Решение № 1618 от 26.9.2023 г. на Административен съд - Благоевград по дело № 476/2023 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от АПК. Образувано е по жалба на А. И. Н. от [населено място] против заповед № 255/05.05.2023 г. на председателя на Окръжен съд – Благоевград. С оспорваната заповед жалбоподателят, в качеството на съдия при Районен съд – Петрич, е командирован на 11.05.2023 г. в Районен съд – Разлог за разглеждане на граждански дела, посочени в мотивите на акта като насрочени за тази дата „10 бр. граждански дела“ и същевременно е указано: „Евентуалното отлагане на горните дела в РРС да е удобна на съдия А. Н. дата, с оглед приключването им“. Жалбоподателят оспорва заповедта с доводи, относими към всички основания по чл. 146 от АПК. Същите са подробно обосновани в жалбата и в отговор от 24.08.2023 г. Възразява, че ответникът е разпоредил командироване без ясно определен период за това, доколкото от една страна е налице формално командироване при условията на чл. 227, ал. 1, изр. второ от ЗСВ за един ден, но предвиденото отлагане на делата и крайната цел да бъдат приключени от жалбоподателя допуска продължаване на командироването за неопределен период, респ. поради процесуална необходимост е възможно командироването да продължи повече от три месеца. В този смисъл се поддържа, че заповедта както не отговаря на изискванията за форма, поради неясната на задължаващото волеизявление, така и при липса на правомощия у ответника да разпорежда командироване за период от над три месеца. Сочи се също, че заповедта е издадена без да бъде предоставена възможност на жалбоподателя да се защити и да бъде изслушан, при липса на становище от прекия му административен ръководител и без да бъдат изяснени и отчетени обстоятелствата относно личната служебна натовареност на жалбоподателя. Поддържа се, че така издадената заповед не отчита, че командироване за разглеждане на конкретни дела, поставя жалбоподателя в ситуация, при която следва да упражнява съдийски правомощия при пряко нарушение на принципа за случайно разпределение на делата, както и че го поставя в невъзможност да изпълни задълженията си, доколкото не е предоставено време за подготовка и разглеждане на делата, вкл. не е отчетена неизбежната необходимост от неговото присъствие и след 11.05.2023 г. в Районен съд – Разлог във връзка с изпълнение на задълженията по изготвяне и подписване на протоколи от открити съдебни заседания, произнасяне по текущ доклад, вкл. произнасяне по искания в закрити заседания, администриране на жалби и др. Невъзможността за изпълнение на задълженията е изведена от позицията, че заповедта предполага едновременно изпълнение и на задължения след 11.05.2023 г. както в РС – Разлог, така и в РС – Петрич, отстоящи в населени места на разстояние от около 100 км. Възразява се против липсата на конкретни мотиви в акта относно наличието на „изключителен случай“, както и че е нарушена целта на закона, тъй като с така разпореденото командироване не могат да бъдат решени съществуващи в РС – Разлог проблеми, но се създават организационни проблеми за жалбоподателя, имащ висока индивидуална натовареност, а също и за РС – Петрич, който е съд с обща висока натовареност. Иска се обявяване за нищожна на оспорваната заповед, респ. да бъде отменена. Претендират се разноски. Ответната страна, председателят на Окръжен съд – Благоевград, представляван в процеса от служителя Й. П., оспорва допустимостта на жалбата, респ. намира същата за неоснователна. Възражението за недопустимост, подробно развито в становище от 09.08.2023 г. (л. 130), е изведено от определянето на оспорваната заповед като вътрешнослужебен административен акт, доколкото се прави препращане към решение № 6/21.10.1995 г. по т.дело № 18/1995 г. на КС. Поддържа се, че с оспорвания акт не се засягат права на жалбоподателя като гражданин, а като магистрат. От друга страна, се сочи, че ответникът въобще няма качеството на „административен орган“ по см. на § 1, т. 1 от ДР на АПК, което възражение макар да не е продължено като краен извод, предполага възражение, че издадената заповед не е административен акт. Конкретни доводи в защита на акта и за оборване възраженията на жалбоподателя по същество не се сочат. В отговор от 10.05.2023 г. се сочи само недоумение от отказа на жалбоподателя да изпълни издадената заповед, както и че същият ще понесе следващите се от закона негативни последици (дисциплинарни и др.) за безпричинното й неизпълнение. По отношение допустимостта на производството съдът се е произнесъл с определение от 22.05.2023 г., което продължава да поддържа, намирайки че жалбата е редовно подадена против годен за оспорване индивидуален административен акт, от надлежна страна, която е пряко засегната от акта. Оспорването е инициирано в срока и при условията по чл. 140, ал. 1 от АПК, доколкото актът е съобщен на 05.05.2023 г. и при липса на указания за реда за неговото обжалване, а жалбата е подадена на 08.05.2023 г. До приключване на делото не се установиха отрицателни процесуални предпоставки за произнасяне с решение по делото. Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на производството, макар същото да е обосновано с подкрепяща позицията му съдебна практика на ВАС, според която следва да се отрече правен интерес при оспорване на заповеди, аналогични по предмета на оспорваната, тъй като тези заповеди по своя характер са вътрешноведомствени/ вътрешнослужебни/организационни актове и техните издатели действат като ръководители на органи на съдебната власт по см. на чл. 167, ал.1 от ЗСВ, а не като административни органи по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на АПК. В тази връзка, настоящият съдебен състав не споделя изводите относно характера на акта за командироване на магистрат като такъв по чл. 2, ал. 2, т. 3 от АПК, изложени в определения № 3099/23.03.2023 г., № 228/08.01.2019 г., № 12776/24.11.2016 г., № 15085/12.12.2014 г. № 4195/26.03.2014 г. и др. на ВАС, на които се позовава ответника. Същевременно, доколкото адресатът на настоящата заповед не е „посъдим“ или „обвиняем“ (О. № 12776/24.11.2016 г., О. № 15085/ 12.12.2014 г., О. № 4195/26.03.2014 г. и др.), респ. не е „жалбоподател“ (О. № 228/08.01.2019 г.), а принудително командирован магистрат, то въпросът за правния му интерес следва да намери решение извън обстоятелствата, разглеждани в посочената практика, тъй като положението на оспорващите субекти е несъпоставимо. Ответникът силно акцентира в защитата си на определение № 3099/23.03.2023 г. на ВАС, но съдът намира, че този съдебен акт не дава повод да бъде уважено възражението за недопустимост на производството, макар предметно разгледаният казус да е най-близък до предмета на настоящото дело - допустимост на оспорване по реда на АПК на заповед за принудително (без съгласие) командироване на магистрат (следовател), инициирано по жалба на самия магистрат. В посоченото определение е прието от една страна, че: „… по силата на чл. 2, ал. 2, т. 3 АПК от приложното поле на закона са изключени актовете на административните органи, с които се създават задължения за техни подчинени органи или се разрешават вътрешнослужебни въпроси, като в случая отсъства предвиденото в същата норма изключение - наличие на засегнати права и интереси на други лица, обуславящо допустимост на обжалването по съдебен ред…“, а от друга че: „Процесната заповед е основана на разпоредбата на чл. 227, ал. 1 ЗСВ …Издадена е по заместване от главния прокурор, който не действа като административен орган по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на АПК, а като административен ръководител на орган на съдебната власт, съгласно чл. 167, ал. 1, т. 1 ЗСВ, поради което правилен е извода на административния съд, че заповедта има вътрешнослужебен характер…“. Логическите правила изключват едновременното отричане на административния характер на един акт, тъй като не е издаден от административен орган, и квалифицирането на този акт като вид административен акт (вътрешнослужебен). Съдът приема, че заповедта за командироване на магистрат може да се квалифицира единствено като индивидуален административен акт по см. на чл. 21, ал. 1 от АПК, тъй като е издадена от административен орган, доколкото председателя на окръжния съд е „носител“ на правомощия по см. на § 1 от ДР на АПК да командирова съдия от районен съд на основание чл. 81, ал. 1 от ЗСВ, в качеството си на административен ръководител на орган на съдебната власт, съгласно чл. 167, ал. 1, т. 3 от ЗСВ, и което правомощие е упражнено едностранно, засяга по нежелан начин правото на труд на магистрата, поради което същият има правен интерес да търси съдебна защита. Следва да се посочи, че „особеният служебен статус“ на магистратите е разглеждан в мотивите на Решение № 1 от 31.01.2017 г. на КС на РБ по к. д. № 6/2016 г., в които е прието, че: „…правоотношенията не са трудови по смисъла на Кодекса на труда, защото създаването и прекратяването им се извършва с индивидуални административни актове на съответната колегия на Висшия съдебен съвет, за разлика от трудовите правоотношения, които са такива на частното право и съществуват между равнопоставени страни. Разглежданите правоотношения не са и служебни по смисъла на Закона за държавния служител, независимо че и двете са властнически правоотношения при упражняване съответно на съдебната и на изпълнителната власт. Правоотношенията на съдии, прокурори и следователи са самостоятелен вид административни правоотношения по изпълнение на платена държавна служба в изпълнение на функциите им при осъществяване на съдебната власт като отделен вид държавна власт. Независимо от спецификите на правоотношенията съдиите, прокурорите и следователите полагат труд в изпълнение на възложените им функции, изпълняват законовите си задължения и получават възнаграждение, ползват различни видове отпуски, подлежат на командироване и пр., поради което в чл. 229 ЗСВ изрично е уредено субсидиарното прилагане на Кодекса на труда за неуредените в този раздел на Закона за съдебната власт въпроси. Следователно по отношение на тях са приложими принципите и разпоредбите на международните актове и на вътрешното ни законодателство, свързани с правото на труд и неговата защита.“ В този смисъл, командироване на магистрат е намеса в условията на съществуващото административно правоотношение, която намеса, щом е нежелана и едностранна, може да бъде обект на съдебна защита, респ. на проверка за законосъобразност спрямо намесата в трудовите права на адресата. Тезата за недопустимост на оспорването, поради „вътрешен“ акт би била основателна, ако на първо място е налице „подчинение“ между издателя и адресата и на второ - с този акт не се засяга личното трудово положение на подчинения орган (адресат) по см. на чл. 2, ал. 2, т. 3 от АПК. Процесният акт не може да се определи като „вътрешен“, респ. вътрешноведомствен, защото липсва съществуващо правоотношение между издателя и адресата преди издаване на заповедта, по повод на което е издаден акта и което правоотношение да предполага пряко „подчинение“ по служба на командирования магистрат от районен съд спрямо командироващия административен ръководител – председател на окръжен съд. В мотивите на решение № 6/21.10.1995 г. по т. дело № 18/1995 г. на КС е посочено, че „…административните органи издават и административни актове с чисто вътрешен характер. С тях се създават права или задължения само за органи или организации, подчинени на адресанта…“. Нормата на чл. 2, ал. 2, т. 3 от АПК продължава разбиранията, залегнали в цитираното решение на КС. Дължимото подчинение на адресата към издателя отличава „вътрешния“ от „външно“ насочения административен акт. В настоящия случай, „подчинение“ създава издадената заповед, респ. същата не е издадена, защото между издател и адресат вече е съществувала връзка на власт и подчинение. Дори да се приеме, че оспорваната заповед е „вътрешен“ административен акт, то в практиката на ВАС е застъпено разбиране, че е допустимо да бъде проведен съдебен контрол спрямо „вътрешни“ административни актове по чл. 2, ал. 2, т. 3 от АПК, издадени от преки административни ръководители на магистрати, поради доказан правен интерес у адресатите на тези актове, с които „се създава допълнително задължение за магистрата да участва в дадена образователна програма“ (О. № 1899/21.02.2023 г. на ВАС по адм. д. № 706/2023 г., VI отд.) или се определя „допълнително трудово възнаграждение“ (О. № 1582/14.02.2023 г. на ВАС по адм. д. № 705/2023 г., VI отд.; Р. № 918/26.01.2023 г. на ВАС по адм. д. № 4270/2022 г., VI отд.). Административният характер на актовете, издавани от административни ръководители на органи на съдебната власт, е защитен и от петчленен смесен състава на ВКС и ВАС в определение № 4436/22.12.2022 г. по ч. гр. дело № 4283/2022 г. по описа на ВКС, в което е прието, че: „Заповедта на административния ръководител, с която се определя допълнително възнаграждение … има характеристиките на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, …Магистратите, които не са съгласни с определения размер на допълнителното възнаграждение, могат да обжалват тази заповед по административен ред и тези спорове се разглеждат от административните съдилища по реда на АПК…“. Изложеното дава повод за извода, че ако е допустимо магистрат да се защитава срещу административен акт на прекия си административен ръководител, с който се определя дали и колко ще получи като допълнително възнаграждение, или дали и при какви условия ще участва в образователна програма, то магистрат може да търси съдебна защита и срещу акт, с който едностранно се определя къде, за колко дълго и при какви условия бива командирован от субект, който не е негов пряк административен ръководител. В заключение, независимо дали настоящата заповед ще бъде определена като акт по чл. 2, ал. 2, т. 3 от АПК или акт по чл. 21, ал. 1 от АПК, то тя е административен акт и жалбоподателят има правен интерес да търси съдебна защита, защото засяга условията, свързани с упражняването на труда му, респ. изпълнението на служебните му задължения, по начин далеч надхвърлящ размер на възнаграждение или участие в образователна програма. В качеството си на магистрат, жалбоподателят има правен интерес да защити и независимостта си като съд с оглед възражението за нарушаване принципа на случайно разпределение на делата чрез командироване за разглеждане на конкретно определени от ответника дела. Настоящият съдебен състав като отчита съществуването на противоречива съдебна практика на ВАС по сходен въпрос и формирана по един и същ съдебен спор (виж. О. № 2442/06.03.2022 по адм. дело № 1931/2022 г. на ВАС, VI отд., несподелено с Р. № 6085/07.06.2023 г. по адм. дело № 15/2023 г. на ВАС, VI отд.), намира че по арг. от постоянната практика на СЕС следва да се приеме, че както страните, имащи право на независим съд, така и самата юрисдикция, дължаща независимост, могат да оспорят и да търсят проверка на всеки акт, който под формата на „външна намеса или натиск“, може да застраши независимостта на лицата, чиято функция е да правораздават, при вземане на решение по повдигнатите пред тях спорове (виж. съединени дела C-748/19—C-754/19, съединени дела C-83/19; C-127/19, C-195/19, C-291/19, C-355/19 и C-397/19; C-64/16; C-222/13 и др.). При така изложеното съдът ще се произнесе по основателността на жалбата. Със заповед № 255/05.05.2023 г., издадена от председателя на Окръжен съд – Благоевград (Заповедта), жалбоподателят, в качеството му на съдия при Районен съд – Петрич, е командирован на 11.05.2023 г. в Районен съд – Разлог за разглеждане на граждански дела, посочени в мотивите на акта като насрочени за тази дата „10 бр. граждански дела“ и същевременно е указано: „Евентуалното отлагане на горните дела в РРС да е удобна на съдия А. Н. дата, с оглед приключването им“. Заповедта е издадена при позоваване на чл. 81, ал. 1 и чл. 227 от ЗСВ и във връзка с искане вх. № 12797/10.11.2022 г. на председателя на Районен съд – Разлог (л. 77). Видно от искането, същото има за предмет командироване на магистрат в Районен съд – Разлог на „свободна щатна длъжност“ и е обосновано с обстоятелството, че към датата на искането реално работещите съдии в съда са трима при щат от шестима съдии. Посочено е, че през 2021 г. е прекратено служебното правоотношение на съдията Запрянова, а с оглед искане на съдията Ш. от 09.11.2022 г. за освобождаване от длъжност и повишаване на съдията Д. на длъжност в Административен съд – София град с решение от 08.11.2022 г. на Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет предстои освобождаването на два съдийски щата в Районен съд – Разлог. Направено е заключение, че поставени и в условия на висока натовареност, оставащите съдии в Районен съд – Разлог са в невъзможност да спазват разумни срокове за насрочване, разглеждане и приключване на делата. Искането на председателя на районният съд е подадено чрез факс и съдържа кореспонденция от две страници (page: 1 и раge: 2). В тази връзка, съдът намира за недостоверна позицията на ответника, че представената по делото неподписана и недатирана „Справка за натрупани дела в РС - Разлог“ (л. 136 -147) е съществувала към 10.11.2022 г. и е била „изпратена към искането на председателя на Районен съд – Разлог“ (л. 159 гръб). Разглежданата справка освен, че е недатирана, същата е и без доказателствена стойност за целите на чл. 142, ал. 1 от АПК, доколкото оспорваният акт е издаден към м. май 2023 г., а справката съдържа недоказани за достоверността си последни вписвания относими към 07.10.2022 г. В този смисъл, справката няма да бъде зачетена като доказателство за съществуваща фактическа обстановка към датата на издаване на акта. В периода от декември 2022 г. до май 2023 г., ответникът издава множество заповеди (л. 55-76 и л. 96-106 ) за командироване на различни съдии от съдебния район на Окръжен съд – Благоевград в отговор на искане вх. № 12797/10.11.2022 г. на председателя на Районен съд – Разлог. С една от тези заповеди, а именно заповед № 574/11.11.2022 г., е командирован в Районен съд – Разлог съдията А. И. – съдия при Районен съд– Благоевград, „считано от 15.11.2022 г. до отпадане на служебната необходимост“ (л. 58). Със заповед № 236/19.04.2023 г. (л. 57), издадена от ответника, командироването на съдията А. И. е прекратено, считано от 20.04.2023 г. по „лични причини“, но му е възложено довършването на обявените за решаване дела. Прекратяването на командироването на съдия А. И. и обстоятелствата, че същият е насрочил за 11.05.2023 г. в открито заседание „10 бр. граждански дела“, както и че за разглеждането им липсва местен кадрови потенциал, а също така и при отчитане на високата натовареност на Районен съд – Разлог, съгласно отчетни данни за 2021 г. и 2022 г., ответникът е издал сега оспорваната заповед. Заповедта е издадена при запазен формален повод искане вх. № 12797/10.11.2022 г. на председателя на Районен съд – Разлог. Изборът на ответника върху жалбоподателя Николов за принудително командироване е обоснован като удачен въз основа на непредставена по делото справка за насрочени открити съдебни заседания на съдии от районните съдилища в Петрич и Сандански и факта, че Николов е с гражданскоправна специализация. В този смисъл, поради липса на представени доказателства, съдът намира за недоказано, че при издаването на акта са изяснени обстоятелствата относно служебната ангажираност на съдиите от районните съдилища в Петрич и Сандански и в частност на жалбоподателя. По делото няма спор, че командироването на Николов е без негово съгласие, както и че заповедта е издадена без да е уведомен за започналото производство, респ. без да е дадена възможност на жалбоподателя да изрази становище относно условията на командироване. По делото не се събраха доказателства, че при издаването на заповедта е търсено, респ. да е обсъждано становище от председателя на Районен съд – Петрич. Не е и спорно и в хода на съдебното производство ответникът поддържа, че принудителното командироване е на незаета щатна длъжност. Командироването на незаета щатна длъжност се поддържа от ответника в процеса, вкл. като „общоизвестен факт“ (л. 131 гръб). В становище от 01.06.2023 г. по делото (л. 91) ответникът се е позовавал и сочи като правно основание за издаване на акта чл. 227, ал. 1, изр. второ от ЗСВ, но по делото не се събраха доказателства, че в Заповедта или в административната преписка по издаването й, вкл. в отговора по жалбата тази конкретна норма е посочена като правно основание. При така установеното по фактите, съдът намира жалбата за ОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл. 81, ал. 1 от ЗСВ, когато съдия от районен съд е възпрепятстван да изпълнява длъжността си и не може да бъде заместен от друг съдия от същия съд, председателят на съответния окръжен съд може да командирова на негово място съдия от друг районен съд, съдия от окръжния съд или младши съдия със стаж не по-малко от една година. Командироването се извършва при спазване условията на чл. 227 от ЗСВ. Съгласно чл. 227, ал. 1 от ЗСВ, съдия, прокурор или следовател може да бъде командирован при необходимост за не повече от 12 месеца с предварителното му писмено съгласие. В изключителни случаи той може да бъде командирован и без неговото съгласие за срок до три месеца. Той не може да бъде командирован повторно в същия орган на съдебната власт. Съгласно чл. 227, ал. 2 от ЗСВ, алинея 1 (чл. 227, ал. 1 от ЗСВ) не се прилага, когато съдия, прокурор или следовател се командирова на незаета щатна длъжност. От така издирения закон следва, че председателят на окръжния съд има правомощие да командирова съдии от района на окръжния съд само в случай на заместване на възпрепятстван да изпълнява длъжността си съдия и само когато възпрепятствания съдия не може да бъде заместен от друг съдия от същия съд. С други думи, легитимното упражняване на правомощието предполага временно заместване на временно отсъстващ магистрат. Законът не допуска председателя на съответния окръжен съд да командирова съдии, когато „заместваната“ длъжност въобще не е заета. Този извод следва сам по себе си от чл. 81, ал. 1 от ЗСВ, изискващ „възпрепятстван“ съдия, а нормата на чл. 227, ал. 2 от ЗСВ изрично предвижда, че чл. 227, ал. 1 от ЗСВ не се прилага, когато съдия, прокурор или следовател се командирова на незаета щатна длъжност. Довод в тази посока е и историческото тълкуване на чл. 81, ал. 1 от ЗСВ. Съгласно чл. 81, ал. 1, изр. трето от ЗСВ, действал до влизането в сила на § 20 от ЗИД на ЗСВ (обн., ДВ, бр. 11/2020 г.), се предвижда, че: „По изключение командироването може да бъде и на незаета длъжност при спазване условията на чл. 227, ал. 2 – 9.“. По силата на посочения изменителен закон, приложим от 11.02.2020 г., изречение трето на чл. 81, ал. 1 от ЗСВ е заличено. В този смисъл е налице ясна законодателна воля за прекъсване на съществувалата до този момент възможност за командироване на незает щат/длъжност в районните съдилища. По аргумент от чл. 87, ал. 1, изр. трето, чл. 94, ал. 1, изр. трето, чл. 100, ал. 1, изр. трето, чл. 107, ал. 2, чл. 115, ал. 1, чл. 123, ал. 1, изр. трето от ЗСВ, командироване на незаета щатна длъжност е възможно във всички други съдилища с изключение на районен съд. На основание горните съображения, съдът намира, че оспорваната заповед е издадена от компетентен административен орган и в изискуемата от закона форма, поради което е действителен административен акт, но че същата следва да бъде отменена на основание чл. 146, т. 3 и т. 4 от АПК. Съдът като отчита, че не е доказано командироване на заета щатна длъжност в Районен съд – Разлог и не е доказано временно възпрепятстване в работата на конкретен съдия в Районен съд – Разлог намира, че Заповедта е материално незаконосъобразна спрямо изискването на чл. 81, ал. 1 във вр. с чл. 227, ал. 1 и ал. 2 от ЗСВ. На отделно основание Заповедта е незаконосъобразна и поради противоречие, засягащо времевите ограничения за принудително командироване, поставени от чл. 227, ал. 1, изр. второто от ЗСВ. Заповедта налага на принудително командирования съдия да разгледа до приключването им „10 бр. граждански дела“, насрочени за 11.05.2023 г., но привидното разпореждане „Командировам на 11.05.2023 г. …“ се явява като краен резултат само начало на времето за командироване. Това е така, тъй като времето на командироване обективно включва и разглеждане на делата при „евентуално отлагане“. Съдът напълно споделя възраженията на жалбоподателя, че така издадената заповед не е ограничена до един работен ден, а допуска приключване на отложени дела и в срок над три месеца. Напълно основателно е и възражението, че командироване след 11.05.2023 г. създава ситуация, при която жалбоподателят следва да съвместява по нерегулиран начин задълженията си като съдия в Районен съд– Петрич и като командирован съдия в Районен съд – Разлог по евентуално отложени дела. Независимо от горното, съдът намира, че оспорваната заповед е издадена и при липса на пълноценни мотиви, изискуеми за всеки акт на основание чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК и на основание специалния чл. 227, ал. 8 от ЗСВ. Липсата на мотиви е съществено нарушение на административнопроизводствените правила по см. на чл. 146, т. 3 от ЗСВ и представлява самостоятелно основание за отмяна на Заповедта. От посочените в акта правни основания „чл. 81, ал. 1, вр. с чл. 227 от ЗСВ“ е невъзможно да бъде възприето в коя от хипотезите и при кои условия на чл. 227 от ЗСВ е заповядано командироването. Пример за това е липсата на посочване дали командираването е със съгласие или без съгласие на командирования, респ. липсва въобще позоваване на „изключителни случаи“ или „необходимост“ по см. на чл. 227, ал. 1, изр. първо и второ от ЗСВ. Липсва критичен анализ на натовареността на Районен съд – Разлог към момента на издаване на заповедта, доколкото спрямо искането от 10.11.2022 г. на председателя на Районен съд – Разлог е изтекъл немалък период от време, през който същевременно са работили множество командировани магистрати. Тук е мястото да се посочи, че съгласно ТР № 16/31.03.1975 г. на ОСГК на ВС, мотивите към акта могат да бъдат изложени и отделно от самия акт най-късно до изпращане на съпроводителното писмо до съда, ако изхождат от органа, издал акта. В случая становището на ответника от 01.06.2023 г. по делото не е подписано от ответника, а от негов представител, и е представено след представяне на преписката с отговор от 10.05.2023 г. (л. 54). При тези съображения съдът не приема изложеното в становището от 01.06.2023 г. като мотиви към акта. Установяват се и съществени нарушения на административнопроизводствените правила, изразяващи се в недоказано по делото изпълнение на изискванията на чл. 227, ал. 8 от ЗСВ, изискващи командироването на съдия, прокурор или следовател да се извърши след преценка за притежавания ранг за длъжността, за която е командирован, професионалния му стаж и опит, оценка от атестация и становище от прекия му административен ръководител. Доказателства в тази посока не са представени. Основателно е възражението на жалбоподателя, че Заповедта е издадена и при липса на обсъждане на неговата лична натовареност. Ако чл. 81, ал. 1 от ЗСВ предполага пристъпване към командироване на съдия от друг съд, поради това, че не може възпрепятствания съдия да бъде заместен от друг съдия от същия съд и ако по арг. от чл. 81, ал. 2 и ал. 3 от ЗСВ е допустимо да се пристъпи към командироване на съдии от района на друг окръжен и апелативен съд поради невъзможно командироване, то очевидно следва, че за да бъде оправдано едно принудително командироване законът изисква да бъде изследвано дали „може“ или „не може“/ е „невъзможно“ командированият магистрат да замести възпрепятствания съдия, респ. в случая очевидно да поеме незает щат. За посоченото изследване ответникът не ангажира каквито и да е доказателства, поради което следва да се приеме, че е нарушил общото правило на чл. 35 от АПК, предвиждащо издаване на административен акт, след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая и се обсъдят обясненията и възраженията на заинтересованите субекти. Предвид горното, обжалваната заповед следва да бъде отменена на основание чл. 146, т. 3 и т. 4 от АПК. На основание чл. 143, ал. 1 от АПК следва да бъде уважено искането на жалбоподателя за присъждане на направените по делото разноски, направено с жалбата. Списък по чл. 80 от ГПК не е представен, поради което съдът установи, че следва да бъде присъдена сумата от 10 лева – държавна такса. Воден от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд – Благоевград