Решение № 891 от 18.12.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 3176/2025 г.

Производството е по реда на глава XXI от НПК. С присъда № 649 от 12.11.2024 г. постановена по НОХД № 4142/2024 г., СРС, НО, 96-ти състав, подсъдимият С. Л. е признат за виновен в това, че на 18.03.2021 г., в гр. София, на паркинга на централния клон на „Първа инвестиционна банка“, находящ се на бул. „••••••••, с цел да набави за себе си имотна облага – сумата от 30 000.00лв. (тридесет хиляди лева), възбудил заблуждение у В. С. П., че посочената сума му е необходима, за да бъде освободен, получен от С. Л. международен паричен превод в размер на 300 000.00лв. (триста хиляди лева), който поради особено големия си размер е поставен на проверка от „Уникредит Булбанк“ АД, като го заблудил и относно обстоятелството, че сумата ще бъде върната в срок до 22.03.2021 г., и с това причинил на В. С. П. имотна вреда в размер на 30 000.00лв. (тридесет хиляди) лева -престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК, поради което и на основание чл. 209, ал. 1 от НК, вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на наказание ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА за срок от ЧЕТИРИ МЕСЕЦА, изпълнението на което на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено с изпитателен срок от 3 (три ) години. С оглед изхода на делото и на основание чл. 189, ал.3 от НПК С. Л. е осъден да заплати на СРС направените по делото разноски в хода на съдебното производство в размер на 380 (триста и осемдесет) лева, както и 5 лева при служебно издаване на изпълнителен лист по делото. Така постановената присъда не е влязла в сила. Преди изтичане на срока за обжалването й е постъпила въззивна жалба и допълнение към нея от подсъдимия С. Л., депозирана чрез неговия защитник адвокат Л.. В жалбата на осъдения Л. се излага, че присъдата е неправилна и незаконосъобразна, а в допълнението към нея, че е постановена при съществени процесуални нарушения, водещи до ограничаване правото на защита на подсъдимия. На първо място се сочи, че разпоредбата на чл. 55, ал. 4 от НПК предвижда, че на обвиняемия се предоставя писмен превод на постановлението за привличане като обвиняем, като видно от постановлението за привличане на обвиняем – л. 60 не е било разяснено на обвиняемия правото му по чл. 55, ал. 4 от НПК, като същия не се е отказвал от такъв, каквато възможност има в чл. 55, ал. 4 от НПК и съответно не му е бил връчван такъв превод. На следващо място се посочва като процесуално нарушение липсата на осигуряване на възможност обвиняемия реално да разбере за какво престъпление е привлечен като обвиняем, доколкото самото постановление се съдържат противоречиви факти, доколкото повдигнатото обвинение е за престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК, като довършено престъпление, а в постановлението е посочено, че обвиняемия е възбудил заблуждение у пострадалия, но никъде не е посочено пострадалия да е извършил действия на разпореждане със свое били чуждо имущество, а едновременно с това се сочи да е настъпила вреда за него от 30 000 лева. Излагат се доводи и за противоречивост на свидетелските показания на свидетеля В.. Постъпила е жалба и от частния обвинител П., с която обжалва постановената присъда. Намира, че определеното наказание е несъразмерно ниско и не съответства на престъплението и дееца, такова е което не би постигнало превъзпитанието на извършителя. Иска се увеличаване размера на наказанието. В закрито заседание въззивният съд по реда на чл. 327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага провеждането на въззивно съдебно следствие. В хода на съдебните прения частният обвинител П., поддържа подадената от него въззивна жалба така, както е представена с изведените в нея доказателства. Сочи, че явната несправедливост на наложеното наказание е абсолютно отменително основание и счита, че не е получил правилна и справедлива присъда. Излага аргументи, че по делото не са налице кумулативно предвидените предпоставки за приложението на чл. 55 от НК. По отношение на жалбата на подсъдимия, намира същата за неоснователна. Навежда доводи, че наведените възражения за допуснати съществени процесуални нарушения са били предмет на наказателно производство, по което съдът ги е приел за неоснователни. Изразява несъгласие, че обвинителният акт бил с вътрешни противоречи и твърди, че не е нарушено правото на обвиняемия да разбере за какво точно му е била потърсена наказателна отговорност. Според частният обвинител всички действия са били извършени в присъствието на преводач и на защитник и подсъдимият е имал възможност да упражни правата си на защита в пълен обем. Счита, че постановлението за привличане на обвиняем е инкорпорирано в обвинителния акт и по този начин подсъдимият и неговият защитник са имали възможност да разберат параметрите на обвинителната теза и да изградят своята защита в пълнота. Касателно твърдението, че свидетелските показания били несъстоятелни, споделя, че СРС в мотивите си обосновано е изложил доводи защо ги приема за обективни и обосновани, като дава вяра на тях, считайки ги за логично последователни. Иска от съда да измени присъдата, като увеличи размера на наказанието на подсъдимия Л.. Защитникът на подсъдимия Л. - адвокат Л., поддържа депозираната жалба. Счита, че е нарушена разпоредбата на чл. 55 НПК, за осигуряване на писмен превод на постановлението за привличане на обвиняем, на лицето. В пледоарията си защитникът на подсъдимия изтъква, че в обвинителния акт и постановлението за привличане като обвиняем са налице вътрешни противоречия. Посочва, че в обстоятелствената част са описани действия по разпореждане с имущество от страна на пострадалия, но в диспозитива липсва такова описание, поради което не става ясно дали обвинението е за опит или за довършена измама. Според него при липса на ясно отразено разпореждане с имущество не може да се приеме причиняване на имотна вреда. Защитата обръща внимание и на личността на пострадалия – юрист и адвокат с опит по дела за измама, за който е нелогично да се довери на твърдения за международен превод от 300 000 лв. срещу предоставяне на 30 000 лв. „гаранция“, без да изготви дори проста писмена разписка. Твърди, че е възможно да съществуват други отношения между страните и че наказателното производство се ползва за постигане на гражданскоправен ефект. Защитникът критикува и доказателствената дейност – посочва противоречия в показанията на свидетел, приятел на пострадалия, както и пропуск на разследващите органи и прокуратурата своевременно да изискат записи от камерите за видеонаблюдение на паркинга на банката, на който, по твърденията, е предадена сумата. На тези основания защитата поддържа, че обвинението е недоказано поради непълнота и вътрешни противоречия, и моли присъдата на СРС да бъде отменена и да се постанови оправдателен съдебен акт. В последната си дума, подсъдимият твърди, че не е извършил това, в което е обвинен. СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като съобрази изложените от страните доводи и сам служебно провери изцяло правилността на решението, предмет на проверка в настоящето въззивно производство, намира за установено следното: В доказателствената маса, послужила за формиране на вътрешното убеждение на първоинстанционния съд, са включени и обсъдени следните доказателствени източници: показанията на разпитаните в съдебна фаза свидетели - В. С. П. (и л.41, 42 от ДП), В.В. В. (и л.45 и л.83 от ДП), и Д.Л. (и л.40 от ДП) А., както и показанията им и останалите доказателства, събрани в хода на досъдебното производство, сигнал до СРП от В. С. П. от 31.05.2021 г., Заключение по изготвена в хода на съдебното следствие съдебно-техническа експертиза, заключение по извършена в досъдебна фаза съдебно-техническа експертиза, докладни записки, протокол за доброволно предаване на книжа, сред които кореспонденция на „Viber“ и „Whats app“ между В. С. П., тел.№ •••••••••• и С. Л., тел. № ••••••••, вайбър кореспонденция, справка относно ползвателя на мобилен номер •••••••• от мрежата на БТК ЕАД, от телефонни номера, собственост на Синдикална федерация на служителите на МВР (л.52 от ДП), протокол за разпознаване по фотоснимка от 02.08.2022 г. и фотоалбум (л.81, л.86, л.87 от ДП) с разпознаващо лице – свидетеля В., свидетелство за съдимост на подсъдимия Л., характеристични данни (л.20-21 от делото). Наличната доказателствена съвкупност позволява да се приеме за установено от фактическа страна следното: Подсъдимият С. Л., ЛНЧ: ••••••••, е роден на •••••••• г. в гр. Битоля, Република Северна Македония, македонец, гражданин на Република Северна Македония, с висше образование, безработен, разведен е, неосъждан, с адрес: гр. София, ул. „••••••••, и адрес в Република Северна Македония: гр. Битоля, ул. „••••••••. На адреса в България, Л. живее на съпружески начала с Н.Р.Н. – майка на второто му дете. Управител е на ООД за иновационни соларни системи, което към момента няма дейност. Подсъдимият Л. се ползва с добро име в квартала, в който живее, познат е като точен и отзивчив в отношенията с околните, с поведение на съпричастен към чуждите проблеми и готов да окаже помощ. В 05 РУ – СДВР не са постъпвали сигнали за нарушения или престъпления, извършени от подсъдимия. От около 5–6 години подсъдимият Л. познавал пострадалия – свидетеля В. С. П., който бил негов адвокат. С времето отношенията клиент – адвокат станали и приятелски. Двамата запознали семействата си и често общували помежду си. През месец март 2021 г. бил завършен строеж в собствен имот на П., в който той бил инвестирал, във връзка с което Л. знаел, че адвокатът разполага с големи парични суми от продажбата на жилища в новопостроената кооперация. На 17.03.2021 г. подсъдимият се обадил на П. от телефона си с мобилен номер ••••••••, като поискал спешно да се види с него, изтъквайки причина – че става въпрос за нещо важно. Вечерта подсъдимият посетил П. в дома му, прегърнал го, влизайки, и му съобщил, че в банка „УниКредит Булбанк“ на него – Л., е преведен международен паричен превод на стойност 300 000 лева, но за да бъде освободен до няколко дни, е необходимо от страна на получателя да се внесе гаранция в размер на 30 000 лева. Л. обяснил, че в момента не разполага със сумата за гаранция и помолил П. да му даде необходимите пари на заем. Подсъдимият уверил пострадалия, че е разговарял с изпълнителния директор на банката, уточнил, че той се казва Х.Б. и че е получил положителен отговор от него за освобождаване на международния паричен превод, в случай че внесе гаранцията. Пред Л., В. П. набрал телефонния номер на свой познат финансист – Г. Х., и го попитал дали познава изпълнителния директор на банката „УниКредит Булбанк“ – Х.Б.. В отговор Х. обяснил, че Б. е от средно ниво началници, не е изпълнителен директор и няма отношение към освобождаването на международни парични преводи. П. споделил с подсъдимия опасения да не бъде „вкаран във филми“, т.е. в неприятни ситуации, но Л. силно се разстроил, разплакал се и се обърнал към пострадалия с думите, че го уважава като баща си и го моли да му помогне. В отговор П. казал на подсъдимия да го чака на другия ден (18.03.2021 г.), около 10: 00 – 11: 00 часа, на паркинга на „Първа инвестиционна банка“ – на бул. „••••••••, за да му даде парите в брой. Двамата се уговорили подсъдимият да върне парите до 22.03.2021 г. За датата 18.03.2021 г. пострадалият планирал поправка на автомобила му – „Фолксваген“, модел „Пасат“, с рег. № ••••••••, в автосервиз „Виликар“, съсобственик на който бил свидетелят В.В. В. – приятел на П.. В. С. П. притежавал сумата 30 000 лева в брой и приготвил три пачки по 10 000 лева, в купюри от по 100 лева, и я поставил в метална, зеленикава кутия от уиски. Обикновено, когато П. ползвал услугите на автосервиза, преди автомобилът да остане за ремонт, свидетелят В. транспортирал със същия автомобил В. П. до дома му и после връщал колата обратно в сервиза. Имайки предвид така установилата се практика, пострадалият решил да съчетае даването на заем на паричната сума от 30 000 лева на Л. с присъствието на свидетеля В. в автомобила си, като очевидно по този начин се постигал желаният резултат – от една страна да има свидетел на предаване на парите, който при евентуален проблем да докаже този факт, а от друга страна се избягвало неудобството подсъдимият да бъде каран да подписва разписка или друг документ, удостоверяващ заема, поради недоверие. Така, на 18.03.2021 г., заедно със свидетеля В.В. В., който седял на предна дясна седалка, пострадалият В. П. паркирал автомобила си на паркинга на „Първа инвестиционна банка“ – на бул. „••••••••, за да предаде на заем сумата от 30 000 лева на подсъдимия. П. се пресегнал и от задната седалка взел металната кутия от алкохол, от същата извадил три пачки пари, които започнал да брои пред В.. В. забелязал, че пачките се състоят от банкноти с купюри от по 100 лева и самият той също възприел, че общата сума е в размер на 30 000 лева. В. попитал П. дали ще внася парите в банка, но последният отговорил, че с тях ще помогне на приятел, който е „закъсал“, и отново оставил кутията с парите на задната седалка. След около 5–6 минути на паркинга пристигнал подсъдимият Л., който свидетелят В. възприел като лице с едро телосложение, късоподстриган, с кръгло лице и когото разпознава категорично в хода на досъдебното производство и по време на съдебното следствие. П. излязъл от колата, след това помолил В. да му подаде оставената на задната седалка кутия с пари, което и било сторено. Подсъдимият и пострадалият се намирали и разговаряли в близост до задната лява част на автомобила, но В. чувал, че П. се обръща към човека, който бил дошъл, с името „С.“ и ясно чул как В. П. му казвал: „Гледай да не ме издъниш или да ме вкараш в беля, защото парите ми трябват“ и „Внимавай да не ме издъниш, С.“. В. видял как подсъдимият се отдалечавал от мястото на срещата, носейки със себе си, под ръка, металната кутия с пари. В. обърнал внимание на факта, че П. дава на заем голяма сума пари, но без разписка или друг документ, а пострадалият обяснил, че е дал парите на добър приятел, който няма да го издъни, като очаквал да му ги върне до седмица, тъй като му предстояла покупка на нов автомобил. На 22.03.2021 г. и след това подсъдимият не върнал дадената му на заем сума от пострадалия В. П. в размер на 30 000 лева, като измислял различни причини, за да не се осъществи среща и връщане на парите. В кореспонденцията по мобилните телефони чрез „Viber“ и „WhatsApp“ пострадалият многократно още от датата 22.03.2021 г. напомнял на подсъдимия за дълга му, настоявал да му върне паричната сума и му съобщавал, че в противен случай ще сезира прокуратурата. В отговор получавал оправдания, че Л. е катастрофирал около Благоевград и е в болница, че жената, с която живее, също е в болница, но пък е ипотекирала имот и чрез пари от новополучен кредит ще се върне сумата от 30 000 лева на П.. Към момента на тази кореспонденция подсъдимият ползвал номер на мобилен телефон: ••••••••, предоставен му от свидетелката Д.Л. А. през лятото на 2019 г., тъй като работела в МВР и ползвала преференциални условия за СИМ картите, издадени от „Виваком“. Кореспонденцията между пострадалия и подсъдимия се доказва от заключението по изготвената в хода на досъдебното производство съдебно- техническа експертиза, след предоставяне от страна на В. П. на използвания от него към инкриминираната дата мобилен телефон марка „HUAWEI“, модел P Smart 2019 POT-LX1, IMEI № 869053041757427 и IMEI № 869053041787432. Записани са достъпните за преглед прикачени файлове към изпращаните съобщения, подробно са посочени установените данни за обменени кратки съобщения (SMS) между изследваното устройство и абонатния номер, ползван от подсъдимия, както и установените данни по търсене по думи „Stef4e“. След като не получил парите си, въпреки че постоянно настоявал Л. да му ги върне, на 31.05.2021 г. пострадалият П. подал сигнал за случилото се до СРП. ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА: Въззивният съд счита, че така установената фактическа обстановка е правилна и почива на събрания по делото доказателствен материал. Първоинстанционният съд е изложил убедителни аргументи, досежно направените от него изводи в контекста на събраните доказателства. Съдът изцяло се солидаризира с аргументите и изводите на първоинстанционния съд. Показанията на разпитаните по делото свидетели са кредитирани като последователни, подробни и взаимно съответстващи, без да са установени категорични противоречия с другия събран доказателствен материал. Заключенията на експертизите, изготвени в хода на досъдебното производство, са разгледани детайлно. Както фактическите констатации, така и правните изводи на районния съд по отношение на това обвинение се споделят изцяло и от настоящия състав, защото те почиват на вярна и точна интерпретация на събраните по делото доказателства и доказателствени средства. Първоинстанционният съд е изпълнил задължението си за обективно, всестранно и пълно изясняване на фактическите обстоятелства, включени в предмета на доказване, като е извел възприетото по фактите от надлежно събран доказателствен материал, след неговия анализ, при спазване на правилата на формалната и житейска логика. Въззивният съд, след цялостна проверка на доказателствения материал, кредитира изцяло извършения от първоинстанционния съд анализ на доказателствата, намирайки същия за обективен, задълбочен и съответстващ на установените по делото факти. Настоящият въззивен състав, солидаризирайки се изцяло с извършения от първоинстанционния съд доказателствен анализ, приема, че по делото е формирана ясна, последователна и непротиворечива доказателствена картина, която еднопосочно подкрепя приетата фактическа обстановка. Въззивният съд намира, че основни доказателствени източници по делото се явяват показанията на пострадалия В. П. и свидетеля В.В. В.. От показанията на частният обвинител П. и свидетеля В. се установява, че на инкриминираната дата е предадена сумата от 30 000 лева на подсъдимия, като същата е била предоставена като заем. Тези факти са последователно излагани и в досъдебното производство и в съдебната фаза. Показанията на пострадалия В. С. П., съдът намира за логични, последователни и вътрешно непротиворечиви. П. подробно описва характера на отношенията си с подсъдимия – първоначално във връзка с упражняваната от него адвокатска дейност, а впоследствие и прерастването им в приятелски отношения, с чести контакти и запознаване на семействата. Така очертаната предистория обяснява и степента на доверие, въз основа на която пострадалият се е съгласил да предостави значителна по размер парична сума без подписване на разписка или друг писмен документ. Показанията на П. относно посещението на подсъдимия в дома му на 17.03.2021 г., изложената от последния версия за получен „международен паричен превод“ в размер на 300 000 лева по негова банкова сметка, необходимостта да се внесе „гаранция“ от 30 000 лева, както и последвалата уговорка сумата да бъде върната до 22.03.2021 г., са конкретни, детайлни и се подкрепят от останалите доказателствени източници. Показанията на свидетеля В.В. В. допълват и в съществена част потвърждават изложеното от пострадалия. Свидетелят описва практиката, установила се между него и П. във връзка с ползването на автосервиза – именно той да транспортира автомобила до дома на П. и обратно до сервиза. На инкриминираната дата свидетелят В. вижда пристигането на подсъдимия на паркинга на Първа инвестиционна банка, разпознава го като лице с едро телосложение, късо подстриган и кръгло лице, чува как П. се обръща към него с името „С.“ и ясно възприема репликите: „Гледай да не ме издъниш или да ме вкараш в беля, защото парите ми трябват“ и „Внимавай да не ме издъниш, С.“. Свидетелят наблюдава как подсъдимият се отдалечава от мястото, носейки под ръка металната кутия с парите. Тези възприятия на В. напълно кореспондират с описаното от П. относно механизма на предаването на сумата, с което се потвърждават както фактът на реално предаване на 30 000 лева, така и обстоятелството, че сумата е предадена лично на подсъдимия. Допълнителна тежест при оценката на достоверността на свидетелските показания на В. има и проведеното разпознаване по фотоснимка и фотоалбум, при което свидетелят категорично посочва именно подсъдимия като лицето, което е дошло на паркинга и е взело кутията с парите. В съдебно заседание свидетелят възпроизвежда същите възприятия и разпознава подсъдимия в съдебната зала. При това положение въззивният съд, както и първата инстанция, приема, че идентификацията на С. Л. като лицето, получило заемната сума, е несъмнена и не се разколебава от защитната теза. Свидетелката Д.Л. А. в показанията си дава ясни и точни сведения, че мобилен номер ••••••••, издаден при преференциални условия във връзка с работата в МВР, е предоставен за ползване именно на подсъдимия Л.. Тези данни са възприети и от експерта, изготвил съдебно-техническата експертиза, който е изследвал телефона на П. марка „HUAWEI“ P Smart 2019. Експертизата възпроизвежда кореспонденцията по „Viber“ и „WhatsApp“ между телефона на П. и посочения номер, ползван от подсъдимия, като се установява многократно отправени от пострадалия съобщения след 22.03.2021 г. с настояване за връщане на сумата, предупреждения, че при липса на плащане ще сезира прокуратурата, както и отговори, съдържащи оправдания от страна на Л. – за катастрофа в района на Благоевград, за болнично лечение на него и на жената, с която живее, за ипотека на имот и очакван нов кредит, с който „ще върне“ сумата. Съдът намира, че тази кореспонденция е напълно съвместима със заемното правоотношение и категорично изключва версията подсъдимият никога да не е получавал парите или да не се счита за длъжник. Обратно, поведението му е типично за лице, което се опитва да протака неизгодно за него задължение, като търси различни, взаимно изключващи се поводи да не възстанови получените средства. Правилно първоинстанционният съд е обсъдил и разминаването във времето, установено от съдебно-техническата експертиза на флаш-паметта, предоставена от автосервиз „Виликар“. Същата сочи, че автомобил „Фолксваген Пасат“ с рег. № •••••••• е регистриран в системата на сервиза като постъпил за ремонт на 24.03.2021 г., а не на 18.03.2021 г. както описват П. и В.. Това несъответствие обаче намира логично обяснение в особеностите на организацията на работа в сервиза и приятелските отношения между П. и съсобственика В.. Последният посочва, че на 18.03.2021 г. не е имало свободен служител, който веднага да започне ремонта и да отрази постъпването на автомобила в системата, както и че поради близките отношения с пострадалия не е бил спазен обичайният ред при приемане на автомобилите. Ето защо разминаването в датите, отразени в документацията на сервиза, не е от естество да постави под съмнение показанията на двамата свидетели относно датата на срещата на паркинга и предаването на сумата, а се дължи на чисто техническо, административно изоставане при вписването на ремонта. По отношение на оплакването за противоречивост и недостоверност на свидетелските показания на свидетеля В., включително във връзка с данните от съдебно-техническата експертиза за датата на приемане на автомобила в автосервиза, вече беше изложено, че констатираното несъответствие между посочената в експертизата дата – 24.03.2021 г. – и спомена на свидетеля, че на 18.03.2021 г. е бил в автомобила с П., не е от такъв характер, че да разколебае основните му възприятия за случилото се на паркинга. Районният съд е отчел този факт и е дал логично обяснение, свързано с приятелските отношения между П. и В. и съсобствеността на последния в сервиза, което е позволило по-гъвкаво отразяване на постъпването на автомобила за ремонт. Същевременно показанията на В. относно броенето на сумата, присъствието на металната кутия, думите на П. към „С.“ и отдалечаването на подсъдимия с кутията в ръка са последователни, вътрешно непротиворечиви и кореспондират с показанията на самия пострадал и с данните от техническите експертизи за последвалата кореспонденция. При такава съвкупна оценка въззивният съд намира за правилен извода на СРС, че свидетелските показания на В. следва да бъдат кредитирани в съществената им част, като евентуалните несъответствия по второстепенни обстоятелства са обясними и не водят до съмнение в основния факт – предаването на паричната сума от 30 000 лв. на подсъдимия. На този фон обясненията на подсъдимия, в които той отрича да е бил на мястото на събитията и да е получавал процесната сума, остават изолирани и неподкрепени от нито едно от останалите доказателства. Те са в пряко противоречие с показанията на пострадалия и на свидетеля В., с данните от проведеното разпознаване и с установената телефонна кореспонденция. Поради това, както първата инстанция правилно е приела, така и въззивният състав намира, че обясненията на подсъдимия имат характер на защитна теза, насочена към избягване на наказателна отговорност, и не могат да бъдат кредитирани. При тези съображения въззивният съд, приема за безспорно установено по делото, че между подсъдимия и пострадалия е възникнало заемно правоотношение, при което подсъдимият, чрез създаване на неистинна представа за съществуването на международен превод и необходимост от внасяне на гаранция, е мотивирал П. на 18.03.2021 г. да му предаде сумата от 30 000 лева, след което не е изпълнил поетото задължение да я върне и е продължил да поддържа заблуждението чрез последващи неверни обяснения. Така причинената на пострадалия имотна вреда в размер на 30 000 лева се намира в пряка и непосредствена причинна връзка с измамливите действия на подсъдимия. Въззивният състав кредитира писмените доказателства и доказателствени средства по делото, доколкото същите са относими към предмета на доказване. В заключение, всички релевантни доказателствени материали, разгледани в тяхната съвкупност и взаимна корелация, подкрепят извод за осъществяване на престъплението по.чл. 209, ал. 1 НК. Въззивният съд кредитира направения от първоинстанционния съд анализ и изцяло се солидаризира с изводите относно виновността на подсъдимия. Въззивният съд, след като обсъди изложените в жалбата и допълнението към нея възражения, намира, че същите са неоснователни – както по отношение на твърдените процесуални нарушения в досъдебната фаза, така и относно оплакванията за пороци на обвинителния акт и несъответствие между фактическото обвинение и правната му квалификация. На първо място се поддържа, че на досъдебното производство е нарушено правото на защита на подсъдимия като чужд гражданин, поради липса на писмен превод на постановлението за привличане като обвиняем по смисъла на чл. 55, ал. 4 НПК и липса на разяснение на това право. Този довод е поставен още в разпоредителното заседание и вече е бил предмет както на преценка от първоинстанционния съд, така и на въззивен контрол по реда на чл. 249, ал. 3 НПК, приключил с Определение № 709/27.02.2023 г. на СГС, с което възраженията на защитата са били изрично отхвърлени като неоснователни. Първоинстанционният съд е констатирал, че при привличането на Л. е бил осигурен устен превод чрез назначен преводач, за което същият се е подписал. Впоследствие на подсъдимия е връчен преведен на родния му език обвинителен акт, осигурен му е преводач и в съдебната фаза, той е бил подпомаган от защитник, отправял е доказателствени искания и е упражнил правото си на защита в пълен обем. Процесуалните права на подсъдимия не са били съществено ограничени поради невръчване на постановлението за привличане на обвиняем на македонски език в хода на досъдебното производство, тъй като изтъкнатото от защитата нарушение е било компенсирано в съдебната фаза. Окончателното обвинение се съдържа в обвинителния акт, а същият е преведен и е връчен на подсъдимия, като той е имал възможност да разбере за какво престъпление е предаден на съд и според това да организира защитата си, включително и да даде обяснения пред съдебния състав. Всички негови права и законни интереси са били защитени, включително и с назначаването в съдебното производство на преводач, както и връчването на съдебните книжа в превод на разбираемия от него език. Твърдяното от защитата нарушение на досъдебното производство е било отстранено, поради което не е от такъв характер, че да обоснове прекратяване на съдебното производство и връщане на делото за повторно привличане на Л. като обвиняем и връчване на писмен превод от постановлението за привличане на обвиняем, с оглед на което СГС намира възражението за неоснователно. Въззивният съд приема, че целта на чл. 55, ал. 4 НПК – реално да се гарантира разбиране на обвинението – е постигната и евентуалният пропуск постановлението да не бъде връчено преведено писмено не се е отразил върху възможността подсъдимият да узнае в какво престъпление е обвинен и да организира защитата си. Това процесуално нарушение, дори да се приеме в чисто формален план, не може да се квалифицира като „съществено“ по смисъла на чл. 348, ал. 3 НПК, тъй като не е довело до накърняване на правата му. На следващо място жалбоподателят твърди, че подсъдимият „обективно не е бил в състояние да разбере“ за какво престъпление е привлечен, поради вътрешни противоречия в постановлението за привличане и обвинителния акт, по-специално относно описанието на имущественото разпореждане и настъпилия престъпен резултат. Изтъква се, че в постановлението е описано единствено „възбуждане на заблуждение“, а не се сочело пострадалият да е предал сумата от 30 000 лв., поради което можело да се говори само за опит, а същевременно се твърди причинена имотна вреда. Както е прието вече от СГС в цитираното определение от 27.02.2023 г., евентуална непълнота или неточност в описателната част на постановлението за привличане, касаеща изричното формулиране на разпоредителното действие, не е рефлектирала върху процесуалната годност на обвинителния акт, който поставя началото на съдебната фаза и очертава рамките на обвинението. В обвинителния акт пропускът е преодолян – описано е както въвеждането в заблуждение, така и последващото предаване на сумата от 30 000 лв. от В. П. на подсъдимия, вследствие на което за пострадалия е настъпила имотната вреда в същия размер. При това положение, дори да се приеме, че постановлението е било непълно в тази си част, то същото е бил отстранено с обвинителния акт, който е доведен до знанието на подсъдимия в превод и срещу който той се е защитавал през цялото съдебно производство. Така се изключва и твърдяната невъзможност да разбере дали срещу него е повдигнато обвинение за опит или за довършено престъпление. Не може да бъде споделен и упрекът, че първоинстанционният съд изобщо не е взел отношение по този защитен довод. От една страна, вече в разпоредителното заседание съдът изрично е приел за неоснователни оплакванията за липса на прецизност при формулиране на обвинението в постановлението за привличане и обвинителния акт, като е констатирал, че актът отговаря на изискванията на чл. 246 НПК и не води до объркване или неразбиране на обвинението от страна на подсъдимия. Тези изводи са потвърдени и от СГС в горепосоченото определение по чл. 249, ал. 3 НПК, което има окончателен характер. От друга страна, в мотивите към присъдата районният съд на практика е възприел обвинителната конструкция така, както е формулирана в обвинителния акт, и е изложил правни съображения защо приема, че деянието представлява довършена измама, като изрично е подчертал, че актът на имуществено разпореждане се осъществява от измаменото лице именно поради създадените у него неверни представи. Въззивният съд се солидаризира с тези мотиви и ги възприема изцяло. С оглед на изложеното въззивният съд приема, че наведените с жалбата възражения за допуснати съществени процесуални нарушения в досъдебното производство и за пороци на обвинителния акт, водещи до нарушаване правото на защита и неяснота относно предмета на обвинението, са неоснователни. Не се установява обвинението да е било формулирано по начин, който да затрудни подсъдимия да разбере фактическите и правни рамки на търсената отговорност, нито да са налице предпоставки за квалифициране на деянието като опит вместо като довършена измама. В тази част въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а мотивите на Софийски районен съд – изцяло споделени. ОТ ПРАВНА СТРАНА: Обект на наказателно правна закрила на престъплението „измама” са обществените отношения, свързани със свободното формиране на воля при разпореждане с движимо или недвижимо имущество, като за разлика от изнудването, тук въздействието върху пострадалия не е посредством употреба на сила и заплашване, а по един измамлив начин, така че да се създадат или да се затвърдят вече създадени неверни представи относно определени факти и обстоятелства от обективната действителност. В НК са очертани състави на различни видове измама, като общото между тях е, че във всички случаи актът на имуществено разпореждане се осъществява от измаменото лице поради негова неправилна представа относно основанието или условията за това разпореждане. Съдебната практика е категорична, че класическата измама е престъпление с два предмета - измамено лице и ощетено имущество. Последното се намира във фактическа или разпоредителна власт на измамения. Необходимо е да е налице неправилна представа на пострадалия по отношение на условията, при които той ще извърши акт на имуществено разпореждане. Изпълнителните деяния, които законодателно са ситуирани са няколко, сред които са възбуждането и поддържането на заблуждение. От значение за обективната страна е и поведението на измаменото лице, което извършва акт на юридическо или фактическо разпореждане с имуществото, което като пряко следствие ще доведе и до осъществяване на съставомерния резултат, а именно - причиняване на имотна вреда. От субективна страна класическата измама изисква наличието на пряк умисъл и особена користна цел. Деецът предвижда, че вследствие на неговото въздействие върху измамения у последния ще възникнат неправилни представи или че поддържа вече възникнали такива. Освен това деецът предвижда, че измаменото лице ще извърши акт на имуществено разпореждане, в резултат на което ще бъде увредено едно чуждо имущество. За субективната страна изводите следва да бъда изведени от обективните действия на подсъдимите по отношение на пострадалия към момента на извършване на деянието. Измамата е резултатно престъпление – вследствие на въздействието върху пострадалия, той извършва акт на имуществено разпореждане, което не би направил, ако имаше верни представи относно действителното положение на нещата (в този смисъл и Р. 337-77-І и Р. 48-96-І) и по този начин претърпява имотна вреда. Престъплението е довършено с неоснователното излизане на имуществото от патримониума на пострадалия или на друго лице, с чието имущество се разпорежда измаменият. Имотната вреда може да засегне всякакъв имуществен интерес, но за да има имотна вреда, е нужно разпореждането на адресата на измамата с имуществото да доведе до безвъзмезден и невъзстановим разход. В съдебната практика (Р. 340-09-І) се подчертава значението на причинно-следствения процес между невярната представа у адресата и причинения с деянието резултат, като се посочва, че наказателна измама може да е налице само когато измамливите действия се намират в причинно- следствена връзка с настъпването на имуществената щета. При така установеното от фактическа и правна страна, въззивният съд приема, че са налице от обективна и субективна страна признаците на престъплението по чл. 209, ал. 1 НК. От обективна страна – на 18.03.2021 г., в гр. София, на паркинга на централния клон на „Първа инвестиционна банка“, находящ се на бул. „••••••••, с цел да набави за себе си имотна облага, взел сумата от 30 000.00лв. /тридесет хиляди лева/, като възбудил заблуждение у В. С. П., че посочената сума му е необходима, за да бъде освободен, получен от С. Л. международен паричен превод в размер на 300 000.00лв. (триста хиляди лева), който поради особено големия си размер е поставен на проверка от „Уникредит Булбанк“ АД, като го заблудил и относно обстоятелството, че сумата ще бъде върната в срок до 22.03.2021 г., и с това причинил на В. С. П. имотна вреда в размер на 30 000.00лв. (тридесет хиляди) Вследствие на създадените неверни представи от страна на подсъдимия Л. в патримониума на П. е настъпила имотна вреда, която е в размер общо на 30 000 лв. В настоящия казус инкриминираното деяние, както правилно е посочил СРС, е извършено при умишлена форма на вина - подсъдимият е съзнавал общественоопасния характер на деянието, предвиждал е настъпването на общественоопасните последици и пряко е целял тяхното настъпване. В заключение, контролната съдебна инстанция след като обсъди установената от доказателствената маса по делото фактология и я съпостави с правните характеристики на престъплението „измама“ прие, че законосъобразно подсъдимият Л. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК. При преценка на така определеното от първоинстанционния съд наказание, настоящата инстанция не намери основание за изменение на същото. Настоящият въззивен състав намира въззивната жалба на частния обвинител В. П., в частта за явна несправедливост и несъразмерност на наложеното наказание, за неоснователна. Съгласно чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК наказанието е „явно несправедливо“ тогава, когато, макар и определено в рамките, предвидени за съответния състав, очевидно не съответства на степента на обществената опасност на деянието и дееца, на подбудите и всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, както и на целите на наказанието. В случая първоинстанционният съд е изложил ясни и последователни мотиви относно индивидуализацията на наказанието. Приел е, че липсват отегчаващи наказателната отговорност обстоятелства и е идентифицирал като смекчаващи: факта, че подсъдимият е неосъждан към момента на деянието; добрите му характеристични данни и доброто име в квартала; проявената от него грижа за семейството и наличието на малолетно дете; липсата на данни за други противообществени прояви; обстоятелството, че е чужденец, трайно пребиваващ в България и полагащ усилия да се адаптира към местния бит и манталитет, което създава допълнителни житейски затруднения. Именно съвкупността от тези обстоятелства е квалифицирана от съда като „многобройни смекчаващи“, при липса на каквито и да е отегчаващи такива. На този фон първоинстанционният съд обосновано е стигнал до извод, че и най-лекото предвидено по чл. 209, ал. 1 НК наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година би било несъразмерно тежко спрямо конкретната степен на обществена опасност на дееца и съвкупността от отчетените смекчаващи обстоятелства, поради което правилно е приложил чл. 55, ал. 1, т. 1 НК и е определил наказание под законовия минимум – 4 месеца „лишаване от свобода“. Не може да се сподели тезата на частния обвинител, че по делото липсват многобройни смекчаващи обстоятелства: изброените по- горе такива са повече от обичайния брой, но и по своето съдържание са значими – те очертават личност с ниска степен на обществена опасност и е възможно специалната превенция да бъде постигната и с по-леко по вид и размер наказание. Неоснователно е и възражението, че наложеното наказание не би имало поправително и възпитателно въздействие и не би създало предпоставки у подсъдимия за формиране на трайни нагласи за зачитане на правния ред. Осъждането за престъпление по чл. 209, ал. 1 НК само по себе си представлява сериозна санкция за лице без предходни осъждания, като вписването на присъдата, придружаващите я неблагоприятни правни и житейски последици. Изпитателен срок от 3 години осигурява достатъчно интензивно въздействие както в посока специална, така и в посока генерална превенция. Няма данни подсъдимият да е извършвал други престъпления преди или след инкриминирания период, нито да демонстрира трайно пренебрежение към правните норми, което би наложило завишаване на наказанието. Правилно на основание чл. 189, ал. 3 от НК, съдът е постановил разноските по делото в тежест на подсъдимия. Въззивният съд намира първоинстанционната присъда за законосъобразна, правилна и обоснована, поради което същата следва да бъде потвърдена изцяло. При служебната проверка не бяха установени нарушения на процесуалните правила, които да са основание за отмяна на присъдата или връщане на делото за ново разглеждане. Водим от изложеното и на основание чл.338 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД