Решение № 1329 от 3.11.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 2194/2021 г.

производство № 20188050401254. Взискател в това производство е и ответникът „С.Г.Г.“ ЕАД, легитимирал се с вземане по Договор за кредитна линия № 044CL-S-000015/05.12.2011 г., прехвърлено му от „Първа инвестиционна банка“ АД с Договор за цесия № 1 от към Рамков договор за цесия от 19.12.2019 г. С протокол за разпределение изх. № 27059/12.10.2021 г. на ЧСИ С.Н. рег. № 805 е прието, че тези вземания са обезпечени с особен залог върху търговското предприятие на „А.С.Л.“ ЕООД. Видно от представения по делото Договор за кредитна линия № 044CL-S- 000015/05.12.2 0 11 г., сключен между „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД и ответника „Е.-К.“ ЕООД банката предоставя на ответника 430 000 евро за обезпечаване изпълнението на задълженията му по други предоставени му от банката кредити, овърдрафти, акредитиви и банкови гаранции, общо в размер до 409 000 евро или равностойността им в друга валута по обменния курс на банката за съответната валута за деня на извършване на усвояването. Според т. 5.1 средства по кредита се усвояват служебно от банката при неизпълнение на което и да било задължение на кредитополучателя по отделно сключен договор за кредит, овърдрафт, акредитив или банкова гаранция като средствата се усвояват за погасяване на задължението по съответния договор. Указано е, че срокът за усвояване на кредита е до 19.10.2021 г., след изтичането на който задължението на банката за предоставяне на неусвоените суми от кредита се погасява. Посочено е, че при усвояване на сумите при указаното предназначение кредитополучателят („Е.-К.“ ЕООД) и съдлъжникът (Е.А.Р.) се задължават да погасят съответната сума в деня, следващ деня на усвояването съответно, че крайният срок за погасяване на всички задължения е 20.10.2021 г. Посочено е, че за дните на фактическото ползване на кредита се начислява лихва, изчислена според базов лихвен процент на банката за евро, увеличен с надбавка от 4, 91 пункта (т. 10). Изразено е съгласие и по свое усмотрение банката да капитализира начислените, но непросрочени лихви с прибавянето им към главницата по кредита (т. 10.1). Според т. 12 всички суми, дължими от кредитополучателя и съдлъжника, се събират служебно от банката от средствата по всички техни сметки в банката, а при недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя и съдлъжника, плащанията се отнасят в просрочие и се олихвяват с договорения в т. 10 лихвен процент и надбавка от 20 процентни пункта от деня, следващ датата на падежа на съответното плащане. Според т. 17 банката приема за обезпечаване на вземанията си по договора в това число първи по ред особен залог върху търговското предприятие на „А.С.Л.“ ЕООД. Видно от договор за залог на търговско предприятие от 06.01.2012 г. с нотариална заверка на подписите рег. № 76/06.01.2012 г. в обезпечение на вземания на „Първа инвестиционна банка“ АД в размер на 430 000 евро съгласно Договор за кредитна линия № 044CL-S-000015/05.12.2 0 11 г., „А.С.Л.“ ЕООД учредява залог върху търговското си предприятие. Изрично е указано и че търговското предприятие включва терен с площ от 4108 кв.м., съставляващ УПИ II-35 в кв. 5 по плана на село Лозарево, общ. Сунгурларе, обл. Бургас с изградени в него постройки, терен с площ от 2669 кв.м., съставляващ УПИ III-35 в кв. 5 по плана на село Лозарево, общ. Сунгурларе, обл. Бургас и терен с площ 2865 кв.м., съставляващ УПИ IV-35 в кв. в кв. 5 по плана на село Лозарево, общ. Сунгурларе, обл. Бургас и изброени постройки. Договорът е вписан по партидата на „А.С.Л.“ ЕООД в търговския регистър на 13.01.2012 г. и подновен със заявление № 20170113211359. По делото не се спори, а и доказателствата позволяват извод, че особеният залог е вписан в имотния регистър на 17.01.2012 г., а въз основа на заявление от 24.04.2017 г. е отбелязано подновяване на особения залог. Не се спори също така, че дългът по процесния договор е формиран посредством служебно усвоена сума поради необслужвани задължения по Договор за банков кредит № 044LD-S-000155/06.03.2015 г. и по Договор за банков кредит № 044LD-S-000175/18.02.2016 г. При установената фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното: Нормата на чл. 464 ГПК регламентира нарочен ред за разрешаване на спор между конкуриращи се кредитори. Оспореното вземане ангажира ответника да докаже в процеса възникнали факти, от които правният ред го извлича. Ищецът да не дължи да индивидуализира оспорваното вземане. Понеже интересът от така регламентирания иск произтича от конкуриращи се вземания по повод тяхното удовлетворяване в изпълнителното производство предметът на спора е предопределен от очертаното с изпълнителния титул вземане. Утвърждаването му ангажира оспорващия кредитор да зачете конкуриращото го вземане, а отричането – лишава оспорения кредитор от легитимация в рамките на висящото изпълнително производство и обезпечава своевременното му приключване. В случая ответникът се позовава на сключен договор за кредитна линия при съгласувана възможност кредитополучателят да се възползва от договорения кредитен ресурс. Нормата на чл. 19 ал. 1 от Конституцията на Република България утвърждава свободата при стопанската инициатива като основополагащ принцип на стопанския оборот. От тази гледна точка отказ да бъде зачетена търговска сделка предполага нормативно и императивно утвърден интерес, несъвместим с очертания принцип, израз на което разбиране се явява и нормата на чл. 9 ЗЗД. Все в тази насока и нормата на чл. 20а ал. 1 ЗЗД придава на договора силата на закон за сключилите го страни и техните правоприемници, която обаче на общо основание следва да отчита очертаните от закона граничи. Следователно потенциалът на съгласувана воля да породи желания ефект изисква извлечената от обективирания текст договорна рамка на отношението да бъде съпоставена със зачетените от правния ред интереси както на страните по сделката, така и противопоставимите им обществени интереси. Понеже договорът се явява средство за реализация на зачетени от правния ред интереси, изводимият от договора желан негов ефект следва да бъде водещ при идентифициране съдържанието на правната връзка. Страните са свободни както да определят своя интерес, така и средствата, с които да го постигнат. Законът предписва точно изпълнение на задълженията (чл. 63 ЗЗД) и гарантира възможност за кредитора да си го осигури в случай на неизпълнение. Следва да бъде споделена тезата, че процесният договор се отклонява от нормативно регламентирания договор за банков кредит. С клаузата на т. 1 от договора страните изрично са указали своята цел – да регламентират способ за погасяване на задължения, възникнали по неопределени други правоотношения. От така придаденото предназначение логично следват както договорения начин за усвояване на кредита, така и условията за неговото погасяване – плащането е дължимо в деня, следващ усвояването на сумата (т. 11 от договора). Възниква въпрос дали регламентираният начин за уреждане на последиците от неизпълнението противоречи на закона или на утвърдени в обществото принципи, съответно изводими от положения, чието пренебрегване лишава от легитимност съществуването на правоотношението (добрите нрави). Както отбелязва и адв. Д., реализацията на договорения механизъм не осигурява компенсация за банката, а предполага „преструктуриране на дълга“ – наличните задължения се погасяват като за „Е. К.“ ЕООД възниква задължение при предварително договорените условия. Законът допуска заместване на старо задължение с ново по съгласие между страните (чл. 103 ЗЗД). Този погасителен способ обаче предполага съществуване и надлежно индивидуализирано старо задължение. На това именно почива принципно възможното и практикувано окрупняване на задължения. Посочените идентификационни белези в т. 4 не отговарят на тези условия. Дори хипотетично да се приеме, че новиране може да бъде договорено и предварително, а задълженията да бъдат определени впоследствие, новационният ефект се опира на съгласувана и изрично изразена воля както досежно условията, така и по отношение на момента, когато това да стане. В случая действието на договора не е изводим от съгласуваната между страните воля, а договореният механизъм овластява кредитора едностранно, без да държи сметка за актуалния интерес на длъжника, да прецени дали да се възползва от този подход и кога да стори това. При тези съображения настоящият състав не намира възможност с оглед принципно зачетеният интерес от уреждане на последиците от неизпълнението договорът да бъде основан на института на новацията въпреки изрично заявеното намерение страните да осигурят обезпечаване изпълнението на задълженията на „Е.-К.“ ЕООД по други предоставени му от БАНКАТА кредити, овърдрафти, акредитиви, банкови гаранции. Както бе посочено вече съгласието само по себе си не е достатъчно, за да обвърже валидно страните по сделка. Затова и възприетото наименование не влияе върху идентификацията на действителното правоотношение между страните. Меродавни са изводимите от договора насрещни интереси и съгласуваните средства за тяхната реализация. По аргумент от чл. 430 ал. 1 ТЗ характерно за консенсуалния договор за банков кредит е възможността кредитополучателят да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. От съдържанието на договора обаче такава възможност не следва. Вземането става изискуемо от деня, следващ този на усвояването и то по инициатива на банката. В тази връзка необоснована се явява поддържаната от адв. Д. теза за престационен ефект на сключения договор. Дори да се приеме, че по силата на този договор банката е предоставила финансов ресурс, липсва надлежно обективирана воля от кредитополучателя за усвояването му, наложително в контекста на очертаното кредитно правоотношение. Понеже характерни за договора за кредит е съпътстващото го възнаграждение за ползвания финансов ресурс обективираната воля за усвояването му е абсолютна предпоставка за встъпване в такова правоотношение. От съдържанието на договора не следва съгласувана воля за усвояване на предоставения ресурс по волята на кредитополучателя и то при поето задължение за отложено във времето връщане. При липсата на тези основополагащи елементи за консенсуалния договор за банков кредит, договорът не може да бъде подведен и под тази правна рамка. Обективираното съгласие обаче обосновава именно оповестеното с договора предназначение на договорената сума – да обезпечи изпълнение на други задължения. От друга страна законът принципно допуска обезпечение на вземане чрез залог върху друго вземане (чл. 162 и сл. ЗЗД) включително и на бъдещи вземания (арг. от чл. 153 ЗЗД). Наложително е обаче задължението, чието неизпълнение се явява обезпечено, да бъде индивидуализирано. Същевременно законът предписва както ефекта от обезпечителната тежест, така и реда по който би могло да бъде въздействано върху чуждо имущество, било то и предоставено в обезпечение. Нормата на чл. 152 ЗЗД изрично изключва договорната свобода в тази връзка като не допуска съглашение, с което предварително се уговаря с кредитора начин за удовлетворяването му при неизпълнение с актив на длъжника. Като консенсуален договорът за банков кредит поражда вземане за кредитополучателя с факта на постигнато съгласие. Законът зачита интереса на кредитора да се възползва от наличното длъжниково имущество, но единствено кредитополучателят е легитимиран да прецени дали да се обвърже с допълнително обременяващи имуществената му сфера задължения. По тази причина произтичащо от договор за кредит вземане не е годен обект на обезпечение. Кредиторът е легитимиран да се възползва от наличното имущество на длъжника (чл. 133 ЗЗД), но не и по своя преценка да го обременява допълнително. Според договорения механизъм по своя преценка банката ангажира кредитополучателя с произтичащи от договора задължения за лихва. Освен това, понеже обезпечението е призвано да компенсира липсващото изпълнение, годен негов обект е само оценим в пари актив, въздействието върху който се ограничава до принудителната му реализация. Според чл. 162 ал. 1 ЗЗД годни да служат за обезпечение са прехвърлими вземания. Макар и кредитното правоотношение да почива на съгласие у страните за обвързване, кредиторът може да откаже да предостави договорената сума, ако кредитополучателят е неплатежоспособен (чл. 288 ТЗ вр. чл. 241 ЗЗД). След като кредитът може да бъде обявен за предсрочно изискуем при наличие на сериозно финансово затруднение, няма причина констатирано от банковата институция подобно състояние да я лиши от предоставената от общия закон възможност да защити своя интерес като откаже да предостави кредита. Според настоящия състав това правомощие определя договора за кредит и като такъв с оглед на личността. Това обстоятелство, а и предвид предпоставените от усвояването на кредита допълнителни задължения за длъжника според настоящия състав не обезпечава прехвърляемост на произтичащото от договора за кредит вземане за кредитополучателя. При принципната неприложимост на подобна форма на обезпечение обстоятелството, че в случая банката съвместява качеството длъжник по договора от 05.12.2011 г. и кредитор по други вземания срещу кредитополучателя придобива значение на договорен начин за обезпечение на задължения извън изрично предвидените. Едва постъпила сума по сметка на кредитополучателя формира негов наличен актив, обуславящ и регламентирания директен дебит според действалата към датата на сключване на договора Наредба № 3 от 16 юли 2009 г. за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти. Тази платежна операция обаче изисква съгласие за конкретно плащане от наредителя с указание и на сумата, а неин предмет е налична по сметката сума. Следователно тази принципно приложима форма за предварително съгласие при осъществяване на платежна операция не е приложима в случая, а още по-малко е в състояние да обоснове правното действие усвояване на средства по договор за банков кредит. Освен това, съгласно чл. 133 ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законни основания за предпочитане. По силата на чл. 136 ЗЗД определящо за конкуренцията между кредиторите по парични вземания (на каквото сочат указаните източници на задължения в т. 4 от договора) са противопоставяните вземания. Понеже залогът създава привилегия (чл. 153 ЗЗД), тя бива оправдана само ако и доколкото вземането съществува. В тази връзка и тежестта не е относима към личността на кредитора, а следва самото вземане (чл. 150 ал. 1 ЗЗД). Законът зачита интереса на кредитора да бъде компенсиран в случай че обещаното не бъде изпълнено, но и единствено тази конкретна опасност обосновава съществуването на обезпечителната сделка. В тази връзка и нормата на чл. 149 ал. 1 ЗЗД утвърждава като необходима връзка между обезпечението и едно вземане, разбирано като конкретно индивидуализирано притезание за кредитора. При все че няма изискване то да е определено, наложително е да бъде определяемо (свързано с конкретен източник и изводими от него правопораждащи го обстоятелства) и установима връзка между това вземане и конкретен актив от имуществото на длъжника да бъде еднозначно изводима. Това в случая е невъзможно. Оповестената причина за сключване на договора изглежда на желано обезпечаване на всички възможни – бъдещи или настоящи задължения към банката. Подобна обвързаност придава значение на кредитора, за когото институтът на обезпечението не държи сметка, вместо утвърдения от закона легитимен интерес за защита на конкретно вземане с конкретен актив. Освен това, нормата на чл. 152 ЗЗД осигурява непреодолима по волята на страните защита и в процеса на реализация на обезпечението. Правилото е аналогично на установеното с чл. 622 ал. 2 от ЗЗД (отм.). Предходната редакция изрично изключва правото на кредитора „да си присвои залога или да се разпореди с него“ без да бъдат съобразени изрично установените способи за принудителна реализация върху даден залог в обезпечение на дълг. Действащият понастоящем закон също регламентира способите за принудителна реализация на дължимото като отказва да зачете договорен начин за удовлетворяване на кредитора, различен от този, който е предвиден в закона. При все че действащият закон не прави изрично връзка между обекта на обезпечението и начина на удовлетворяване, настоящият състав я приема за изводима от неговия смисъл. Както предписаната процедура в чл. 622 ал. 1 ЗЗД (отм.), така и действалият към момента на приемането му Закон за гражданското съдопроизводство утвърждават гаранция, че заложеното имущество ще бъде осребрено на справедлива цена, а процесуалният закон осигурява и възможност за запазване на собствеността при допълнително осигурен срок за доброволно изпълнение на дължимото. Следователно, произтичащото от чл. 152 ЗЗД ограничение и по действащия понастоящем закон ограничава кредитора да се възползва от длъжниково имущество извън предписаните със закон гаранции за загуба на притежание. Освен че договорът за кредитна линия се опира на възможността кредитополучателят да прецени дали и кога да се ползва от договорения кредитен лимит, както бе посочено вече от съществено значение в рамките на кредитното правоотношение придобива момента на усвояване на кредита. Именно това правно действие поражда и произтичащите от договора за кредит задължения. Клаузата на т. 5 изр. последно от договора поставя този момент в зависимост от преценката на банката. Следователно желаният ефект не настъпва по силата на договорено условие – указан факт, от който пряко да произтича, а от упражнена в непредизвестен момент воля от страна на кредитора. Макар и договорът да очертава предпоставките за усвояване на кредита, след като от банката зависи това да се случи, няма основание за извод, че усвояването се опира на принципно изразеното съгласие на кредитополучателя. При положение, че процесният договор не визира конкретни вземания, които да бъдат рефинансирани с договорената сума, няма възможност съглашението да бъде третирано и като форма на рефинансиране. Още повече, че в случая договорът предхожда подведените под неговата рамка вземания. В обобщение съдът приема, че договореният механизъм за служебно усвояване на кредита, на което ответникът основава вземането си, се отклонява от правилата за обременяване на чуждо имущество и сочи на реализация на обезпечението в противоречие на императивната норма на чл. 152 ЗЗД. Понеже установеният порок касае заявеният от страните основен техен интерес, нищожността не може да бъде заместена с диспозитивна норма, поради което и договорът не е в състояние да породи отстояваното в процеса вземане. С оглед ограничения предмет на спора – оспорване на предявено в изпълнително производство вземане, вземането е предопределено от предявеното за реализация в изпълнителното производство. То бива определено от изпълнителния титул, а в случая страните не спорят, че вземането се извежда от нищожния договор за кредитна линия. Без значение остава дали и доколко съществува вземане, изводимо от друго основание. Това придобива значение във вътрешните отношения между кредитора и длъжника и е непрротивопоставимо на легитимирал се в изпълнителното производство друг взискател. Недоказаното съществуване на предявеното за принудителна реализация вземане води до отпадане на конкуренцията и се явява основание за игнориране на оспореното вземане при разпределяне на евентуално заделената сума за оспореното вземане. Несъществуването на установеното с непротивопоставим на ищеца съдебен акт вземане изключва и съпътстващото съдебния процес вземания за разноски в гражданското производство. При тези съображения съдът приема предявения иск да бъде установено, че не съществуват вземания, обективирани в изпълнителен лист от 23.01.2018 г., издаден по заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 328/2018 г. по описа на Районен съд – Ямбол и по изпълнителен лист от 20.06.2017 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 2009/2017 г. в общ размер от 249713, 05 лв. По разноските Законът задължава страната в съдебен процес, необосновано от правна гледна точка станала причина за развитието му, да възмезди насрещната за сторените от нея разноски. При установения изход от спора ответникът дължи да възстанови направените от ищеца и доказани разноски – държавна такса за разгледания по същество иск. Ищецът е защитаван от юрисК.. Предвид ангажираната отговорност за разноски на ответника, в негова тежест следва да бъде възложено и възнаграждение, определено по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Спорът се явява усложнен от правна страна, но не разкрива усложнение от фактическа страна. Ето защо в тежест на ответника следва да бъде възложена и сума в размер на 300 лв. При установения изход от спора ответникът няма право на разноски, който извод, с оглед нормата на чл. 236 ал. 1 т. 6 вр. чл. 81 ГПК, следва изрично да бъде огласен в диспозитива. Така мотивиран, Софийският градски съд