Решение № 440 от 24.7.2023 г. на Софийски окръжен съд по дело № 32/2023 г.

Производството по делото е образувано по искова молба на С. Д. В. срещу Софийския районен съд и Софийския градски съд.

Ищецът твърди, че предявил пред Софийския районен съд искове, които следвало да се разгледат по реда на бързото производство – чл. 310 и сл. от ГПК. По тях било образувано гр.д. № 23708/2017 г. по описа на СРС. Исковата молба била двукратно оставена без движение, а впоследствие – частично върната поради неизпълнение на указанията на съда. В. обжалвал определението на СРС в този смисъл, но то било потвърдено от СГС с Определение № 38344/01.11.2017г. по ч.гр.д. № 13230/2017г. на този съд. Подадената от него жалба срещу потвърдителното определение на СГС била оставена без движение с указания за внасяне на държавна такса. Разпореждането за оставяне на жалбата без движение било обжалвано пред САС, но частната жалба била оставена без разглеждане поради насочването й срещу акт, който не подлежал на обжалване. След връщане на делото в СГС, В. депозирал молба, в която изложил допълнителни основания за неправилност на Определение № 38344/01.11.2017г. по ч.гр.д. № 13230/2017г. на СГС. Съдът му указал да представи копие от същата за другата страна. На 17.04.2018г. частният жалбоподател изпълнил указанията на съда, след което делото било изпратено на Апелативен съд – С., но последният върнал частната касационна жалба на СГС за администриране. След надлежно администриране на жалбата, делото било отново изпратено на САС, който, с Определение № 3700 от 27.11.2017г., постановено по ч.гр.д.№ 4556/2018г. по описа на този съд, отменил обжалваното Определение № 38344/01.11.2017г. по ч.гр.д. № 13230/2017г. по описа на СГС, потвърждаващо определение от 31.08.2017г. по гр.д.№ 23708/2017г. на СРС за връщане на исковата молба на С. В. в частта, с която е предявил иск по чл. 344, ал. 1, т. 3. от КТ, вр. чл. 225 от КТ. Делото било върнато на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия, като ищецът изчислява, че до този момент били изминали 16 месеца. Впоследствие исковете му били уважени, като уволнението било признато за незаконно, ищецът - възстановен на заеманата длъжност, а ответникът - осъден да му заплати обезщетение от 8104, 16 лева за времето, през което е останал без работа поради незаконното уволнение.

По жалба на работодателя делото било изпратено на СГС, като до този момент общата продължителност на производството възлизала на 2 години, 3 месеца и 27 дни. Ищецът сочи, кои действия на СРС счита за незаконосъобразни и довели до това необосновано според него забавяне на производството.

По отношение на разглеждане на делото пред въззивната инстанция, ищецът описва в хронологичен ред извършените от съда действия, като сочи, че на тази инстанция делото приключило с решение, с което се потвърждава обжалваното решение на СРС. Изтъква, че общата продължителност на производството пред въззивния съд била 2 години и 28 дни. Счита, че този срок надхвърля целта на бързите производства. Подчертава, че съдът е отлагал делото, без да изложи причини за това, както и че постановил решение по спора 6 месеца след последното открито съдебно заседание. Изброява действията на този съд, за които счита, че са довели до необосновано забавяне на производството.

Според ищеца, решението на СГС било обжалвано пред ВКС, но няма претенции към този съд за забавяне на производството.

Допълнително изтъква, че, след връщане на делото от ВКС на СРС, бил подал молба за издаване на служебна бележка, което действие било извършено с едномесечно закъснение, довело до неговото допълнително ощетяване.

За обезщетяване на вредите от забавено правосъдие ищецът подал заявление пред ИВСС по реда на глава IIIа от ЗСВл. Било му определено обезщетение в размер на 2200 лева, с което той не се бил съгласил. Детайлно описва констатациите от проверката и ги коментира. Описва претърпените имуществени и неимуществени вреди, за които претендира обезщетение. Счита, че нормалната продължителност на такива съдебни производства е между 20 и 30 месеца на три инстанции. Прави извод, че е претърпял имуществени вреди от неполучени 30 брутни месечни възнаграждения в общ размер 40520, 80 лв. поради незаконосъобразни, неправилни и необосновани актове на ответниците. Отделно от това, претендира обезщетение от 30000 лв. за неимуществени вреди, причинени от неразумния срок на производството и последиците от него. Твърди, че през целия този период живял при родителите си и се издържал от пенсиите им, което го съкрушило и унизило. Не излизал от жилището с месеци, а негови приятели и колеги се дистанцирали от него и отказвали да общуват с него. Същото негативно отношение заварил и на работното си място след възстановяването му на заемната преди уволнението длъжност, независимо от пълното му желание да работи на тази позиция. Бил принуден да напусне работа, за да се грижи за болния си баща.

В заключение, ищецът счита, че определеното му от ИВСС обезщетение от 2200 лв. е несправедливо, тъй като не покрива причинените му вреди.

Моли съда да осъди ответниците да му заплатят солидарно сумата 40520, 80 лв. (обезщетение за имуществени вреди, равняващи се на тридесет неполучени месечни трудови възнаграждения) и сумата 30000 лв. (обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в засилено чувство на за унижение и потиснатост, загуба на приятели и отношения с колеги). Претендира законна лихва върху сумите на обезщетенията от датата на предявяване на исковата молба до окончателното им изплащане. Претендира и разноски.

Преписи от исковата молба с доказателствата са връчени на ответниците, и в срока по чл. 131 от ГПК са постъпили писмени отговори, с които оспорват предявените искове.

Ответникът Софийски градски съд твърди, че ищецът не е претърпял претендираните в исковата молба вреди в резултат от неправомерни действия на този съд, извършени във връзка с разглеждането на в.гр.д. № 10784/2019 г. и ч.гр.д. № 13230/2017 г. по описа на СГС. Счита, че по тези дела съдът е действал ритмично, извършвайки всички необходими процесуални действия в разумни срокове. Описва съответните действия по дати, като изтъква тяхното бързо и срочно извършване и прави извод, че не е проявил противоправно бездействие. По- конкретно, сочи, че с постановяване на определението, с което е потвърдено прекратителното определение на СРС, СГС не е допринесъл противоправно за забавяне на делото извън разумния срок, тъй като според практиката на ВКС при иска по чл. 2б от ЗОДОВ не подлежат на обезщетяване вредите от неправилни или недопустими съдебни актове (Решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г., Г. К., IV Г. О. на ВКС). Изтъква, че правилността на съдебните актове се проверява по реда на инстанционния съдебен контрол, а когато и последната съдебна инстанция не е поправила допусната неправилност и тя засяга защитени от правото на ЕС права, е налице основание за обезщетяване на страната по реда на чл. 2в от ЗОДОВ. Сочи, че в настоящия случай СГС наистина е постановил неправилен съдебен акт, но периодът на инстанционната проверка не съставлява неразумна продължителност на процеса по смисъла на чл. 2б ЗОДОВ, защото това време е в интерес на страната и гарантира нейните права, стига да не е предизвикано и от други противоправни бездействия на съда. Излага сходни съображения и по отношение на производството по в. гр.д. № 10784/2019 г. по описа на СГС. Сочи, че, наистина, по него били проведени повече от едно открити съдебни заседания, но това било продиктувано от необходимостта да се съберат поискани от страните доказателства, а заседанията били насрочени в разумни срокове и при съобразяване с ангажиментите на пълномощника на ищеца. Подчертава, че част от периода, включен в продължителността на делото, е обхванат от обявената световна пандемия, във връзка с което бил ограничен достъпът на съдии, служители и граждани до сградите на съдебната палата, а насрочените в този период дела били отлагани за по- далечни дати. Намира, че тези обстоятелства следва да се ценят като основание за намаляване на отговорността на държавата, в лицето на СГС. Апелира към съобразяване с натовареността на ответника СГС, поведението на самия ищец и фактическата и правна сложност на спора. Счита че е било обективно невъзможно, съдът да извърши всички изискуеми в конкретния случай процесуални действия в по- кратък срок. Цитира практика на ЕСПЧ и поддържа, че държавата е предприела множество мерки за разрешаване на проблема с натовареността на съдилищата в страната, вкл. СГС, които вече дават значителни положителни резултати и следва да се кредитират като ефективни, поради което могат да служат като извинителен критерий за забавянето и да обосноват извод за отхвърляне на иска по чл. 2б от ЗОДОВ. Навежда довод, че със собственото си поведение ищецът също е допринесъл за забавяне на делото, тъй като е подал частна жалба без препис за насрещната страна, а освен това е обжалвал съдебен акт, който не подлежи на обжалване. Изразява становище, че изискването за разглеждане и решаване на делата в разумен срок няма приоритет пред изискванията за разглеждане на делото от справедлив и обективен съдебен състав, за осигуряване на равенството на страните, за състезателното начало и за постановяване на съдебното решение въз основа на обективно събран и преценен доказателствен материал. Счита, че тези обстоятелства дават основание за намаляване на отговорността на ответника. Настоява, че общата продължителност на производството по делото не е прекомерна, респ. че СГС не е допринесъл за тази продължителност. При условията на евентуалност моли съда да приеме за недоказани твърдените от ищеца имуществени и неимуществени вреди, вкл. наличието на пряка причинно- следствена връзка между евентуални такива и продължителността на процесното дело. Оспорва претенцията за обезщетение за имуществени вреди от 40520, 80 лв. Изтъква, че няма определен стандарт за продължителността на едно дело, както и че ищецът не е бил поставен в невъзможност да упражнява трудова дейност докато е продължавало производството по него, а неполагането на труд през този период е резултат от негов личен избор. По отношение на претенцията за неимуществени вреди счита, че ищецът е претърпял само обичайните такива, изразяващи се в притеснения и безпокойство за развитието на делото и за евентуален неблагоприятен негов изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността, които обуславят минимално обезщетение по чл. 52 от ЗЗД. Оспорва, че следва да носи отговорност за претендираното от ищеца отчуждение на близки и приятели, десоциализиране и изолация от околния свят, както и разочарованието от работодателя. Моли съда да освободи държавата от отговорност за забавяне на процесиите дела и да отхвърли предявените искове, а евентуално - да присъди минимални обезщетения, значително по- ниски от претендираните от ищеца. Претендира разноски на основание чл.10 от ЗОДОВ и прилага списък по чл. 80 от ГПК.

Ответникът Софийски районен съд анализира разпоредбата на чл. 2б от ЗОДОВ и тълкува телеологично. Очертава предпоставките за ангажиране на гаранционно- обезпечителната отговорност на държавата по този нормативен текст. Счита, че не всяко забавяне, а само такова над разумния срок, е релевантно за настоящия правен спор. Позовава се на натовареността на СРС. Намира за недоказана претенцията за неимуществени вреди, като счита, че е възможно, същите да са били причинени от други фактори, вкл. оставането му без работа в резултат от негов личен избор. Подчертава, че държавата отговаря за нарушено право на разглеждане на делото в разумен срок, а не за извършените съдопроизводствени действия и постановените съдебни актове. Не може да се ангажира отговорността на държавата за пороци при администриране и разглеждане на делата, доколкото за тези обстоятелства е предвиден инстанционен контрол. Намира, че е налице съпричиняване на вредите от страна на ищеца. Анализира същността на пропуснатите ползи в светлината на ТР № 3 от 12.12.2012 г по т. д. № 3/2012 г на ОСГТК на ВКС. Изтъква, че претенцията за обезщетение на пропуснати ползи би била основателна само ако бъде доказано, че имуществото на ищеца е могло да бъде увеличено, но тази възможност е пропусната единствено по причина на противоправно действие или бездействие на ответника. Счита, че оставането без работа през посочения период и липсата на доходи на ищеца не може да се обвържат с поведението на Софийския районен съд. Прави извод, че не са настъпили имуществени вреди за ищеца, които да са в резултат на поведението на СРС, а неимуществените вреди се претендират в значително завишен размер, който не е съобразен с изискванията на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание ищецът, чрез адв. И., поддържа исковата си молба, и оспорва отговорите на ответниците. Представя писмена защита, списък по чл. 80 от ГПК и договор за правна защита и съдействие. Представя писмена молба, с която претендира разноски.

В открито съдебно заседание ответникът Софийски градски съд се не представлява. От процесуалния му представител са постъпвали писмени молби за даване ход на делото. Със същите се изразява становище и по съществото на спора, като се поддържат изложените в отговора съображения. Претендират се разноски и се прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.

В открито съдебно заседание по делото ответникът Софийски районен съд не се представлява. От процесуалния му представител е постъпило становище, с което моли съда да отхвърли исковете. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.

В открито съдебно заседание представителят на прокуратурата, като контролираща страна, счита претенцията за неимуществени вреди от забавяне на делото за основателна, доколкото срокът за разглеждането му е надхвърлил стандартите за разумен срок, вкл. приети и от Конвенцията за защита правата на човека. Намира, обаче, претендирания размер за прекомерен. По отношение на претенцията за причинени имуществени вреди, изразява становище, че е изцяло недоказана по основание, и споделя доводите на ответниците в този смисъл, изложени в подадените отговори.

Съдът констатира, че е изпълнено условието за допустимост по чл. 8, ал. 2 от ЗОДОВ на настоящото производство, тъй като съгласно писмо изх. № 11-00-79/25.01.2023г., не е постигнато споразумение по заявление вх. № РС- 22-250/21.06.2022г. на С. Д. В., с което процедурата по глава IIIа от ЗСВл се счита за изчерпана.

След като прецени твърденията на страните и събраните по делото доказателства, съдът намира за установена следната фактическа обстановка.

От приложените към настоящото дело материали по гр.д. № 23708/2017г. на СРС се установява, че, със Заповед № 7/21.03.2017г. на изпълнителния директор на „Т.С.“ ЕАД, е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ С. Д. В., а със Заповед № 28/21.03.2017г. на изпълнителния директор на „Т.С.“ ЕАД е прекратено трудовото му правоотношение с дружеството.

На 18.04.2017г. В. е предявил пред Софийския районен съд искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от КТ за признаване на уволнението му за незаконно и възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, както и за осъждане на работодателя да заплати на ищеца обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение.

С разпореждане от 18.04.2017г. съдът е оставил исковата молба без движение, като е указал на ищеца, в едноседмичен срок да посочи размер на обезщетението по чл. 225, ал.1 от КТ.

На 22.05.2017г. ищецът е депозирал уточнения, които са били счетени от съда за неудовлетворителни, поради което на 26.05.2017г. са му дадени нови указания.

Последните са били изпълнени на 27.06.2017г. На 13.07.2017г. съдът е изпратил препис от исковата молба с приложенията на ответника – за отговор. Такъв е постъпил в последния ден на едномесечния срок по чл. 131 от ГПК, а именно - на 24.08.2017г.

На 31.08.2017г. съдът е постановил определение, с което е върнал исковата молба в частта, с която е бил предявен иск по чл. 225, ал. 1 от КТ, поради неотстраняване на нередовностите й в срок.

Определението е било обжалвано с частна жалба от 20.09.2017г. пред СГС и потвърдено от този съд с Определение № 28344/01.11.2017г. Последното е било обжалвано от В., като СГС е оставил частната му жалба без движение с указание за внасяне на държавна такса от 15 лв.

На 20.11.2017г. В. е подал частна жалба срещу указанията на съда за заплащане на такса, като е отправил искане да бъде освободен от заплащане на такса в качеството си на ищец по трудов спор.

С Определение № 26/04.01.2018г. по в.ч.гр.д. № 11/2018г. Софийският апелативен съд е оставил частната жалба без разглеждане, като изложил мотиви, че разпореждането с указанията не подлежи на обжалване.

Делото е било върнато на СГС, който на 13.02.2018г. повторно е дал същите указания на жалбоподателя.

На 21.02.2018г. последните са били изпълнени, но на тази дата е постъпила нова молба от жалбоподателя, с която е изложил допълнителни основания за неправилност на обжалваното от него определение.

Констатирайки, че молбата е подадена без препис за насрещната страна, съдът е указал на жалбоподателя да представи такъв.

Указанието е било изпълнено на 17.04.2018г. след което преписът е бил връчен на насрещната страна на 02.05.2018г., а след изтичане на срока за отговор делото е било изпратено на САС за произнасяне по жалбата на 01.08.2018г.

Този съд е преценил, че се налага администриране на жалбата, поради което с разпореждане от същата дата е върнал преписката на СГС за изпълнение на дадените указания.

След изпълнението им, делото е било изпратено отново на САС, който се е произнесъл с Определение № 3700/27.11.2018г., отменяйки обжалваното определение на СГС и потвърденото с него определение на СРС за частично връщане на исковата молба по иска с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ, като е върнал делото на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия.

В съответствие с така постановения правен резултат, СРС е изпратил препис от исковата молба в частта й по този иск на ответника, който е подал отговор на 05.02.2019г.

Делото е било насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 13.03.2019г. с произнасяне по доказателствените искания, като в същото заседание е бил даден ход на устните състезания.

На 13.06.2019г. Софийският градски съд е постановил решение по делото, с което е уважил предявените искове (третият от които – частично).

Решението е било обжалвано от ответника, като на 10.07.2019г. по жалбата му е било образувано в.гр.д. № 10784/2019г. на СГС.

С определение от 26.08.2019г. съдът е насрочил делото за разглеждане в първо открито съдебно заседание пред въззивната инстанция на 21.10.2019г.

По делото са проведени три открити заседания, като разглеждането му е приключило на 21.09.2020г.

Решението е постановено на 02.03.2021г. Обжалвано е с касационна жалба от 23.04.2021г., но касационно обжалване не е допуснато с определение, постановено на 07.04.2022г.

След връщане на делото на СРС, В. е подал на 03.05.2022г. молба за издаване на служебна бележка за възстановяване на работа. Разпореждане по молбата е постановено на 03.06.2022г., а самата бележка е изведена от съда на 06.06.2022г.

От писмо изх. № 11-00-79/25.01.2023г. на Министерството на правосъдието се установява, че не е постигнато споразумение по заявление вх. № РС-22-250/21.06.2022г. на С. Д. В., с което процедурата по глава IIIа от ЗСВл се счита за изчерпана. Към писмото е приложено копие от писмото с предложението за споразумение, от което е видно, че на В. е предложено обезщетение от 2200 лв. за забавеното разглеждане на делото.

От приетите по делото справки от НАП и НОИ за трудовоправния и осигурителния статус на С. В., както и от заверените копия на страници от неговата трудова книжка, се установява, че същият не е полагал труд от момента на незаконното му уволнение до момента на възстановяването му на работа по силата на влязлото в сила съдебно решение.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното.

Предявени са искове с правна квалификация чл. 2б от ЗОДОВ за солидарно осъждане на двама ответници да заплатят на ищеца обезщетение на претърпени от него имуществени и неимуществени вреди от забавено разглеждане на гр.д. № 23708/2017г. на Софийския районен съд и свързаните с него дела на Софийския градски съд.

Съгласно разпоредбата на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, при произнасяне по такива искове съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора.

Както е указано с доклада на делото, в тежест на ищеца по тези искове е да докаже, че е бил страна по гр.д. № 23708/2017 г. по описа на СРС, ч.гр.д. № 13230/2017г. на СГС и в.гр.д. № 10784/2019г. на СГС, приключили с положителен за него резултат, както и продължителността на тяхната висящност. Също така, той е следвало да докаже настъпването на конкретни претърпени от него неимуществени вреди (болки и страдания) от посочения вид – унижение, потиснатост, десоциализация, отдръпване на приятели и колеги, както и конкретни претърпени от него имуществени вреди (пропуснати ползи) от неполучени трудови възнаграждения (респ. сигурното увеличаване на неговото имущество при липса на забава в съдебното производство) и техния размер от 40520, 80 лв., а също и причинната връзка между тези имуществени и неимуществени вреди от една страна и продължителността на производствата по гр.д. № 23708/2017 г. по описа на СРС, ч.гр.д. № 13230/2017г. на СГС и в.гр.д. № 10784/2019г. на СГС - от друга страна.

Съответно, ответниците е следвало да докажат всички изгодни за тях положителни факти, на които основават възраженията си, каквото в случая е възражението за предприети действия с положителен ефект срещу забавяне на производствата по делата в съдилищата - ответници.

1. По първата предпоставка – продължителност на съдебните производства, по които ищецът е бил страна:

В случая, от приложените към настоящото дело гр.д. № 23708/2017 г. по описа на СРС, ч.гр.д. № 13230/2017г. на СГС и в.гр.д. № 10784/2019г. на СГС се установява, че В. е бил ищец по първото от тези дела, жалбоподател по второто и въззиваем – по третото.

По отношение на продължителността на тези производства и резултата от тях, съдът намира следното:

По гр.д. № 23708/2017 г. на СРС Видно от исковата молба, по която е било образувано гр.д. № 23708/2017г. на СРС, с нея са предявени обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от КТ. Съгласно разпоредбата на чл. 310, ал. 1 от ГПК, тези искове е следвало да се разгледат по реда на бързото производство, т.е. при съблюдаване на кратките процесуални срокове по чл. 311, ал. 1, чл. 312 и чл. 316 от ГПК. В случая от материалите по делото се установява, че исковата молба е постъпила в съда на 18.04.2017г., като на същата дата тя е била оставена без движение с указания за посочване на размера на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ. Така срокът по чл. 311, ал. 1 от ГПК е бил спазен. Практически незабавно след подаване на молба в изпълнение на указанията (като се има предвид, че 24.05.2017г. е почивен ден) съдът е дал нови указания. Шестнадесет дни след изпълнението на последните е постановено разпореждане по чл. 131 от ГПК за изпращане на препис от исковата молба с уточненията на ответника. Една седмица след постъпването на отговор от ответника, съдът е върнал исковата молба в частта й, касаеща иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ. Според настоящия съдебен състав, тези действия на СРС са били извършени своевременно, експедитивно и с незначително забавяне, като се има предвид, че част от тях са се развили през периода на съдебната ваканция (чл. 329 от ЗСВ).

След окончателното разрешаване на въпроса за допустимостта на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ, и връщане на делото на СРС, този съд правилно е изпратил препис от исковата молба в тази й част на ответника и е изчакал постъпването на отговор по нея, тъй като в първоначално подадения такъв ответникът не е изразил становище по съществото на този иск, а само по неговата допустимост. Срокът за отговор е изтекъл на 07.02.2019г., а съдът е постановил акт по чл. 140 от ГПК на 15.02.2019г., т.е. една седмица след изтичането на срока за отговор, което (независимо от формалната разпоредба на чл. 312, ал. 1 от КТ) е било оправдано, с оглед възможността за закъсняло постъпване на документи, изпратени по пощата или чрез куриер. Първо открито съдебно заседание по делото е било насрочено за след 26 дни, т.е. само пет дни след нормативно определения триседмичен срок по чл. чл. 312, ал. 1, ал. 1 от КТ. Делото е решено в едно заседание, като в него е прието заключение по ССЕ, разпитани са свидетели и са събрани писмени доказателства. Съдебен акт по същество е постановен точно три месеца след датата на заседанието, което, безспорно, съставлява съществено забавяне спрямо нормативно изискуемия двуседмичен срок по чл. 316 от ГПК.

След обжалване на решението и връщането му от горната инстанция, на 03.05.2022г. СРС е бил сезиран с молба от ищеца за възстановяването му на работа. С оглед приключването на производството и влизане в сила на съдебното решение именно в такъв смисъл, са били налице предпоставките за издаване на такава бележка, като това процесуално действие не би следвало да изисква никакви допълнителни проверки и технически действия. Независимо от това, разпореждане за издаването й е постановено на 03.06.2022г., а самата бележка е изведена от деловодството на съда с дата 06.06.2022г.

При тези данни настоящият съдебен състав намира, че единственото реално забавяне на гр.д. № 23708/2017г. на СРС извън разумния срок по смисъла на чл. 2б от ЗОДОВ и чл. 6, § 1 от КЗПЧОС се дължи на постановяване на съдебното решение три месеца след последното открито съдебно заседание по него, както и на издаването на служебна бележка въз основа на влязлото в сила съдебно решение един месец след подаване на молба за това.

По ч.гр.д. № 13230/2017г. на СГС Определение № 205385/31.08.2017г. по гр.д. № 23708/2017г. на СРС за частично връщане на исковата молба е било обжалвано на 20.09.2017г. с частна жалба пред СГС, по която е било образувано ч.гр.д. № 13230/2017г. по описа на този съд, и по него е постановено Определение № 28344/01.11.2017г. Последното е било обжалвано от В., като СГС е оставил частната му жалба без движение с указание за внасяне на държавна такса от 15 лв. На 20.11.2017г. В. подал частна жалба срещу тези указания. Следва да се има предвид, обаче, че съдебните актове, с които се дават указания на жалбоподателя за отстраняване на нередовности, не подлежат на самостоятелно обжалване, тъй като не попадат в нито една от двете хипотези по чл. 274, ал. 1 от ГПК – не преграждат развитието на делото и тяхното обжалване не е изрично предвидено в закона. На самостоятелен инстанционен контрол подлежи евентуално постановен последващ акт, с който се връща жалбата поради неизпълнение на указанията. Поради това подадената от В. жалба е била недопустима и правилно е била оставена без разглеждане от САС. Тази процедура неизбежно е забавила производството по делото, но не по вина на ответниците, а по вина на ищеца, който е обжалвал неподлежащ на обжалване съдебен акт.

След връщане на делото на СГС и повтаряне на дадените указания, аналогичен ефект е имало и действието на жалбоподателя по подаване от негова страна на нова молба с излагане на допълнителни основания за обжалването (21.02.2018г.) Тук следва изрично да се подчертае, че указания за представяне на такива основания не са му били давани, а молбата е подадена извън срока за обжалване. Поради това тя не е следвало да бъде зачетена от администриращия съд. Независимо от това, съдът е приел молбата за допустима (с което необосновано е облагодетелствал жалбоподателя), но това е наложило даване на указания за отстраняване на нейните нередовности на основание чл. 101, ал. 1 от ГПК, в резултат от което делото е било допълнително забавено до 17.04.2018г., когато указанието е било изпълнено, а след това – и до 02.05.2018г., когато което препис от нея е бил връчен на насрещната страна.

След изпращане на делото на САС на 01.08.2018г., на същата дата този съд е върнал делото за администриране на първоначалната жалба, поради което с разпореждане от същата дата е върнал преписката на СГС за изпълнение на дадените указания. След изпълнението им, делото е било изпратено отново на САС, който, с Определение № 3700/27.11.2018г., е отменил обжалваното определение на СГС и потвърденото с него определение на СРС за частично връщане на исковата молба по иска с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ, като е върнал делото на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия.

При тези данни, настоящият съдебен състав намира, че по ч.гр.д. № 13230/2017г. на СГС не е осъществено забавяне извън разумния срок по смисъла на чл. 2б от ЗОДОВ. Наистина, между момента на подаване на частната жалба и момента на постановяване на окончателния съдебен акт по нея е изминала повече от една година, но основна причина за това е било поведението на самия жалбоподател, който е обжалвал необжалваем съдебен акт, а впоследствие е подал недопустимо допълнение към жалбата, което е било прието от съда и се е наложило да бъде администрирано. В останалите си части това производство е било придвижвано ритмично и своевременно от ангажираните с него съдилища, поради което няма основание за извод, че е налице необосновано забавяне по смисъла на чл. 2Б от ЗОДОВ. Но, дори да се приеме, че такова забавяне има, то би било ирелевантно за изхода на настоящото дело (виж. по- долу т. 3).

По в.гр.д. № 10784/2019г. на СГС.

Установява се, че делото е постъпило в този съд на 16.08.2019г. и е било разпределено на съдия- докладчик на същата дата. С определение от 26.08.2019г. то е било насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 21.10.2019г. В него са били уважени доказателствените искания на жабоподателя, като делото е било отложено за 20.01.2020г. за събиране на доказателства. В това заседание ищецът е отправил доказателствено искане, което е било уважено, и, с цел събиране на така допуснатите доказателства, делото е било отложено без дата. На следващия ден процесуалният представител на В. е депозирал молба, с която е поискал, делото да не се насрочва за редица конкретни дати, на които е служебно ангажиран, и е отправил ново доказателствено искане. Исканията му са били уважени, и в съответствие с тях са били отправени запитвания и са получени документи.

Върху корицата на делото е отразена дата на следващо открито съдебно заседание по делото на 23.03.2020г., а на л. 92 от него се открива списък на лицата, призовани за тази дата, но без съдебен акт за насрочването му. Вместо това, с ръкописно разпореждане, обективирано върху горния списък, е насрочено следващо открито съдебно заседание по делото на 21.09.2020г. В това заседание е приключило разглеждането на делото, а въззивното решение е постановено на 11.03.2021г., т.е. след почти шест месеца.

При тези данни настоящият съдебен състав намира, че единственото забавяне на в.гр.д. № 10784/2019г. на СГС извън разумния срок по смисъла на чл. 2б от ЗОДОВ и чл. 6, § 1 от КЗПЧОС се дължи на постановяване на съдебен акт по съществото на спора в нарушение на чл. 317, вр. чл. 316 от ГПК. Същевременно, отлагането на делото за следващи открити съдебни заседания, както и насрочването му за след повече от три седмици не следва да се счита за съществен порок в дейността на СГС, с оглед високата натовареност на последния, необходимостта от предоставяне на достатъчно време за изготвяне на заключение по допуснатата експертиза, ангажиране на други доказателства, трикратната смяна на съдията- докладчик, както и обстоятелството, че част от периода на разглеждане на делото е съвпадал с периода на извънредната епидемична обстановка през 2020г.

В обобщение на горното, съдът намира, че релевантната обща продължителност на делото (арг. от Решение № 30 от 7.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2125/2018 г., III г. о., ГК) е била обусловена в решаваща степен от необходимостта от събиране на доказателства (вкл. по искане на самия ищец), както и от процесуални усложнения в развитието на производството по ч.гр.д. № 13230/2017г. на СГС, които също са били провокирани предимно от негови незаконосъобразни действия. Съгласно съдебната практика (Решение № 272 от 27.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 924/2019 г., IV г. о., ГК ), като съпричиняване за забавяне на делото от страна на ищеца следва да се отчете забавянето, предизвикано от негово виновно (недобосъвестно) поведение. В случая такъв характер имат действията му по обжалване на необжалваем съдебен акт, както и подаване на недопустима допълнителна молба извън срока за обжалване, която въпреки това е била приета за разглеждане в негов интерес, но това е наложило даване на указания за представяне на препис от нея и изпращането на последния на насрещната страна за отговор.

Освен това, процесуалните искания, възражения и обжалвания следва да се преценяват в качеството им на фактори, увеличаващи сложността на делото, а тя, от своя страна, обективно и неизбежно забавя хода на производството поради необходимостта от извършване на повече и по- разнообразни процесуални действия от страна на съда. Това обстоятелство е от значение, тъй като съгласно изричната разпоредба на чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, при преценка основателността на иска съдът е длъжен да вземе предвид фактическата и правна сложност на делото, както и поведението на страните по делото и останалите участници в процеса.

По така изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че забавянето на делото се е дължало предимно на волята и действията на страните и на обективни обстоятелства извън възможностите на съда (вкл. форсмажорни такива, каквото е извънредната епидемична обстановка), а единствените забавяния, за които ответниците следва да носят отговорност по чл. 2Б от ЗОДОВ, са допуснати при постановяване на съдебните актове по същество от първата и въззивната инстанция извън нормативно определения срок за бързите производства (чл. 316 и чл. 317, вр. чл. 316 от ГПК), както и издаването на служебна бележка въз основа на влязлото в сила съдебно решение един месец след подаване на молба в този смисъл, въпреки че за нейното уважаване са били налице всички предпоставки още към момента на подаването й.

2. По втората предпоставка – претърпени имуществени и неимуществени вреди:

Относно имуществените вреди Ищецът претендира обезщетение в размер на 40520, 80 лева за претърпени имуществени вреди (пропуснати ползи), изразяващи се в трудовото възнаграждение, което би получил, ако делото беше разгледано делото без забавяне.

Съдът счита, че такива вреди не са доказани поради следните съображения:

Съгласно принципните указания, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/ 2012 г., ОСГТК, които настоящият съдебен състав намира за приложими и към настоящия случай, пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда. Поради това, изводът за пропуснато увеличаване на имуществото на ищеца винаги следва да почива на категорично доказана сигурна възможност за това, а не да се основава на хипотези, допускания и предположения. След като в закона няма установена презумпция за настъпване на увеличаването, пропуснатата полза не се предполага, а следва да бъде доказана с пълно доказване.

Изрични указания в този смисъл са били дадени с доклада на делото, като на ищеца директно е указано, че не сочи доказателства в тази насока, и му е била предоставена възможност да ангажира такива.

Независимо от указанията, ищецът не е ангажирал никакви доказателства за съответните релевантни обстоятелства. Единствено в молбата си от 18.04.2023г. е отбелязал, че ако делото беше разгледано в нормални срокове, той със сигурност би бил възстановен на работа и би получил тези трудови възнаграждения, като категоричната връзка в горния смисъл се изразявала в забавянето на двете съдебни инстанции, намираща изражение в продължителността на съдебните производства.

При тези данни съдът намира, че претендираните от ищеца имуществени вреди са останали недоказани, а в изложените от него допълнителни съображения по този въпрос липсва необходимата причинно- следствена връзка между релевирани предпоставки и претендиран резултат. Възстановяването от съда на незаконно уволнен работник на заеманата длъжност не води автоматично до получаване на приходи от заплати, тъй като той може да избере да не се върне на работа, или – дори да се върне – да бъде отново уволнен. Поради това не съществува пряка, закономерна и неизбежна зависимост между уважаването на иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ и получаване на трудови доходи. Наистина, за да се получат тези доходи, възстановяването на ищеца на работа е необходима предпоставка, но тя не е достатъчно условие за настъпване на претендираната от него правна последица. Поради това, възстановяването на работа по реда на чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ, само по себе си, е недостатъчно за доказване на претендираната пропусната полза под формата на увеличаване на актива на ищеца от получени трудови възнаграждения. В случая този извод категорично се подкрепя и от последващото развитие на отношенията между работник и работодател: независимо от възстановяването на В. на работа на 14.06.2022г., трудовото правоотношение е било прекратено на 01.09.2022г. по взаимно съгласие.

По тези съображения, претендираната имуществена вреда е останала изцяло хипотетична и недоказана, поради което съдът не може да приеме, че такава е настъпила.

Относно неимуществените вреди С исковата молба се претендира, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от забавянето на съдебното производство, изразяващи се в унижение, потиснатост, десоциализация, отдръпване на приятели и колеги.

За доказване на тези вреди съдът е допуснал до разпит двама свидетели, но с молба от 09.05.2023г. ищецът се е отказал от тях, поради което с определение от 11.05.2023г. съдът е отменил определението за допускането им. Поради това и с оглед липсата на други доказателства в тази насока, съдът намира за недоказани тези специфични вреди, претендирани от ищеца.

За доказани, обаче, следва да се приемат обичайните негативни емоции – напрежение, изнервеност, загуба на вяра в справедливостта и в съдебната система, притеснение от невъзможността за доказване на правотата на ищеца, доколкото съществува житейско предположение, че неразумната продължителност на производството винаги причинява такива. В същия смисъл е трайната практика на ВКС (Решение № 122 от 28.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 611/2020 г., III г. о., ГК, Решение № 6 от 11.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1555/2021 г., IV г. о., ГК, Решение № 60242 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 339/2021 г., III г. о., ГК ), според която „по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото“, както и практиката на ЕСПЧ (Решение от 24.07.2003 г. на ЕСПЧ по делото Смирнова срещу Русия (Smirnova v. Russia) по жалби № 46133/1999 и 48183/1999 г., III отделение на Съда), според която „някои видове морални вреди, включително и емоционалното страдание, поради самото си естество не винаги могат да бъдат предмет на несъмнено доказване … Това не пречи Съдът да присъди обезщетение, ако намери, че разумно може да се приеме, че даден жалбоподател е претърпял вреди, изискващи парично обезщетяване“.

3. По третата предпоставка – причинна връзка:

В отговор на изричните указания на съда, че ищецът не сочи доказателства за причинна връзка между претендирните от него имуществени и неимуществени вреди от една страна и продължителността на производството по гр.д. № 23708/2017 г. на СРС, ч.гр.д. № 13230/2017г. на СГС и в.гр.д. № 10784/2019г. на СГС от друга страна, не са ангажирани никакви доказателства.

Същевременно, съгласно приетото от съда забавяне и цитираната по- горе съдебна практика, такава връзка може да се презюмира частично – само по отношение на обичайните неимуществени вреди и само във връзка със забавеното постановяване на двете съдебни решения и издаването на служебна бележка.

В останалата част следва изрично да се подчертае, че съдът не споделя основния довод на ищеца, касаещ забавяне поради обжалване на прекратяването на производството по иска с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ, т.е. производството по ч.гр.д. № 13230/2017г. на СГС. Извън предмета на настоящото производство е преценката на основателността на предприетите в хода на делото процесуални действия на съдилищата- ответници, защитата срещу които (ако те преграждат развитието на производството) се осъществява по реда на инстанционния контрол. Законосъобразността и правилността на постановените съдебни актове (вкл. подлежащите на обжалване такива по движението на делото) се контролира по пътя на обжалването им, а влиянието на производството по обжалване върху общото времетраене на процеса не се отразява на преценката относно разумността на срока за разглеждане и решаване на делото в съответната инстанция като част от общата продължителност на производството, тъй като в настоящия процес по чл. 2Б от ЗОДОВ съдът няма правомощия да осъществява инстанционен контрол върху тях. С още по- голямо основание, не следва да се включват в срока на забавянето последиците от неправомерните действия на самия ищец – напр. във връзка с обжалването на неподлежащ на обжалване съдебен акт. Както е изтъкнато по сходен повод в Решение № 1264 от 13.03.2023 г. на СГС по гр. д. № 12341/2021 г., „това, че такава жалба е подадена, не означава, че производството по делото се удължава с произнасянето по нея, тъй като такъв способ за инстанционен контрол не е предвиден по закон“.

Поради това настоящият съдебен състав намира, че по делото не се установява друга причинна връзка, освен вече презюмираната по- горе такава между забавеното разглеждане на делата и обичайните неимуществени вреди от това.

С оглед гореизложеното, искът за неимуществени вреди на С. В. по чл. 2Б от ЗОДОВ, предявен срещу СРС и СГС, е частично доказан по основание, доколкото в настоящото производство се установи необосновано (макар и неголямо) забавяне при постановяване на съдебните актове по същество по гр.д. № 23708/2017 г. по описа на СРС и в.гр.д. № 10784/2019г. на СГС, както и при издаването на служебна бележка за възстановяването му на работа, а същевременно съдебната практика презюмира претърпяване на обичайни неимуществени вреди от това, както и тяхна причинна връзка със забавянето.

От друга страна, искът за имуществени вреди на С. В. по чл. 2Б от ЗОДОВ, предявен срещу СРС и СГС, е недоказан по основание, поради което следва да се отхвърли, без да се обсъжда по размер.

За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът взе предвид трайната съдебна практика (напр. Решение № 60242 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 339/2021 г., III г. о., ГК, Определение № 439 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 106/2022 г., III г. о., ГК, Решение № 264817 от 16.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 62/2021 г., и др.) съгласно която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя съобразно критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, вр. § 1 от ПЗР на ЗОДОВ, както и с оглед разясненията в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., като за база се вземат икономическите показатели и стандарта на живот в страната, а също и възприемането на понятието "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото в държавата. При това, обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване, а следва да се съобрази, че осъждането на ответника само по себе си носи морално удовлетворение на ищеца и също има обезщетителен ефект за него, както и въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя.

Също така, следва да се съобразят нормативно закрепените критерии в чл. 2б от ЗОДОВ, като се отчитат специфичните особености на съдебното производство – напр. неговата обща продължителност, степента на забавянето му, фактическата и правна сложност, предмета на делото и значението му за ищеца, поведението на последния и – евентуално – допринасяне за забавянето.

При съобразяване с горните принципни положения, настоящият съдебен състав намира, че специфичен фактор, обуславящ определяне на обезщетение в относително по- висок размер, е значението на делото за ищеца, с оглед трудовия му характер, но все пак – не толкова, колкото по наказателни дела.

От друга страна, обстоятелства, обуславящи определяне на обезщетение в относително по- нисък размер, са:

Сравнително неголямото забавяне при постановяване на решение от страна на СРС, с оглед служебно известната на настоящия съдебен състав голяма натовареност на този съд, която донякъде оправдава по- дългия срок, още повече, че не винаги разумният срок задължително трябва да е кратък. Бързината не е единствен критерий за качество на съдебната дейност. Съгласно практиката на ЕСПЧ, концепцията за разумен срок по смисъла на чл. 6 от КПЧОС отразява оптималния баланс между продължителността и качеството на разглеждане на делото. В този смисъл, по дело № 31382/96 (Kurzac v. Poland) ЕСПЧ е отбелязал, че подходът следва да бъде индивидуален, като се отчитат специфични характеристики и се съблюдават критерии като напр. сложност на делото, поведение на ищеца и на компетентните органи, както и значението на делото за ищеца. Също така, по казуса Boddaert v. Belgium, ЕСПЧ е посочил, че чл. 6 изисква, съдебните производства да бъдат бързи, но той регламентира и по- общия принцип на правилното правораздаване. Поради това настоящият съдебен състав намира, че бързината не може да бъде нито самоцел на правораздаването, нито единствен критерий за преценка на разумността на срока по чл. 2Б от ЗОДОВ. Видът на претърпените неимуществени вреди, които, както се обоснова по- горе не са надхвърлили обичайните такива.

Следва да се съобрази и актуалната съдебна практика, която присъжда обезщетения от следния порядък:

1600 лв. – за разглеждане на гражданско дело на три инстанции в продължение на 6 години, 5 месеца и 7 дни, като предмет на делото е било обезщетение в размер на 386350лв., който свидетелства за много голямо значение на делото за ищцата (Решение № 30 от 7.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2125/2018 г., III г. о., ГК); 1000 лв. – за непостановяване на съдебно решение по гражданско дело за неоснователно обогатяване в продължение на повече от 8 години (Решение № 265558 от 30.08.2021 г. на СГС по гр. д. № 14588/2019 г.); 1000 лв. – за търговско дело по чл. 517, ал. 4 от ГПК, продължило около пет години и половина (Решение № 264817 от 16.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 62/2021 г.);

С оглед изложените по- горе принципни положения, конкретните обстоятелства по делото и насоките на съдебната практика, настоящият съдебен състав намира, че справедливото обезщетение на ищеца за претърпените от него обичайни презумптивни вреди от неголямото забавяне на производствата по гр.д. № 23708/2017 г. по описа на СРС, ч.гр.д. № 13230/2017г. на СГС и в.гр.д. № 10784/2019г. на СГС, е в размер на 1500 лв. При това следва да се отбележи, че съдът не е обвързан от размера на обезщетението, предложен на ищеца в хода на административната процедура по реда на глава IIIа от ЗСВ (арг. от Решение № 272 от 27.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 924/2019 г., IV г. о., ГК).

По тези съображения, искът за обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде уважен до размер от 1500 лв., и отхвърлен – за разликата до пълния предявен размер от 30000 лв.

С оглед изхода на делото и направено искане в такъв смисъл, в полза на процесуалния представител на ищеца следва да се присъди адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА в размер, пропорционален на уважената част от иска, а именно – (1500/70520, 80)•6291, 66=133, 83лв., а в полза на ищеца – пълния размер на заплатената държавна такса от 10 лв., съобразно разпоредбата на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ.

С оглед изхода на делото и направени искания в такъв смисъл, в полза на ответниците следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение. Съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, броя на проведените открити съдебни заседания, ангажираността на процесуалните представители в производството, съотношението между уважена и отхвърлена част от исковите претенции, както и на основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ, вр. чл. 37 от ЗПП и чл. 25, ал. 1 и ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ, съдът определя юрисконсултските възнаграждения в размери от по 100 лв.

Така мотивиран, съдът