Решение № 150 от 8.7.2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 205/2024 г.

Производството е по депозиранa въззивнa жалба от Прокуратурата на РБ против Решение № 159/ 19.03.2024 г. по гр.д. № 879/ 2023 г. по описа на ВТОС, с което тя е осъдена да заплати на С. Х. Р. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 75 000 лв. и обезщетение в размер на 3 650 лв. за имуществени вреди, причинени му от незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление, за което е налице влязла в сила на 25.01.2023 г. присъда по НОХД № 591/ 2023 г., ведно със законната лихва от 25.01.2023 г. до окончателното изплащане. Жалбоподателят счита присъденото обезщетение за неимуществени вреди за силно завишено и несъответстващо на критериите за справедливост съгласно чл.52 ЗЗД. Изразява несъгласие с приетото от съда, че Р. е започнал да търпи неимуществени вреди от 18.05.2017 г., когато бил извършен обиск в дома му и бил задържан за срок от 24 часа, защото законодателят предвиждал държавата да отговаря от момента на обвинение на лицето в извършване на престъпление, а това било сторено при привличането на ищеца като обвиняем на 31.07.2019 г. За времето от 18.05.2017 г. до 31.07.2019 г. вреди се претендирали неоснователно, още повече че мярката задържане за срок от 24 часа се налагала от органите на МВР по тяхна преценка и не била свързана с качеството на ищеца на обвиняем. Неправилен бил изводът на съда, че отстраняването на ищеца от длъжност и последващото му уволнение са пряка последица от воденото срещу него разследване, защото от заповедите на директора на ОД на МВР било видно, че той е наказан и за допуснато конкретно дисциплинарно нарушение, при което търпените от него негативни емоции се дължали паралелно на дисциплинарното и на наказателното производства. При определяне размера на обезщетението съдът не следвало да взема предвид медийните публикации, отговорността за които не можела да се вмени на Прокуратурата, тъй като тя нито ги била инициирала, нито са основани на нейни изявления. За размера на обезщетението следвало да се съобрази, че наказателното производство протекло в разумен срок, че спрямо ищеца не била вземана мярка за неотклонение и той бил оправдан още на първа инстанция, както и икономическата обстановка в страната и съдебната практика по сходни казуси. По отношение на присъденото обезщетение за имуществени вреди счита, че заплатеното адвокатско възнаграждение е било прекомерно с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото и разумния и обичаен размер на същото. Моли решението да бъде изменено, като бъдат намалени присъдените на ищеца обезщетения. В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от С. Х. Р. със становище за нейната неоснователност. Съдът правилно определил размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като съобразил всички относими обстоятелства и всички негативни последици, които претърпял в пряка причинна връзка с незаконните обвинения срещу него. Съдът правилно приел, че е започнал да търпи вреди от 18.05.2017 г., който извод съответствал на практиката на ЕКПЧ, че терминът „наказателно обвинение“ има материалноправно, а не формално значение и такова обвинение представлява официалното уведомление от компетентен орган за извършено престъпление и всеки друг акт, от който се подразбира такова твърдение. Правилно съдът взел предвид и мярката задържане за срок от 24 часа, която била наложена от органите на МВР, но във връзка с образуваното и водено наказателно производство, като в заповедта за налагането й били посочени конкретни извършени престъпления. Правилен бил изводът на съда, че отстраняването на ищеца от длъжност и последващото му уволнение са пряка последица от воденото срещу него разследване. По решението по иска за имуществени вреди оплакването на жалбоподателя било неоснователно, като за уважаване на претенцията съдът ценил всички относими обстоятелства. Моли решението да бъде потвърдено. Процесуалният представител претендира присъждането на разноски на основание чл.38 ал.2 ЗАдв. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем, не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост. Съдът, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото, в рамките на въведените оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира следното: Първоинстанционният съд е изяснил детайлно и правилно фактическата обстановка по делото при съобразяване на събраните в хода на производството писмени и гласни доказателства и страните не правят оплаквания срещу формирания от него извод за осъществяване на елементите от фактическия състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, обуславящ ангажирането на отговорността на Прокуратурата като субституент на Държавата за причинените на ищеца вреди. Р. е бил привлечен като обвиняем и му е било повдигнато обвинение в извършване на две престъпления, за които впоследствие е признат за невине н и оправдан. Правопораждащият вземането за обезвреда факт е влизането в сила на постановена спрямо него оправдателна присъда, която дава на повдигнатото му и поддържано в рамките на наказателното производство обвинение характеристика на „незаконно“. Държавата дължи репариране на всички неимуществени и имуществени вреди, настъпили за оправданото лице като пряка последица от незаконното обвинение. Спорът пред настоящата инстанция е сведен до справедливия размер на дължимото обезщетение с оглед претърпените от пострадалия неимуществени вреди и относно размера на имуществените вреди. По иска за неимуществени вреди: Неимуществените вреди обхващат всички, намиращи се в причинно-следствена връзка с конкретен факт, физически и психически увреждания на пострадалия, претърпяните от него в определен период от време болки, страдания и социален дискомфорт, които в своята съвкупност формират цялостните му негативни емоционални изживявания. Трайна е практиката на ВКС, че при преценката на вредите съдът не е ограничен от формалните доказателства за наличието им, защото настъпването на редица вреди е закономерна последица от упражнената наказателна репресия и те са нормално присъщи в подобни случаи. Нормално е да се приеме, че привличането на едно лице към наказателна отговорност и поддържането на обвинение по отношение на него е такова събитие, което по естеството си създава сериозен психически дискомфорт и поставя лицето в състояние на стрес за целия период от започване на разследването и повдигане на обвинението до влизане в сила на оправдателната присъда. Поради това пострадалият не следва да доказва негативните си изживявания на страх и притеснения от неоснователно осъждане и търпене на наказание, чувството за несигурност, неудобство, унижение, засегнатите самооценка, чест и достойнство, чувствителност към негативното отношението на обществото. Само при твърдени вреди, различни от обичайно присъщите, настъпили в резултат на специфични за случая обстоятелства, ищецът е длъжен да ги докаже, за да бъдат съобразени от съда при преценка на обема и интензитета на вредите и съответно – размера на дължимото обезщетение. В настоящия казус ищецът сочи основно неимуществени вреди, които са обичайните за житейската ситуация, в която е попаднал, но също така се позовава и на специфични вреди: накърняване на правото му на личен живот чрез използване на СРС спрямо него в продължение на няколко месеца; задържането му от органите на полицията и направената му криминалистическа регистрация; уронване на доброто му име в професионалната му среда и пред обществото чрез разгласяване на случая със средствата за масово осведомяване при съобразяване на заеманата от него длъжност – служител на полицията; уволнението му от работа във връзка с воденото разследване и накърняване вследствие на това на възможността му да издържа себе си и децата си и влошаване на отношенията с бившата му съпруга и с настоящата му съжителка; влошаване на здравословното му състояние чрез повишаване на кръвното, наложило консултация с лекар и прием на медикаменти. При определяне размера на дължимото обезщетение в съответствие с чл.52 ЗЗД съдът взе предвид следните обстоятелства: Ищецът е неосъждано съгласно чл.86 НК лице, на което са повдигнати обвинения в извършването на две престъпления: по чл.234, ал.1, пр.2 във връзка с чл.26 ал.1 и чл. 20 ал.4 НК – за държане при условията на продължавано престъпление, като помагач в съучастие с майка си, на акцизни стоки без български акцизен бандерол – 194 бутилки с вместимост 1, 9 л, пълни с етилов алкохол и 32 кутии цигари, и по чл.339, ал.1, пр. 2 НК – за държане на боеприпаси – 25 бр. патрони, годни за стрелба, без да има за това надлежно разрешение съгласно чл.53 ал.3 ЗОБВВПИ. Тези две престъпления са тежки по смисъла на чл.93, ал.7 НК, като за първото е предвидено наказание от 1 г. до 6 г. лишаване от свобода и лишаване от права, а за второто – от 2 г. до 8 г. лишаване от свобода. Същественото в случая е, че ищецът е служител на полицията и безспорно обществото приема за изключително укоримо и недопустимо, извършването на противоправни действия от органите, на които са възложени функции за борба с престъпността и опазване на обществения ред, т.е. към професията на ищеца има завишени изисквания за почтеност и съблюдаване на закона. По тази причина съдът, в съответствие и с трайната съдебна практика, приема, че обвинение в извършването на престъпление засяга в по-сериозна степен и с по-висок интензитет нематериалната сфера на лицето, заемащо такова обществено положение. Наказателното производство срещу ищеца в двете му фази е продължило близо 5 г. и половина – от 18.05.2017 г., когато за първи път е въвлечен в разследването чрез извършване на претърсване и изземване в дома му и в стопанисвания от родителите му магазин и е задържан за 24 часа до 25.01.2023 г., когато е влязла в сила оправдателната присъда спрямо него. Неоснователно Прокуратурата счита, че началният момент, от който ищецът е започнал да търпи вреди е привличането му като обвиняем на 31.07.2019 г. Практиката на ЕСПЧ по чл.6 § 1 от ЕКПЧОС приема, че едно лице е обект на наказателно обвинение не само в случаите, когато бъде арестувано за извършено престъпление или уведомено, че е обвинено в извършването на такова, но и когато компетентните разследващи органи събират доказателства за установяване на вината му. В случая това е станало именно на 18.05.2017 г., а на 31.07.2019 г. разследването вече е било приключило, което и е обосновало привличането на ищеца като обвиняем. Наказателното производство в досъдебната фаза се е развило с множество процесуални действия по разследването, но само малка част са свързани с участието на ищеца, а съдебната фаза го е ангажирала с участие в 7 съдебни заседания пред РС и в едно пред ВТОС. На ищеца е определена най-леката мярка за неотклонение „подписка“, която не е ограничила правата му, като той не е твърдял допълнителни неудобства вследствие на същата и не е претендирал обезщетение за вреди от това. Същевременно съдът съобрази, че ищецът е бил задържан на основание чл.72, ал.1, т.1 ЗМВР за срок от 24 часа в помещение за временно задържане на РУ – Горна Оряховица, което вън от всяко съмнение го е засегнало крайно негативно с оглед общественото му положение и обстоятелството, че хората попадат на това място в резултат на изпълнение на служебните му задължения. Доводът на Прокуратурата, че тя не следва да носи отговорност за това задържане, което е направено по реда на ЗМВР по преценка на органите на полицията, не може да бъде споделен. В случая не се касае до същинска административна дейност на полицията, а до правозащитна дейност във връзка с разкриване и събиране на доказателства за извършени престъпления по чл.234, ал.1 НК и чл.339 НК при предприето вече наказателно преследване – образувано ДП № 11/ 2017 г. по описа на ОСО в ОП – Велико Търново именно за тези две престъпления. Видно е, че задържането е пряко свързано с това досъдебно производство и поради обстоятелството, че е извършено в деня, в който са проведени претърсванията и изземванията в дома на Р. и магазина на родителите му като част от действията по разследване по ДП № 11/2017 г. В конкретния казус следва да се държи сметка, че още на първа инстанция ищецът е бил оправдан с Присъда № 13/14.03.2022 г. Впоследствие оправдателната присъда е потвърдена и от въззивния съд, което, житейски логично, не може да не се отрази позитивно на цялостното емоционално състояние на ищеца и увереността му, че не е извършил деянията, за които е обвинен. При определяне размера на обезщетението съдът отчете, че ищецът е разследван от свои колеги, че в резултат на използвани СРС личният му живот е станал тяхно достояние, че му е направена криминалистическа регистрация. По делото са доказани обичайно презюмираните вреди от психично естество – стрес, безсъние, притеснения от изхода на процеса, липсата на финансова стабилност, напрежение, изнервеност, отчаяние, нежелание за общуване и ограничаване на контактите до най-близките му, но не са ангажирани убедителни доказателства, които да формират извод, че той се е сринал психически и психическото му състояние да е било „сериозно разклатено“, както е приел ВТОС. Съдът съобразява, че ищецът е млад човек – на 36 г. към датата на привличането му като обвиняем, чиято професия изисква да има стабилна психическа устойчивост и добра адаптивност към стрес. По делото не бяха доказани и твърденията на ищеца за възникнали здравословни проблеми вследствие на воденото срещу него производство и конкретно повишаване на кръвното му налягане и провеждане във връзка с това медикаментозно лечение. Свидетелите сочат, че няколко пъти стигал до „Бърза помощ“, че пиел хапчета, но липсват медицински документи, позволяващи да се направи констатация за връзка на здравословните му проблеми с наказателното производство. Св. В. Р. е посочил, че в началото на 2018 г. ищецът получил бъбречна криза, което очевидно дори за лице без медицинско образования не се намира в причинна връзка с водения процес. Безспорно е установено, че със Заповед № 2149/ 28.07.2017 г. на Директора на ОД на МВР – Велико Търново Р. е временно отстранен от длъжност. Впоследствие тази заповед е отменена от ВАС, но докато е било висящо административното производство със Заповед № 366з-3256/ 28.11.2017 г. на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. Заповедта за уволнение е отменена с решение на АС – Велико Търново, оставено в сила с Решение № 12187/10.09.2019 г. на ВАС. Така ищецът е бил лишен от възможността да полага труд по служебното си правоотношение за период от 2 г. и 2 м., което му е създало изключително големи проблеми и затруднения, доколкото не е можел да разчита на лични доходи за осигуряване на издръжката си и тази на децата си. Следва обаче да се вземе предвид, че макар наложеното дисциплинарно наказание да е свързано с воденото ДП № 11/2017 г. и установените в рамките на разследването по него обстоятелства, на ищеца е вменено и друго сериозно нарушение на служебните задължения – използване на служебното му положение за облага на трето лице – предприети действия по осуетяване реализирането на административно- наказателна отговорност. По отношение на това нарушение в мотивите на решението, отменящо заповедта за уволнение, АС – Велико Търново е приел, че то действително е допуснато, но поради многобройни и съществени нарушения на процесуални правила по налагане на дисциплинарното наказание, заповедта се явява незаконосъобразна в цялост и следва да бъде отменена. Съдът приема за безспорно установено, че в обществото е било формирано негативно мнение за личността на Р. вследствие на медийните публикации, отразили случая със заявления, че престъпността в гр.Елена била пробита при специализирана полицейска операция и посочване, че извършителят е полицаят С. Р., което е направило ищеца ясно разпознаваем в малкия град. Логично е и се потвърждава и от гласните доказателства, че в града много се говорело, имало много слухове, че криминалния контингент, познат на полицията, злорадствал и се подигравал. Нормално присъщо е в тази ситуация ищецът да изпитва срам и унижение, да чувства достойнството си накърнено, като предвид общественото му положение на полицай компрометирането на доброто му име особено тежко рефлектира върху емоционалната му, психическа и социална сфера. Същевременно следва да се има предвид, че хората, които са го познавали – св. В. Р., св. П. В., св. К. – не са били повлияни от медийната разгласа и слуховете, а са продължили да считат за невинен. При определяне размера на обезщетението съдът съобрази, че засягането на авторитета на ищеца в обществото няма трайни последици и доверието в него е възстановено, което е видно от писмо – „похвала“ от 26.09.2023 г. до министъра на вътрешните работи от жител на с. Костел, който изразява благодарност към ищеца за това, че единствен от всички служители на МВР, към които са отнасяни оплаквания, е разрешил дългогодишен проблем, свързан с нарушение на обществения ред в селото. За разлика от засягането на обществения имидж съдът намира за недоказано, че вследствие незаконното обвинение е бил накърнен и професионалният авторитет на ищеца сред колегите му. Престъплението по чл.234, ал.1, пр.2 НК, за извършването на което е обвинен, не е в областта, в която е неговата професионална реализация, за да рефлектира пряко върху професионалния му облик, а по отношение на престъплението по чл.339, ал.1, пр. 2 НК, следва да се вземе предвид, че с оглед качеството му на полицейски служител той, както и колегите му, законно носят и ползват огнестрелно оръжие и разполагат с боеприпаси, предназначени за последното. Освен това, от мотивите на оправдателната присъда става ясно, че както ищецът, така и колегите му са получавали патрони във връзка със службата си без те да са им зачислени по надлежния ред, като в РУ – Елена е липсвала изискуемата се отчетност, при което няма основание да се приеме, че колегите на ищеца са го считали за виновен и са го укорявали и „заобикаляли“ по твърдения на св. Р. К., след като са се намирали в сходна ситуация. Показанията на св. К. – колега на ищеца, работил с него от момента на постъпването му в МВР през 2008 г., потвърждават извода на съда, че авторитетът на ищеца сред колегите му не е пострадал от повдигнатите му обвинения. Той обяснява, че дисциплинарната комисия, на която възложили извършването на проверка по материали на прокуратурата и чийто член той бил, заела становище за липсата на факти за извършени от ищеца дисциплинарни нарушения и началникът им също излязъл с предложение да не се уволнява ищецът. Дори и това да не се тълкува като акт на подкрепа, то ясно сочи, че колегите и прекият началник на ищеца са продължили да гледат на него като на съвестен, отговорен и несправедливо обвинен служител. Установено е, че още преди приключване на наказателното производство и независимо от него ищецът е бил обект на похвали и поощрения, които затвърждават неговия добър имидж – на 21.04.2022 г. началникът на РУ – Елена е направил предложение за награждаването му за постигнати високи резултати и съществен принос при изпълнение на служебните задължения и с последваща Заповед № 366з- 1762/ 27.04.2022 г. ищецът е награден от директора на ОД на МВР – Велико Търново с писмена похвала заради съществен принос за изпълнението на конкретна професионална задача. Безспорно е, че наказателното производство не се е отразило негативно на неговата професионална реализация /извън уволнението, което бе коментирано по-горе/. Съдът намира за недоказано твърдението на ищеца, че воденото наказателно производство е рефлектирало върху отношенията му с бившата му съпруга, която започнала да ограничава контактите му с децата. Събраните гласни доказателства опровергават наличието на причинно-следствена връзка между наказателното производство и сложилите се отношения между ищеца и неговата съпруга. Двамата са разведени, считано от 09.12.2015 г. съгласно приложеното по делото решение на РС – Елена, и видно от същото, родителските права спрямо по-големия им син са предоставени на бащата, а спрямо по-малкия син – на майката, като на ищеца е определен режим на лични отношения с него един уикенд месечно в присъствието на майката. Св. Н. К. сочи, че към момента, когато е започнало разследването спрямо ищеца, той вече е бил в труден период в лично отношение, защото не се разбирал с бившата си съпруга. Това се потвърждава и от обстоятелството, че подслушването на телефона на ищеца като СРС предхожда образуването на досъдебното производство, а твърденията са, че при подслушването обтегнатите им отношения да са станали достояние на колегите му, които започнали да му дават съвети. Св. В. дава показания, че в този период са започнали проблемите с бившата му съпруга относно режима на лични отношения с по-малкия му син – на 2 г. към датата на образуване на досъдебното производство. Св. Р. К. излага, че отношенията им се влошили, защото той нямал пари, за да дава на децата си и тя престанала да му дава детето им, но св. В. твърди, че той е имал средства, защото родителите му, брат му и съжителката му му помагали финансово, а освен това размерът на дължимата издръжка при приспадане на издръжката, която е дължима от бившата му съпруга за големия им син, не е висока – 100 лв. Съдът счита, че не се доказа, а и липсва логична причина, бившата съпруга на ищеца да препятства контактите му с детето поради воденото срещу него разследване. От една страна, контактите поначало са силно ограничени по силата на установения със съдебното решение за развод режим, а от друга, престъпленията, за които на ищеца е повдигнато обвинение, не са такива, че да го характеризират като личност с висока обществена опасност и да създават съмнения във възпитателните му качества като родител и опасения за възможностите му да упражнява родителски права спрямо тях. Още повече, че на ищеца са предоставени родителските права спрямо другото им дете. Логически по-вероятно изглежда проблемите по изпълнение на режима на лични отношения да са обусловени от ниската възраст на детето и установената връзка на ищеца с друга жена – настоящата му съжителка, от която в средата на 2019 г. има родено друго дете. За възникнали недоразумения и проблеми между ищеца и последната, в каквато насока има твърдения в исковата молба, не са ангажирани доказателства, за да се прецени дали те се намират в причинна връзка с водения наказателен процес. Трайната практика на ВКС приема, че като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служат и икономическите условия и стандартът на живот към датата на увреждането /влизане в сила на оправдателната присъда 25.01.2023 г./, защото размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия, а само справедливо да го възмезди за причинените вреди. Ориентир за ценовата конюнктура в страната са минималната работна заплата от 01.01.2023 г. 780 лв., средната работна заплата в страната през четвъртото тримесечие на 2022 г. около 1800 лв. и годишният общ доход средно на лице от домакинство 9 008 лв. по данни на НСИ. Като съобрази всички така изложени обстоятелства, относими към преценката за справедливия размер на дължимото обезщетение, ВТАС намира за основателни оплакванията на Прокуратурата, че присъденото от ВТОС обезщетение е силно завишено и не съответства на действителния обем и интензивност на претърпените от ищеца в резултат на незаконното обвинение неимуществени вреди, на съдебната практика по сходни казуси с пострадали от незаконно обвинение полицейски служители, както и на икономическата обстановка в страната към датата на деликта. При отчитане на релевантни факти, установени по делото, съдът счита, че на ищеца следва да бъде определено обезщетение в размер на 20 000 лв. Решението на ВТОС следва да бъде отменено в частта, с която на Р. е присъдено обезщетение над този размер до 75 000 лв. и исковата му претенция в тази й част следва да бъде отхвърлена като неоснователна. По иска за имуществени вреди: Жалбоподателят излага оплаквания, че направените от ищеца Р. разходи за адвокатско възнаграждение във връзка с воденото срещу него наказателно производство са прекомерни съобразно действителната правна и фактическа сложност на наказателното дело и надвишават съществено разумния и обичаен размер. Възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение обаче Прокуратурата не е заявила своевременно в срока за отговор на исковата молба, а го въвежда едва с въззивната си жалба. В отговора на исковата молба тя се е позовала само на липсата на доказателства за обема на извършените с участието на упълномощен адвокат процесуални действия, като в съдебно заседание е посочено допълнително, че липсват доказателства вписаните в договорите суми да са платени. От тези изявления не може да се извлече възражение за прекомерност и неправилно първоинстанционният съд е изложил съображения за неоснователност на възражение за прекомерност на заплатените адвокатски възнаграждения, каквото по делото не е било направено. Налице са доказателства за направените от ищеца разходи в пряка причинно-следствена връзка с водения срещу него наказателен процес – представените договори за правна защита служат за разписка за заплащането на договорените в тях възнаграждения, за които е посочено, че са заплатени в брой. Направените разходи съставляват имуществена вреда на Р. – претърпяна загуба и тя следва да бъде обезщетена. Въззивната жалба по иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, като решението на ВТОС в тази му част следва да бъде потвърдено. По разноските: При този изход на спора пред въззвния съд следва да бъде отменено частично решението на ВТОС в частта за разноските, присъдени на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. на процесуалния представител на ищеца адв. В. К. от ВТАК. Размерът на определеното от първоинстанционния съд възнаграждение – 5 800 лв. – не е разграничен на възнаграждение по иска за неимуществени вреди и възнаграждение по иска за имуществени вреди, но съпоставяйки материалния интерес по двата иска и правната им и фактическа сложност, съдът приема, че по иска за имуществени вреди възнаграждението е 800 лв., а по иска за неимуществени вреди – 10 000 лв., като съразмерно на уважената част от иска е присъдена половината – 5 000 лв. Възнаграждението по иска за неимуществени вреди следва да бъде редуцирано до 1 335 лв. съразмерно на уважената част от иска или заедно с възнаграждението за иска за неимуществени вреди на адв. К. е дължимо адвокатско възнаграждение за осъществената процесуална защита на ищеца Р. пред ВТОС в размер на 2 135 лв. Решението в частта за разноските следва да бъде отменено за разликата над този размер до присъдената сума 5 800 лв. На адв. К. следва да се присъди възнаграждение и за защитата на Р. във въззивното производство, съразмерно на отхвърлената част от жалбата на Прокуратурата – 500 лв. по иска за имуществени вреди и 1000 лв. по иска за неимуществени вреди. Тези размери съдът определи, като взе предвид, че производството пред въззивния съд не се отличава с правна и фактическа сложност, като спорът е сведен единствено до справедливия размер на обезщетението, което се определя от съда по справедливост. Водим от горното, съдът