Решение № 138 от 19.4.2024 г. на Районен съд - Карлово по дело № 1244/2023 г.

Производството е по иск с правно основание чл.26 от ЗЗД във вр. с чл. 21, във вр. с чл. 33 от ЗПК във връзка с чл. 240 от ЗЗД във вр. чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът - Л. С. С. твърди, че е страна по Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. сключен с ответното дружество, по силата на който, в полза на кредитополучателя е предоставен за ползване платежен инстР.т - кредитна карта, чрез която се усвоява предоставен кредитен ресурс от 4500 лв. - установен в чл. 7, ал. 1 от договора общ кредитен лимит. В чл. 8, ал. 1 от договора е установен срок за погасяване на всеки кредит от 12 месеца, считано от датата на усвояване на този кредит. Съгласно чл.9.1 от Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г., лихвеният процент по кредита е в размер на 18.5%, а съгласно чл.10.1 от договора, ГПР е в размер на 21.36%, при общо дължима сума от 4987.56 лева. В чл. 14, ал. 1, т. 3 от договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението на клиента за погасяване в срок на минималните погасителни вноски по кредита, кредиторът има право да изпраща съобщения до клиента и да начислява такси за това съгласно ценовата листа. В приложената към договора ценова листа е установено, че размерът на таксата за изпращане на уведомително съобщение за закъснение е в размер от 20 лева, за всяко уведомление.

Счита, че клаузата на чл. 14, ал. 1, т. 3 от Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. е нищожна, поради противоречие с чл.33 от ЗПК, чл.21 ал.1 от ЗПК и добрите нрави (чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД) и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП, като съображенията за това са следните:

• така уговорената клауза на чл. 14, ал. 1, т. 3 от Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. е неравноправна по смисъла на чл.21 ал.1 от ЗПК, вр. с чл.33 от ЗПК. Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Съгласно чл.33 от ЗПК - при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Т.е таксите, който се начисляват при неизпълнение на задължение за погасяване в срок на минималните погасителни вноски по кредита, съгласно ценовата листа се явяват в пряко противоречие с чл.33 от ЗПК. Разпоредбата предвижда, че при забава в изпълнението на задължението си, кредиторът има правото да изисква само законната лихва, а не заплащането на такси, в случай на неизпълнение на задължение за погасяване в срок на минималните погасителни вноски по кредита;

• така уговорената клауза на чл. 14, ал. 1, т. 3 от Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. е неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Предвидената клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата предвижда заплащането на такси от по 15 лева, за изпращането на всяко едно уведомление. Разгледана в този аспект, клаузата на чл. 14, ал. 1, т. 3 от Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г., според които се дължи такси при неизпълнение на задължение за погасяване в срок на минималните погасителни вноски по кредита, се намира в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. С процесната клауза на чл. 14, ал. 1, т. 3 от Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.05.2017г. в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение. Основната цел на така уговорената клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още проценти от предоставената главница;

• счита, че чл. 14, ал. 1, т. 3 от Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. е нищожна и противоречи на добрите нрави на основание чл.26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достига до значителна не еквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите му, с цел извличане на собствена изгода на кредитора;

• клаузата чл. 14, ал. 1, т. 3 от Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като сумата която се претендира чрез нея в размер на 15 лева се начислява за всяко отделно изпратено уведомление. По този начин безспорно се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността е застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата;

• счита че клаузата на чл. 14, ал. 1, т. 3 от Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. е нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП. Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Счита, че клаузата на чл. 14, ал. 1, т. 3 от Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. не се явява индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 от ЗЗП. Видно от самия Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г., по безспорен начин се установява, че клаузата на чл.14 ал.1 т.3 от същия е част от едни стандартни и бланкетни, отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямат възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. В този смисъл е и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

МОЛИ съда, да постанови решение, с което да приеме, че клаузата на чл. 14, ал. 1, т. 3 от Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. е нищожна, поради противоречие с чл.33 от ЗПК, чл.21 ал.1 от ЗПК и добрите нрави - чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП. Претендира за направените по делото разноски.

ОТВЕТНОТО дружество намира твърдения в исковата молба за необосновани относно нарушение на нормата на чл.21, ал. 1 от ЗПК. Намира, че ако ищецът твърди, че клаузата на чл. 14, т.3 от процесния рамковия договор е нищожна, поради заобикаляне на закона, то не са посочени конкретно кои императивни разпоредби от ЗПК се заобикалят с тази договорка и какъв противоправен ефект е постигнат, с който се уврежда интереса на кредитополучателя.

Счета, че е неправилна квалификацията на договорната клауза, че обезщетява кредитора относно допусната от кредитополучателя забава и в тази връзка чл. 33 от ЗПК не следва да намира приложение, защото в договора е уговорена възможност „ТФС“ АД да предостави допълнителна по договора услуга. В чл. 10а, ал. 1 от ЗПК посочва, че кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. В случая клиента не получава просто и единствено доставка на съобщения, както твърди ищецът. Неразделна част от договора представляват и саморъчно подписаните на всяка една страница от клиента - Общи условия по рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити. В раздел XIV, „Обслужване на кредита“ от ОУ е уредено на изпращане на уведомителни съобщения на длъжника, когато той не изпълнил задължението за погасяване на минималните вноски по кредита. Чл. 37, ал. 1 от ОУ дефинира точно изброени и конкретизирани дейности, които „ТФС“ АД извършва във връзка с поведението на клиента да не си погаси в срок конкретна месечна вноска. В тази насока дружеството предоставя една допълнителна по договора услуга, която зависи от поведението на клиента, а именно - дали същият ще изпадне в забава за изпълнение на парично задължение по договора. За да получи клиентът най- добрата услуга по договора телефонни разговори се провеждат от екип от специалисти, които са на разположение на клиента за провеждане разговор в работното им време, в случай че същият иска да се свърже с представител на дружеството. Също така изпращането на съобщенията чрез CMC, писма на хартиен носител или на електронен адрес също е технически обезпечено с необходима поддръжка, за да бъде осигурена точна и коректна информация за длъжника. Цялата кореспонденцията на материален носител или в електронна форма се архивира и съхранява за срока на договора от дружеството.

Не споделя тезата на ищеца, че в настоящия случай е налице и хипотезата чл. 143, т. 5 от ЗПК. Таксата се дължи за доставена услуга и няма характер на обезщетение или неустойка, защото таксата има възнаградителен характер за допълнителните услуги и извършени от кредитора разходи. Същата е фиксирана и не зависи от размера на кредитния лимит, нейната цел (кауза) не е противоправно да се обогатява кредитора, а да покрива присъщи разходи за обработка на задължението, които дейности произтичат от естеството на договора и част от тях са посочени в Чл. 37, ал.1 от ОУ. Съобразно договорения кредитен лимит до 4500 лева към момента на сключване на договора, таксата от 25 лева за предоставена месечна услуга е била няколко пъти по-ниска от размера на максималния кредитен лимит. В тази насока сумата от 25 лева не би могла да се приема необосновано високо обезщетение, или неустойка с обезпечителен или наказателен характер, с оглед на нейния нисък размер. Твърдението на ответника за размера на таксата е посочено неточно, тъй като размерът таксата в конкретния случай при подписване на договора в ценова листа е 25 лева. Чл. 20 от ЗЗД определя, че при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Безспорно страните са уговорили в своите отношения, че клиентът може да получи допълнителна услуга при настъпването на обективна предпоставка, в случая негово неизпълнение. Освен уведомителното съобщение, кредиторът е предоставил възможност за клиента за провеждане на индивидуални разговори с на посочените от него мобилни и/или стационарни телефони с цел уведомяване за допуснатото неизпълнение на задълженията, както и за разясняване на последиците от това неизпълнение (чл. 37, ал. т.4 от ОУ). Съответно при извършване на допълнителната услуга, за платежната институция възниква вземането за допълнително по договора възнаграждение.

Досежно за тази услуга по чл. 14, т.3 от Рамковия договор, другата страна е уведомена с подписване на договор, общите условия и заедно с ценовата листа на 30.12.2020г. Ищецът е имал достатъчно време да се запознае с договорните клаузи преди образуването на настоящото производство. В случая другата страна не е направила изрично искане от отказ от услугите по договора, каквото право й е било уредено. В Раздел VIII, „Прекратяване на Рамковия договор“ в чл. 22, ал. 1, т. 2 от договора е уговорено, при погасяване на задълженията по отпуснатите кредити, клиентът може да поиска с едномесечно писмено предизвестие прекратяване на договора. Намира за безспорно, че чл. 14, т.3 от Рамковия договор урежда предоставяне на допълнителна и специфична услуга, която клиентът получава при предварително уговорени условия и клиентът е бил уведомен с подписването на Ценовата листа за нейния размер. Посочва, че ако ищецът е бил изправна страна по договора и погасявал в срок минималните вноски, то такса за уведомително съобщение никога не би била дължима съгласно сключените Рамковия договор и Общи условия към него.

Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявеният иск за обявяване на нищожна клаузата на чл. 14, т.3 от Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 30.12.2020г., поради противоречие с чл. 33 и чл. 21, ал.1 от ЗПК във вр. с чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД на основание противоречие с нормите на чл. 143 ал.1 и чл. 146 от ЗЗП, който е предявен от Л. С. С., с ЕГН ••••••••••, като недопустим и неоснователен. Претендира за направените по делото разноски. В условията на евентуалност, в случай, че бъдат присъдени разноски за адвокатски хонорар в полза ищеца, прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар в настоящото производство.

В ЕДНОМЕСЕЧНИЯ СРОК за отговор, съдът е сезиран с НАСРЕЩНА искова молба подадена „Т.Ф.С.“ АД против ищеца – Л. С. С. по първоначалния иск, с която моли съда, да постанови решение, с което да осъди на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, Л. С. С. да заплати парично задължение към „Т.Ф.С.” АД, произтичащо от Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 30.12.2020г. които се равняват на следните суми - главница в размер на 4 497.95 лева; договорни лихви в размер на 913.10 лева за периода от 01.07.2022г. до 31.07.2023г., ведно със законна лихва от датата на предявяване на насрещния иск. Претендира за направените по делото разноски за платените държавни такси и юрисконсулт в размер на 360 лева. В условията на евентуалност, в случай, че бъдат присъдени разноски за адвокатски хонорар в полза ищеца, прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар в настоящото производство.

Посочва, че дължимите суми ответникът по насрещните осъдителни искове може да заплати по следната банкова сметка на „Т.Ф.С.” АД в банка „••••••” АД, с IBAN: ••••••, с BIC ••••••.

ИЩЕЦЪТ по насрещния иск - „Т.Ф.С.“ АД твърди, че на 30.12.2020г. между страните е сключен Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити, по силата на който на последния е отпуснат потребителски кредит в общи размер до 4500 лева. Съгласно договора, клиентът има право да усвоява предоставените суми в договорения лимит чрез платежна карта Transcard Classic. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 1 от сключения рамков договор, клиентът заплаща задълженията си по договора в срок до 15-то число на всеки месец, следващ този през който са усвоени суми по кредита. В случай, че клиентът погаси в пълен размер всичките си задължения, натрупани през съответния месец до 15-то число на следващия месец, съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия към Рамковия договор, последният ползва безлихвен период по кредита, който започва да тече от датата на първата транзакция и може да продължи до изтичане на срока за договора за кредит. Ако до 15-то число на даден месец не погаси общата сума на всичките си задължения, посочена в последното месечно извлечение, считано от 16-то число на същия месец, формираното салдо по кредита започва да се олихвява с лихва в размер на 18.5% на годишна основа, съгласно чл. 9, ал. 1 от Рамковия договор. В този случай, за да се счита за редовно обслужван кредита, клиентът дължи в срок до 15-то число на всеки месец да издължава минимална погасителна вноска по кредита, посочена в месечно извлечение, което се изпраща на Клиента на посочен от него адрес. Минималната погасителна вноска представлява сбор от непогасеното превишение над договорения максимален размер (лимит) на предоставения кредит, дължимите лихви по кредита, посочени в последното месечно извлечение; начислените съгласно ценовата листа на издателя, но неплатени такси и комисионни, посочени в последното месечно извлечение и 3% от дължимата за конкретния месец главница.

Твърди, че съгласно чл. 9, ал. 3 от Рамковия договор във вр. с чл. 42 от Общите условия между страните е уговорено правото на кредитора едностранно да променя общият разход по кредитите, включително лихвения процент по кредите, таксите и комисионните, свързани с кредите, при условия и по начина, уредени в общите условия. Съгласно Ценовата листа, която е в сила от 01.01.2023г. лихвеният процент по кредите е бил увеличен на 18.9% за клиентите, ползващи платежна карта Transcard classic. Променената на ценовата листа е била отразена на сайта на дружеството (www.transcard.bg), съответно новият лихвен процент е отразен и в последващите месечни извлечения, които е получавал Клиента.

Считано от 01.01.2023г. минималната погасителна вноска представлява сбор от непогасеното превишение над договорения максимален размер (лимит) на предоставения кредит, дължимите лихви по кредита, посочени в последното месечно извлечение; начислените съгласно ценовата листа на издателя, но неплатени такси и комисионни, посочени в последното месечно извлечение и 1% от дължимата за конкретния месец главница. В периода след 30.12.2020г. Л. С. С. е извършил платежни операции, чрез изпълнението на които е усвоявал суми в рамките на предоставения лимит. Видно от приложената справка за дълга за периода от 31.07.2022г. до 31.07.2023г. на Л. С. С., последният е извършвал многобройни транзакции, изразяващи се в теглене на пари в брой (ATM cash) и покупки POS /ПОС терминални устройства/. Начислявани са възнаградителни лихви по кредита, съгласно сключения Рамков договор и актуалните Ценови листи и Общи условия на „Т.Ф.С.” АД. Към настоящия момент, според счетоводната справка, в която са включени само главницата, начислените и неплатените договорни лихви за дълга за периода от 31.07.2022г. до 31.07.2023г. задълженията на ищеца към дружеството са както следва - главница в размер на 4 497.95 лева; договорни лихви в размер на 913.10 лева за периода от 01.07.2022 г. до 31.07.2023г.

Посочва, че прилага препис от Покана за доброволно изпълнение поради настъпила предсрочна изискуемост от 29.08.2023г., което следва да се счита за връчено на страната, заедно с преписа от предявения насрещен иск. Съгласно актуалната практика на ВКС - Решение № 10 от 25.02.2020 г. на ВКС по тълк. дело № 16/2019г., II т.о., ТК, ако в исковото производство по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 от ГПК, без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен, бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането. Когато изявлението на ищеца за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника - кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки.

ОТВЕТНИКЪТ по насрещния иск - Л. С. С. Ответникът - Л. С. С. счита, че насрещната исковата молба е редовна и допустима, но е изцяло неоснователна и недоказана.

Твърди, че Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. е нищожен, поради противоречието му с добрите нрави, напротив последният явно противоречи на добрите нрави. Възнаградителната лихва по договора за кредит е уговорена в нарушение на добрите нрави. Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от чл. 9 от ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и пр. Въпреки че не е налице действащо нормативно ограничение при договарянето на размера на възнаградителната лихва, то съгласно наложилата се съдебна практика се приема, че ако договорната лихва надвишава трикратно размера на законната лихва, то е налице неравноправие, тъй като в този случай предвиденият размер на договорната възнаградителна лихва, съществено превишава нейната обезщетителна функция по повод предоставеното ползване на заемната сума.

В съответствие с препращащата разпоредбата на чл.86, ал.2 от ЗЗД, размерът на законната лихва е определен с Постановление № 426 на Министерския съвет от 18.12.2014г. (в сила от 01.01.2015г.), съгласно което, годишният размер на законната лихва по просрочени парични задължения е в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка, в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Лихвеният процент в сила от 1 януари на текущата година е приложим за първото полугодие на съответната година, а лихвеният процент в сила от 1 юли е приложим за второто полугодие. Предвид това и доколкото основния лихвен процент на БНБ по време на действие на целия договор е 0, то годишния размер на законната лихва се явява 10% или трикратния - 30%. В случая отразеният в договора ГЛП надвишава трикратния размер на законната лихва за периода на договора. Накърнен е принципът за еквивалентност на насрещните престации, в хипотезата на нарушение на добрите нрави - чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД.

Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожната клауза на процесния относно определянето на ГЛП да бъде заместени по право от повелителни норми на закона, или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГЛП, тъй като ГЛП е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. Предвид на това, в случая не е приложима нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД и нищожността на посочената клауза на процесния договор обуславя недействителността на целия договор. В случая следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванята на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл.11, ал.1, т. 9 от ЗПК - за определяне на ГЛП. Въз основа на това Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. следва да се прогласи за недействителен.

Счита, че Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. не отговаря на всички изисквания на чл.22 от ЗПК. Напротив последният е нищожен и противоречащ на чл.22 от ЗПК. Сключеният Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. е недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, договор за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. е посочен лихвен процент на ден 18.05%. Липсват обаче каквито и да е било условия за прилагането му. Липсва изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив. Нарушението е още по съществено доколкото нито в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от заемодателя. Визираната неяснота съществено ограничава правата му и е основание за недействителност на Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г, Твърди, че Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. не отговаря на изискванията на чл.11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. е посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита В посочената величина следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсва. Не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на такса, и неустойка. Така не може да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени.

Твърди, че Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. е недействителен на основание чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК. В посочената разпоредба е предвидено, че в договора трябва да се съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В нашия случаи няма погасителен план, който да отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. Доколкото в Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. е предвидена дължимостта на договорна лихва, както и такси и неустойка същите е следвало да бъдат индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната периодичност. Това не било сторено то кредитодателя, а единствено и само се е задоволил с посочване на обща дължимата сума, без да става ясно, какво точно се съдържа в тази обща сума. Това създава невъзможност да разбере заплащаните от нея вноски по погасителния план, какви компоненти включват, как са изчислени и на каква база.

Твърди, че в Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. и погасителен план към него не се съдържа предвидената в чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК информация относно правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания, който погасителен план трябва да посочва дължимите плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания и да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо - допълнителните разходи. Това, съгласно чл.22 от ЗПК, води до недействителност на целия договор.

Твърди, че Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. е нищожен на основание чл.11, ал.1 т.20, вр. с чл.22 от ЗПК. Съгласно чл.11 ал.1 т.20 от ЗПК, договорът за кредит следва да съдържа наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера на лихвения процент на ден. Оспорва, в Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. да е налична тази информация, което от своя страна води до нищожността му на основание чл.11 ал.1 т.20, вр. с чл.22 от ЗПК. Рамковият договор е нищожен на основание чл. 11 ал.2, вр. с чл.22 от ЗПК, които регламентират, че общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора. Оспорва фактът да са му предоставяни общи условия, още по малко пък да ги е подписвал, което от своя страна води до нищожността му на основание чл.11 ал.2, вр. с чл.22 от ЗПК.

Твърди, че Рамковият договор е недействителен, поради заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, вр.с чл.11 ал.1 т. 10, в.р с чл.22 от ЗПК. В същия били уговорени договорни такси. С предвиждането на такива разходи, който не били посочени в ГПР, се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и следва да са включени в годишния процент на разходите, доколкото същите са свързани с отпускане на кредита при една първоначална оценка на риска и разходи свързани с обезпечаване на риска от просрочие на погасителна вноска. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. А съгласно § 1 от ДР на ЗПК- „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, неустойки, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги.“ Въз основа на изложеното е следвало в ГПР да бъдат включени и договорните такси и след като това не е сторено, е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като с уговорката за допълнителни разходи се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Поради невключване на уговорената договорна такса в размера на ГПР, последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. от ЗЗП.

Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожната клауза на процесния Договор за паричен заем относно определянето на ГПР да бъде заместени по право от повелителни норми на закона, или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като ГПР е въведено като изрично изискване в чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Предвид на това, в случая не е приложима нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД и нищожността на посочената клауза на процесния договор обуславя недействителността на целия договор. В случая следва да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванята на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР.

Изцяло оспорва дължимостта и начислеността на уговорените договорни такси. Така начислените и платени от ищеца по първоначалния иск уговорени договорни такси били изцяло нищожни и незаконосъобразно начислени.

В случай, че съдът обяви Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. за недействителен, прави възражение за прихващане на сумата платена от ищеца по първоначалния иск, като договорни такси и лихва към дължимата се по Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. главница. В случай, че съда не обяви Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. за недействителен, прави възражение за прихващане на сумата платена от ищеца по първоначалния иск договорни такси сума към дължимата се по Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. главница и лихва.

Моли съда, да отхвърли претендираните от „Т.Ф.С.“ АД, искови претенции, като неоснователни и недоказани. Претендира за направените по делото разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

По делото не е спорно, а и от приложения по делото Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. е видно, че между „Т.Ф.С.“ ЕАД, като кредитор и Л. С. С., е сключен договор за кредит, по силата на който кредиторът е издал на ищцата платежна карта Транскарт Classic за извършване на платежни операции при условията, уредени в рамковия договор, общите условия и ценовата листа с кредитен лимит от 4500 лева (чл. 7, ал. 1 от договора). Срокът на погасяване на всеки кредит е 12 месеца, считано от датата на усвояване на всеки кредит, което е регламентирано в чл. 8, ал. 1 от подписания рамков договор. В чл. 9, ал. 1 от договора е уговорен лихвен процент на кредита в размер на 18.5% годишна основа и който се прилага към сумите на усвоения кредит. Годишният процент на разходите е 21.36%, а общата сума дължима от кредитополучателя 4987.56 лева, изчислена при условие, че общият лимит е усвоен веднага, кредитът ще бъде върнат на 12 месечни равни вноски и годишната такса за използване на платежната карта се плаща еднократно, заедно с първата погасителна месечна вноска (чл.10 от договора). От своя страна Л. С. С. се е задължил до 15-то число на всеки месец да погасява сума, равна или по- голяма от минималните погасителни вноски по кредита, дефинирани в общите условия и ценовата листа и посочени в последното месечно извлечение – чл. 11, ал. 1, т. 1 от договора. Посочено в ал. 2 на чл. 11 от договора е, че когато клиентът издължава частично задълженията си по кредита, погасяването на задължението се извършва хронологично в следната последователност: превишаване над договорения лимит, такси и комисиони, лихви, главница.

Приобщени към доказателствения материал по делото са и подписаните от ищцата Общи условия, като в т. 42 на същите е посочено, че минималната погасителна вноска по кредита е сбор от непогасеното превишение над договорения максимален размер (лимит) на кредита към края на календарния месец; сумата на всички начислени съгласно ценовата листа и неплатени такси и комисиони към края на календарния месец; дължимата лихва по кредита към края на календарния месец и сума, равна на 3% от непогасената към края на календарния месец главница по кредита.

По делото е представена и ценовата листа на „Т.Ф.С.“ ЕАД, приета от ищеца, факт, удостоверен с подписа му. Съгласно двустранно подписания приемо-предавателен протокол, ответното дружество е предоставило на Л. С. С. - Рамков договор, Общи условия, ценова листа, както и запечатан плик, съдържащ платежна карта.

Представена е и справка за дълга на Н.А. за периода от 05.03.2023г. до 11.07.2022г., видно от която ищецът е усвоил предоставения кредитен лимит от 4497.95 лева.

Съгласно заключението на вещото лице по допуснатата съдебно- икономическа експертиза, дължимата главница, произтичаща от неплащане по Договор за кредит, свързан с използването на кредитна карта от 30.12.2020г. е в размер на 4497.95 лв. Дължимата от ответника договорна (възнаградителна) лихва за периода от 01.07.2022г. до 31.07.2023г. е в размер на 913.10 лв. ГПР е в размер на 23.50%, като се вземат в предвид всички дължими от Л. С. С. разноски по кредита.

Съгласно представената покана за доброволно изпълнение, изпратена от „Т.Ф.С.“ АД до Л. С. С., ответното дружество е уведомило ищеца, че поради неизпълнение на задълженията си за погасяване на минималните погасителни вноски по кредита в продължение на четири последователни месеца, на 31.07.2023г., кредитът е обявен за предсрочно изискуем. Дадена е възможност в 7-дневен срок от получаване на поканата да заплати главница от 4497.95 лева и договорна лихва в размер на 913.10 лева.

Други доказателства от значение за правния спор не са ангажирани.

При така установената и възприета фактическа обстановка съдът преви следните изводи от правна страна:

Клаузата на чл. 14, ал. 1, т. 3 от договора регламентира, че при неизпълнение на задължението от страна на кредитополучателя за погасяване в срок на дължимите минимални погасителни вноски, кредитодателят има право да изпраща съобщения до клиента и да начислява такси, съгласно ценова листа. В ценовата листа, която е неразделна част от рамковия договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити се установява, че размерът на таксата за изпращане на уведомително съобщение за закъснение е в размер на 20 лева, дължими за всяко едно уведомление.

Съдът намира, че взаимоотношенията между страните по сключения помежду им договор за финансови услуги се регламентира от разпоредбите на Закона за потребителския кредит, тъй като ищецът по делото е физическо лице по смисъла на §13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите, имащо качеството на потребител, тъй като ползва финансови услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.

Предвид така установените обстоятелства, съдът намира предявения иск за основателен и уговорената в чл. 14, ал. 1, т. 3 от договора клауза е нищожна, като противоречаща на добрите нрави - чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като претендираната с нея сума в размер на 20 лева дължима за всяко отделно изпратено уведомление от кредитора до кредитополучателя несъмнено е в нарушение на принципа за добросъвестност и справедливост, доколкото води до ползи само за кредитодателя, и накърнява правната сфера на кредитополучателя. Ето защо съдът намира, че клаузата на чл. 14, ал. 1, т. 3 противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като по този начин е нарушен основния принцип на справедливостта и равенството между страните по договора.

Клаузата на чл. 14, ал. 1, т. 3 от договора е нищожна и по смисъла на чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Според цитираната разпоредба, „всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна“. В този смисъл съдът намира, че изискването на кредитора, кредитополучателят да заплаща сумата от 20 лева при изпращане на уведомително съобщение за закъснение при плащане на дължими суми по кредита, като начислява такси за това съгласно ценова листа, цели заобикаляне на установеното правило в чл. 33 от ЗПК. Това е така, тъй като в чл. 33, ал. 1 от ЗПК, законодателят е предвидил, че при забава от страна на потребителя, кредиторът може да изисква заплащане само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата и тази лихва не може да надвишава законната лихва.

Следва да се отбележи също, че доколкото в случая са приложими и нормите на чл. 143-148 от ЗЗП, уговореното в чл. 14, ал. 1, т. 3 от договора заплащане на допълнително обезщетение при неизпълнение на основните задължения по договора, е в очевидно противоречие с нормата на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, според която: ал. 1 - Неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, а в ал. 2, т. 5 законодателят е предвидил, че „неравноправна е клаузата, която: задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка“. В този смисъл заплащането на уговорените такси в чл. 14, ал. 1, т. 3 от договора по своята същност несъмнено не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до неравновесие между правата и задълженията на страните по процесния договор, като са в очевидна полза за кредитодателя, което несъмнено би довело до неоснователното му обогатяване за сметка на кредитополучателя и до необосновано увеличаване размера на отпуснатия кредит.

За основателни съдът намира и доводите на ищеца за наличието на нищожност на клаузата на чл. 14, ал. 1, т. 3 от договора поради противоречие с нормата на чл. 146, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП. Според посочената правна норма, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В случая ответникът не ангажира доказателства, от които да е видно, че клаузата на чл. 14, ал. 1, т. 3 от договора е уговорена индивидуално между страните по договора, както предвижда нормата на чл. 146, ал. 4 от ЗЗП. Когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада върху него, каквито доказателства по делото не бяха установени.

Предвид изложеното, следва да се приеме, че ищецът не е имал възможност да изрази воля и съгласие по отношение на разглежданата клауза и следва да се приеме, че в случая не е налице индивидуално договаряне на процесната клауза от договора, касаеща дължимото заплащане на сума в размер на 20 лева при изпращане на всяко уведомително съобщение за наличие на закъснение по дължимите плащания по договора. Съдът намира, че така договорената клауза на чл. 14, ал. 1, т. 3 от договора е нищожна по смисъла на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.

На следващо място, съдът намира направеното от ищеца възражение за нищожност на целия Рамков договор за неоснователно.

Видно от разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от същия е, че лихвения процент по кредита е в размер на 18.5% на годишна основа, като се прилага към сумата на усвоените кредити. Така договореният лихвен процент в размер на 18.5% на годишна база не надвишава трикратния размер на годишния лихвен процент, увеличен с 10 процентни пункта, който трайно се приема от съдебната практика като горна граница на допустимия лихвен процент, договорен между страните. Следва да се посочи, че за времето на действие на този договор годишният лихвен процент е 0%, а с допустимото увеличение горната граница на допустимия лихвен процент на годишна база е 30%. Така посочения лихвен процент в случая е изрично фиксиран по размер, като кредиторът може да го променя само и единствено при наличие на условията и по начина, уредени в общите условия. От друга страна, ГПР е посочен в чл. 10 от Рамковия договор, като методиката за изчисляването му е подробно уредена в чл. 34 и чл. 35 от Общите условия към рамковия договор. Така посочения в Рамковия договор ГПР очевидно не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, като в подкрепа на възраженията си в тази насока Л. С. С. не ангажира никакви доказателства. В ГПР не следва да бъдат включвани таксите за изготвяне, изпращане и уведомяване за напомнителни съобщения при непогасени месечни погасителни вноски, тъй като те не са дължими при редовност на погасяване на задълженията и няма как изначално да бъдат включени в ГПР. На потребителят е предоставен не обикновен, а револвиращ кредит, който се усвоява чрез платежна карта. Използването на сумите в договорения кредитен лимит, се осъществява по волята на клиента. Същият има правото да погасява минималните погасителни вноски, но няма ограничение да погаси и изцяло усвоените суми. Поради това, към Рамковия договор не следва да бъде предоставен Погасителен план, тъй като кредитополучателя може да използва и погаси кредитния лимит неограничен брой пъти на годишна база.

Предвид изложеното, съдът счита, че искането на Л. С. С. за прогласяване за нищожен на целия Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.2.2020г., сключен между страните, е неоснователно.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА НАСРЕЩНИЯ ИСК:

В настоящото производство от „Т.Ф.С.“ АД е предявен насрещен иск против Л. С. С., с който се иска той да бъде осъден да заплати на дружеството-кредитор по Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. сумата от 4497.95 лева - главница и договорна лихва в размер на 913.10 лева за периода от 01.07.2022г. до 31.07.2023г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на насрещния иск - 31.08.2023 г. Съгласно заключението на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза, през периода от датата на сключване на договора и издаването на платежна карта до датата на изготвяне на заключението, Л. С. С. е изтеглил чрез предоставената му карта общо сумата от 4497.95 лева. За периода от 01.07.2022г. до 31.07.2023г. той дължи договорна лихва в размер на общо 913.10 лева. Съгласно представената Справка за направените вноски по кредита от Л. С. С. се установява, че през периода от 15.04.2021г. до 11.07.2023г. той е заплатил общо задължения в размер на 5015.54 лева. С оглед на това, ищецът продължава да дължи на ответното дружество главница в размер на 4497.95 лева и договорна лихва в размер на 913.10 лева.

С оглед на това, предявения насрещен иск от „Т.Ф.С.“ АД следва да бъде уважен, като Л. С. С. следва бъде осъден да заплати на дружеството- кредитор по Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 30.12.2020г. сумата от 4497.95 лева, представляваща главница и договорна лихва за периода 01.07.2022г. до 31.07.2023г. в размер на 913.10 лева.

По делото не бяха събрани доказателства относно това заплатените суми от насрещния ответник за погасяване на кои задължения по кредита са били отнасяни. Ето защо възражението на насрещния ответник за приспадане на заплатените такси е неоснователно, тъй като по делото не са събрани доказателства, а и самия насрещен ответник не ангажира такива, с които да докаже размера на таксите, за които се твърди, че са заплатени.

ОТНОСНО РАЗНОСКИТЕ ПО ДЕЛОТО:

Предвид уважаването на първоначалния иск разноски се дължат единствено на ищеца Л. С. С., представляващи заплатена държавна такса в размер на 50.00 лева.

В производството по делото същият е представляван от пълномощник, на когото не е заплатил адвокатско възнаграждение и в тази връзка моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие от 28.06.2023г. е посочено, че ищеца се представлява безплатно от адв. Д. М. от АК - П., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА представлява основание за оказването на безплатна адвокатска помощ. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът следва да определи възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и да осъди другата страна да го заплати (чл. 2, ал. 2 от ЗА). Процесуалният представител на ищеца претендира възнаграждение за предявен неоценяем иск, като предвид обстоятелството, че съдът е уважил в цялост исковите претенции следва да бъде уважено и искането за присъждане на адвокатско възнаграждение. На основание §2а от ДР на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения адвокатското възнаграждение следва да се присъди с включен ДДС, тъй като адв. Д. М. от АК - П. е регистриран по ДДС, за което са представени и надлежни доказателства, а именно: удостоверение за регистрация по ДДС. В тази връзка и на основание чл.38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от ЗА във вр. с чл.7, ал.1, т.4 от Наредба № 1/2004г. ответната страна следва да бъде осъдена да заплати на процесуалния представител на ищеца адв. Д. М. от АК- П., адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 (хиляда и двеста) лева, с включено ДДС, във връзка с оказаната безплатна правна помощ.

Предвид уважаването на предявения насрещен иск разноски се дължат на насрещния ищец.

Съгласно представен списък с разноски се претендират такива за заплатена държавна такса в размер на 216.44 лева, за платен депозит за вещо лице в размер на 200.00 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лева. Ето защо първоначалния ищец и насрещен ответник следва да заплати на насрещния ищец сторените от последния разноски в общ размер на 776.44 лева.

Възражението на процесуалните представители и на двете страни за прекомерност на претендираните възнаграждения са неоснователни, тъй като и двете възнаграждения са в рамките на законоустановените такива.

Мотивиран от изложеното, съдът