Решение № 3534 от 6.6.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 2185/2024 г.

Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 232, ал. 2 от ЗЗД – за установяване съществуването на вземане на ищеца И. И. срещу ответницата З. Х., представляващо дължим месечен наем за м. февруари 2022 г. по договор за наем на недвижим имот от 08.09.2020 г., сключен с нотариална заверка на подписите на страните, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 5166/2022 г. на СРС. Ответницата е предявила насрещен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД – за обявяване нищожността на договора за наем поради противоречието му със закона и добрите нрави, евентуално – за обявяване нищожността на клаузата в чл. 20 от договора, като неравноправна. Насрещните искове са основани на твърдението, че в сключения между страните договор за наем не е предвидена клауза, която да предоставя възможност на наемателя едностранно да прекрати договора. Макар и да претендира обявяване за нищожен на целия договор за наем /поради противоречие със закона и добрите нрави/, ответницата – ищец по насрещния иск оспорва отделна негова част, което оспорване е основано на твърдения за липса в договора на предвидена възможност за наемателя да прекрати едностранно договора за наем. Това оспорване е направено връзка с водещото й възражение, че не дължи наемна цена за исковия период поради това, че договорът е бил прекратен преди това с нейно едностранно волеизявление. С оглед на това предмет на спора, заявен с насрещния иск, е относно част от съдържанието на процесния договор за наем, касаеща условията за неговото прекратяване, което не е от естество да предпостави недействителност на целия договор. В частност липсата на клауза в договора, предвиждаща възможност за едностранно предсрочно прекратяване по воля на наемателя, не е от естество да предпостави нищожност на целия договор, доколкото не касае възникването на облигационната връзка, нито същественото съдържание на договора – предмет и цена. Релевираната от ответницата липсата на уговорена в договора възможност за прекратяване на облигационната връзка по инициатива на наемателя касае последващи, възникнали след сключването му факти при неговото изпълнение, които имат значение за преустановяването на облигационната връзка. С други думи, не се оспорва възникването на облигационната връзка между страните, а се оспорва част от съдържането на договора, свързано с възможностите на страните за неговото прекратяване, и това оспорване е направено с оглед установяване защитното възражение на ответницата – наемател, че не дължи наемна цена за исковия период, тъй като съгласно твърденията на ответницата към този момент договорът е бил прекратен с упражненото от нея едностранно изявление за прекратяване. При това положение определянето на цената на насрещния иск по правилата на чл. 69, ал. 1 от ЗЗД не е приложимо, тъй като тази разпоредба е относима при предявен иск за съществуване, респ. несъществуване на договор, при който искането за обявяване на нищожност на такъв договор се основава на оспорването на съществуването на договорното правоотношение въобще, при което договорът няма действие между страните, а не се отрича възникването на конкретно вземане на кредитора. Само, когато се въвежда оспорване на съществуването въобще на договорно правоотношение, искът има парична оценка съгласно чл. 68 от ГПК, а при оспорване на част от съдържанието на договора, т.е. на отделни негови клаузи /респ. липсата на такива клаузи/, която част е несъществена за предмета му, паричната оценка на предмета на иска не съвпада със стойността на договора, респ. стойността на договора не е определяща за цената на иска. В разпоредбата на чл.69, ал. 1 от ГПК не е посочено изрично правило за определяне на цената на иск за оспорване на отделни части от съдържането на договора. С оглед на това при такова оспорване, независимо от заявения петитум за прогласявяне нищожността на целия договор, искът е неоценяем и като такъв е родово подсъден на районния съд. С оглед на това е неоснователно възражението на ищеца – ответник по насрещния иск, направено в отговора на насрещната искова молба, и поддържано от него в отговора на въззивната жалба, че предявеният насрещен иск за обявяване на нищожността на процесния договор за наем не е родово подсъден на районния съд и като такъв е недопустим за разглеждане в настоящото производство. Решението на районния съд в частта му, с която се е произнесъл по предявения насрещен иск, е допустимо. Установява се от представения договор за наем на недвижим имот, сключен на 08.09.2020 г. между ищеца И. П. И. и ответницата З. П. Х., с нотариална заверка на подписите на страните, авторството на който договор не се оспорва от ответницата, че между страните е възникнало наемно правоотношение за недвижим имот, представляващ офис № 53, находящ се в сграда с адрес гр. София, бул. „•••••••••, на десети етаж. Договорът е сключен за определен срок – до 31.10.2022 г. Уговорената месечна наемна цена е в размер на левовата равностойност на 1150 евро, платима в срок до 25-то число на предходния месец, за който се дължи. Не се спори, че имотът е предоставен от наемодателя на наемателя в деня на подписването му. Представено е уведомително писмо от З. Х. до И. И. от 22.06.2021 г., с което същата е заявила, че желае да прекрати предсрочно договора за наем и отправя до наемодателя 4 месечно предизвестие за прекратяване. В писмото е посочила, че изпълнението й на договора е възпрепятствано от непредвидено и непредотратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването му, а именно – намаляване на доходите й от извършване на адвокатски услуги в резултат на пандемичната обстановка в страната, в резултат на тя няма нужда от продължаване на договор за офис със 7 работни места и плащането за наема е непосилно за нея. Сочи, че била принудена да работи дистанционно и не може да ползва офиса по предназначение. Ответницата е отправила до ищеца и покана за явяване на 29.09.2021 г. в 17: 00 ч. на адреса на наетия имот за предаване владението върху същия и съставяне на опис за състоянието, в които ще предаде имота. Представен е констативен протокол – акт № 115, т. ІV, рег. № 9819/29.09.2021 г. на нотариус И.И., съгласно който на посочената дата се е явила З. Х. с изготвен приемо- предавателен протокол за предаване владението върху имота, респ. ключовете от него, като не се е явил И. П. И. или негов представител. Въпросът за действителността на процесния договор за наем е обуславящ за предявения главен иск за установяване дължимостта на претендирания месечен наем, с оглед на което следва да се разгледа първо предявения от ответницата насрещни искове за обявяване нищожността на договора, респ. иска за обявяване нищожността на конкретната клауза в чл. 20 от него, съобразно въведените оспорвания. Както бе посочено по-горе, възраженията на ответницата за нищожност на процесния договор за наем, въведени чрез предявения насрещен иск, са основани на твърдението за липса на предвидена в договора за наем възможност за едностранно прекратяване на договора от наемателя преди изтичане на уговорения в него срок. Следва да се уточни, че под визираната от ответницата възможност за „едностранно прекратяване”, каквато тя твърди, че не е предвидена в договора, следва да се разбира възможност за отказ от договора – по желание на страната. Отказът от договора е изцяло по волята на страната, която не желае повече да бъде обвързана от него, за разлика от упражняване правото на страната за неговото прекратяване, респ. разваляне, поради неизпълнение на задълженията на насрещната страна, или по други причини, предвидени в закона или в договора. В случая изложените от ответницата твърдения, че договорът е станал икономически нецелесъобразен за нея и по финансови съображения тя е поискала да го преустанови, сочат за намерение за отказ от договора по субективни причини, доколкото не се твърди неизпълнение на задълженията на наемодателя, нито за настъпване на други, предвидени в договора или в закона основания за едностранно прекратяване на облигационната връзка. Наведените твърдения за „стопанска непоносимост” на договора и липсата на предвидена изрично в договора възможност за прекратяване поради това обстоятелство, няма отношение към изискуемото съдържание на договора, тъй то е уредено в закона и страната може да се позове на него по предвидения за това ред, ако са налице условията за това. Фактът, че в процесния договор за наем не се съдържа клауза, предвиждаща възможност за наемателя да се откаже от договора, не противоречи на императивни законови разпоредби, нито на добрите нрави. Договорът е сключен за определен срок /до 31.10.2022 г./. Законът не регламентира изрична възможност договор за наем с определен срок да бъде прекратен чрез отказ на някоя от страните по него. Предвидената в чл. 238 от ЗЗД възможност на страната да се откаже от договора за наем чрез отправено едномесечно предизвестие до другата страна, се отнася само до безсрочните договори за наем. Срочният договор за наем може да бъде прекратен с едностранно волеизявление /предизвестие/ на страната, подобно на срочния такъв, само ако тази възможност е изрично уговорена в договора – с оглед диспозитивния харакер на уредбата. На общо основание срочен договор може да бъде прекратен и без да е налице такава изрична уговорка, но страната, до която е отправено изявлението за отказ, е изразила съгласието за това. По силата на чл. 9 от ЗЗД страните се обвързани от уговорените клаузи на договора, част от които е уговорката за продължителност на договора, ако те не противоречат на повелителни разпоредби на закона. С оглед законовата уредбата на договора за наем липсата на предвидена в срочния договор уговорка за предсрочното му прекратяване поради отказ на наемателя не противоречи на закона. Законовата невъзможност за отказ от договора за наем преди изтичането на уговорения в него срок е предвидена в закона в интерес на двете страни – тя гарантира договорна обвързаност на страните по договора в рамките на този срок, който срок те със сключването му са приели за съответен на техните интереси и представлява своеобразна защита на всяка от тях срещу своеволно разтрогване на договорната връзка от другата страна. В процесния договор за нито една от страните не е предвидена възможност да се откаже от него преди изтичането на срока му. В раздел VІІ „Срок на договора и прекратяване” /чл. 15, ал. 2/ е предвидено прекратяване по право на договора при неизпълнение на задължението на наемателя по чл. 3, ал. 2, 3 или 4 от същия – това са задълженията във връзка с предаването на имота /явяване в имота за реалното му предаване, и подписването на приемо-предавателен протокол по уговорения начин/, които предхождат реалното му изпълнение. Предвидената в чл. 19 от договора /раздел VІІІ „Неизпълнение и неустойки” урежда възможност наемодателят да прекрати едностранно договора в случай на забава в плащането на задължението на наемателя, т.е. упражняването на тази възможност е предпоставено от неизпълнение на задължение на наемателя за заплащане на наемната цена. Предвидената в чл. 20 от договора възможност за едностранно прекратяване от наемодателя е в случай на неизпълнение на задълженията на наемателя, уговорени в чл. 10, 11 и 12 от договора, които са свързани с уговорките относно ползването на имота и заплащането на наемната цена и разходите, свързани с ползването му. Т.е., всички тези предвидени в договора възможности за едностранно прекратяване на договора от наемодателя са обусловени от неизпълнение на конкретни, поети с договора задължения на наемателя. В договора не се съдържа клауза, даваща право на наемодателя да се откаже от договора по свое желание преди изтичането на срока му. С оглед на това не е налице нееквивалетност на правата и задълженията на страните по договора по отношение неговото прекратяване. За никоя от страните не е предвидена в договора възможност за отказ от същия по свое желание преди изтичането на срока му. Предвидените в договора възможности за едностранно прекратяване на договора от наемодателя са обусловени от конкретни настъпили след сключването му факти - неизпълнението на задължения на наемателя. В договора няма клауза, предвиждаща възможност наемодателят да се откаже от договора своеволно /по субективни причини/ преди срока му. Макар и да не е изрично уговорено в договора, наемателят може на общо законово основание да упражни правото си на разваляне на договора по чл. 87 от ЗЗД - в случай на неизпълнение на задълженията на наемодателя, респ. да се позове на обективна невъзможност за изпълнение по чл. 81 от ЗЗД. След като възможност на наемателя за отказ от договора преди изтичането на договора не е предвиден в закона, и съответно такава възможност за отказ не е предвидена в договора и за наемодателя, не е налице противоречие на процесния договор със закона, нито е налице накърняване на добрите нрави. Не са произтичащи от съдържанието на процесния договор за наем други основания, водещи до неговата нищожност поради противоречие със закона или накърняване на добрите нрави. Неоснователно в подкрепа на възражението си за недействителност на процесния договор за наем ответницата се позовава на неравноправност на клаузите досежно неговото прекратяване и респ. на приложението на Директива 93/13/ЕИО относно защитата а потребителите от неравноправни каузи в договорите. Процесният договор за наем е сключен между ищеца И. П. И. в лично качество /като физическо лице/ и като представляващ Адвокатско дружество „И. и А.” – като наемодател, а ответницата З. Х. като наемател. Ответницата – наемател по процесния договор за наем не е потребител по смисъла на ЗЗП. Според легалната дефиниция на § 13, ал. 1 от ДР на ЗЗП „потребител” е всяко физическо лице, което придобива стоки и ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, а също и всяко физическо лице, което, като страна по договор по този закон, действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Търговецът е дефиниран в чл. 150, ал. 3 от ЗЗП и в § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, където е определен като: „всяко физическо или юридическо лице, което продава или предлага за продажба стоки, предоставя услуги или сключва договор с потребител като част от своята търговска или професионална дейност в публичния или в частния сектор, както и всяко лице, което действа от негово име и за негова сметка”. Видно от цялостното съдържание на съдържащата се в ЗЗП уредба, целта на закона е да се защитят потребителите, физически лица, в отношенията им с търговците като цяло, било то производители, вносители и др., тъй като те се явяват уязвимата страна в тези правоотношения в оборота. В случая договорът за наем е сключен от физическото лице И. П. И., в лично качество, и едновременно в качеството на управляващ съдружника на Адвокатско дружество „И. и А.”. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение и исковата молба изхождат единствено от И. И. в лично качество, като физическо лице. В Търговския закон, част втора, са изброени видовете търговци, а именно: едноличен търговец /търговец – физическо лице/, търговец – публично предприятие, търговски дружества, обединения на търговци. Няма данни в процесния договор физическото лице И. И. да действа в качеството му на едноличен търговец по смисъла на ТЗ. Към исковата молба не са представени доказателства в този смисъл. Следва да се посочи, че дори и да се приеме, че И. И. е действал в качеството си на адвокат – управляващ съдружник на Адвокатско дружество „И. и А.”, той отново не представлява търговец, по аргумент на изричната разпоредба на чл. 2, ал.1, т. 2 от ТЗ. Адвокатското дружество е гражданско дружество по ЗЗД, с правна уредба в ЗЗД и Закона за адвокатурата, но не е и търговец, поради което наемодателят по договора за наем не притежава търговско качество. Няма данни И. И. да е действал и като представител на търговец по смисъла на § 13, т.2 от ДР на ЗЗП. Същевременно, ответницата не попада в кръга потребители по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, тъй като самата тя твърди в исковата молба в отговора на исковата молба и в приложеното уведомително писмо от 22.06.2021 г., че имотът е нает за осъществяване на професионалната й дейност като адвокат, и респ. желае да освободи имота поради значителното намаляване на клиентската й база, и отпадане на необходимостта от поддържане на „офис” със 7 работни места. Т.е. ответницата не е физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са преназначени за извършване на търговска или професионална дейност по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Както бе посочено по- горе, няма и данни наемодателят И. И., действал при сключване на процесния договор за наем лично и като управител на адвокатско дружество, да развива търговска дейност, за да бъде определен като търговец по смисъла на § 13, т.2 от ЗЗП. С оглед на това процесният договор за наем не е потребителски договор по смисъла на ЗЗП, поради което правилата на ЗЗП, респ. и приетото с Директива № 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г., на която се позовава въззивницата, не намира приложение. По тези съображения неотносими към спора се явяват възраженията на ответницата за наличие на неравноправни клаузи в договора за наем, в частност на клаузата в чл. 20 от договора, нищожността на която като неравноправна тя е предявила с отделен несрещен иск. Независимо от това и само за пълнота следва да се посочи, че клаузата на чл. 20 от процесния договор за наем, предвиждаща право на наемодателя да прекрати едностранно договора при неизпълнение на конкретно посочени задължения на наемателя, не е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, тъй като не е във вреда на наемателя, която да не отговоря на изискванията за добросъвестност и да води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора, нито попада н някоя от предвидените в ал. 2 на същата разпоредба хипотези. Липсата в договора на съответно право на наемателя да прекрати едностранно договора поради неизпълнение на насрещни права на наемодателя сама по себе си не е от естество да обуслови неравноправност на посочената клауза на чл. 20. Както бе посочено по-горе, в случай на неизпълнение на договорните задължения от наемодателя, наемателят може на общо основание, по силата на разпоредбите на ЗЗД, да развали договора, което разваляне би имало действие занапред с оглед чл. 88 от ЗЗД / т.е. с последици на прекратяване/. Това право на наемателя не е изрично изключено в процесния договор за наем. С оглед на всичко гореизложено, възраженията на ответницата за нищожност на договора за наем поради противоречие със закона, добрите нрави, и в частност възражението за неравноправност на клаузата на чл. 20 от договора, които възражения са въведени в процеса с предявените насрещни искове, са неоснователни. Не са налице пороци на договора за наем, водещи до нищожност на същия, които да произтичат от самия договор или от доказателствата по делото, в каквато хипотеза съдът да дължи служебно произнасяне съгласно ТР № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Сключеният между страните договор за наем от 08.09.2020 г. е действителен - породил е правни последици за страните по него и всяка от тях е била длъжна да го изпълнява. Не е спорно между страните, че ответницата- наемател не е заплатила наемната цена за наетия имот за м. февруари 2022 г. в уговорения размер от 1150 евро. Неоснователно е възражението на ответницата, че договорът е бил прекратен преди процесния период с нейно едностранно изявление, поради което не дължи наем за него. Както бе посочено по- горе, при срочен договор за наем в закона не се предвижда възможност за отказ от него от която и да е от страните, като такава възможност за прекратяване по желание на някоя от страните не е предвидена в него. На общо основание срочен договор за наем може да бъде прекратен по взаимно съгласие на страните, ако това е предвидено в договора, или ако такова е било постигнато, дори и да не е изрично предвидено. В случая не са налице доказателства за изразено от наемодателя изрично съгласие за прекратяване на договора за наем въз основа на отправеното от наемателката изявление за това. На първо място, по делото няма доказателства отправеното от наемателката уведомително писмо, в което тя е изразила желанието си за отказ от договора, да е достигнало до наемодателя. Не са налице и данни последният да се е съгласил със заявеното от наемателката прекратяване на договора, а процесуалните му изявления по делото сочат за липса на такова съгласие. На следващо място, изпратеното от З. Х. уведомително писмо за прекратяване на договора /което няма данни и да е получено от наемодателя/ няма последиците на изявление за разваляне на същия по смисъла на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД. В писмото не се сочи да е налице неизпълнение на задълженията на наемодателя, нито е установено от доказателствата по делото последният да е бил неизправна страна по договора, поради което, а и с оглед липсата на данни за получаване на писмото, не е налице фактическият състав на чл. 87 от ЗЗД за преустановяване на възникналото между страните наемно правоотношение, и респ. на чл. 88 от ЗЗД. Твърденията на ответницата Х., че наемодателят е ползвал лично или чрез трети лица наетия от нея имот, не е доказано по делото. Фактическата власт върху имота е била предоставена на ответницата със сключването на договора /установено с подписания при сключването приемо-предавателен протокол/ и няма доказателства така предоставеното й ползване на имота да е било отнето или възпрепятствано от страна на наемодателя в период след сключването на договора. Т.е. наемодателят е изпълнил задължението си за реалното предоставяне ползването на имота и ползването му е било осигурено в течение на договора. Фактът, че наемателката реално не е ползвала имота в процесния период, за който се претендира заплащане на наемна цена, няма отношение към въпроса за изпълнението на задълженията на наемодателя. Наведените от ответницата твърдения за намаляване на доходите й от упражняваната от нея адвокатска дейност, във връзка с която е наела процесния офис, и за възникналата финансова невъзможност да изпълнява сключения договор за наем, касаят обстоятелства, които не водят до обективна невъзможност за изпълнение по смисъла на чл. 81 от ЗЗД, освобождаващи длъжника от отговорност. Съгласно изричната разпоредба на чл. 81, ал. 2, от ЗЗД, обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението му, не го освобождава от отговорност. Що се отнася до доводите на ответницата за освобождаване от отговорност поради наличие на непреодолима сила и стопанска непоносимост, следва да се посочи, че процесният договор за наем не е търговска сделка, поради което правилата на чл. 306 и чл. 307 от ТЗ са неприложими. Следва да се посочи за пълнота във връзка с КОВИД пандемията, която според ответницата е довела до намаляване на доходите й респ. до икономическа нецелесъобразност за изпълнение на сключения договор за наем, че възникналата пандемична обстановка в страната през 2020 г. не може да се приеме за непреодолима сила по смисъла на чл. 306 от ТЗ, а отделно от това самият договор е сключен след обявяване на пандемията, поради което пандемията не е събитие, възникнало след сключването на договора. По отношение на твърдяната „стопанска непоносимост” следва да се посочи, че страната по търговска сделка може да се позове на стопанска непоносимост по смисъла на чл. 307 от ТЗ – за настъпване на обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността, само чрез предявен конститутивен иск за изменение или прекратяване на договора. В случая, както бе посочено, процесният договор за наем не е търговска сделка, поради което въпросът за стопанска непоносимост е неотносимо към спора. Дори и да се касаеше за търговска сделка, то ответницата не разполага с конститутивно съдебно решение за изменение или прекратяване договора по чл. 307 от ТЗ, нито е предявен такъв иск в настоящото производство. С оглед на всичко гореизложено изводът е, че по сключения между страните действителен договор за наем на недвижим имот от 08.09.2020 г., сключен за срок до 31.10.2022 г., ответницата – наемател не е изпълнила задължението си за плащане на наемната цена за м. февруари в договорения размер от 1150 евро месечно /с левова равностойност 2249, 20 лв./, като не са налице законови и предвидени в договора основания за освобождаването й от това задължение. С оглед на това обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените от З. Х. срещу И. П. И. искове за обявяване за нищожен на процесния договор за наем, поради противоречието му със закона, добрите нрави и липса на форма, и за обявяване за нищожна клаузата в чл. 20 от договора, поради неравноправност, и е признато за установено, че З. П. Х. дължи на И. П. И. сумата 2249, 20 лв., представляваща неплатена наемна цена за месец февруари 2022 г. по договор за наем на недвижим имот от 08.09.2020 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 5166/2022 г. на СРС, ведно със законната лихва от подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 01.02.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, следва да бъде потвърдено. При този изход на делото пред въззивния съд – отхвърляне на въззивната жалба, и направеното от въззиваемия искане за разноски, въззивницата следва да бъде осъдена да му заплати разноските за адвокатско възнаграждение съобразно представения с отговора на въззивната жалба /подаден чрез ЕПЕП/ списък по чл. 80 от ГПК и приложения към отговора договор за правна защита и съдействие, удостоверяващ заплащането на адвокатското възнаграждение, в размер на 9000 лв., включващ възнаграждение по двата отхвърлени насрещни искове за нищожност на договора за наем и на клаузата по чл. 20 от договора, и по уважения главен иск за установяване дължимостта на наемна цена по договора. Частната жалба на ищеца срещу определението на първоинстанционния съд № 392/04.01.2024 г., с което е отхвърлена молбата му по чл. 248 от ГПК за изменение на решението в частта му за разноските, е основателна. С решението по делото първоинстанционият съд на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и с оглед изхода на спора е присъдил на ищеца разноските в заповедното производство в размер на 353, 75 лв., както и заплатената държавна такса за исковото производство в размер на 45 лв. По отношение на претенидраните разноски за адвокатско възнаграждение за исковото производство съдът е намалил размера им от 1000 лв. /за която сума е представен договор за правна защита и съдействие/ на 400 лв., съобразно чл. 9 ал. 1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, отчитайки, че единственото извършено от процесуалния представител действие е изготвяне на исковата молба, и основателността на направеното възражение за прекомерност. С исковата молба, подадена от адвокат, ищецът е представил договор за правна защита и съдействие, удостоверяващ заплащането на уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. Своевременно /преди даване ход на устните състезания по делото/ същият е представил по делото списък по чл. 80 от ГПК, включващ освен платената държавна такса, и адвокатското възнаграждение от 1000 лв. по представения с исковата молба договор за правна защита и съдействие. Ответницата З. Х. не е направила възражение за прекомерност на претендираните от ищеца разноски за адвокатско възнаграждение. При липсата на направено възражение от насрещната страна по чл. 78, ал. 5 от ГПК, първоинстанционният съд не е имал основание да преценява дали така претендираното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение е прекомерно, поради което незаконосъобразно с решението си в частта му за разноските е намалил това възнаграждение на 400 лв. Респективно, незаконосъобразно е и първоинстанционното определение, постановено по молбата на ищеца по чл. 248 от ГПК за изменение на решението в частта му за разноските, с което тази молба е отхвърлена. Обжалваното определение следва да се отмени, като вместо него се постанови друго, което се осъди ответницата З. Х. да заплати на ищеца И. И.а допълнително сумата 600 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство. Воден от горното, Софийски градски съд