Решение № 59 от 22.7.2025 г. на Апелативен съд - Бургас по дело № 98/2025 г.

Производството е по реда на чл. 424, ал. 1, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Образувано е по искане на осъденото лице Д. Д. М., чрез изрично упълномощения защитник - адвокат Р. П. от АК-Бургас, за възобновяване на нохд № 1483/2024г. по описа на РС-Бургас, отмяна на влязлата в сила присъда, изцяло потвърдена с решението по внохд № 1345/2024 г. по описа на ОС- Бургас, и връщане на делото за ново разглеждане с указания за преквалифициране на деянието по чл.207, ал.1 от НК. В искането се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК /нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание/ за възобновяване на наказателното производство по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Твърдението за нарушение на материалния закон е аргументирано с довод, че деянието е несъставомерно по чл.196, ал.1, т.1 от НК, по който наказателен състав е повдигнато обвинението срещу М. с внесения в съда обвинителен акт. Поддържа се, че осъденият М. не е откраднал, а е намерил процесната вещ, поради което извършеното от него следва да се квалифицира по чл.207, ал.1 от НК. Посочените в искането други две касационни основания, а именно по чл.348, ал.1, т.2 и т.3 от НПК, са само формално заявени, без да се излагат данни в тяхна подкрепа. В съдебно заседание пред АС-Бургас осъденият Д. М., редовно призован, се явява лично и с упълномощените си защитници- адвокат Р. П. от АК-Бургас и адвокат Д. М. от АК-Бургас. Защитникът – адв. П., поддържа изцяло подаденото искане за възобновяване на делото ведно със съображенията, изложени в него, относно допуснато от инстанциите по същество нарушение на материалния закон. Защитникът – адв. М., се присъединява към наведените в искането доводи за наличие на касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, като изтъква също, че съдилищата са допуснали съществени нарушения на процесуалните правила, които са повлияли изхода на делото. Твърди нарушение на принципа на равнопоставеност на страните в процеса поради осуетен опит за възстановяване на пострадалия на причинените му с деянието вреди, както и пропуск на двете съдебни инстанции да проведат разпит на посочени от защитата свидетели, сред които и съпругата на осъденото лице – свид. З.В.. В личната си защита пред съда осъденото лице М. представя собствена интерпретация на фактите по случая, предмет на осъждането му, като поддържа, че е намерил портфейла на земята и не е имал знание за неговия собственик. Изразява недоволство от това, че съпругата му, която сочи като очевидец на действията му, не е била доведена в съдебно заседание, за да бъде разпитана от съда. Заявява, че се счита за виновен да е извършил деяние по чл.207 от НК, за което изразява съжалението си, но възразява срещу осъждането за извършена кражба. В последната си дума моли делото да бъде възобновено и върнато за ново разглеждане, като деянието му бъде преквалифицирано по чл.207 от НК. Представителят на АП-Бургас изразява становище за неоснователност на искането на осъдения М. за възобновяване на наказателното дело. Намира, че наведеното оплакване за допуснато нарушение на материалния закон, довело до неправилно осъждане на М. по предявеното му обвинение, не почива на обективен прочит на материалите по делото. Изтъква, че така повдигнатото възражение е получило своя отговор от съдилищата в мотивите на постановените актове, като направената от тях преценка, че деянието изпълва обективните и субективни параметри на престъплението „кражба“, а не състава на чл.207 от НК, е правилна. Цитираната в искането съдебна практика в подкрепа на претенцията за преквалифициране на деянието по чл. 207 от НК счита за неотносима към процесния казус, предвид отличаващите двата случая конкретни факти. Не констатира твърдените от защитника М. съществени нарушения на процесуалните правила при разглеждане на делото от двете решаващи инстанции, като подчертава, че правото на защита на осъденото лице е било гарантирано в пълен обем. Бургаският апелативен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери за установено следното: Искането за възобновяване е процесуално допустимо. Същото е подадено от процесуално легитимирано лице, в срока по чл. 421, ал. 3 НПК. Предмет на искането е акт от кръга на визираните в чл. 419 НПК, при посочени основания по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т.3 от НПК. Разгледано по същество, искането е неоснователно. Съображенията за това са следните: С присъда № 151 от 12.09.2024 г., постановена по нохд № 1483/2024 г., РС-Бургас е признал Д. Д. М. за виновен в това, че на 15.08.2023 г. в гр. Бургас, ж.к. „Меден рудник“, в магазин „Кауфланд“, в условията на опасен рецидив отнел чужди движими вещи: сумата от 300 лв., един брой дамско портмоне на стойност 2 лева; един брой детски златен пръстен на стойност 68, 80 лв.; два броя златни обеци с кръгла форма на стойност 128, 14 лв.; два броя обеци с овална форма на стойност 559 лв., всичко на обща стойност 1 057, 94 лв. от владението на Андрей А. А., без негово съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, поради което на основание чл. 196, ал. 1, т. 1, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от 16 месеца, което да изтърпи при първоначален „строг“ режим. Д. М. е осъден да заплати по сметка на ОД МВР - Бургас сумата от 93, 60 лв., представляваща направени разноски в досъдебната фаза на процеса. Първоинстанционният съдебен акт е бил предмет на въззивна проверка и потвърден с решение № 35/30.01.2025 г. на Окръжен съд-Бургас, постановено по внохд № 1345/2024 г., с произтичащите от това правни последици - необжалваемост и юридически стабилитет на присъдата. В искането за възобновяване и последващото му допълване в съдебно заседание се релевират оплаквания, свързани с касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК, които са предвидени в закона като основания за възобновяване съобразно регламента на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. Доводът за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, основан на твърдението, че в съдебното производство не е разпитан нито един свидетел на защитата, довело да нарушаване на принципа на равнопоставеност на страните, е неоснователен. Данните по делото сочат, че единственият свидетел, който е бил включен в списъка към обвинителния акт, но разпит на същия не е бил проведен в съдебно заседание, е съпругата на осъдения – З.Д.М. Както в производството пред първия съд, така и във въззивното съдебно следствие, защитата на осъдения М. не е направила искане за събиране на допълнителни данни, чрез разпит на други свидетели. Съдебното следствие пред първостепенния съд се е развило в две съдебни заседания, съответно на 08.07.2024г. и на 12.09.2024г., за всяко от които свидетелката М. е била редовно призована, чрез нейния съпруг, въпреки което не се е явила да бъде разпитана по делото. Редовно призоваване на посочената свидетелка е било извършено и за насроченото по – рано, на 20.06.2024г., съдебно заседание, което не се е провело поради заявена в писмена молба служебна ангажираност на защитника – адв. М. по друго дело, като на тази дата свид.М. също не се е явила. По делото липсват данни, които да сочат на уважителни причини за неявяването на свид.З. М.. Единствените сведения за нейното отсъствие са представени от страна на осъдения Д. М., който в заседанието на 20.06.2024г. е съобщил, че съпругата му е на работа и няма как да отсъства /спр. л.75 от НОХД № 1483/24г. на БРС/, а в заседанието на 08.07.2024г. е посочи, че същата няма възможност да се яви, тъй като малката им дъщеря е болна и се намира в болницата /спр. л.84 от НОХД № 1483/24г. на БРС/, доказателства в каквато насока не са били представени. Горното е мотивирало районния съд в последното проведено по делото заседание да отхвърли искането на защитниците на осъдения за ново отлагане на делото с цел призоваване и разпит на свидетелката З. М., като е отчетено, че към този момент са събрани и проверени всички останали доказателствени материали, включително приобщени заключението на изготвената в хода на ДП оценителна експертиза и вещественото доказателство - диск, съдържащ видеозаписи от охранителните камери в магазин „Кауфланд“, с адрес: гр.Бургас, к/с „Меден рудник“, ул. „Захари Стоянов“ 45 – Бургас, за дата 15.08.2023г. и времеви период: 18, 35 ч. - 18, 50 ч., чрез възпроизвеждане на записа в присъствието на страните. Съобразявайки позицията на прокурора, че не държи на разпита на свид. М., както и констатирайки, че събраните по делото доказателства са в обем и насоченост, позволяващи разкриването на обективната истина по делото, съдът е приключил съдебното следствие и пристъпил към изслушване на съдебните прения. Установява се също, че в хода на развилото се по инициатива на подсъдимия производство пред въззивния съд нито той, нито защитниците му са поискали изслушването на свид. З. М., като не е било направено и искане за събирането на допълнителни доказателства. При това положение, възражението в искането за нарушаване от съдилищата на принципа на равнопоставеност на страните в процеса поради отказа им да съберат доказателства, посочени от защитата, не може да бъде прието за основателно. Принципът на равноправие на страните, разписан в разпоредбата на чл. 12, ал. 2 от НПК, чието нарушаване се претендира от искателя, обезпечава равни процесуални възможности на страните за пълноценно упражняване на предоставените им от закона права. Спазването му налага да бъде дадена възможност на всяка страна да поддържа тезата си и да ангажира доказателства при условия, които не я поставят в значително по-неизгодно положение спрямо ответната страна – в случая прокурора. Изискването за справедливост в процеса е свързано със задължението на съда да третира всяка една от страните еднакво, който аспект от правото на справедлив процес в конкретния случай не се установява да е бил пренебрегнат нито от първата, нито от въззивната инстанция. Проверката на работата на решаващите съдилища не дава никакво основание за извод, че осъденият М. е бил поставен в по-неблагоприятно положение от представителя на държавното обвинение. Напротив, безспорно се установява, че първоинстанционният съд е положил усилия да призове свидетелката М. за разглеждане на делото в три поредни заседания, като ангажимент за призоваването й е бил поет от подсъдимия, в качеството му на нейн съпруг. Обстоятелството, че съдът не е имал възможност да разпита свидетелката, поради нейното неявяване без основателна причина, въпреки многократното й редовно призоваване, не обективира нарушение на принципа на равенството, нито на правото на състезателен процес. Съдът е оповестил предварително предстоящата дейност по събиране на доказателства в процеса и е разяснил правата на подсъдимия, като му е предоставил възможност да защити тезата си, чрез разпит на свидетели, включително на свид. М., чието редовно призоваване е безспорно. След като осъденият е поел ангажимента лично да уведоми съпругата си за необходимостта да даде показания в хода на съдебното производство и осигури нейното присъствие в съдебна зала с оглед установяване на обстоятелствата по делото, то съдът не може да бъде упрекнат в това, че не е предоставил възможност на страната да отстоява активно тезата си по делото, чрез ангажирането на свидетели, съответно да се твърди нарушение на принципа на равенство по чл. 12, ал. 2 от НПК. Процесуалната дейност на съдилищата не може да бъде оспорена и от гледна точка на правилата, визирани от чл. 13 и чл. 107, ал. 3 от НПК. Задълженията и на двете съдебни инстанции по установяване на обективната истина са изпълнени отговорно, като картината на деянието е разкрита в обем, необходим и достатъчен за правилното решаване на делото. Районният съд е проявил необходимата процесуална активност да установи всички факти, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, а въззивният съд не е намерил необходимост от допълнително изясняване на фактическата обстановка. На страните е била обезпечена процесуална равнопоставеност - равни средства и възможности за осъществяване на функциите им. В хода на съдебното производство непълнота на доказателствата очевидно не е била съзряна от подсъдимия и неговите защитници, предвид че инициирайки проверка на присъдата от въззивната инстанция, същите не са отправили искане за събиране на допълнителни доказателства, включително за провеждане разпит на сочената понастоящем свидетелка М.. Неоснователен е упрекът на искателя за процесуална пасивност на съда при разкриването на обективната истина, въпреки възложената му от чл. 13, ал. 1 от НПК служебна инициатива. В тази насока в дейността на съдилищата не се констатират нарушения, които да предопределят неизясняване на обстоятелства от кръга на главния факт. Важно е да се отбележи, че съдът не е длъжен да уважава всички искания на страните за събиране на доказателства, а само на тези, които водят към установяване на обективната истина по правнорелевантните факти /в т.см. Решение № 520/07.01.1999 г. по н. д. № 372/98 г. на I н. о.; Решение № 145/08.07.2019 г. по н. д. № 534/19 г. на II н. о.; р. № 9/02.07.2019 г. по н. д. № 993/18 г. на III н. о.; р. № 233/11.12.2018 г. по н. д. № 869/18 г. на I н. о. и др./. В този смисъл и отказът да бъдат събрани доказателства по искане на подсъдимото лице не всякога съставлява съществено процесуално нарушение. Такова би било налице, ако отхвърлянето на доказателствените искания е немотивирано, или ако то е довело до непопълване на доказателствената основа или до невъзможност за проверка на събрани доказателства. В случая обаче нито една от посочените хипотези не е налице, тъй като съставът на районният ясно и подробно е аргументирал отказа си да уважи доказателственото искане на защитата за разпит на свид.М., докато пред въззивната инстанция изобщо не е било поставяно такова искане. Освен това, отказът на първостепенния съд да разпита свид.М. не е довел до опорочаване на доказателствената основа, послужила за формиране на фактическите изводи и съответно – не е рефлектирал върху правото на подсъдимия да докаже защитната си теза. Това е така, тъй като по делото са събрани множество гласни доказателствени източници, както и приобщено веществено доказателство - диск, съдържащ видеозаписи от охранителните камери в магазин „Кауфланд“ за времето от 18, 35 ч. до 18, 50 ч. на 15.08.2023г., внимателният анализ на които – самостоятелно и във връзка помежду им, установява по един несъмнен начин обстановката на инкриминираната дата и конкретно осъществените от страна на осъдения действия, насочени към отнемане на намиращата се на земята вещ, изпусната по невнимание от пострадалия при заплащане от последния на цената на стоките, закупени от него и съпругата му във въпросния магазина. В заключение следва да се обобщи, че при осъществената проверка АС- Бургас не установи БОС и БРС да са допуснали съществени нарушения на процесуалните правила, свързани със събирането, проверката или оценката на доказателствените материали. Инстанциите "по фактите" не са основали изводите си по същество на несъществуваща или недостатъчна доказателствена основа, нито са интерпретирали наличните по делото доказателствени материали избирателно едностранчиво или превратно. В производството по възобновяване, при което се прилагат правилата за касационен контрол /чл. 426 НПК/, вътрешното убеждение на решаващите съдилища не може да бъде поставено под съмнение, щом са били спазени всички процесуални правила, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Заявеното от защитника М. нарушение на процесуалните правила, изразило се в отказ на органа по разследване да прекрати преписката, предвид изразено желание на осъдения да възстанови вредите от престъплението, не е подкрепено с никаква аргументация, поради което и съдът не би могъл да се ангажира с конкретен отговор по това оплакване. Независимо от констатираната неяснота на така повдигнатото възражение, следва да се посочи, че само по себе си желанието на осъдения да възстанови вредите от престъплението, не може да се третира като обстоятелство, имащо за последица прекратяване на образуваното наказателно производство. В случая се установява, че едва при предявяване на разследването осъденият М. е заявил желанието си да възстанови на пострадалия сумата от 170 лева / спр. л.108 от ДП/, доказателства за реално изпълнение на което негово намерение обаче на този етап от процеса, не се установява да са налице. Освен това, следва да се отчете, че предложението на М. да заплати на пострадалия сумата от 170 лева не държи сметка за реалната стойност на отнетите вещи, която по данни от заключението на изготвената оценителна експертиза е 1057, 94 лева. При това положение няма основание да се твърди каквато и да е незаконосъобразност в действията на органа по разследване, който съобразно регламента на чл. 235 от НПК, приключвайки окончателно разследването по делото, е изпратил с писмено мнение същото на прокурора за упражняване от последния на правомощията му по чл. 242 от НПК. Основанието за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, подкрепено с доводи за несъставомерност на деянието по текста на предявеното срещу М. обвинение по чл.196, ал.1, т.1 вр. чл.194, ал.1 вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" и "б" от НК, не се подкрепя от данните по делото и е неоснователно. При задълбочено обсъждане на всички правно значими факти и обстоятелства първоинстанционният съд е извел субективните и обективни белезите на деятелността, осъществена от М., степента на обществена опасност на конкретното деяние и на неговия деец и при комплексно отчитане на всички техни характеристики правилно е приел, че се касае за престъпление по чл.196, ал.1, т.1 вр. чл.194, ал.1 от НК. Обсъждайки доводите на защитата, с които е оспорвана дадената от първата инстанция квалификация на деянието, въззивният съд на свой ред е дал аргументиран отговор на всеки един от повдигнатите въпроси. С искането не се оспорват приетите от редовните съдебни инстанции за установени по делото факти, а се възразява срещу дадена им от съда съответна правна оценка. Поддържа се, че реализираната от М. деятелност не покрива обективните и субективните измерения на престъпния състав по чл. 194 от НК, тъй като поведението му не е било насочено към отнемане на чужда движима вещ, а разкрива единствено намерението му да задържи за себе си вещ с неустановен собственик, която е намерил на земята. В аспекта на горната правна интерпретация на фактите по делото се сочи, че правилният подход налага деянието да бъде квалифицирано като престъпление по чл. 207 от НК. Извършената от БАС проверка не установи наличие на заявеното в искането нарушение на материалния закон. Обективираните и установени чрез доказателствената съвкупност действия на осъдения М. законосъобразно са получили своята материалноправна оценка, като липсват основания за оправдаването му по предявеното обвинение по чл.196, ал.1, т.1 вр. чл.194, ал.1 вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" и "б" от НК или за отмяна на постановената присъда и потвърждаващото я решение, и връщане на делото за ново разглеждане, каквото искане се поставя от защитата. Не може да бъде споделено възражението на защитата, че неправилно е интерпретирано поведението на осъдения М., като вместо изпълнително деяние „намерил“ по чл.207 от НК е прието, че същият е извършил „отнемане“ по смисъла на чл.196, ал.1, т.1 вр. чл.194, ал.1 от НК. В конкретния случай фактите по казуса, установени на база данните, съдържащи се във видеозаписа от охранителните камери в магазин „Кауфланд“ и изводимите такива от гласните доказателствени средства - показанията на свидетелите М.ДН., Д.ТД., А.Т., М.И.М.Д., А-А. и Н.Г., сочат на това, че М., намирайки се на разстояние само от няколко крачки от свид. А., възприел падането на портмонето от джоба му, веднага след което направил крачка в посока на изпадналия предмет и го настъпил с крак. Непосредствено след това същият вдигнал портмонето от земята и го поставил в десния джоб на панталоните си, с ясното съзнание чия собственост е то. Макар М. да не е взел предмета на престъплението от джоба на свид. А., а от земята, действията му се квалифицират като кражба, тъй като с оглед краткия интервал от време, считано от момента на изпадане на вещта, до нейното настъпване от осъдения /прикривайки я по този начин/, както и обстоятелството, че собственикът на вещта се е намирал в непосредствена близост, позволяващо му във всеки момент да възприеме нейното изпадане и да си я вземе обратно, то владението на последния върху вещта не може да се счете за прекъснато, нито че е бил лишен от възможността да упражнява фактическа власт върху нея. Квалифицирайки деянието като „кражба“ двете решаващи инстанции са направили ясно и точно разграничение между „загубена“ и „забравена“ вещ в контекста на ППВС № 6 от 26.04.1971г., съобразявайки наличието или липсата на владение от собственика към момента на намиране на вещта от дееца. В случая, изпускайки на земята портфейла поради невнимателното му поставяне в дълбочината на левия джоб на късите панталони, с които е бил облечен, свид.А. не е извършил действие, с което да манифестира отказ от упражняване на фактическа власт върху вещта или намерение за прекъсването й. В тази връзка правилно е прието, че изпадналият на земята портфейл не следва да се третира като "загубен“, съответно „намерен“ от М., а това изключва и приложението на чл.207 от НК, каквато е претенцията на осъдения. Изхождайки от горното, съдът намира, че дадената от решаващите съдилища правна оценка на фактите по случая почива на вярно разбиране на закона. Независимо, че формално деецът е взел портмонето от земята, то той е допускал, че собственикът на вещта може да установи липсата й и да се върне да я потърси. За да избегне такова развитие на събитията, М. е проявил бърза реакция като е настъпил портмонето, скривайки го по този начин от погледа на околните, а също и от полезрението на неговия собственик, с което заявил и намерението си да го присвои. Надлежно е изведен и субективният елемент на престъплението „кражба“, като в тази насока са обсъдени обективираните действия на М., разкриващи съзнание, че вещта принадлежи на лицето, от чиито джоб тя е изпаднала, че това лице не е демонстрирало намерение и желание да прекрати владението си върху нея, да я изостави и да не си служи повече с нея, както и че не е дало съгласието си вещта да попадне в неговите ръце. Представената убедителна аргументация в актовете на съдилищата относно наличието на всички обективни и субективни признаци на престъпния състав по чл.196, ал.1, т.1 вр. чл.194, ал.1 от НК, в чийто правни рамки попада поведението на осъдения М., не дава основание да се приеме, че е налице допуснато нарушение на материалния закон, каквото основно оплакване е наведено в искането за възобновяване. Цитираната в случая присъда по нохд № 3309/2029г. на РС-Стара Загора, с която защитата подкрепя виждането си за необходимост от преквалифициране деятелността на осъдения М. по чл. 207 от НК, е важно да се отбележи, че касае фактически положения, които са несъпоставими с особеностите на настоящия казус. Поради това и позоваването в искането на посочената по-горе присъда не може да доведе до търсените правни поледици, като се отчете също, че актът не е от категорията на тези, създаващи задължителна практика за съдилищата. С оглед на изложеното, доводът за допуснато нарушение на материалният закон и искането за възобновяване на наказателното производство на това основание, следва да бъдат отхвърлени. Липсва и основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Необходимо е да се отбележи, че оплакването за явна несправедливост на отмерената санкция е само декларативно заявено, без да се сочат каквито и да е доводи в тази насока. Доколкото в производството по възобновяване съдът не дължи служебна проверка на правилността на влязлата в сила присъда, включително и в частта относно наказанието, липсата на конкретни съображения в подкрепа на заявеното основание, ограничава възможността за контрол от настоящия съдебен състав. В оспорения влязъл в сила съдебен акт прецизно са мотивирани възприетите по отношение на конкретното деяние, в извършването на което М. е признат за виновен, смекчаващи и отегчаващи отговорността на последния обстоятелства, като не се установява подценяване или надценяване на едни обстоятелства за сметка на други. Отмерената по реда на чл.55, л.1, т.1 от НК санкция – лишаване от свобода за срок от шестнадесет месеца, при установен в закона минимален размер на наказанието от две години, съответства на съвкупността от релевантните и доказани по делото обстоятелства, очертаващи степента на обществена опасност на деянието и дееца, и необходимостта от постигане на целите по чл. 36 НК. Отчитайки предходните осъждания на М., правилно е определен първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието по реда на чл.57, ал.1, т.2, б. „б“ от ЗИНЗС. Мотивиран от изложеното, в пределите на предоставената му компетентност, настоящият съдебен състав не установи наличие на основания по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК, в какъвто обхват осъденият М. е направил своите възражения, поради което и възприе, че искането за възобновяване на наказателното производство следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното, Бургаският апелативен съд