителя А. Г. А., против Решение № 170/10.07.2024 г. на директора на ТД на НАП – Варна, с което е: 1/ оставена без разглеждане жалба с вх. № ВхК-7347/28.06.2024 г. на „Атанасов Биоенерджи“ ЕООД, ЕИК 201043736, срещу Постановление за налагане на обезпечителни (ПНОМ) № С240008-022-003881/29.05.2024 г., издадено от старши публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, ИРМ Добрич и е прекратено производството в тази му част; 2/ потвърден Отказ за отмяна на наложени обезпечителни мерки на основание чл. 208, ал. 2 от ДОПК № С240008-012-0000047/18.06.2024 г., издаден от старши публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, ИРМ Добрич. Излагат се доводи за незаконосъобразност на оспореното решение поради допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Изразява се несъгласие с изводите на решаващия орган за просрочие на жалбата срещу ПНОМ. Оспорват се и изводите му за несеквестируемост на запорираното вземане като противоречащи на националното и общностното право и съдебната практика. Твърди се, че плащанията от ДФЗ са целеви средства от бюджета на ЕС и служат за подпомагане дейността на земеделските производители, поради което не могат да бъдат обект на принудително изпълнение на основание чл. 11 от Регламент (ЕС) № 1306/2013. По тези съображения се иска отмяна на решението и присъждане на направените разноски по делото. Ответникът – директорът на ТД на НАП – Варна, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата и иска тя да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Добричкият административен съд, след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на страните, намира за установено следното от фактическа страна: Не е спорно, че „Атанасов Биоенерджи“ ЕООД е регистриран като земеделски производител с УРН 523301 и през 2024 година е кандидатствал за подпомагане по схемата за държавна помощ „Помощ в подкрепа на ликвидността на земеделски стопани за преодоляване на негативното икономическо въздействие на руската агресия срещу Украйна“. Не е спорно и това, че срещу дружеството има образувано ИД № 170185826/2017 г. за неплатени публични задължения в размер на общо 661 952, 82 лева. За обезпечаване на вземанията по това дело е издадено ПНОМ № С240008-022-003888/29.05.2024 г. на старши публичен изпълнител при ТД на НАП – Варна, ИРМ Добрич, с което е наложен запор върху вземане от трето задължено лице – вземане от Държавен фонд „Земеделие“ по схема за държавна помощ „Помощ в подкрепа на ликвидността на земеделски стопани за преодоляване на негативното икономическо въздействие на руската агресия срещу Украйна“ през 2024 г. за сумата от 29 981 лева. Постановлението е връчено на длъжника на 03.06.2024 г. На 04.06.2024 г. в ТД на НАП – Варна, офис Добрич е постъпило искане за отмяна на обезпечителни мерки на основание чл. 208, ал. 2 от ДОПК с вх. № 6362. Искането е изпратено на публичен изпълнител в офис Добрич, където е регистрирано с вх. № С240008-000-0293569/05.06.2024 г. С него дружеството е поискало отмяна на наложеното обезпечение по съображения, че запорираното вземане е несеквестируемо и не може да бъде обект на принудително изпълнение. Органът се е произнесъл по искането, като е постановил отказ за отмяна на наложените обезпечителни мерки на основание чл. 208, ал. 2 от ДОПК с изх. № С240008-012-0000047/18.06.2024 г. Публичният изпълнител е приел, че средствата от ДФ „Земеделие“ са секвестируеми с оглед уредбата на чл. 213 от ДОПК, като се е позовал на Указания на ЦУ на НАП № 93-002725≠3/20.07.2023 г. и едно решение на Административен съд – Благоевград. Отказът е съобщен на длъжника на 26.06.2024 г. На 28.06.2024 г. дружеството го е обжалвало по административен ред пред директора на ТД на НАП – Варна. С жалбата е поискана отмяна на отказа и на ПНОМ по същите съображения за несеквестируемост на запорираното вземане. С обжалваното Решение № 170/10.07.2024 г. директорът на ТД на НАП – Варна (заместен от заместник – директора на дирекцията съгласно упълномощителна заповед № ЗЦУ-ОПР-60/17.08.2023 г. на изпълнителния директор на НАП) е приел, че е сезиран с две жалби – 1./ жалба срещу ПНОМ по чл. 197, ал. 1 от ДОПК и 2./ жалба срещу отказа за отмяна на обезпечението по чл. 208, ал. 2 от ДОПК. По отношение на първата жалба е приел, че е недопустима, тъй като ПНОМ е съобщено на 03.06.2024 г., а жалбата срещу него е подадена на 28.06.2024 г., т.е. след изтичане на законоустановения 7-дневен срок по чл. 197, ал. 1 от ДОПК. По отношение на втората жалба е приел, че е неоснователна по съображения, че не е налице нито една от изчерпателно изброените предпоставки по чл. 208, ал. 1 от ДОПК за отмяна на обезпечението. Няма данни вземането да е погасено по давност, нито изпълнителните основания, от които е възникнало, да са отменени, изменени или обявени за нищожни от съда. Не е поискана замяна на обезпечителните мерки с банкова гаранция или пари. Не е налице и съществена несъразмерност на наложените обезпечителни мерки спрямо размера на публичното вземане. От друга страна е приел, че запорираното вземане не попада в хипотезите на специалния чл. 213 от ДОПК, нито на чл. 444, ал. 1, т. 1 - 8 от ГПК. Отхвърлил е като неоснователно възражението на жалбоподателя за несеквестируемост на вземането с мотива, че тази преценка се извършва от третото задължено лице – ДФ „Земеделие“, който е администратор на държавните помощи по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за държавните помощи (ЗДП). Приел е, че претенциите на длъжника относно неизплащането на държавната помощ не са от компетентността на решаващия орган и следва да се предявят при условията на чл. 12, ал. 7 от ЗПЗП. Изложил е доводи, че жалбоподателят може да се възползва от предвидената в чл. 229 от ДОПК възможност за разрешаване на неотложни плащания или да поиска заменянето на обезпечението по реда на чл. 199 от ДОПК. В резултат на това директорът на ТД на НАП – Варна е постановил два диспозитива, с първия от които е оставил без разглеждане жалбата срещу ПНОМ и е прекратил производството в тази му част, а с втория е потвърдил отказа за отмяна на обезпечението. Решението е съобщено на жалбоподателя на 15.07.2024 г., като на 22.07.2024 г. е обжалвано пред съда, видно от приложения по делото плик на куриерска фирма „Спиди“. При така установената фактическа обстановка съдът прави следните следните правни изводи: Жалбата е подадена в срок, от легитимирано лице, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е и основателна, макар и не по всички изложени в нея доводи: Оспореното решение е издадено от компетентен административен орган, в необходимата писмена форма, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Неправилно директорът на ТД на НАП – Варна е приел, че е сезиран с две отделни жалби срещу ПНОМ и срещу отказа за отмяна на обезпечението и ги е разгледал самостоятелно. В случая не става дума за различни жалби, а за една единствена, която е насочена срещу отказа за отмяна на обезпечението. Обстоятелството, че с жалбата е поискано да се отмени и ПНОМ, не води до друг извод. Тази претенция е последица от оспорването на отказа по чл. 208, ал. 2 от ДОПК и няма самостоятелен характер. И това е така, защото при обжалване на отказа решаващият орган и съдът могат да отменят обезпечението по реда и при условията на чл. 208, ал. 3 от ДОПК, което се постига именно чрез отмяна на постановлението, с което е наложено обезпечението. Ето защо, като се е произнесъл по една непредявена жалба, постановявайки отделен диспозитив, с който е оставил без разглеждане жалбата срещу ПНОМ и е прекратил производството по нея, решаващият орган е допуснал съществено процесуално нарушение, водещо до незаконосъобразност на решението в първата му част и неговата отмяна поради това. Решението във втората му част също е незаконосъобразно и подлежи на отмяна, ведно с потвърдения с него отказ за отмяна на обезпечението по чл. 208, ал. 2 от ДОПК, но поради несъответствие с материалния закон. Основните мотиви за постановяването на двата акта са, че липсват предпоставките на чл. 208, ал. 1 от ДОПК и средствата от ДФЗ не са несеквестируеми, тъй като не попадат в хипотезите на чл. 213 от ДОПК и чл. 444 от ГПК. Настоящият състав на съда споделя изводите относно приложението на чл. 208, ал. 1 от ДОПК, но не и относно несеквестируемостта на вземането, предмет на наложеното обезпечение по чл. 202 от ДОПК. Несеквестируемостта е забрана за принудително изпълнение върху определени имуществени права на длъжника, която се прилага служебно от компетентните органи. Член 213, ал. 1 от ДОПК, аналогично чл. 442 от ГПК и чл. 133 от ЗЗД прогласяват принципа за пълната секвестируемост на имуществото на длъжника, като основните изключения от този принцип са регламентирани в чл. 231, ал. 1 и ал. 2 от ДОПК и чл. 444, чл. 446 и чл. 446а от ГПК. Несеквестируемостта следва от непрехвърлимостта на правото или от изрични законови разпоредби, основани на съображения за обществен интерес. Не се спори между страните по делото, че жалбоподателят има качеството на земеделски производител по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПЗП, както и че запорираното вземане представлява оторизирана от ДФЗ сума по схема за държавна помощ „Помощ в подкрепа на ликвидността на земеделски стопани за преодоляване на негативното икономическо въздействие на руската агресия срещу Украйна“, нотифицирана и прилагана през 2024 г. Съгласно чл. 11, ал. 2, т. 1 от Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП) Държавен фонд „Земеделие“ подпомага финансово регистрираните земеделски производители. По силата на чл. 10, във вр. чл. 9, ал. 1 от Закона за държавните помощи (ЗДП) фондът е администратор на държавни помощи, една от които е „Помощ в подкрепа на ликвидността на земеделски стопани за преодоляване на негативното икономическо въздействие на руската агресия срещу Украйна“. Тази помощ е част от мерките за преодоляването на сериозни затруднения в икономиката на държавата вследствие на руската агресия срещу Украйна и е основана на чл. 107, § 3, б. „б“ от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС) и Временната рамка за мерки за държавна помощ при кризи и преход в подкрепа на икономиката след агресията на Русия срещу Украйна („Временна рамка при кризи и преход“). Тя се предоставя под формата на преки безвъзмездни средства на земеделски стопани от първичното селскостопанско производство за компенсиране на част от повишените разходи за производство съобразно условията на правото на ЕС и се въвежда в действие след постановяване на положително становище от Европейската комисия за съвместимост с правилата в областта на държавните помощи. Безспорно вземанията по тази мярка не попадат сред изключенията по чл. 213 от ДОПК и чл. 444 от ГПК, но те се подчиняват на същия режим на несеквестируемост, което се извежда от цялостната уредба на държавните помощи, съдържаща се в националното и общностното законодателство. От общите положения на схемата за държавна помощ е видно, че тя е основана на принципа за целево разходване на средствата. Помощта се предоставя с оглед качеството на получателя, когато са изпълнени определени изисквания. Мярката представлява подкрепа за подобряване ликвидността на стопанствата, за да запазят своята устойчивост и жизнеспособност. С осигуряването на финансов ресурс за оборотни средства се цели земеделските производители да устоят на натиска на пазарите и да избегнат бъдещи фалити. За правилното използване на държавната помощ се осъществява мониторинг и оценка, като в глава VI на ЗДП са предвидени специални правила за възстановяване на неправилно използвана помощ. Следователно същността на това подпомагане е влагането на средствата в извършваната от земеделските стопани дейност по първично селскостопанско производство, а не покриването на други задължения на бенефициерите, било то и публични. В чл. 56 от Временната рамка при кризи и преход (изм. 09.03.2023 г.) е предвидено, че държавната помощ е особено оправдана и може да бъде обявена за съвместима с вътрешния пазар въз основа на чл. 107, § 3, б. „б“ от ДФЕС за ограничен период от време, ако е предназначена за преодоляването на недостига на ликвидност, пред който са изправени предприятията, които са пряко или косвено засегнати от сериозните затруднения в икономиката, причинени от руската военна агресия срещу Украйна и преките и косвени последици от нея. Тези условия изискват помощта да се предостави пряко на земеделските производители, за да може да се използва ефективно по предназначение. Касае се за публично целево финансиране по смисъла на § 1, т. 50 от ДР на ЗПЗП и единственият овластен да получи средствата в пълния им размер е бенефициерът – земеделски производител. Обратното разбиране би довело до заобикаляне на изискването за съвместимост с вътрешния пазар съгласно чл. 107 от ДФЕС и чл. 4 от ЗДП и обезсмисляне на същността на мерките за подкрепа, попадащи в обхвата на Временната рамка при кризи и преход. В чл. 107, § 1 от ДФЕС е установен общият принцип за забрана на държавната помощ, за да се предотврати неблагоприятното засягане на конкуренцията на вътрешния пазар. В някои случаи държавната намеса може да бъде съвместима с вътрешния пазар, ако отговаря на условията на чл. 107, § 2 и § 3 от договора. Тези изключения са строго регламентирани и всяко отклонение от целите и предназначението на разрешените мерки за подкрепа би нарушило или застрашило свободната конкуренция чрез поставяне в по-благоприятно положение на определени предприятия и производства. Допускането на възможността сумите по процесната схема да служат за нещо различно от осигуряването на ликвидност на земеделските стопани представлява именно такова отклонение, което е в пряко противоречие с приложимото право на ЕС в областта на държавните помощи. С оглед на изложеното следва да се приеме, че паричното вземане от ДФЗ е обект на специален режим и е несеквестируемо, макар в общностното и националното законодателство да няма изрична разпоредба в този смисъл. Средствата по мярката се предоставят в публичен интерес и не могат да се използват за принудително погасяване на публични и частни държавни вземания и вземания на трети лица. Неоснователен е доводът в решението, че преценката за секвестируемост се извършва от третото задължено лице в качеството му на администратор на държавната помощ и директорът на ТД на НАП – Варна няма компетентност да се произнася по този въпрос. Крайната преценка дали едно право се ползва със защита срещу принудително изпълнение се прави от органите, ръководещи изпълнителния процес, като тя винаги следва да се основава на приложимите материалноправни разпоредби. Неоснователно е позоваването на ответника на посочените в писмената му защита съдебни решения относно тълкуването и приложението на Регламент (EС) № 1306/2013, защото те са неотносими към конкретната фактическа обстановка. Без правно значение е обстоятелството, че дружеството разполага с възможността да поиска замяна на обезпечителната мярка или разрешение част от постъпилите суми да се оставят на негово временно разпореждане за неотложни плащания съгласно чл. 199 и чл. 229 от ДОПК, защото това не променя извода, че предоставените от ДФЗ безвъзмездни средства са с несеквестируем характер и не могат да бъдат обект на принудително изпълнение, а следователно и на обезпечение. Несеквестируемостта на вземането от третото задължено лице обуславя материалната незаконосъобразност на оспорените актове и е основание за тяхната отмяна. Запорът на това вземане е несъвместим с несеквестируемостта, поради което на отмяна подлежи и постановлението за налагане на обезпечителни мерки в съответствие с чл. 208, ал. 3 от ДОПК. С оглед изхода от спора в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени направените съдебни разноски в доказан размер от 2050 лева, от които 50 лева платена държавна такса и 2000 лева платено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, съдът