Решение № 329 от 23.12.2023 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 1471/2023 г.

Производството е по реда на глава двадесет и първа от НПК. С присъда № 162 от 26.09.2023г., постановена по НОХД № 2913/2023г., Районен съд-Бургас признал подсъдимия М. Ж. С., ЕГН ••••••••••, за виновен в извършване на престъпление по чл.196, ал.1, т.1, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.29, ал.1, б.„а“ и б.„б“ от НК, за което по реда на чл.58а от НК му наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години и 4 месеца, което да изтърпи при първоначален „строг“ режим, като на основание чл.304 от НПК го е оправдал по обвинението да е отнел и две СИМ карти на мобилен оператор „Виваком“, всяка една на стойност от 9.99 лева, както и по обвинението общата стойност на отнетите вещи да е 1 000.91 лева. Със същата присъда на основание чл.189, ал.3 от НПК съдът осъдил подсъдимия да заплати сумата от 85.20 лева, представляваща сторените в досъдебното производство разноски. Недоволен от присъдата останал подсъдимият С., който чрез служебно назначения си защитник – адв.Х. К. от АК-Бургас, я обжалва пред Окръжен съд-Бургас. Във въззивната жалба и допълнението към нея са изложени оплаквания за незаконосъобразност на присъдата, произтичащи от обстоятелството, че в мотивите към нея съдът бил посочил, че за престъплението, в извършването на което подсъдимият бил признат за виновен, законът предвиждал наказание „лишаване от свобода“ от 3 до 15 години, като съдът можел да постанови и конфискация до една втора от имуществото на виновния, а всъщност за престъплението, което било посочено в диспозитива на присъдата, законът предвиждал наказание „Лишаване от свобода“ от 2 до 10 години. Това противоречие между мотивите и диспозитива на съдебния акт се явявало съществено процесуално нарушение, изискващо отмяна на присъдата. Изложени са също и общи, неконкретизирани оплаквания за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, дължаща се на некоректното отчитане на смекчаващите отговорността обстоятелства. Подсъдимият С. имал критично отношение към стореното, признал деянието и вината си, а от престъплението липсвали вредни последици за свидетеля Ж. К., поради което наказанието следвало да се отмери към минимума. В съдебно заседание пред настоящата инстанция представителят на Окръжна прокуратура – Бургас предлага жалбата да се остави без уважение, тъй като присъдата била обоснована, а наказанието – адекватно на обществената опасност на деянието и дееца. Съдебното минало на подсъдимия, който бил осъждан 42 пъти преди и 6 пъти след деянието, сочели, че той не изпитвал съжаление за стореното. Във въззивното съдебно заседание подсъдимият С., редовно призован, се явява лично, доведен от органите на РД „Охрана“. Представлява се от служебно назначения си защитник – адв. К. от АК-Бургас, която поддържа въззивната жалба и уточненията към нея с изложените в тях основания и искания. В последната си дума подсъдимият С. сочи, че съжалява за извършеното. Бургаският окръжен съд, след цялостна проверка на присъдата в предмета и пределите на въззивната проверка по чл.313 и чл.314 от НПК, независимо от основанията, посочени от страните, намери жалбата на подсъдимия С. за процесуално допустима, поради подаването и в преклузивния 15-дневен срок. Разгледана по същество, тя е неоснователна. Първоинстанционното съдебно производство е протекло по диференцираната процедура на чл.371, т.2, вр. чл.372, ал.4 и чл.373, ал.3 от НПК, след изричното признание от страна на подсъдимия на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и съгласието му да не се събират доказателства за тези факти. Въззивната инстанция констатира, че събраният в досъдебното производство доказателствен материал в действителност изцяло подкрепя направеното от подсъдимия ясно и изрично самопризнание, поради което правилно и законосъобразно районният съд, на основание чл.372, ал.4 от НПК е обявил с определение, че при постановяване на присъдата ще се ползва от направените самопризнания, без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Подсъдимият М. Ж. С., ЕГН ••••••••••, е роден в гр.•••••••, понастоящем се намира в Затвора-гр.Бургас. Той е ••••••• гражданин, с ••••••• образование, •••••••, ••••••• и е •••••••. На 02.06.2022г. подсъдимият М. С., вървейки по ул.„Д-р Нидер“, в гр.Бургас, видял, че входната врата на дом № •• била отворена, поради което влязъл през нея. На закачалка, в непосредствена близост до вратата, била поставена ръчната чанта на свидетеля Ж. К.. Подсъдимият С. отворил чантата, взел поставените в нея два мобилни телефонни апарата – марка „Xiaomi Poco“, модел „X3 Pro Phantom Black 8 GB RAM 256 GB“, ИМЕЙ номера – •••••••••• и ••••••••, и марка „Huawey Honor 9 Lite“, ИМЕЙ номера – ••••••••• и ••••••••••, една банкнота с номинал 100 щатски долара, с левова равностойност към датата на извършване на деянието 182.93 лева, и сумата от 160 лева, след което се отправил в неустановена по делото посока. На 04.06.2022г. подсъдимият С. помолил своя съседка – свидетелката М. Р. да заложи в заложна къща мобилния телефон „Xiaomi Poco“, модел „X3 Pro Phantom Black 8 RAM 256 GB“, под претекста, че той нямал лична карта. Свидетелката Р. заложила мобилния телефон в заложна къща „Интерфейс“, находяща се в ж.к.„Победа“, ул.„Чаталджа“ № 49, гр. Бургас, за което и бил издаден заложен билет № 8788620 от 04.06.2022г. за сумата от 150 лева. На 15.07.2022г. свидетелката Р. К. посетила заложната къща, откъдето закупила мобилния телефон за сумата от 270 лева, за което и била издадена разписка за продажба по чл.23, ал.1 от НДЗК от същата дата. Известно време, след като отнел вещите, подсъдимият С. казал на свидетеля Й. Р. също негов съсед, че продава мобилен телефонен апарат марка „Huawey Honor 9 Lite“ за сумата от 60 лева. Свидетелят Р. взел паричната сума от баща си и закупил мобилния телефон, който ползвал за около месец, след което го счупил и го оставил в дома си. С протоколи от 16.08.2022г. и 04.10.2022г. така посочените телефонни апарати били предадени доброволно на служители на Първо РУ при ОД на МВР-гр.Бургас, след което били върнати на собственика им – свидетелят К.. В хода на досъдебното производство била назначена и изготвена съдебна оценъчна експертиза, от заключението по която се установява, че стойността на мобилния телефонен апарат „Xiaomi Poco“, модел „X3 Pro Phantom Black 8 GB RAM 256 GB“ била 384.00 лева, а на „Huawey Honor 9 Lite“ – 254.00 лева. Възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, съответстваща на изложената от първоинстанционния, се установява от направеното от подсъдимия М. С. самопризнание по реда на чл.371, т.2 от НПК, подкрепено изцяло от гласните и писмени доказателства и доказателствени средства, събрани в хода на досъдебното производство, а именно: показанията на свидетелите Ж. К., Р. К., М. Р., М. Я., Й. Р. и А. Т.; от протокол за оглед на веществени доказателства и фотоалбума към него, протоколи за доброволно предаване, справка за съдимост на подсъдимия, писма, фактури, разписки, докладни записки и други. Доказателствената съвкупност е събрана по съответния процесуален ред и е изцяло непротиворечива. Източниците на фактически данни, и в частност показанията на посочените свидетели, позволяват да се проследят в пълнота всички относими към предмета на доказване по делото действия на подсъдимия, сторени преди, по време и след извършване на деянието, поради което правилно са използвани от районния съд при извеждане на фактическите обстоятелства по делото. Приложените писмени доказателства кореспондират изцяло с гласните доказателствени източници и заключението по оценъчната експертиза, както и с писмените доказателствени средства – протокола за оглед на веществени доказателства. Правилно проверяваната инстанция е игнорирала показанията на свидетеля А. Т. в частта, в която той пресъздава изложеното от подсъдимия С. относно извършеното от него деяние. Няма спор, че на С. са били снети сведения в хода на разследването очевидно, докато той все още не е имал качеството на обвиняем по досъдебното производство, но е било налице обосновано предположение, че той е извършил инкриминираното деяние. Казаното от него обаче, имащо характера на самопризнание, впоследствие пресъздадено от полицейския служител, пред когото е изложено, не може да се използва като годно доказателство в настоящия наказателен съдебен процес за установяване на релевантни по делото обстоятелства предвид нормата на чл.106 от НПК, тъй като предоставената от него информация не е събрана чрез предвидените в НПК способи за доказване. Извънпроцесуалното самопризнание на едно лице за извършено от него престъпление може да бъде установявано посредством показания на свидетели, но настоящият състав споделя виждането, че този „свидетел“ не може да бъде полицейски служител, възприел самопризнанието в рамките на извършваните от него действия по разследването или „полицейска“ проверка. Към момента на снемане на сведенията, на подсъдимия С. не е била предоставена адекватна защита и не е бил запознат с възможността да не дава показания относно обстоятелства, които биха го уличили в извършване на престъпление, като в този смисъл са налице множество решения на ВКС и ЕСПЧ, сред които и цитираното от районния съд решение, указващи недопустимостта на позоваването в процеса на такива данни и използването им за изграждане на фактическата обстановка. Правилна, обоснована и кореспондираща с възприетата фактическа обстановка е дадената от проверявания съд правна квалификация на деятелността на подсъдимия М. С., като престъпление по чл.196, ал.1, т.1, вр. чл.194, ал.1, вр. чл.29, ал.1, б. „а“ и б. „б“ от НК. Чрез отнемането на подробно описаните по-горе вещи, подсъдимият С. е прекъснал фактическата власт на свидетеля Ж. К. върху предмета на посегателството и е установил своя такава, с което престъпният резултат е настъпил. Правилно е отчетено и обстоятелството, че деянието е реализирано от подсъдимия при условията на опасен рецидив по смисъла на чл.29, ал.1, б.„а“ и б.„б“ от НК, тъй като подсъдимият е бил многократно осъждан за умишлени престъпления от общ характер, за които са му налагани и съответно търпени ефективно различни по продължителност наказания „лишаване от свобода“. От приложената по делото справка за съдимост е видно, че относимите към разпоредбата на чл.29 от НК осъждания, а също и попадащи в рамките на предвидения в чл.30 от НК петгодишен срок от изтърпяване на наказанията на предишните му присъди, са следните: Със споразумение за решаване на НОХД № № 5557/2017г. по описа на Районен съд Бургас, в сила от 15.11.2017г., на подсъдимия С. е било наложено ефективно наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 година и 3 месеца за деяние, извършено на 10.04.2017г.. Със споразумение за решаване на НОХД № 111/2018г. по описа на Районен съд Бургас, в сила от 19.02.2018г., му е било наложено ефективно наказание „лишаване от свобода“ за срок от 1 година за деяние, извършено на неустановена дата през месец април 2017г.. С присъда № 91 от 07.06.2018г., постановена по НОХД № 1582/2018г. по описа на Районен съд-гр.Бургас, в сила от 23.06.2018г. му е било наложено наказание от 2 години „лишаване от свобода“ за деяние, извършено в периода от 18.04.2017г. до 22.04.2017г.; с присъда от 11.09.2018г. по НОХД № 2817/2018г. по описа на Районен съд-гр.Бургас, в сила от 27.09.2018г. му било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 2 години за деяние, извършено в периода 01.05.2017г. – 04.05.2017г.. С присъда № 144 от 18.09.2018г., постановена по НОХД № 3305/2018г. по описа на Районен съд-гр.Бургас, в сила от 04.10.2018г. му е било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 2 години за деяние, извършено в периода от 01.04.2017г. до 07.04.2017г.. С присъда № 9 от 22.01.2020г. по НОХД № 4384/2019г. по описа на Районен съд гр.Бургас, в сила от 07.02.2020г. му било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 2 години и 6 месеца, за деяния, извършени в периода от 23.04.2017г. до 29.04.2017г.. С определение по ЧНД № 719/2020г. по описа на Районен съд- гр.Бургас, в сила от 23.07.2020г. на подсъдимият С. е било определено едно общо наказание измежду наложените му по горепосочените дела, в размер на най-тежкото от тях, а именно 2 години и 6 месеца „лишаване от свобода“, което на основание чл.24 от НК било увеличено до общ размер от 3 години „лишаване от свобода“. Така наложеното общо наказание било изтърпяно в периода 05.11.2019г. - 30.04.2020г., видно от справката за съдимост /л.23/30, приложена на л.29 от първоинстанционното производство/. Тъй като деянията по тези дела са извършени в условията на реална съвкупност, тоест преди да е имало влязла в сила присъда, за което и да е от тях, отчитайки постулатите на в Постановление № 2 от 27-29.IV.1970г., на Пленума на ВС, изм. и доп. с Постановление № 6 от 12.IV.1983г. и Постановление № 7 от 26.VII.1987г., то следва да се счита, че по отношение на този подсъдим за извършените престъпления и по шестте дела е налице само едно осъждане, от което е видно, че са налице условията по б. „а“ на чл.29, ал.1 от НК - деецът е бил осъждан за тежко умишлено престъпление на лишаване от свобода не по- малко от една година, чието изпълнение не е отложено по чл.66 от НК. За прецизност на въззивната проверка, настоящият състав следва да посочи, че районният съд неправилно е посочил осъждането на подсъдимият С. по НОХД № 4384/2019г. (в мотивите номерът на делото е изписан некоректно - 4348) по описа на Районен съд-гр.Бургас, като отделно осъждане, очевидно обосноваващо според съда приложението на б.„б“ на чл.29 от НК. Деянието, за което подсъдимият С. е осъден по това дело, както беше посочено, е извършено в периода от 23.04.2017г. до 29.04.2017г., от което следва, че за това осъждане също са налице предпоставките за групирането му наред с осъжданията му по всички горецитирани дела. Изложеното дотук не налага изменение на присъдата в тази част, тъй като от справката за съдимост е видно, че наред с тези осъждания, подсъдимият С. е бил осъден и по НОХД № 491/2020г. по описа на Районен съд-гр.Бургас, за деяния, извършени в периода 26.10.2019г. – 28.10.2019г., за което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 2 години, изтърпяно в периода 30.04.2020г. - 03.03.2022г..Деянията по това осъждане са осъществени след постановяване на посочените в предходния абзац присъди, с което са изпълнени и условията, заложени в б.„б“ на чл.29, ал.1 от НК - деецът е извършил престъплението, след като е бил осъждан два или повече пъти на лишаване от свобода за умишлени престъпления от общ характер, като поне за едно от тях изпълнението на наказанието не следва да е отложено по чл.66 от НК. Коректно е изведена и субективната страна на деянието. То е осъществено при „пряк“ умисъл по смисъла на чл.11, ал.2, предл. първо от НК, и всички обективно извършени от подсъдимия С. действия подкрепят този извод. Целенасочено е влязъл в чуждия имот и възползвайки се от липсата на други лица, е отнел инкриминираните вещи от владението на собственика им с намерението противозаконно да ги присвои, ясно съзнавайки, че те не му принадлежат. Последващите извършеното престъпление действия също подкрепят изложеното. Подсъдимият С. е мотивирал свидетелката М. Р.да заложи един от мобилните телефонни апарати, а другият го е предложил, като свой на свидетеля Й. Р., след което му го продал за сумата от 60 лева. Видно е, че подсъдимият С. е съзнавал обществената опасност на деянието и последиците от него, но въпреки това е искал и целял тяхното настъпване. Правилно и изцяло в съответствие със съдебната практика и правната теория, районният съд е оправдал подсъдимия С. по обвинението да е отнел намиращите се в мобилните телефонни апарати сим-карти на мобилен оператор „Виваком“, оценени от експертизата на стойност всяка по 9.99 лева. Безспорно сим-картите имат веществен характер, но липсва основната предпоставка, за да е налице кражба по смисъла на чл.194 от НК, а именно конкретната вещ да притежава определена пазарна стойност. Както правилно е констатирала проверяваната инстанция, коментираните вещи служат единствено като средство за достъп до предоставяната от мобилния оператор, в случая „Виваком“, услуга. Стойността на тези предмети, посочена в експертизата, отразява единствено цената, която издателят на сим-картите изисква да се заплати при възстановяването им, но без таксата да представлява стойността на тези вещи, поради което те са негоден предмет на престъпления против собствеността. Логично, предвид изложеното дотук, подсъдимият С. е бил оправдан и по обвинението общата стойност на отнетите вещи да е 1 000.91 лева и правилно сумата е била намалена със „стойността“ на сим-картите – всяка по 9.99 лева, до размер от 980.93 лева. За така посоченото престъпление по чл.196, ал.1, т.1, вр. чл.194, ал.1 от НК, първоинстанционният съд, при приложението на чл.58а, ал.1 от НК е наложил на подсъдимия С. наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години и 4 месеца, което да се изтърпи ефективно при първоначален „строг“ режим. По отношение на дейността по индивидуализация на наказанието, присъдата също не търпи критика. Във връзка с отправеното във въззивната жалба възражение обаче, настоящият състав следва да изрично да уточни, че не се констатира соченото от защитата съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в противоречие между мотивите и диспозитива на присъдата. Както вече беше изяснено, с поведението си подсъдимият С. е реализирал състава на престъплението по чл.196, ал.1, т.1, вр. чл.194, ал.1 от НК, за което законодателят е предвидил наказание „лишаване от свобода“ от 2 до 10 години. В мотивите си, в частта относно вида и размера на наказанието, районният съд е посочил, че за престъплението, в извършването на което подсъдимият С. е бил признат за виновен, било предвидено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 до 15 години, като съдът можел да постанови и конфискация до една втора от имуществото на виновния. Въззивният състав счита, че в случая не е налице съществено процесуално нарушение по смисъла на НПК, а очевидно е допусната техническа грешка при пресъздаването на санкционната част от нормата на чл.196, ал.1, т.1 от НК, като всъщност е въведена предвидената в т.2 на същата разпоредба санкция. Това обаче не създава твърдяната от защитата неяснота, тъй като районният съд ясно и изчерпателно е посочил кои обстоятелства квалифицира, като отегчаващи отговорността и вината на подсъдимия и кои като смекчаващи, след което е заключил, че наказанието следва да се отмери малко под средния размер, който бил 5 години. От така изложеното е видно, че при определяне на наказанието съдът всъщност се е водел от предвиденото по т.1 на чл.196, ал.1 от НК наказание, а не по т.2 на този член, тъй като именно наказание в размер от 5 години се явява „малко под средния“ в диапазона от 2 до 10 години. В противен случай, ако съдът в действителност се е водел от разпоредбата на чл.196, ал.1, т.2 от НК, то тогава средният размер на наказанието би следвало да бъде 9 години, каквото наказание очевидно съдът не е наложил. Извън обсъдената неточност проверяваният съд правилно е констатирал, че по делото не са налице многобройни или изключителни по своя характер смекчаващи отговорността обстоятелства, обосноваващи и налагащи определяне на наказанието на подсъдимия С. при приложението на чл.55 от НК. Както пред първоинстанционния съд, така и пред настоящия защитата настоява, че проявената от подсъдимия С. по отношение на деянието си критичност, изразеното от него самопризнание и липсата на вредни последици за свидетеля К., способствали определяне на наказанието към минималния размер. Така изложените обстоятелства са неоснователни, а част от тях са и обективно неверни. И тук въззивният състав споделя дадените от районния съд отговори, поради което повторното им изложение е излишно. Достатъчно е да се посочи, че от данните по делото не се установява критично отношение на подсъдимия към престъплението. В хода на разследването по досъдебното производство, подсъдимият С., обвиняем към тогавашния момент, единствено е заявил, че се признава за виновен и е изразил желанието си да сключи споразумение. Както коректно е посочено в мотивите към атакувания акт, такова поведение е изцяло съобразено със закона и предоставените на обвиняемия/подсъдимия права, но със сигурност не разкрива негативно отношение към деянието му, нито разкаяние за стореното. Декларативното изразяване на съжаление, и то едва в съдебната фаза на наказателното производство, също не спомага за възприемането му като дадено искрено. Престъплението и неговият автор са били установени още преди на М. С. да му бъде предявено постановлението за привличане на обвиняем, поради което твърдението на защитата за оказана от С. помощ при разследването е изключително пресилено. Едва след като разследващите органи са изяснили всички обстоятелства около деянието, включително са били установили и върнали вещите на техния собственик, подсъдимият С. е дал обяснения, преди да бъде привлечен като обвиняем, в които е посочил, че е отнел мобилните телефонни апарати, с уточнението, че не е отнемал други вещи. По-нататък, несъстоятелно, а също и несериозно е и предложеното от защитата схващане, че след като вещите, предмет на престъплението, са били върнати на собственика им, то от деянието не са били настъпили вредни последици. На първо място собственикът на вещите – свидетелят К., е бил лишен от тяхното ползване за един продължителен период от време, а един от мобилните телефонни апарати дори му е бил върнат повреден. На следващо място свидетелите. Р. К. и Й. Р. са претърпели финансови загуби, тъй като са заплатили парични суми за вещите, които впоследствие са предали доброволно на собственика им, като по делото отсъстват данни те да са били обезвъзмездени за това. Макар и тези вреди да са несъставомерни, от деянието на С. неминуемо са възникнали негативни последици за други лица. Обремененото съдебно минало на подсъдимия също е било правилно отчетено от районния съд. Подсъдимият С. е многократно осъждан – над 40 пъти към датата на извършване на деянието, приоритетно за престъпления против собствеността на различни граждани. За тези деяния са му били налагани различни по вид и продължителност наказания, но преобладаващата част от тях са били „лишаване от свобода“, търпени ефективно. Анализирайки справката му за съдимост се установява, че в много кратък период след изтърпяване на наказанията, той е извършвал нови и нови престъпления, за които впоследствие е получавал съответните наказания „лишаване от свобода“. Именно такъв е и обсъжданият тук случай. На 03.03.2022г. той е изтърпял наложеното му по НОХД № 491/2020г. по описа на Районен съд-гр.Бургас наказание „лишаване от свобода“ и само три месеца по-късно е извършил настоящото деяние. От справката му за съдимост се установява дори, че той е извършил престъпление само няколко дни след освобождаването си от затвора, в периода от месец март 2022г. до 15.04.2022г., за което е бил осъден с влязло в сила определение за одобряване на споразумение за решаване на НОХД 3721/2022г. по описа на Районен съд- гр.Бургас. Видно е, че у него са формирани трайни престъпни навици, чиято корекция дотук, чрез средствата на наказателната репресия е без съмнение неуспешна. Очевидно той възприема осъществяването на престъпленията с имуществена насоченост, като източник на доходи, независимо от съпътстващите деянието обстоятелства, обстановка или последици. Желанието да манифестира пред обществото отрицателното си отношение към запретите за неприкосновеност на личната собственост на гражданите и към морала и правовия ред, като цяло също е безспорно и ярко подчертава нуждата от въздействие върху него с по-строги средства на държавната принуда от използваните спрямо него до момента. Това обаче при най- тежкото от тях –„лишаване от свобода“ при ефективно изтърпяване, е възможно единствено чрез увеличаване срока на самото наказание. От друга страна е вярно, че обществената опасност на конкретното деяние, предвид механизма на извършването му и стойността на отнетите вещи, не се отличава от останалите случаи на престъпления от този вид. Въпреки това обществената опасност на личността на автора, която извън всякакво съмнение е изключително висока, завишава и тази на самото деяние. В последна сметка, изложените дотук обстоятелства според проверяващия съд изискват определяне на наказанието на подсъдимия С. в размер около средния, а именно 5 години „лишаване от свобода“, което да бъде намалено по правилата на чл.58а, ал.1 от НК до окончателен размер от 3 години и 4 месеца „лишаване от свобода“, както именно е сторил районният съд. Така отмереното наказание е справедливо, адекватно на обществената опасност на дееца и деянието, изцяло съответства на характера и степента на увреждане на обществените отношения и на интензитета и последиците от извършеното престъпление. Законосъобразно съдът е приложил разпоредбата на чл.57, ал.1, т.2, б. „б“ от ЗИНЗС, като предвид съдебното минало на подсъдимия С. е постановил да търпи наложеното му наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години и 4 месеца при първоначален „строг“ режим. С оглед изхода на делото, коректно са възложени в тежест на подсъдимия и сторените в хода на досъдебното производство разноски в общ размер на 85.20 лева. По изложените съображения и след извършената проверка по реда на чл.314 от НПК въззивната инстанция счита, че не са налице основания за отмяна на обжалваната присъда. В обобщение на проведения цялостен съдебен контрол не се констатираха допуснати съществени нарушения на материалния закон или на процесуалните правила, поради което присъдата, предмет на въззивната проверка, следва да бъде изцяло потвърдена, като законосъобразна, обоснована и справедлива. Мотивиран от горното и на основание чл.338 във вр. с чл.334, т.6 НПК, Бургаският окръжен съд.