Решение № 7145 от 11.8.2025 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 2144/2024 г.

Производството по делото е образувано по искова молба, предявена от Д. И. Д., [ЕГН], понастоящем изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в Затвора - Пловдив, срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”. Претендира се обезщетение за претърпени неимуществени вреди в общ размер на 25 000 лв., както следва: - за периода от 10.10.2023 г. - 31.05.2024 г. в размер на 10 000 лв. г. за условията в Ареста – [населено място], ведно със законната лихва считано от 10.10.2023 г. /датата на постъпването на ищеца в Ареста/ до окончателното изплащане на сумата; - за периода от 31.05.2024 г. до 02.10.2025 г. в размер на 15 000 лв. г. за условията в Затвора– [населено място], ведно със законната лихва считано от 31.05.2024 г. /датата на постъпване на ищеца в Затвора - Пловдив/ до окончателното изплащане на сумата. Според ищеца, както в исковата молба и направените към нея уточнения, така и в о.с.з, през процесните периоди е претърпял неимуществени вреди както в Ареста – [населено място], така и в Затвора – [населено място], които се изразяват в: неосигуряване на минимално-необходимите битови и санитарно - хигиенни условия – „недостатъчно жилищна площ /пренаселеност/; липса на постоянен достъп до светлина, вода, санитарно проветрение, отопление, спални принадлежности, достатъчно храна и двигателна активност; пренаселеност в обособените места на открито и при липса на питейна вода и санитарен възел в продължение на 60 минути; липса на еднократни прибори за храна; наличие на дървеници и хлебарки; конвоиращите автомобили не отговарят на изискванията за безопасност-липса на обезопасителни колани; нехигиенично спално бельо, което не е изпрано 8 месеца; неосигуряване на достъп до телефон, пари и карта за лавка; получаване на психическо разстройство, вследствие на страх, стрес и шок от условията; съществуваща опасност от увреждане на психическото и физическото здраве на ищеца с установено хронично заболяване със задължителни ЕКГ, които не са били осъществени нито в ареста, нито в затвора; липса на медикаменти; липса на първоначален преглед при постъпване; неремонтирани тоалетни и интериор – в окаяно състояние; психически тормоз от друг лишен от свобода; извършване на обиск в килията на ищеца в негово отсъствие и унищожаване на лични вещи на ищеца, унищожаване при обиска на витамини, медикаменти, храна, дрехи, спално бельо, снимки; впоследствие счупване на телевизор на ищеца от служители на ГДИН; неосигуряване на възможност на ищеца да застрахова техниката си; Твърди, че е претърпял неудобства и в резултат на това, че помещението, в което е настанен е за пушачи, а той е непушач. Същото твърди и за периода му когато е устроен на работа; твърди, че не е ползвал каре. Твърди бездействие на администрацията с оглед удовлетворяването на неговите религиозни потребности и ограничаване правото на досег до свещеник, параклис, църква и всякаква форма на комуникация с православно лице. Твърди и нарушено право на защита по време на престоя му в Ареста – [населено място], изразяващо се в срещи с негов защитник, които са протичали в противоречие и в нарушение на разпоредбите на ЗИНЗС, а именно липсата на пряк контакт между защитник и обвиняем и невъзможността същите да си предават документи и книжа, свързани с делото и да протичат срещите им насаме, т.е. били контролирани. Ищецът твърди, че с горното са му нарушени правата по чл. 3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека (ЕКЗПЧ) и чл. 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС). Редовно призован, в съдебно заседание ищецът се представлява от процесуалния представител – адв. Д., която поддържа исковата молба и моли съдът да уважи същата. Претендира присъждане на ДТ и адвокатско възнаграждение, съгласно чл. 38 от Закона за адвокатурата. Ответникът - Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" – [населено място], в писмен отговор и чрез процесуален представител в СЗ оспорва исковата молба. Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Прокурорът от ОП – Пловдив изразява становище, че исковата претенция е неоснователна. Настоящият състав на съда намира исковите претенции частично основателни, предвид следното: Разпоредбата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС искът по чл. 284, ал. 1 се разглежда по реда на глава единадесета от АПК, а съгласно чл. 205 от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище [населено място], съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение, ГДИН за исковите периоди има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявеният иск. На следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт. За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима презумпция. Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение (чл. 3, ал. 1), както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност (чл. 3, ал. 2). В исковото производство обаче двете страни - ищец и ответник са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор, или пък са издирени служебно от съда. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. При това положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание съдът е указал на страните доказателствената тежест и последиците от недоказването. Важно е да се отбележи, че наличието на нарушение на чл. 3 ЗИНЗС е в тежест на ищеца (главно доказване), а за останалите два елемента (настъпили неимуществени вреди и непосредствена причинна връзка между вредите и нарушението) съдът прилага принципа на кумулативния ефект на всички условия, при които е пребивавал лишения от свобода и презумцията за понесени неимуществени вреди в случай на установено нарушение (Решение № 532 от 14.01.2019 г. по адм. д. № 10270/2018 г. на ВАС). Разместената доказателствена тежест е свързана единствено и само с настъпили неимуществени вреди и непосредствена причинна връзка, тъй като в чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е въведена презумпция. Разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС не включва презумпция за нарушение на чл. 3 ЗИНЗС, т. е. ответната страна няма задължение да оборва такава презумпция. Обстоятелството, че ответникът се опитва да докаже създаването на благоприятни условия на лишените от свобода (липса на нарушение на чл. 3 ЗИНЗС), е свързано с насрещното доказване, а не с обратно доказване (при опровергаване на презумпция), т.е. цели се да се опровергаят доказателствата и твърденията от страната, която носи доказателствената тежест за установяване на определени факти. Разпитани като свидетели са Н. В. и К. М., които свидетелстват за условията в Ареста – Пловдив за части от претендирания от ищеца период. За втория на съда е служебно известно, че е водил дело по ЗИНЗС за сходни периоди и със сходни оплаквания, както и че се е явявал като свидетел по други такива дела, поради което и за него е налице личен интерес да твърди конкретни обстоятелства. От друга страна по делото са налице писмени доказателства за обстоятелствата, които следва да се доказват, като същите не могат да се считат опровергани със свидетелските показания, с оглед на което показанията на свидетелите следва да бъдат кредитирани само в частта, в която кореспондират на останалите доказателства, предвид разпоредбите на чл. 164 и чл. 172 от ГПК. По делото е разпитан и В. А., който свидетелства за условията в Затвора – Пловдив, за част от претендирания от Д. период. И тук за съда е служебно известно, че свидетелят е водил две дела по ЗИНЗС за сходни периоди и със сходни оплаквания, както и че се е явявал като свидетел по други такива дела, поради което и за него е налице личен интерес да твърди конкретни обстоятелства. От друга страна по делото са налице писмени доказателства за обстоятелствата, които следва да се доказват, като същите не могат да се считат опровергани със свидетелските показания, с оглед на което показанията на свидетелите следва да бъдат кредитирани само в частта, в която кореспондират на останалите доказателства, предвид разпоредбите на чл. 164 и чл. 172 от ГПК. В о.с.з. е разпитана като свидетел и С. С. Д. – майка на ищеца, чиито показания съдът приема като логични и почиващи на непосредствените ѝ впечатления. От страна на ищецът са представени и писмени доказателства, а именно търговска гаранция на уред TB LED TURBOH TXVE-2474, фабр. номер TXV-E2475 231 201 654, протокол за обиск на лице от 10.10.2023 г., характеристична справка от Н. Б. – кмет на общ. Перущица от 21.11.2024 г. адресирана до Районен съд – гр. Пловдив, по НОХД 2835/2024 г.; Епикриза на Д. И. Д., издадена от ВМА – ББАЛ Пловдив, клиника Терапевтична от 25.02.2003 г.; Епикриза на Д. И. Д., по ИЗ 1918/2024, по КП № 33 „Диагностика и лечение на ритъмни и проводни нарушение“ издадена от УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД, Клиника по кардиология от 10.01.2024 г.; Характеристика от свещеноиконом П. Д. Х., председател на храм „Св. св. К. и Елена“ [населено място]. С изключение на Епикриза по ИЗ 1918/2024, по КП № 33 издадена от УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД, Клиника по кардиология от 10.01.2024 г. и Свидетелство за Свето кръщение, представените по делото доказателства от страна на ищеца не следва да се кредитират, тъй като са неотносими към предмета на делото. От доказателствата по делото се установява, че ищецът действително е пребивавал в Ареста – Пловдив и Затвора Пловдив през посочените периоди. На следващо място от представените справки се установява, че са основателни оплакванията за пренаселеност на помещенията /неосигуряване на минимална жилищна площ от 4 кв. м. /, в които е пребивавал ищецът само по отношение на престоя му в Затвора Пловдив, за периода от 09.08.2024 г. до 02.10.2024 г., или общо 55 дни. Твърдението за липса на достатъчно разполагаемо жилищно пространство и през двата процесни периода, се явява неоснователно в останалата част. Според основните принципи, възведени в практиката на ЕСПЧ по приложение разпоредбата на чл. 3 от ЕКПЧОС /конкр. пилотното Решение Н. и др. срещу България/, при оценката на наличното пространство в местата за лишаване от свобода трябва да се вземе предвид пространството, заемано от мебели и обзавеждане в килията, като следва да се има предвид, че жизнената площ за всяко от лицата е площта, която следва да осигурява възможност те да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т. н. Следва при това положение да се има предвид и че разполагаемото свободно жилищно пространство в помещенията, в които е бил настаняван ищецът, съдът преценя, без да приспада заетото от мебели пространство, предвид липсата на предоставени от ответника конкретни данни относно наличието и разположението им в стаите и точният им брой. Нещо повече, нито един от свидетелите не е посочил в показанията си обстоятелства, които да навеждат на извод за това, че поради площта в помещението по настаняването им, не е била осигурена възможност те да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди, сред които са обличане, спане, четене на книги. Не посочват да са били препятствани чисто физически и поради наличие на много лишени от свобода. По отношение на следващото твърдение на ищеца, а именно, че е непушач, а е държан в килия с пушачи по време на престоя му в Затвора - Пловдив, е необходимо да се посочи, че разпоредбата на чл. 21, ал. 4 от ППЗИНЗС предписва, че във всяка затворническа група следва да се обособяват спални помещения за настаняване на непушачи. Събраните в настоящото производство доказателства обосновават извод, че администрацията на затвора Пловдив е проявила незаконосъобразно бездействие, вследствие на което ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия, при престоя му в стая „ОП -2“ на приемно отделение и спално помещение № 59 в затвора, в което се е пушело, в нарушение на забраната за пушене, същото се констатира и през периода в който е бил устроен на работа. Настаняването на непушач, в помещение с пушачи, в което се пуши, независимо от наличието на прозорци за проветряване, съдът намира, че води до сериозни неудобства за ищеца, надхвърлящи неизбежното ниво на страдание, присъщо на изпълнението на наказанието лишаване от свобода. В тази връзка и при съобразяване с презумпцията по чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС са налице предпоставките за ангажирането на имуществената отговорност на ответника при наличието на доказателства за неизпълнението на административните задължения, възложени на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията". Презумираните неимуществени вреди настоящата инстанция свързва с установеното бездействие от ответника за изпълнението на задълженията му по осигуряване на спазването на забраната за пушене в спалното помещение. Администрацията на затвора е длъжна да осигури спазване на забраната за тютюнопушене в закритите обществени места в затвора, което задължение гласните доказателствата по делото установяват, че не е изпълнила. Що се отнася до оплакванията относно неосигуряването на неприкосновеност при провеждането на срещи с неговия защитник по време на престоя му в Ареста - Пловдив, съдът намира, че същите са основателни и се доказаха в хода на съдебното производство. Конституционно регламентирано е правото на адвокатска защита на задържаното лице или на привлечения като обвиняем. Съгласно чл. 30, ал. 5 от Конституцията всеки има право да се среща насаме с лицето, което го защитава. Тайната на неговите съобщения е неприкосновена. Това конституционно право е защитено с разпоредбата на чл. 254, ал. 3 от ЗИНЗС, според която срещите на обвиняемите и подсъдимите с адвокати, защитници и повереници се извършват насаме. Те могат да бъдат наблюдавани, но разговорите им не могат да бъдат слушани и записвани. Според чл. 74, ал. 4 от ППЗИНЗС, приложима на основание чл. 281 от правилника, разговорите по време на срещите между лишените от свобода и техните защитници или повереници не могат да бъдат слушани или записвани. Това ще рече, че защитата на кореспонденцията, разговорите и срещите между задържан и адвокат е особено силна, с оглед принципа за професионална привилегированост и изключва всякакъв вид слушане и записване от други лица. От показанията на С. Д. – майка на ищеца, в качеството и на негов защитник, по ДП 424/2023 г. се установява, че в арест в [населено място] по време на провеждане свиждания през цялото време на престой на ищеца, лице от надзорно-охранителния състав стои в непосредствена близост с цел да наблюдава задържания. Присъствието на охранително-надзорния състав по време на срещите на задържаното лице с неговия адвокат, съдът намира за нарушаващо гарантираната от върховния закон тайна на разговорите между ищеца и неговия защитник, като по този начин не му е позволено да упражни правото си на неприкосновеност на тези разговори. В исковата молба и допълненията се излагат и твърдения, че претърпените неимуществени вреди са причинени и при конвоиране на ищеца (без посочена конкретика). Тази дейност обаче не се извършва от служители на ответника, поради което обсъждането на оплакванията е безпредметно, освен това по делото ищецът не ангажира доказателства за извършено конвоиране (вкл. свидетелите не дават показания в тази насока), поради което в тази част твърденията са и недоказани. Що се отнася и до двата искови периода следва да се посочи следното: Като недоказани следва да се приемат твърденията, че и в двата искови периода не му е осигурена светлина и вентилация в помещенията, в които е бил настанен. Установява се от приетите по делото доказателства, че всички помещения по настаняването на ищеца са разполагали с отваряеми прозорци с възможност за проветрение и достатъчно дневна светлина. Не се установява и твърдяното нарушение на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, тъй като във всички помещения на както в затвора, така и в ареста, в т. ч. и тези, в които е пребивавал Д., е осигурен достъп до санитарен възел и течаща студена вода. А по отношение наличието на топла течаща вода, от приложените от ответника становища се установява, че на л. св. е осигурен достъп до такава, съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода, освен това, за част от пребиваването си в затвора се установява, че ищецът е бил работещ, а като такъв е имал достъп до баня всеки работен ден. Като недоказани следва да се приемат и твърденията за претърпени вреди от наличието на хлебарки, дървеници и гризачи, тъй като от страна на затворническата администрация са представени конкретни данни за извършвани периодично дезинфекция и дератизация, които се установи, че касаят целия период на престой на лицето в ареста и затвора. Отделно от това, от страна на ищеца не се твърди, а и липсват ангажирани доказателства да е подавал оплаквания за хигиената в помещенията в които е пребивавал в т. ч. и за наличието на инсекти и гризачи. И тук, от твърденията на ищеца и разпитаните свидетели, е възможно да се приеме, че помещенията, в които е пребивавал Д., са с лоши хигиенни условия, но тук е мястото да се посочи, че хигиената в спалните помещения и намиращите се в тях санитарни помещения изцяло зависи от настанените л. св. При така установеното няма как отговорността на ответника да бъде ангажирана за лошите хигиенни условия в спалните помещения, в които е бил настанен ищецът, в т. ч. и за евентуалното наличие на влага и мухъл, доколкото решение на самите л. св. е да сушат дрехите си в спалните помещения, а и няма данни ищецът да е подавал оплаквания за наличието на мухъл в килиите. Относно твърденията за лошо качество на питейната вода в затвора, което макар, че остана недоказано, за пълнота е необходимо да се посочи, че доколкото качеството на питейната вода следва да бъде осигурено от нейния доставчик, а именно - "Водоснабдяване е канализация" ЕООД [населено място] (на интернет страницата на дружеството-доставчик – на адрес Качество на водата (vik. bg), изрично е посочено, че "Към "Водоснабдяване и Канализация" ЕООД Пловдив е изграден Лабораторен Изпитвателен Комплекс състоящ се от две направления направление "Питейни води" и направление "Отпадъчни води", като "Лабораторен Изпитвателен Комплекс е акредитиран от ИА "БСА" съгласно БДС EN ISO/IEC 17025: 2018: - да извършва изпитване на: Питейни води. Подземни води. Повърхностни води. Отпадъчни води. Утайки; - да извършва вземане на проби/извадки/ от: Питейни води. Отпадъчни води. "), т. е. не зависи от действия или бездействия на затворническата администрация, то няма как да бъде ангажирана отговорността на ответника в тази насока На следващо място следва да се посочи, че в Глава Девета, Десета и Единадесета от ЗИНЗС са уредени съответно правата и задълженията на лишените от свобода, медицинското обслужване, правото на упражняване на свободата на вероизповедание, доразвити в ППЗИНЗС. Разпоредбите на чл. 166 и чл. 167 от ЗИНЗС във вр. с чл. 155 от ППЗИНЗС регламентират правото на удовлетворяване на религиозните потребности на осъдените лица чрез срещи и беседи с представителите на различните религии и достъпа на духовни лица от религиозните общности, регистрирани в Република България с лишения от свобода. От представените писмени доказателства се установява, че през процесните периоди се осигурява достъп на духовни лица от различни религиозни общности(евангелистки, адвентиски, мюсюлмански, християнски) регистрирани в Република България и са провеждани регулярно религиозни посещения (групово и индивидуално) с лишените от свобода в двата изградени параклиса на територията на Затвора - Пловдив. По делото липсват данни относно изповядваната от Д. религия и неговото самоопределяние при постъпването му както в Ареста, така и в Затвора. Едва в съдебното производство от страна на ищеца е представено Свидетелство за Свето Кръщение, издадено от Българска Патриаршия, но не се доказват действия и/или бездействия в тази връзка, нито искания от страна на ищеца към администрацията в тази насока, поради което направените в този смисъл оплаквания са неоснователни. От събраните по делото доказателства не се установява противоправно бездействие или незаконосъобразни действия от страна на служители на ответника, чрез които да се е стигнало до лишаване на ищеца от възможността да удовлетворява религиозните си потребности. Липсват данни Д. да е уведомил затворническата администрация за желанието си да осъществи контакт с духовно лице и съответно такъв да му е бил отказан. Наред с това, в случай че лишеният от свобода е бил убеден, че изповядва убежденията на православната църква, логично би било да прояви упоритост и настойчивост, и нееднократно да е заявявал искане за среща и беседа с духовно лице от тази църква, но доказателства за подадени искания в тази насока не се представиха. Настоящият състав не констатира пропуски и неглижиране по отношение на медицинското обслужване на ищеца за посочените от него периоди. Осигуряването на доброто здравословно състояние на лицата, лишени от свобода, е израз и на общото изискване за хуманност при изпълнение на наказанието. Налице е разлика между дължимата административна дейност по материално-битово осигуряване, оборудване с медицинска техника, снабдяването с лекарства и др. и медицинската такава - профилактична, диагностична и лечебна, като качеството на последната следва да се основава на медицинските стандарти и добрата медицинска практика. Ефикасността, резултатността и правилността на оказаната в местата за лишаване от свобода медицинска помощ от гледна точка на утвърдените медицински стандарти (чл. 80 от Закона за здравето във вр. с чл. 6, ал. 1 от Закона за лечебните заведения) и дали същата отговаря на изискванията за достатъчност и качество (чл. 81, ал. 2, т. 1 от Закона за здравето), не могат да бъдат контролирани от затворническата администрация тъй като не се касае за административна дейност, а за медицинска такава, контрол върху която се осъществява от контролните органи, посочени в Закона за лечебните заведения, Закона за здравето и Закона за здравното осигуряване (арг. чл. 6, ал. 6). Като се има предвид изложеното дотук във връзка с тежестта на доказване, всички останали оплаквания – пренаселеност в обособените места на открито; липса на еднократни прибори; конвоиращите автомобили не отговарят на изискванията за безопасност; неосигуряване на телефон и карта за лавка в първите дни на задържане в ареста; психически тормоз от друг лишен от свобода; получаване на психическо разстройство, вследствие на страх, стрес и шок от условията; извършване на обиск в килията в негово отсъствие и унищожаване на лични вещи от една страна са оборени от представените доказателства от страна на затворническата администрация, или същите не сочат пряко на нарушения по чл.3 от ЗИНЗС, или за същите ищецът не е поискал събиране на други доказателства, освен разпита на посочените лично заинтересовани свидетели поради което сочените претенции съдът намира неоснователни, тъй като не се установява да са налице бездействия на администрацията във връзка с така направените оплаквания. При този анализ съдът приема, че претенцията за периода от 10.10.2023 г. - 31.05.2024 г. за условията в Ареста – [населено място], е частично основателна и ищецът е претърпял неимуществени вреди за целия престой в Ареста - Пловдив, които са резултат от нарушаване на общата забрана за нечовешко и унизително отношение. Несъмнено гарантираната от върховния закон тайна на разговорите между ищеца и неговия защитник, като не му е позволено да упражни правото си на неприкосновеност на тези разговори, е от естество да причини емоционален стрес, безпокойство, чувство на унижение и безизходица – неимуществени вреди, подлежащи на обезщетение. Частично основателна и е и претенцията за периода от 31.05.2024 г. до 02.10.2025 г. в за условията в Затвора – [населено място], тъй като се установи наличието на нарушение на чл. 3, вр. чл. 43, ал. 4 ЗИНЗС, изразяващо се в неосигуряване на минимална жилищна площ за период от 55 дни, както и че като непушач е държан в килии с пушачи по време на целия престой в Затвора – Пловдив. Законодателят приема, че поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на МНО „задържане под стража“ и наказанието "лишаване от свобода" уронва човешкото достойнство или поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност. Налице е причинна връзка между бездействието на администрацията да изпълни вменените и задължения и неимуществените вреди. Поставянето на ищеца в неблагоприятни условия само по себе си представлява третиране, способно да породи у него емоционално и морално страдание, стрес и безпокойство. При наличие на нарушение на някоя от посочените в чл. 3 ЗИНЗС хипотези, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното – чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС. Посочените обстоятелства, са достатъчни, за да се приеме, че в посочените по-горе два периода, администрацията е поставила изтърпяващия наказание Д. в неблагоприятни условия по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС и чл. 3 от ЕКЗПЧОС. Съгласно чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), приложим по препращане от § 1 ЗР на ЗОДОВ, обезщетението за неимуществени вреди се присъжда от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и овъзмездяването. Всъщност, размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди, се определя при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериални блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на увреденото лице. Отчитайки посочените по-горе обстоятелства, периодът на увреждането, характерът и интензитета на породените страдания и негативни преживявания, на ищеца следва да се присъдят обезщетения по справедливост, именно в размер на: 1034, 14 лв. за периода от 10.10.2023 г. до 31.05.2024 г., или общо 234 дни, за престоя му Ареста Пловдив, който най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените от Д. неимуществени вреди, като искът до пълния му размер от 10 000 лв. ще следва да бъде отхвърлен; 977 лв. за периода от 31.05.2024 г. до 02.10.2025 г., или общо 125 дни, за престоя му в Затвора Пловдив, който най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените от Д. неимуществени вреди, като искът до пълния му размер от 15 000 лв. ще следва да бъде отхвърлен. По отношение претенциите за присъждане на лихви от началната дата на увреждането /по първия иск от 10.10.2023 г., съответно по втория от 31.05.2024 г./ до окончателното изплащане на обезщетението, съдът намира следното: в конкретния случай се твърдят и доказват незаконни фактически действия и бездействия на затворническата администрация през два различни периода, между които е било налице преустановяване на незаконните фактическите действия и бездействия. Предвид това и като съобрази т.4 от тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т.гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК, съдът намира, че на ищеца следва да бъде присъдена законна лихва върху сумата на присъденото обезщетение по всеки от двата иска, считано от датата на преустановяване на доказаните по делото незаконни фактическите действия и бездействия на затворническата администрация. При този изход на делото на ищеца се дължат и разноски в размер на заплатената ДТ от 10 лв. Искането за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗА е неоснователно, тъй като по делото е представено единствено пълномощно за процесуално представителство. Мотивиран от горното, съдът