Решение № 1289 от 13.12.2023 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 1696/2023 г.

Производството по делото е образувано по повод въззивна жалба на А. А. Д. – ищец в първоинстанционното производство, чрез адв. Тошев, срещу Решение №1255/06.06.23г., постановено от Районен съд Бургас по гр.д.№5622/22г., с което е отхвърлен иска на въззивника против С. И. К., за делба по чл. 34 от ЗС на следния имот: търговски обект с идентификатор 07079.612.6.2.11 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-9/30.01.2009 г. на ИД на АГКК, последно изменение засягащо имота от 22.03.2022 г., с предназначение: Здравни и социални услуги, с площ 31, 39 кв. м., находящ се в •••, разположен в сграда с идентификатор 07079.612.6.2, ведно с 7, 28 кв. м. ид. ч. от коридор и стълбищна клетка /изключени от общите части/, 3, 261 % от общите части, 3, 261% ид. ч. от правото на строеж, при граници на търговския обект: на същия етаж - 07079.612.6.2.14, под обекта - 07079.612.6.2.16, над обекта - 07079.612.6.2.1, както и 13, 57 кв. м./1108 кв. м. от поземлен имот с идентификатор 07079.612.6, върху който е изградена сградата. Според въззвницата решението е неправилно, незаконосъобразно и противоречащо на събрания доказателствен материал и материалния закон. Излага пунктуално съображенията си: Намира за безспорно установено, че страните са бивши съпрузи, като бракът между тях е сключен на 23.07.2000 година и е прекратен с решение по бр. дело № 2969/2012 год, по описа на Районен съд - гр.Бургас. По време на брака – на 29.06.2004г. са придобили недвижимия имот предмет на делбеното производство. Намира за установено, че придобиването на имота е станало, чрез съвместен принос от двамата съпрузи, а не само с принос на ответника и не е налице трансформация на лично имущество. В тази връзка обсъжда събраните доказателства – намира че от съдържанието на нотариалния акт е видно, че договорената покупно - продажна цена в размер на 41800.00 лв. ще се изплати, чрез отпуснат на купувача кредит от „Банка ДСК“ – ЕАД; от договора за кредит е видно, че същият е предоставен и на двамата съпрузи. Намира за установено, в т.ч. със свидетелски показания, че преди придобиване правото на собственост върху имота и двамата съпрузи са полагали труд и са реализирали доходи, като този факт се признава по отношение на ответника, въпреки липсата на доказателства. За своите доходи въззивницата намира, че е представила писмени доказателства за трудови и други правоотношения, в т.ч. в Кралство Дания; освен това е полагала грижи по отглеждане и възпитания на децата. Извършва хронологичен анализ на нормите на действащия и предходните семейни кодекси и практиката на ВКС, за да обоснове извод, че макар по сега действащия Семеен кодекс паричните влогове не са посочени в нормата на чл.21, ал.1 СК и представляват лично имущество на съпруга - титуляр, независимо от това дали придобиването им е резултат на съвместен принос на двамата съпрузи, не представляват лична собственост вещните права, придобити със средства от паричен влог /банкова сметка/ на единия съпруг, набрани по време на брака. Според въззивницата трансформацията на лично имущество по чл.23 СК е приложима за личното имущество, посочено в чл. 22 СК - придобито преди брака, по дарение, по наследство и при останалите хипотези, посочени в нормата. Счита че не настъпва преобразуване на лично имущество когато с паричен влог на единия съпруг, формиран по време на брака, се придобиват вещни права. В този случай намира приложение презумпцията на чл.21, ал.З СК за съвместен принос. Именно на придобитите по време на брака вещни права законодателят създава статут на СИО, считайки презумптативно, че са резултат на съвместен принос – позовава се на ППВС№5/1972г., ППВС № 8/1980г. и др. В тази връзка въззивницата обосновава извод, че паричните влогове, набрани по време на брака, са лични на съпрузите, но купеното с тях е СИО. Въззивницата намира, че по делото не са представени доказателства, установяващи твърденията на въззиваемия, че процесният имот е придобит и изплатен изцяло с негови лични средства - дарени от неговите родители и средства, придобити от работата му като зъболекар. Намира, че свидетелските показания в тази връзка, за недопустими, вътрешно противоречиви, пристрастни и едностранчиви, излагащи само изгодни за ответника обстоятелства, некореспондиращи и в противовес с останалите доказателства, в т.ч. и с отговорите на ответника по реда на чл.176 от ГПК. Независимо от това, от тези показания е установено, че и ищцата е осъществявала трудова и други дейности водещи до реализиране на доходи, грижела се е за децата, полагала е грижи за усъвършенстване и повдигане на нивото на професионалните си знания и умения. Въззивницата оспорва и намира за недоказани твърденията на ответника за липса на съвместен принос, с твърдението, че само той е погасявал вноските по изтегления банков кредит, които са в противоречие с твърденията му, че имотът е закупен със средства, дарени от неговите родители. Счита че е налице противоречие в твърденията на ответника, касаещи страните по договора за кредит, които били опровергани с представяна на екземпляр от него от ищцата – излага съображения и извършва анализ а доказателствата, установяващи периодите на полаган труд както от ответника, така и от ищцата. Оспорва твърденията на ответника, че само той плащал дължимия данък и само той се е грижел за стопанисването и поддържането на имота, както и че е служел за упражняване на професията му и по тази причина бил имущество негова лична собственост, като намира, че нормите на действащия и предходни СК уреждат този въпрос. Твърди, че предназначението на имота позволява ползването и експлоатирането му и от двамата съделители съобразно техните професии и специалности. Оспорва евентуалното възражение на ответника за частична трансформация. Въззивницата оспорва изводите на съда, че имота е закупен чрез предоставено дарение в размер на 10000 лв от родителите на ответника и и заем отпуснат само на същия от „ Банка ДСК“- ЕАД, който само той погасявал. Намира, че съдът не е обсъдил възраженията й за недопустимост на свидетелски показания, както и че от тях не се установява конкретно даване на горепосочената сума. В тази връзка излага съображения, че видно от нотариалния акт, продажната цена е в размер на 41800.00 лв.; отпуснатия кредит е в размер на 36200.00 лв. и разликата между двете суми е много по - малка от 10 000.00 лв., а видно от договора за кредит – той е предоставен на двамата съпрузи. Намира за недоказани твърденията на ответника, че само той е погасявал кредита, т.к. видно от писмените доказателства, през значителни периоди, през които е бил в Кралство Дания, същия не е реализирал доходи поради обстоятелството, че не е имал поС.на работа. Намира, че по делото е установено и безспорно, че и двамата съделители са лица работещи и предоставящи услуги в сферата на здравеопазването и имота предмет на съдебното производство може да задоволява нуждите и професионалните интереси и на двамата. Като краен извод, въззивницата заявява противоречие на първоинстанционното решение с разпоредбите на ГПК относно допустимостта на свидетелски показания относно определени факти и обстоятелства; с разпоредбата на чл.22 ал, 2 от СК относно придобиването на статут на лично имущество на недвижим имот; несъобразяване, игнориране и неспоменаване и дума относно изтичането и настъпването на срока предвиден в чл.31 от СК; противоречие с разпоредбите на ГПК, касаещи решаване на спора на базата на едно пълно и задълбочено обсъждане на събрания доказателствен материал обсъден заедно, поотделно и в неговата съвкупност; противоречие с трайно установена съдебна практика - ППВС№5/1972г., ППВС № 8/1980г., решение №126/2019 год. по гр.д.№ 352/2019 година. Въззиваемят – ответник С. И. К., чрез адв. Златарев представя в срока по чл.263, ал.2 ГПК писмен отговор на въззивната жалба. Въззиваемият намира обжалваното решение за валидно, допустимо, правилно, постановено в съответствие с материалния закон и без допускането на каквито и да е нарушения на съдопроизводствените правила, и обосновано и претендира същото да бъде потвърдено. Счита, че БРС се е съобразил с материалния закон, съдебната практика в т.ч. и задължителната такава - ТР №5/29.12.2014год. по ТД № 5/2013 год., обсъдил е подробно и задълбочено събраните по делото писмени и гласни доказателства и е преценил същите поотделно, заедно и в тяхната съвкупност, като по този начин е постановил правилно и обосновано решение. Споделя изводите на съда: че имотът е закупен и банков кредит, не за задоволяване на семейни нужди, а за закупуване на стоматологичен кабинет необходим за упражняване на професията му и е ползван и се ползва за тази цел; че както, че първоначалната вноска за придобиването на недв.имот, така и последващото изплащане на същия е извършвано с негови лични средства, а останалата част - от личния му влог от упражняваната от него професия; че всички погасителни вноски по отпуснатия кредит, по време на брака, след фактическата раздяла между страните, и след прекратяването на брака помежду им са извършени от ответника, който го е погасил предсрочно на 28.05.2021 год. със заплащането на 11342, 92 лева - дължима главница и 83, 37 лева лихва; че ответникът без каквото и да е прекъсване е работил като стоматолог, както на територията на България, така и в Кралство Дания, като е реализирал сериозен доход, надвишаващ в пъти средния такъв в България. При липсата на спор относно обстоятелството, че средствата по влога са с произход упражняване дейността на зъболекар, немира за правилен и обоснован извода на съда, че средствата, с които е погасен кредита за закупуване на недвижимия имот са лични на ответника. Счита, че в решението правилно и законосъобразно е отчетена и разликата между производството - иска / възражението по чл.21 ал.4 от СК и чл.23 от СК и съответната доказателствена тежест в двата случая и намира, че БРС е достигнал до правилния и аргументиран извод, че в случая презумцията на чл.21 ал.З от СК е опровергана и е налице пълна трансформация по смисъла на закона. Въззиваемият посочва, че по делото не се спори, че страните са бивши съпрузи, както и, че недвижимият имот е придобит по време на брака. Оспорва твърдението, че това е станало чрез съвместен принос; че кредитът е предоставен на двамата съпрузи - същият е предоставен само на ответника, а ищцата в качеството си на негова съпруга е поела съответната солидарна отговорност, съгласно банковата практика в подобни случаи. Оспорва съображенията на въззивницата: че не е доказано извършването на дарение на парични средства от родителите му; че въззиваемият в продължителни периоди от време не бил реализирал каквито и да е доходи; че и ищцата била заплащала дължимите данъци и такса смет за процесния имот; че се грижила за и поддържала същия; че процесният имот не е служил за упражняване на професията на ответника. Не оспорва факта, че имотът поначало може да се ползва и от ищцата, но с оглед на обстоятелството, че тя от десетилетия не живее в България, намира за ирелевантен за спора. Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ГПК, от лице, за което съществува правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение; отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК, поради което същата е допустима. Бургаският окръжен съд, след като взе предвид твърденията на страните и обсъди събраните по делото писмени доказателства и показанията на свидетелите К., Т. и П., намира че първоинстанционният съд е установил релевантните за спора факти и обстоятелства, относно това, че страните са бивши съпрузи, чийто брак е сключен на 20.07.2000 год. и е прекратен на 24.07.2012 год. Установил е, че през време на брака – на 29.04.2004г., е придобито право на собственост върху процесния недвижим имот – стоматологичен кабинет №1, съставляващ понастоящем СОС с идентификатор 07079.612.6.2.11 по КККР. Съдът е установил, че за закупуване на имота, родителите на ответника К. му предоставили сумата 10000 лева – за първоначална вноска, а за останалата сума, на 21.07.2004г., ответникът К. сключил договор за кредит с „Банка ДСК“ – ЕАД, за сумата от 36200 лева, като дължимите погасителни вноски изплащал лично и изплатил окончателно на 28.05.2021г. Оплакванията във въззивната жалба, относно недопустимост на свидетелските показания, въззивната инстанция намира за неоснователни. В практиката на касационната инстанция (Решение №4/2.02.2022 г. на ВКС по гр. д. №2452/2021 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова, Решение №8 от 15.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1314/2018 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Емилия Донкова, Решение №188 от 25.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 171/2012 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Емануела Балевска и др.) се допуска твърдението, че цената на имота е платена с лични средства на съпруга, посочен като приобретател в договора, както и произхода на тези средства, да се доказва и със свидетелски показания. С оглед спецификата на семейните отношения, характеризиращи се не само с имуществен, но и с личен характер, обичайно даването на средства от родителите на децата, с оглед придобиване на недвижими или други вещи, не се оформя с писмен договор. Поради това практиката допуска тези факти да се установяват със свидетелски показания, независимо от размера на предоставената сума. По изложените съображения, въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционното решение в тази част на осн. чл.272 ГПК. Бургаският окръжен съд, при служебна проверка на валидността и допустимостта на обжалваното решение, извършена на основание чл.269 ГПК, не установи съществуването на пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост, поради което намира, че то е валидно и допустимо. Като взе пред вид установените факти и обстоятелства, становищата на страните и като съобрази Закона намира, че първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на осн. чл.272 ГПК. В допълнение следва да се каже: Съобразно нормата на чл.21 СК, вещните права, придобити през време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо на чие име са придобити. Разпоредбата на чл.23 СК въвежда изключение от горното правило, като постановява, че лични са вещните права, придобити през време на брака с изцяло лично имущество. По идентичен начин е са уредени тези обществени отношения от нормите на чл.19 и чл.21 СК – 1985г. Следователно налице е оборима презумпция – всеки от съпрузите може да я опровергае и да установи влагане на изцяло или частично лични средства. Такива са средства, придобити преди брака както парични суми, така и вещи, сумите от осребряването на които са вложени за закупуване на имот; от личен характер са суми, дарени на единия от съпрузите от негови близки или придобити по възмезден начин от този съпруг. В настоящия случай, свидетелските показания на свидетелите Т. и П. – без родствени или служебни отношения със страните се установява, че родителите на ответника са му предоставили 10000 лева за закупуване на стоматологичен кабинет. Свидетелят Т. обстоятелствено разказва за оказаното от него съдействие на ответника – както за уговаряне на управителя на дружеството – продавач, така и за съдействие за отпускане на банков кредит. Показанията на тези свидетели и на св. К. водят до извод, че придобиването на имота е било с цел да се осигури място, където ответникът да упражнява професията си и в тази връзка неговите родители са осигурили част от сумата, а за останалата е бил сключен договор за банков кредит. Въззивният съд не споделя аргументите на въззивницата, че същата е участвала равностойно като страна в договора за кредит. Видно от съдържанието последния, страни по него са ответникът и банката, като ищцата е положила подпис, в качеството й на солидарен длъжник по см. на чл.25, ал.1 СК – 1985г. Тук следва да се каже, че не са били налице предпоставки за участието й на това правно основание, доколкото закупеният имот не е бил от характер за задоволяване на нуждите на семейството по смисъла на тази разпоредба. По този въпрос въззивната инстанция споделя напълно аргументите на БРС, че имотът е бил закупен за упражняване на професията на ответника. Но т.к. от формална страна ищцата и ответникът са били съпрузи към датата на предоставяне на кредита, кредитодателят е бил длъжен да изиска участието и на съпругата, т.к. в рамките на това облигационно правоотношение е следвало да се зачетат формално нормите на закона. Тези въпроси подлежат на обсъждане едва при възникване на спор, какъвто е настоящия. По изложените съображения, въззивната инстанция споделя съображенията на районния съд, че процесният имот е придобит през време на брака между страните, със средства от личен за ответника характер, което изключва презумпцията за възникване на СИО по отношение на него. За пълнота на изложението по оплакването за това, че съдът не е обсъдил възражението, че ответникът е пропуснал срока по чл.31 СК, следва да се каже: с твърденията на страните и представените доказателства, установяващи факти и обстоятелства, че същите поС.но са полагали труд и са реализирали доходи, респ. – всеки от тях е имал принос в осигуряване на издръжката на семейството, се сместват хипотезите на чл.21, ал.4 СК (чл.19, ал.3 СК-85) – иск за установяване липса на съвместен пренос и тази по чл.23 СК (чл.21, ал.2 СК-85) -каквато е настоящата – придобиване на имущество със средства от личен на единия от съпрузите произход. Поради това тези факти и обстоятелства не следва да се обсъждат в настоящото производство. Възражението, направено от ответника е за придобиване на имота с лично имущество, а не за липса на принос от ищцата. Последното твърдение би могло да се упражни само с иск, в предвидените за това преклузивни срокове. В настоящия случай несъмнен за съда е факта, че и двамата съпрузи са полагали труд и са реализирали доходи. Спорът касае произхода, респ. – собствеността на средствата, вложени в закупуване на процесния имот. А по този въпрос съдът е формирал своите изводи по-горе. Като краен резултат първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. В полза на въззиваемата страна следва да се присъдят направените във въззивното производство съдебно – деловодни разноски, в размер на 1200 лева – адвокатско възнаграждение. С оглед на гореизложеното Бургаският окръжен съд