Решение № 85 от 7.1.2026 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 7256/2025 г.

Производството е по обективно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 от ЗЗП. 26, ал.2 от ЗЗД и по член 55 ал.1 от ЗЗД. Ищецът А. Г. А. ЕГН ••••••••••, с адрес: ••• с исковата си молба против „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК 206613478, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо Петков Казаиджията" №4, ет.6 Б, иска от съда: 1)Да бъде прогласен като изцяло нищожен договор за кредит № •••г. по смисъла на чл. 26 ЗЗД във вр. с чл. 10, чл. 11 и чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 124 ГПК; 2)Да бъде осъден ответника, да заплати на ищеца сумата по договор: № ••• г. - 287, 56 лв., получена без правно основание от страна на ответника, ведно със законна лихва, от датата на постъпване на ИМ в съда, до датата на окончателното плащане. Претендира разноски. Ищецът твърди, че сключил с ответника Договор № ••• на ••• г. и по него усвоил 1 000, 00 лв, като се задължил да върне: 1 102, 92 лв., със срок на заема: 24 седмици и размер на двуседмичната вноска: 91.91 лв., като в клаузата на чл. 3, ал. 4, от настоящия Договор било посочено, че съгласно: „Срок за плащане на погасителни вноски – съгласно погасителен план, който представлява неразделна част от този договор или съгласно погасителен план, посочен в чл. 12, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от страна на заемателя.” Твърди, че е налице е несъответствие между Индивидуален договор за заем № •••г., както и приложеният погасителен план, като видно от Погасителния план се предвиждало, че заемателят – А. Г. А., следвало да заплаща двуседмична вноска в размер на 134, 34 лв., което по своята правна същност представлява злоупотреба с право от страна на ответника – „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ АД, защото според клаузата на чл. 3, ал. 6 от настоящия договор, следвало да се върне като крайна сума в размер на 1 102, 92 лв., а според погасителните вноски в Погасителния план ищеца трябвало да заплати като крайна сума в размер на 1 612, 08 лв., от което следвало, че месечната вноска е по реда на клаузата на чл.12, ал. 4 от Договора за заем, която изцяло била незаконосъобразна и следвало да бъде обявена за нищожна по смисъла на чл. 26 от ЗЗД, като противоречива на закона и добрите нрави и водеща до неправомерното обогатяване на кредитора. Твърди, че действително погасените суми по договора били: 1287, 56 лв., (с оглед видимата недействителност на договора, може да се счете, че кредита е погасен дори над главница, с оглед неправомерните клаузи в договора в размер на 287, 56 лв), което се явявало неоснователно обогатяване за кредитора по чл. 55 от ЗЗД. Така бил нарушен принципът на добросъвестност и на основание чл. 26 ЗЗД клаузата била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Клаузата била уговорена и във вреда на потребителя и води до неравновесие в правата на страните, поради което е налице хипотезата на чл.143 ЗЗ Клаузата била нищожна и понеже се стигало до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР. Допълнителните разходи не били включени в ГПР с цел да се избегне ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК. Заблуждаването на потребителя относно действителната стойност на ГПР, внасяло неравноправие по смисъла на чл. 143 ЗЗП в отношенията между страните. Заемодателят нарушил вмененото му законово задължение по силата на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК да включи в ГПР всички необходими допускания във връзка с разходите на потребителя - заемополучател. Задължение на търговеца било добросъвестно да включи всички разходи съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК за потребителя при пресмятането на ГПР, като некоректното изпълнение на това задължение се приравнявало на липса на отразен ГПР в договора и е нарушение по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, влечащо след себе си като последица недействителността на договора за потребителски кредит съгласно чл. 22 ЗПК. Счита, че хипотезата на чл. 4, ал.1 от процесния Договор била изцяло недействителна, съгласно чл. 22 ЗПК, както и всички останали клаузи, а именно: „Когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т.7 – т.12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.” Ответникът „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК 206613478, заявява, че предявените искове са допустими и признава същите. От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното: С оглед на изложеното, съдът намира, че са налице условията на чл. 237 от ГПК и следва да постанови решение, с което предявения иск с правно основание чл. 55 ал.1 от ЗЗД, следва да бъде уважен. Предявеният иск е допустим, доколкото е предявен в надлежна форма при наличие на правен интерес от търсената с иска защита. Валидно е направеното признание на иска, представляващо по същество процесуално действие на ответника, с което същия се отказва от защита срещу иска, тъй като го счита за основателен, заявява, че правното твърдение на ищеца, заявено с иска, отговаря на действителното правно положение, т. е. претендираното от ищцовата страна право съществува, което от своя страна, води до съвпадение на правните твърдения на двете страни пред съда. Доколкото признанието на иска касае право, признато от нашия правен ред и не попада в хипотезите на чл. 237, ал. 3 ГПК, изключващи го, то съдът следва да го зачете, уважавайки на това основание предявената искова претенция. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца възниква правото на разноски. Съдът намира за неоснователно възражението на ответното дружество за недължимост на такива, тъй като не е дало повод за завеждане на делото. Съдът намира, че в процесния случай, не може да намери приложение разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като по делото се установи, че ответното дружество с поведението си е дало повод за завеждане на иска, макар да е признал изрично исковете за основателни. Тези предпоставки следва да са налице кумулативно, за да се приложи последицата на сочената разпоредба. Ответното дружество е станало причина за завеждане на делото, защото признанието, е след постъпване на исковата молба на 22.04.2025 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от 100, 00 лева за държавна такса. Водим от горното, съдът