Решение № 3857 от 13.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 10882/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 20045359/30.06.2022 г., постановено по гр. д. № 22076/21 г. по описа на СРС, 59 състав, е отхвърлен предявения от „С.В.“ АД иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 8 от Наредба № 4/14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребители и за ползване на водоснабдителни и канализационни системи против Д. А. А. за сумата от 3 574, 87 лв., представляваща неплатена сума за потребена вода за периода от 09.03.2016 г. до 05.07.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 14.10.2020 г. до изплащане на вземането, и за сумата от 883, 55 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 09.04.2016 г. до 05.07.2020 г., съгласно заповед за изпълнение от 14.11.2020 г., издадена по ч. гр. д. № 49614/20 г. на СРС. С решението „С.В.“ АД е осъдена да заплати на адв. К..И.Б.а сумата от 386, 04 лв., представляваща направени по делото разноски – адвокатско възнаграждение в заповедното производство по ч. гр. д. № 49614/20 г. по описа на СРС, определено на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, и чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/04 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и на адв. Н.И.И. сумата в размер на 542, 09 лв., представляваща направени по делото разноски – адвокатско възнаграждение в исковото производство, определено на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, и чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/04 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Подадена е въззивна жалба от „С.В.“ АД срещу решение № 20045359/30.06.2022 г., постановено по гр. д. № 22076/21 г. по описа на СРС, 59 състав. Твърди, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на процесуалните правила и е необосновано. Посочва, че изводът на първоинстанционния съд, че не са представени по делото доказателства за това дали починалата в хода на производството първоначална ответница М.Н.Б., както и новоконституираният ответник Д. А. А., са били собственици или ползватели на процесния имот, както и за връзката им с водоснабдения имот, не кореспондира на събраните по делото доказателства. Поддържа, че с исковата молба е представена заверена електронна справка от личната партида на М.Б., издадена от Службата по вписванията, от която се установява, че по партидата й са вписани възбрани, касаещи процесния имот, а като задължено лице е посочен – ответникът. Твърди, че възбраните са вписани по време, попадащо в исковия период, което води до извод, че починалата ответница е била собственик на имота през процесния период, респ. че по силата на наследяването синът й Д. А., конституиран като ответник, се явява нов собственик и потребител. Посочва, че в подкрепа на горния извод са и събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства, че ответникът Д. А. се легитимира като данъчно задължено лице на придобития по наследство имот. Поддържа, че в подкрепа на твърдението, че между страните е налице валидно облигационно правоотношение са представените като доказателства по делото заявление с вх. № М – 2412/17.10.2008 г. за откриване на индивидуални партиди на живущите в ж. к. •••••••, информационен лист за процесния имот, протокол от ОС на живущите във вход •••••••, протокол за разпределяне на задължението по общия водомер за входа, както и заявление с вх. № ЗП – 13758/10.08.2018 г. за промяна на броя на ползвателите в имота от М.Б.. Твърди, че първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, като е приел, че по делото не е доказано, че ответникът е собственик или ползвател на процесния имот, респ. че ответникът не дължи претендираните от ищеца суми за В и К услуги в имота през процесния период. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение като неправилно, и вместо него да постанови друго, с което да уважи исковете. Претендира разноски. Въззиваемият – Д. А. А. е подал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа, че по делото не е доказано, че ответникът притежава качеството „потребител на В и К услуги“, респ. наличието на валидно облигационно правоотношение за доставка на В и К услуги от ищцовото дружество. Твърди, че от обстоятелството, че е наложена възбрана върху процесния имот не може да се направи извод, че ответникът притежава вещно право върху имота. Посочва, че справката от Агенцията по вписванията няма качеството на официален писмен документ с материална доказателствена сила. Поддържа, че претендираната сума е начислена без законово основание за това и в нарушение на Общите условия, приложими към облигационното правоотношение между страните. Моли за потвърждаване на решението. Процесуалният представител на въззиваемия претендира разноски на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните, и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Предявени са обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 198о ЗВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ищецът „С.В.“ АД твърди, че с ответницата М.Н.Б., починала в хода на производството по делото, и заместена на основание чл. 227 ГПК от новоконституирания ответник Д. А. А., е бил в договорни отношения, свързани с предоставяне на В и К услуги за имот с адрес: гр. София, ж. к. •••••••, ет. •••••••. Твърди, че съгласно чл. 8 от Наредба № 4/14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи, получаването на В и К услугите става чрез публично известни Общи условия, предложени от оператора и одобрени от собственика на водоснабдителните и канализационните системи или от съответния регулаторен орган. Посочва, че в периода от 09.03.2016 г. до 05.07.2020 г. правоотношенията между страните са били регламентирани от Общи условия за предоставяне на В и К услуги на потребителите от В и К оператор „С.В.“ АД, одобрени от КЕВР на основание чл. 6, ал. 1, т. 5 от ЗРВКУ, които са общодостъпни на интернет страницата на дружеството. Твърди, че по силата на посочените Общи условия ответникът има качеството потребител на В и К услуги за процесния имот, а съгласно Общите условия потребителите са длъжни да заплащат дължимите суми за ползваните от тях В и К услуги в 30 – дневен срок след датата на фактуриране. Иска се от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата в размер на 3574, 87 лв., представляваща неплатена сума за предоставени услуги за доставка на питейна вода, отвеждане и пречистване на отпадъчни води, отразена във фактури, дължими за периода от 09.03.2016 г. до 05.07.2020 г., ведно със законната лихва, считано от датата на завеждане в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 14.10.2020 г. до изплащане на вземането, както и мораторна лихва в размер на 883, 55 лв. за периода от 09.04.2016 г. до 05.07.2020 г. Претендира разноски. Ответникът – Д. А. А. е подал отговор на исковата в молба в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. Оспорва, че има качеството „потребител на В и К услуги“, както и обема на доставената, отведена и пречистена вода. Прави възражение за изтекла погасителна давност. Претендира разноски. Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо. Първоинстанционният съд не е допуснал и нарушение на императивни материалноправни норми. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение на правилността на решението, въззивният съд намира следното: За основателността на иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 198о, ал. 1 ЗВ следва да се установи от ищеца: наличието на облигационно правоотношение между В и К оператора и ответника, в качеството му на потребител на В и К услуги, през процесния период по отношение на процесния имот; предоставянето на В и К услуги през процесния период и техния обем, както и стойността на предоставените услуги. Във въззивното производство не са спорни следните обстоятелства: че ищцовото дружество е „В и К оператор“ по см. на чл. 198о, ал. 1 ЗВ и предоставя В и К услуги на потребителите срещу заплащане на територията на гр. София, и че Общите условия за предоставяне на В и К услуги от „С.В.“ са одобрени от ДКЕВР, публикувани са по надлежния ред и са обявени на интернет страницата на дружеството. Спорно обстоятелство по делото е дали през процесния период между страните е съществувало облигационно правоотношение за доставка на питейна вода при публично известни Общи условия, както и какъв е обемът на доставените В и К услуги за процесния имот през процесния период, респ. дължимата за тях цена. Съгласно легалното определение на понятието „потребител“, дадено в § 1, ал. 1, т. 2 от ДР на Закона за водоснабдителните и канализационните услуги, потребители на водоснабдителни и канализационни услуги са: а/ юридически или физически лица - собственици или ползватели на съответните имоти, за които се предоставят В и К услуги; б/ юридически или физически лица - собственици или ползватели на имоти в етажната собственост; в/ предприятия, ползващи вода от водоснабдителните мрежи на населените места за технологични нужди или подаващия на други потребители след съответна обработка по самостоятелна водопроводна инсталация, непредназначена за питейни води. За установяване на качеството „собственик“ на процесния имот в първоинстанционното производство е представено заверено копие на електронна справка по лице от Службата по вписванията – гр. София за периода от 01.01.1992 г. до 25.06.2020 г. за М.Н.Б. за вписвания, отбелязвания и заличавания по персонална партида № 747030, от която е видно, че върху процесния имот има наложена възбрана на 10.05.2019 г. Съдът намира, че справката от СВ – гр. София би могла да се цени само като индиция, че М.Б. е била собственик на процесния имот към 10.05.2019 г., но не я легитимира като такъв, тъй като не се ползва с материална доказателствена сила за вещното право на собственост върху имота и няма удостоверителен характер за това обстоятелство. Справката от СВ – гр. София следва да се цени в съвкупност с останалите писмени доказателства, събрани в първоинстанционното производство, а именно – заявление за откриване на индивидуални партиди с вх. № М – 2412/17.10.2008 г. от упълномощен представител на ЕС с адрес: гр. София, ж. к. •••••••, до „С.В.“ АД, и приложения към нея индивидуален лист /Приложение № 2 към документите за откриване на индивидуални партиди/, подписан от М.Н.Б., в качеството й на собственик на процесния имот, в който се съдържа извънсъдебно признание от нейна страна, че е титуляр на правото на собственост върху процесния имот, заявление с вх. № ЗП – 13758/10.08.2018 г. от М.Н.Б. до „С.В.“ АД за промяна на броя на ползвателите, и удостоверение за наследници с изх. № РЛН21 – УГ51 – 3063/01.03.2021 г., издадено от район Люлин, от което видно, че М.Н.Б., починала на 25.02.2021 г., е оставила за свой наследник по закон – Д. А. А.. От съвкупната преценка на посочените доказателства въззивният съд намира, че се установява по безспорен начин, че през процесния период /09.03.2016 г. – 05.07.2020 г./ собственик на процесния имот е била М.Н.Б. и в това й качество между нея и „С.В.“ АД е съществувало облигационно правоотношение за доставка на питейна вода при публично известни Общи условия. След смъртта й за задълженията за неплатена вода за процесния имот през процесния период отговаря наследникът й по закон – Д. А. А. /по арг. от чл. 60, ал. 1 ЗН/, доколкото по делото не се твърди и не се установява същият да се е отказал от наследството й. Oт неоспореното от страните заключение на СИЕ се установява, че ищцовото дружество е доставяло В и К услуги до процесния имот с адрес: гр. София, ж. к. •••••••, ет. •••••••. Установява се, че стойността на предоставените В и К услуги през процесния период възлиза на сумата от 3574, 87 лв., като същата е определена в съответствие с предоставените количества и с утвърдените от КЕВР цени, и няма данни за погасяване на посочената сума чрез плащане. На следващо място, следва да се обсъди направеното с отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност. В случая е приложима 3 - годишната давност, тъй като задълженията за заплащане цената на предоставените В и К услуги представляват „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД /ТР № 3/2011 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС/. Предявяването на иска прекъсва течението на давността. Искът е предявен в съда на 14.10.2020 г. /арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК/, поради което извън погасителната давност са всички вемания за доставени В и К услуги, чиято изискуемост настъпва след 14.10.2017 г. Съгласно чл. 31, ал. 2 от Общи условия към договора, потребителите са длъжни да заплащат дължимите суми за ползваните от тях В и К услуги в 30 - дневен срок след датата на фактуриране. Видно от таблицата към заключението на СИЕ изискуемостта на вземането по фактура № 75450402/08.09.2017 г. е настъпила на 08.10.2017 г. и същото е погасено по давност. Погасени по давност са и вземанията по останалите фактури, издадени в периода от 09.03.2016 г. до 07.08.2017 г., чиято изискуемост е настъпила преди 14.10.2017 г. Ето защо, размерът на погасените по давност на вземания по фактурите, издадени в периода от 09.03.2016 г. до 08.09.2017 г., възлиза на сумата от 1731 лв., а на непогасените по давност вземания – 1843, 87 лв. по фактурите, издадени в периода от 06.10.2017 г. до 05.06.2020 г. Предвид изложеното по – горе, искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 198о ЗВ следва да се уважи до размера на сумата от 1843, 87 лв., представляваща главница за неплатена цена за доставени В и К услуги по фактури, издадени в периода от 06.10.2017 г. до 05.06.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.10.2020 г. до окончателното плащане. Искът следва да се отхвърли като погасен по давност за разликата до пълния предявен размер от 3574, 87 лв. и за останалата част от исковия период. Съгласно чл. 119 ЗЗД с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла. От заключението на СИЕ се установява, че размерът на мораторната лихва, начислена върху непогасената по давност главница за периода от 06.10.2017 г. до 05.06.2020 г., възлиза на сумата от 753, 64 лв., поради което искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се уважи до този размер. За разликата до пълния предявен размер от 883, 55 лв. искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да се отхвърли като неоснователен. Поради частично разминаване в крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решение № 20045359/30.06.2022 г., постановено по гр. д. № 22076/21 г. по описа на СРС, 59 състав, следва да се отмени като неправилно в частта, в която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 198о ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 1843, 87 лв., представляваща главница за неплатена цена за предоставени В и К услуги по фактури, издадени в периода от 06.10.2017 г. до 05.06.2020 г., в частта за разликата над сумата от 753, 64 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 06.11.2017 г. до 05.06.2020 г., както и в частта, в която „С.В.“ е осъдена да заплати на адв. К.Б. на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 ЗА разликата над сумата от 162, 14 лв., представляваща адвокатско възнаграждение в заповедното производство, както и в частта, в която „С.В.“ е осъдена да заплати на адв. Н.И. на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 ЗА разликата над сумата от 227, 68 лв., представляваща адвокатско възнаграждение в исковото производство, като вместо това следва да се постанови друго решение, с което исковете да се уважат посочените по – горе части. Решението следва да се потвърди като правилно в останалата част. Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК Д. А. А. следва да бъде осъден да заплати на „С.В.“ АД сумата от 80, 72 лв., представляваща разноски в заповедното производство, сумата от 350, 22 лв., представляваща разноски в исковото производство, както и сумата от 113, 97 лв., представляваща разноски във въззивното производство. Предвид изхода на спора и на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 ЗА „С.В.“ АД следва да бъде осъдена да заплати на адв. В. Ф. С. сумата от 227, 68 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за oказана безплатна правна помощ във въззивното производство. Воден от горното, съдът