Решение № 4211 от 23.9.2024 г. на Софийски районен съд по дело № 10785/2024 г.

Производството е по реда на чл. 59-63 ЗАНН Образувано е по жалба на П. Ц. М. против Наказателно постановление № 24-4332- 012930/10.06.2024 г., издадено от началник на група при Пътна полиция – СДВР, с което, на основание чл. 179, ал. 2 вр. ал. 1, т. 5 ЗДП, на жалбоподателя била наложена глоба, в размер на 200 лева за нарушение на чл. 6, т. 1 ЗДП, както и, на основание чл. 175, ал. 1, т. 5 ЗДП – глоба, в размер на 100 лева и лишаване от правоуправление, за срок от 1 месец, за нарушение на чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „в” ЗДП. НП е обжалвано от санкционираното лице в срока по чл. 59, ал. 2 ЗАНН. В жалбата си оспорва наказателното постановление, като излага доводи за недоказаност на административното обвинение и за прекомерност на санкцията. В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, се явява. Поддържа жалбата, по изложените в нея съображения. Административнонаказващият орган, редовно уведомен, не изпраща представител и не изразява становище. Съдът, като съобрази изложените от страните доводи и възражения и служебно провери законосъобразността и правилността на обжалваното наказателно постановление, с оглед изискванията на чл. 314 НПК вр. чл. 84 ЗАНН, намира за установено от фактическа страна следното: На 07.03.2024 г., около 19: 40 ч. св. И К управлявал МПС – Фолксваген Туарег, ДК........... в гр., по ул. “, срещу пътен знак Б3. По същото време, жалбоподателят М. управлявал ППС – Пежо Партнер, ДК №..... в гр., по ул. без име, с посока на движение от ул. „“ към ул. „“, срещу пътен знак Б1. На кръстовището с ул. „“ М. не пропуснал движещия се по пътя с предимство К, в резултат на което възникнало ПТП с материални щети. Между участниците нямало съгласие, относно обстоятелствата на инцидента, но въпреки това жалбоподателят напуснал местопроизшествието, а Ковачев подал сигнал до органите на реда и изчакал пристигането на екип. Гореописаната фактическа обстановка се установява след анализ на събраните по делото доказателства и доказателствени средства за тяхното установяване: показанията на свидетелите А С и И К; АУАН; НП; сведение; декларация; скица на ПТП; протокол за ПТП; картон на водач; заповед за компетентност. Основна роля за изясняване на фактическата обстановка имат показанията на св. Ковачев, който е очевидец на инкриминираното деяние. Те носят всички белези на последователен, вътрешнонепротиворечив и непредубеден разказ и намират опора в доказателствената съвкупност, включително и саморъчно попълненото от самия свидетел сведение и протокола за ПТП. Тук е мястото да се отбележи, че св. Ковачев декларира ясен спомен за проведен разговор с другия водач на мястото на инцидента, преди последният да го напусне, в рамките на който претенциите между двамата участници не са били уредени по алтернативен на намесата на контролните органи ред (обстоятелство, от значение за обективната и субективната съставомерност). Въз основа на гореустановената фактическа обстановка настоящият състав прави следните правни изводи: По допустимостта на жалбата Същата е процесуално допустима, доколкото е подадена от надлежно легитимирана страна – наказаното физическо лице, в преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 ЗАНН, както и срещу подлежащо на обжалване НП. С оглед на това жалбата е породила присъщия й суспензивен (спира изпълнението на НП) и деволутивен (сезиращ съда) ефект. По приложенето на процесуалния закон При разглеждане на дела по оспорени наказателни постановления районният съд е винаги инстанция по същество – чл. 63, ал. 1 ЗАНН. Това означава, че съдът следва да провери законосъобразността на постановлението, т. е. дали правилно са приложени процесуалният и материалният закони, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя – аргумент от чл. 314, ал. 1 НПК вр. чл. 84 ЗАНН. В изпълнение на това си правомощие, съдът служебно (чл. 13, чл. 107, ал. 2 и чл. 313-314 НПК вр. чл. 84 от ЗАНН) констатира, че АУАН и НП са издадени от компетентни органи; в предвидената от закона писмена форма и съдържание – чл. 42 и чл. 57 ЗАНН, както и при спазване на предвидения за това процесуален ред. Налице е и редовна процедура по връчването на АУАН на жалбоподателя. НП също е връчено надлежно на санкционираното лице, но и по правило това обстоятелство има отношение единствено към началото на преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, но не и към законосъобразността на неговото издаване, което хронологически предхожда връчването му. По отношение на пункт първи от обвинителната теза, обаче, настоящият съдебен състав констатира неотстранимо съществено нарушение на процесуалните правила. С атакуваното наказателно постановление, по пункт първи, отговорността на М. е била ангажирана, на основание „чл. 179, ал. 2 вр. чл. 179, ал. 1, т. 5, пр. 1, 2“, т. е. за причиняване на ПТП, в резултат на несъобразяване с предписанията на пътните знаци и пътната маркировка. Подобна материално правна конструкция, обаче, е законово недопустима, с оглед закрепената императивно в чл. 7, ал. 3 ЗДП приоритетност, т. е. няма как един водач да извърши нарушение, свързано с несъобразяване едновременно и с двете категории индикатори. В този смисъл и е налице фрапантно вътрешно противоречие, което носи признаците на неотстранимост и което съставлява самостоятелно отменително основание. По приложението на материалния закон В останалата си част, НП е законосъобразно, от материалноправна гледна точка. В хода на съдебното следствие се установи по несъмнен начин, че за на посочените дата и място, жалбоподателят, като участник в пътен инцидент, при наличие на разногласия с другия водач, е напуснал местопроизшествието, без да уведоми съответната контролна служба на МВР и да изпълнява дадените указания. Въз основа на установената фактическа обстановка настоящият състав приема, че е налице неизпълнение на задължението по по чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „в” ЗДП, а именно – при настъпване на ПТП, ако между участниците в произшествието няма съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, да не напуска местопроизшествието, да уведоми съответната служба за контрол на МВР на територията, на която е настъпило произшествието, и да изпълнява дадените му указания. Съставът на нарушението урежда изпълнително деяние, което го определя като нарушение на просто извършване, осъществявано чрез противоправно действие, тъй като водачът на МПС напуска местопроизшествие с причинени имуществени вреди, без да предприеме дължимото се поведение на участник. От субективна страна, деянието е извършено при форма на вина пряк умисъл, тъй като нарушителят е съзнавал наличието на ПТП и необходимостта от уведомяване /общественоопасния характер на деянието/; съзнавал е общественоопасните последици, а именно, че застрашава обществените отношения, свързани с осъществяване на транспорта, но се е отнасял безразлично към настъпването на общественоопасните последици при пряката си цел - да остане неизяснена обстановката по ПТП-то, което е и сторил. Случаят не следва да се квалифицира, като маловажен, доколкото представлява класическо изпълнително деяние от тази категория. Липсата на критичност към извършеното е допълнителен аргумент в тази насока. По размера на наказанието Съгласно нормата на чл. 175, ал. 1, т. 5 ЗДП, наказва се с лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от 1 до 6 месеца и с глоба от 50 до 200 лв. водач, който наруши задълженията си като участник в пътнотранспортно произшествие, едно от които, безспорно, е това по чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „в” ЗДП. Предвид липсата на данни за предходни нарушения на ЗДП на жалбоподателя, наложените наказания законосъобразно са отмерени, около минималния предвиден в закона размер. По разноските Спецификата на този род деяния не предполага извършване на разноски, в рамките на работата по административнонаказателната преписка (а и в настоящия случай данни за такива липсват), както и в съдебното производство не са извършвани разходи по водене на делото (разноски на свидетели, хонорари на вещи лица и пр.). Претенцията на наказващия орган, обективирната в писмена защита, е входирана в регистратурата на СРС, след приключване на съдебното заседание (нещо повече – същата дори не е подписана), поради което и съдът не дължи произнасяне. Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1 ЗАНН, съдът