РЕШЕНИЕ

№ 288

гр. София, 26.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-13, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Владимир Вълков при участието на секретаря Весела Хр. Станчева като разгледа докладваното от Владимир Вълков Търговско дело № 20231100900837 по описа за 2023 година Предмет на разглеждане е предявен иск при условията на чл. 694 от Търговския закон (ТЗ) да бъде установено съществуване на вземане по чл. 125 ал. 3 ТЗ.

Ищецът К. И. П., представляван от адв. Н. Г. от САК, твърди да има вземане срещу „Т.-5“ ЕООД, което дружество е в производство по несъстоятелност. Твърди вземането му да възлиза на 2 560 138, 40 лв. и да произтича от прекратено участие в дружеството, което смята да е възникнало през месец февруари 2020 г. – на 18.02.2020 г., когато било вписано изключването му. Застъпва се теза, че нормата на чл. 140 ТЗ придава конститутивен ефект на вписването досежно решението за освобождаването му като съдружник. Сочи и преди решението от 20.10.2016 г. да е искано вписване на изключването му, и въпреки това е проведено отново събрание, от което се извежда извод, че във вътрешните отношения дружеството е считано ищеца за съдружник. След взетото решение на 26.10.2016 г. внасянето на освободения дял изрично е обусловено от вписване на промените в търговския регистър, мотивиращо ищеца да смята, че другият съдружник е приел да се ръководи от чл. 140 ТЗ. Твърди се и другият съдружник а и управителят на „Т.-5“ ЕООД, да са се съобразявали с правата на ищеца до началото на 2020 г. Въпреки предходно вземаните решения за поемане дела на ищеца от другия съдружник, той бил внесен едва на 03.02.2020 г., а задължението било обусловено от вписване на промените в търговския регистър.

Ответникът „Т. 5“ ЕООД – в несъстоятелност, представляван от адв. В. Т. от САК, по същество оспорва предявения иск. Застъпва теза, че вземането на ищеца е възникнало преди откриване на производството по несъстоятелност и предвид преклудираната възможност да предяви вземането си, оспорва качеството кредитор на ищеца. Евентуално поддържа теза, че при съобразяване на твърдяния от ищеца момент на прекратяване на участието му в дружество, той не се явява кредитор на дружеството, а би получил ликвидационен дял от евентуално останало имущество след удовлетворяване на кредиторите на масата на несъстоятелността. Застъпва теза, че предявеният от ищеца иск за отмяна на решението за изключването му е отхвърлен с влязло в сила решение, което смята за установяващо прекратяване на членството още към от 20.10.2016 г. Приема към месец октомври 2016 г. да е възникнало и вземането за равностойността на дружествения му дял. Прави възражение и за погасяване на вземането поради изтекла давност.

Синдикът на „Т. 5“ ЕООД – в несъстоятелност, не изразява становище по предявения иск.

В съдебно заседание по съществото на спора процесуалният представител на ищеца – адв. Г., смята, че ответниците не оспорват правото на ищеца да получи ликвидационен дял, а във вътрешните отношения с останалия в дружеството съдружник е било ясно, че ищецът е бил съдружник до заличаване на участието му в Търговския регистър. Твърди това да е станало след откриване на производството по несъстоятелност, поради което поддържа иска при последен ред на удовлетворяване на вземането му. Претендира държавна такса и разноски за експертиза.

Процесуалният представител на ответника – адв. Т., оспорва иска с довод, че членственото правоотношение е прекратено с факта на взетото решение. Наведени са доводи и в писмени бележки.

Синдик М. сочи като единствена причина да не приеме предявеното от ищеца вземане давностния срок на погасяването. Навежда доводи в писмено становище.

Като обсъди въведените в процеса искания и възражения, преценени при условията на чл. 235 ГПК с оглед събраните по делото доказателства и процесуалното поведение на страните, намира за установено от фактическа страна съдът намира следното:

Страните не спорят, че на 20.10.2016 г. е взето решение на общото събрание на съдружниците в „Т.-5“ ООД за изключване на ищеца като съдружник в дружеството.

С Решение, № 1588 от 26.07.2018 г. по т.д. № 2992/17 по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-8 състав е открито производство по несъстоятелност по отношение на „Т.-5“ ООД. Решението е вписано в търговския регистър на 26.07.2018 г. Страните не спорят, а и от представената молба се налага извод, че ищецът е предявил неприетото в производството по несъстоятелност свое вземане на 16.11.2022 г. При тези обстоятелства от правна страна съдът намира следното:

Предявеното вземане почива на твърдение за прекратено участие в търговско дружество, от който факт нормата на чл. 125 ал. 3 ТЗ извежда правото на бившия съдружник да получи дял от имуществото на дружеството при предписан механизъм за неговото остойностяване. Страните не спорят, че ищецът е изключен, а единствено кога това е станало.

Прекратеното участие в дружество с ограничена отговорност поражда имуществени последици, но доколкото законът изрично придава значение на обобщените и анализирани счетоводни данни към края на месеца, настоящият състав приема, че едва към този момент възниква и вземането на бившия съдружник за равностойността на дружествения му дял – проявили са се всички обстоятелства, позволяващи остойностяването му.

Съгласно чл. 137 ал. 3 вр. ал. 1 т. 2 предл. второ ТЗ, а и чл. 126 ал. 3 ТЗ, общото събрание взема решение за изключване на съдружник. Нормата на чл. 140 ал. 4 ТЗ свързва действието на решението за изключване на съдружник с вписването му в Търговския регистър. Настоящият състав обаче не намира основание да се отклони от трайната практика на Върховния касационен съд, утвърждаваща стеснително тълкуване на чл. 140 ал. 4 ТЗ, ограничавайки действието й до третите добросъвестни лица (в този смисъл решение № 690 от 03.12.2008 г. по т. д. № 349/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 39 от 15.04.2011 г. по т. д. № 526/2010 г на ВКС, ТК, І ТО, решение № 306 от 17.10.2018 г. по т. д. № 3110/2017 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО).

При историческото тълкуване на нормата на чл. 140 ал. 4 ТЗ се установява да е въведена с редакция на Търговския закон, обнародвана в ДВ бр. 58/2003 г. Прави впечатление, че с това изменение посочените с нея обстоятелства са изведени от обхвата на предходната алинея. Вносителят на законопроекта – Министерски съвет, не е дефинирал изрично преследваната цел с тази промяна. Стенограмите от пленарна зала не са достъпни дистанционно, но достъпните доклади на Комисия по правни въпроси сочат на подкрепено предложение без дискусия, а възпроизведеният дословно текст позволява еднозначен извод да е възприето и от законодателния орган. Оттук следва извод за целенасочено разграничаване значението на вписването досежно обстоятелствата по чл. 140 ал. 4 ТЗ от тези по чл. 140 ал. 3 ТЗ. Според действалата към момента на редакцията норма на чл. 4а ТЗ третите лица могат да се позовават на всички подлежащи на вписване обстоятелства, макар вписването още да не е извършено, освен ако закон изрично предвижда те да проявят действия след вписването. Следователно описаният законодателен подход може да бъде логично обяснен целено изключение по отношение на третите лица. Правоприлагането предполага зачитане на утвърденото правило, поради което и съдът дължи да установи неговия смисъл като вложи конкретно съдържание, позволяващо постигане на легитимна цел. След като законодателят изоставя предходното законодателно решение – едва вписването да води до влизане в сила на решението, от което произтича и принципно признатия му ефект, недопустимо е по тълкувателен път двете хипотези да бъдат приравнени.

Освен това, решенията, касаещи въпроси в обхвата на чл. 140 ал. 3 ТЗ пряко засягат основни въпроси, относими към съществуването на самостоятелния правен субект – дружество с ограничена отговорност. Дружественият договор структурира отношенията, обезпечаващи неговото функциониране, а прекратяването му го лишава от участие в стопанския живот. Решенията в обхвата на чл. 140 ал. 4 ТЗ обаче макар и да рефлектират върху дружеството, не засягат пряко неговото съществуване.

Дружеството с ограничена отговорност е предписана от закона форма за опосредено осъществяване на стопанска дейност и държавата дължи да осигури възможност за ефективното му функциониране. В този смисъл участието в тази форма на сдружаване освен права включва и задължения, ангажиращи всеки съдружник да оказва съдействие за осъществяване дейността на дружеството включително и чрез осигуряване на допълнителни средства. Неизпълнението на тези задължения е предвидено като основание за принудително прекратяване на участието в дружеството (чл. 126 ал. 3 т. 1 ТЗ), каквото се явява и действия в противоречие на интересите на дружеството (чл. 126 ал. 3 т. 3 ТЗ). Все с оглед приоретизацията на интересите на дружеството в отклонение от общото правило, че при липса на закон единствено конкретно изразено съгласие обуславя и възникване на задължение, съдружникът е подчинен на решението на мнозинството активни съдружници. Затова и неизпълнението на взето при тези условия решение също обосновава наложено прекратяване на членственото правоотношение (чл. 126 ал. 3 т. 2 ТЗ). Настоящият състав приема тези правила за показателни, че регулацията на отношенията в дружество с ограничена отговорност отдава приоритет на интересите на дружеството пред тези на отделния съдружник. В тази насока и макар законът да регламентира право на участие в дружество с ограничена отговорност и да гарантира неговата защита, това не може да бъде за сметка функционирането на дружеството.

Правовият ред почива на предположение за осъществяване на предвидени в закона възможности за поведение като средство за реализация на законен интерес (арг. от чл. 57 ал. 2 от Конституцията на Република България). От тази гледна точка установеното накърняване на дружествените интереси, довело до изключване на съдружник не следва да препятства решаването на въпроси от организационно естество, обуславящи в крайна сметка и пълноценното участие на дружеството в стопанския живот. При все че не е изключена нито злоупотреба, нито упражнена в противоречие на правилата власт от мнозинството, лишаващо изключен съдружник от ефективно участие в дружествените дела, организационният живот на самостоятелния правен субект изисква оперативност, несъвместима с неопределена във времето неяснота за легитимния състав на върховния орган на дружеството, поддържана от висящ спор за законосъобразността на решението. При тези съображения настоящият състав не намира основание да зачете едва приключилия спор за законосъобразността на решението от 26.10.2016 г. за меродавно при определяне момента на прекратяване на членственото правоотношение.

Страните не спорят, а и представените по делото доказателства позволяват извод за взето решение за изключване на ищеца на 26.10.2016 г. Няма спор също така, а и от данните по партидата се налага извод, че предявеният от ищеца иск по чл. 74 ТЗ досежно твърдяната незаконосъобразност на това решение, е отхвърлен с влязло в сила решение. Съгласно чл. 299 ал. 1 ГПК съдът дължи да зачете така установения изход от правния спор за надлежно прекратено участие в дружеството, поради което не подлежи на разглеждане в настоящото производство наведеният довод за предходно взето решение с идентично съдържание.

След като законът извежда изключването на съдружник от взето от общото събрание решение, чието действие е отложено до вписване на обстоятелството в регистъра единствено по отношение само на трети лица, няма основание да бъде игнориран ефектът му във вътрешните отношения – тези между дружеството и съдружник. Правното значение на третирани от закона обстоятелства не зависи от субективната им оценка от страна на участниците в правоотношението. Предписаните последици настъпват независимо дали и съответно какво значение им придават засегнатите от тях страни.

Без значение остава и как, съответно кога е решена съдбата със освободените след прекратяване на участието на ищеца дялове. Действително дружеството дължи да приведе обявения в търговския капитал в съответствие с действителното правно положение. Това задължение обаче е последица от прекратеното вече членствено правоотношение, а не условие то да настъпи.

По изложените съображения настоящият състав приема за прекратено участието на ищеца в „Т.-5“ ООД на 26.10.2016 г. С оглед нормата на чл. 125 ал. 3 ТЗ, при очертаното вече съдържание, вземането за равностойността на дружествения дял на ищеца е възникнало на 31.10.2016 г. Съгласно чл. 685 ал. 1 ТЗ, съответно чл. 688 ал. 1 ТЗ вземане, възникнало до датата на откриване на производство по несъстоятелност следва да бъде предявено в преклузивния срок от общо 3 месеца. Този срок е започнал да тече на 26.07.2018 г. и е изтекъл на 26.10.2018 г. (петък). Процесното вземане е предявено след този момент. По аргумент от чл. 739 ал. 1 ТЗ непредявените в преклузивния срок вземания се погасяват. С Тълкувателно решение № 2 от 13.07.2020 г. по тълк. д. № 2/2018 г. на, ОСТК на ВКС е утвърдено разбирането, че изтеклите срокове за предявяване води до погасяване правото на принудително изпълнение досежно непредявените вземания. Същевременно защитата по чл. 694 ТЗ е призната на кредитор, притежаващ вземания с изпълнителна сила. Ето защо настоящият състав приема, че развитието на производството по отношение на решение № 260169/21.04.2023 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-8 състав за прекратяване на производството по несъстоятелност остава без значение. Невъзможността ищецът да наложи принудително реализацията на вземането си изключва легитимацията му на кредитор на масата на несъстоятелността като безпредметно остава обсъждането на стойността на дружествения му дял.

По разноските Законът задължава страната, предизвикала съдебно производство с необосновано от правна гледна точка формирано убеждение за действителното правно положение, да възмезди насрещната страна в процеса за сторените и доказани по делото разноски, доколкото такива са поискани (чл. 81 вр. чл. 6 ал. 1 ГПК). Подобно искане не се установява да е правено до приключване на устните състезания и не следва да бъде обсъждано по същество.

Искане по разноските е заявил ищецът. При установения изход от спора обаче то е неоснователно, а и с оглед правилото на чл. 236 ал. 1 т. 6 ГПК настоящият състав приема, че следва да огласи изрично с диспозитива така формираната воля.

Съгласно чл. 694 ал. 7 ТЗ ищецът дължи да заплати следващата се за производството държавна такса.

Мотивиран от изложеното съдът