Решение № 327 от 23.7.2025 г. на Окръжен съд - Плевен по дело № 465/2025 г.

производство се установява, че на 12-ти не е бил там.Предните дни е ходил и е помолил да си изнесе вещите, защото ще отиде в следващите дни да си заключи стаята.Отишъл е на 13-ти и е заключил. Въззивникът счита, че неправилно съдът е наложил мярка за защита, като му е забранил да посещава жилището на молителката, тъй като то е СИО и по този начин той е лишен от правото си на достъп до собствеността и вещите си. Втората мярка за защита от домашно насилие, която е наложил първоинстанционният съд, е по чл.5, ал.1, т.3 от ЗЗДН - забрана на въззивника да приближава въззиваемата на разстояние, по-малко от 5 метра за срок от 12 месеца, считано от 12.03.2025 г. Изрично първоинстанционният съд е посочил, че не следва да бъде ограничавана възможността на въззивника да посещава съсобствения на страните имот, а само да доближава молителката на разстояние по-малко от 5 метра, както и да упражнява насилие спрямо нея. Неоснователно във въззивната жалба се сочи, че молбата по чл.5 е използвана от молителката с цел различна от предвидената в закона, а именно изваждането му от съсобственото семейно жилище. От доказателствата по делото се установява, че към 12.03.2025 г. въззивникът не е обитавал процесното жилище, което е СИО, което се установява и от представения договор за наем от 01.10.2024 г., от който е видно, че му е предоставен за временно и възмездно ползване недвижим имот, находящ се на друг адрес - в гр.••••••••••••. Именно поради тази причина в процесния случай първоинстанционният съд не е приложил мярка за закрила по чл.5, ал.1, т.2 от ЗЗДН - отстраняване на извършителя от съвместно обитаваното жилище за срока, определен от съда. Във въззивната жалба, позовавайки се на изслушването на страните, остава отворен въпросът как съдът е приел, че на датата 12.03.2025 година 11.00 часа въззивникът е осъществил по отношение на въззиваемата акт на домашно насилие.Съдът е изслушал страните по делото. Обясненията на страната представляват нейни твърдения, които подлежат на установяване на общо основание с допустимите за това доказателствени средства, като с оглед на спецификата на производството по ЗЗДН те са обсъдени от първоинстанционния съд с оглед на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства. На следващо място във въззивната жалба се сочи, че в молбата се твърди, че въззивникът е налагал психически тормоз, а тя е длъжна да опише в какво се изразява този психически тормоз, но липсва описание за това.Текста на декларацията е различен от текста на молбата. В какво се изразява разликата между текста на декларацията и молбата беше посочено по-горе. Според чл.9, ал.1, т.4 от ЗЗДН молбата за защита следва да съдържа описание на датата, мястото, начина и други факти и обстоятелства за извършеното домашно насилие, т.е. общо описание на акта на насилие. С оглед на изложеното в нея, приложената декларация по чл.9, ал.3 от ЗЗДН, събраните по делото писмени и гласни доказателства, които следва да се обсъдят поотделно и в съвкупност в съдебния акт, първоинстанционният съд е приел, че осъщественото на 12.03.2025 г. от въззивника е акт на домашно насилие по смисъла на чл.2 от ЗЗДН, като е приложил двете мерки за защита от домашно насилие в полза на С. П.а. Сочи се също така от въззивника, че в декларацията се твърди и че по отношение на нея са употребени заплахи, за което също липсват доказателства. Както се посочи, според чл.9, ал.1, т.4 ЗЗДН молбата е писмена и съдържа датата, мястото, начина и други факти и обстоятелства за извършеното домашно насилие. В чл.13, ал.2, т.1 и т.2 от ЗЗДН е посочено, че доказателствени средства в производството са и протоколите, докладите, оценката на риска и други актове, издадени от дирекциите „Социално подпомагане“ от Министерството на вътрешните работи, от лекари, както и от психолози, консултирали пострадалото лице; документите, издавани от доставчици на специализирани услуги за защита от домашното насилие. Именно такива са събрани в хода на първоинстанционното производство, обсъдени са поотделно и в съвкупност от първоинстанционния съд с останалите доказателства по делото и правилно е прието, че действията на въззивника на 12.03.2025 г. представляват и акт на домашно насилие по смисъла на закона. Въз основа на гореизложеното съдът счита, че не са налице основания за отмяна на обжалваното решение и същото следва да бъде потвърдено. При този изход на процеса следва да бъде осъден въззивникът да заплати в полза на ПлОС държавна такса за въззивното производство в размер на 12.50 лв. Водим от горното, съдът