Решение № 6090 от 29.11.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 12219/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С Решение № 20048981 от 19.07.2022 г., по гр.д. № 10708/2021 г. по описа на СРС, 29-ти състав, е уважен предявеният от Д. И. Д. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 5000 лв., ведно със законната лихва, считано от 04.01.2019 г. до окончателното плащане, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат от разследването и повдигането на обвинение за престъпление по чл. 196а, вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1, т. 4, пр.1 и т. 5, вр. с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1, вр.чл. 28, ал. 1, вр. с чл. 20, ал 2 НК и по чл. 199, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал 2 НК, за което впоследствие ищецът е оправдан с влязла в сила на 03.01.2019 г. присъда №277/18.12.2018 г. по н.о.х.д. №4320/2017 г. по описа на СГС, НО, 5-ти състав. Със същото Решение районният съд е отхвърлил иска на Д. И. Д. срещу Прокуратурата на Република България за разликата над сумата от 5000 лв. до пълния размер от 20000 лв. като неоснователен. Срещу Решението е депозирана въззивна жалба с вх. № 25055916/27.07.2022г., подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Радоева. Въззивникът и ответник по първоинстанционното дело обжалва решението в частта, с която е уважена исковата претенция. Навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантните факти и оценка на събрания доказателствен материал. Счита, че определения размер на обезщетението е силно завишен и не отговаря на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено като неправилно, като въззивният съд отхвърли предявения иск. Прави искане в условията на евентуалност да се намали размера на присъденото обезщетение. Постановеното първоинстанционно решение е атакувано и от ищеца по исковете. Депозирана е въззивна жалба, вх. № 25058944/18.08.2022 г., подадена от Д. Д., чрез адв. П., с която решението се обжалва в частта, с която е отхвърлена исковата му претенция до пълния претендиран размер от 20 000 лв. Въззивникът, ищец по първоинстанционното дело, счита че съдът неправилно е определил размера на дължимото обезщетение, тъй като неправилно е възприел и тълкувал установени по делото факти. Моли да се отмени решението в обжалваната част и да се осъди ответника да плати пълния претендиран размер на обезщетението. Претендира разноски. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Районният съд е бил сезира с искова молба от Д. И. Д. против Прокуратурата на Република България, с която е предявил осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1 т. 3 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 20 000 лв. главница, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от наказателно преследване срещу него, приключило с оправдателна присъда, ведно със законната лихва от 04.01.2019 г. /датата на влизане в сила на оправдателната присъда от 18.12.2018 г. по НОХД №4320/217 г. по описа на СГС, НО, 5 състав/, до окончателното изплащане на сумата. В исковата молба са изложени факти и обстоятелства касаещи образуване на наказателното производство спрямо въззивника ищец Д., предприетите спрямо него процесуално-следствени действия, относно продължителността на наказателното производство, както и че същото приключило с оправдателна присъда по повдигнатите му обвинение за извършени престъпления от общ характер. В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът преживял изключително сериозни притеснения, негативни изживявания и неудобство. Ограничил контактите си с приятели и близки, страдал от безсъние. Извършени били множество процесуално -следствени действия с негово участие, по време на които се срамувал, че е подсъдим, и се страхувал, че ще бъде осъден, без да има вина. В хода на производството в проведеното открито съдебно заседание от 20.04.2022 г. на основание чл.146 ал.1 т. 3 и т. 4 ГПК районният съд е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че с постановление на наблюдаващ прокурор на 13.01.2006 г. са били обединени преписки № 753, 766, 776, като същите остават да се водят под № 2121/2006 г., по описа на СРП. Не се спори, че на 07.02.2006 г. ищецът Д. Д. е бил разпитан като свидетел, а на 14.03.2006 г. - като уличено лице. На 07.04.2006 г. на ищеца е предявено дознанието. На 03.12.2007 г. ищецът Д. И. Д. е разпитан като обвиняем. На 25.02.2008 г. ищецът е участвал в разпознаване като разпознавано лице. На 16.04.2008 г. досъдебното производство е спряно от наблюдаващия прокурор на основание чл. 22 НПК. На 24.01.2012 г. досъдебното производство е възобновено с постановление на наблюдаващият прокурор към СГП. На 01.06.2012 г. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 196а вр. с 195 ал. 1 т. 3 пр. 1, т. 4 пр. 1, т. 5, вр. 194 ал. 1 вр. чл. 26 ал. 1, вр. с чл. 28 ал. 1 НК, както и за престъпление по чл. 199 ал. 1 т. 1 вр. с чл. 198 ал. 1 НК с мярка за неотклонение „Подписка“. Обвинението му е било предявено на 17.08.2012 г., на същата дата ищецът е разпитан като обвиняем и му е било предявено разследването. Между страните не се спори и от досъдебното производство се установява, че към 26.09.2012 г. ищецът е излежавал присъда в Софийския централен затвор. С постановление от 04.10.2012 г. от наблюдаващ прокурор при СГП са дадени указания за отстраняване на съществени процесуални нарушения в хода на досъдебното производство. На 02.11.2012 г. на ищеца е предявено разследването. По досъдебното производство е бил изготвен обвинителен акт, като с разпореждане от 27.11.2012 г., на СГС, НО, 15 състав, по НОХД № 5577/2012 г., съдебното производство е било прекратено, а делото е върнато на СГП за отстраняване на съществени процесуални нарушения. На 09.04.2013 г. разследването отново е предявено на ищеца. Видно от постановление от 17.01.2014 г. на наблюдаващ прокурор, делото е било внесено в съда с изготвен обвинителен акт, но с определение от 13.01.2014 г. на СГС е прекратено НОХД № 2160/2013 г., по описа на съда и досъдебното производство е върнато на СГП. На 29.01.2014 г. г. ищецът е бил привлечен повторно като обвиняем по прецизирано обвинение. На 11.02.2014 г. на ищеца е връчено постановление за привличане като обвиняем и му е взета мярка за неотклонение „Подписка“. На 11.02.2014 г. ищецът е разпитан като обвиняем, а на 14.02.2014 г. разследването му е било предявено. На основание чл.146 ал.1, т.3 и т.4 ГПК в проведеното по делото на 16.03.2022 г. районният съд е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че последното образувано НОХД № 4320/2017 г. е било по обвинителен акт, внесен в съда на 13.09.2017 г., спрямо въззивника ищец, Г. М.М., М.В.А., Й.А.С. и П.Б.Ц.. Взета е била мярка за неотклонение „подписка“ по отношение на всички обвиняеми, като по отношение на Д. И. Д. повдигнатото обвинение е квалифицирано по чл. 196а, вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1, т. 4, пр.1 и т. 5, вр. с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1, вр.чл. 28, ал. 1, вр. с чл. 20, ал 2 НК, и по чл. 199, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал 2 НК. Първото открито съдебно заседание по делото е проведено на 15.01.2017 г„ на което ищецът се е явил, но на разпоредителното съдебно заседание не е бил даден ход. Второто открито съдебно заседание е проведено на 19.12.2017 г„ като ищецът се е явил, но на разпоредителното заседание отново не е даден ход. Третото открито съдебно заседание е проведено на 13.02.2018 г., когато ищецът не се явява. На разпоредителното заседание, проведено на 08.03.2018 г., ищецът отново не се явява. Съдебният състав е изменил мярката за неотклонение по отношение на Д. И. Д. от „подписка“ в „задържане под стража“ и е издал за задържането му европейска заповед за арест, поради което и съдебното производство по НОХД № 4320/2017 г. е било спряно. Ищецът е обявен за общодържавно издирване с бюлетин № 11286 от 18.04.2018 г. на СДВР, телеграма 11286/18.04.2018 г. на ГДНП. Постъпило е писмо на 29.06.2018 г. от Областен съд в Санкт Пьолтен, с което се отлага предаването на ищеца Д. Д. на Р България до изтърпяване на присъдата в Република Австрия. За обезпечаване приключването на наказателното производство по НОХД № 4320/2017 г. е постановено временното предаване на ищеца, като в проведеното на 28.09.2018 г. съдебно заседание на делото не е даден ход. На 04.10.2018 г. е проведено разпоредително заседание, делото е възобновено и наложената мярка за неотклонение „Задържане под стража“ е потвърдена по отношение на ищеца Д.. Даден е ход на делото в открито съдебно заседание, проведено на 25.10.2018 г., извършен е разпит на свидетели и изслушване на вещи лица в присъствието на ищеца Д., доведен от Затвора-София. В следващото открито съдебно заседание на 14.11.2018 г., на което ищецът се е явил, доведен от Затвора-София, е изменено обвинението в частта досежно размера на причинените щети чрез тяхното намаляване. Делото е отложено за събиране на нови доказателства чрез разпит на свидетел. В открито съдебно заседание, проведено на 05.12.2018 г. ищецът се е явил доведен от Затвора-София. Делото е отложено за събиране на доказателства. На проведеното на 18.12.2018 г. открито съдебно заседание ищецът се е явил, като по отношение на него и останалите подсъдими е постановена оправдателна присъда, влязла в сила на 03.01.2019 г., касателно повдигнатите обвинения. От приложената по делото служебна справка, неоспорена от страните се установява, че НОХД №951/2014 г. по описа на СГС, НО, 5 състав, е било образувано по обвинителен акт, внесен в съда на 28.02.2014 г. В периода 05.06.2014 г. - 15.05.2015 г. били проведени пет открити съдебни заседания, на делото не е даден ход по същество, а на 15.05.2015 г. съдебното производство е спряно. На 20.01.2017 г. съдебното производство е било прекратено и върнато на СГП за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. По делото е приета справка за съдимост от 31.05.2021 г. по отношение на въззивника ищец Д.н Д., от която се установява, че в периода 2006 г.-2019 г. същият е осъждан с присъда, влязла в сила на 20.10.2009 г., по н.о.х.д. № 908/2007 г. по описа на СРС за извършено престъпление по чл. 194 НК, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 6 месеца; със споразумение, влязло в сила на 22.10.2009 г., по н.о.х.д. № 11582/2008 г. по описа на СРС за извършено престъпление по чл. 343в, ал. 2 НК, за което му е наложено наказание „пробация“; със споразумение, влязла в сила на 15.03.2010 г., по н.о.х.д. № 5129/2009 г. по описа на СРС за извършено престъпление по чл. 343в, ал. 2 НК, за което му е наложено наказание „пробация“; със споразумение, влязло в сила на 19.04.2011 г., по н.о.х.д. № 7232/2011 г. по описа на СРС за извършено престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 18 НК, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 7 месеца; със споразумение, влязло в сила на 11.11.2011 г., по н.о.х.д. № 10448/2009 г. по описа на СРС за извършено престъпление по чл. 195, ал.1, т. 4 и т. 7 вр. чл. 194 НК, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 6 месеца; със споразумение, влязло в сила на 03.12.2011 г., по н.о.х.д. № 23571/2011 г. по описа на СРС за извършено престъпление по чл. 195, ал.1, т. 4 вр. чл. 194 НК, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 10 месеца, отложено на осн. чл. 66 НК; със споразумение, влязло в сила на 24.06.2014 г., по н.о.х.д. № 8797/2012 г. по описа на СРС за извършено престъпление чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал.1, т. 3, т. 4 вр. чл. 194, ал. 1 НК, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 9 месеца и 20 дни. От справката за съдимост се установява, че с Определение № 1946 от 17.05.2019 г. по н.ч.д. № 1698/2019 по описа на СГС е приета за изпълнение Присъда № 35 HV30/18р от 21.03.2018 г. на Областен съд Санкт Пьолтен, Република Австрия, с която въззивникът ищец е осъден за извършени системни кражби, като е осъден на 3 години и 6 месеца лишаване от свобода. Със същото определение на осн. чл. 457 НПК е приспаднато времето, през което въззивникът ищец е бил предварително задържан, респективно е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ в Република Австрия, а именно считано от 17.01.2018 г. до 29.03.2019 г.. По делото е приета справка от ГДИН, неоспорена от страните, от която се установява, че въззивникът ищец е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ през следните периоди: 03.11.2010 г.-09.12.2010 г.; 20.04.2011 г.-03.09.2011 г.; 12.05.2012 г.-28.09.2012 г.. По делото като свидетел е разпитан Г. М.М.. Показанията му съдът цени през призмата на неговата заинтересованост с оглед близките приятелски отношения с ищеца, както и предвид факта, че същият е бил подсъдим заедно с ищеца по процесното наказателно дело от общ характер, приключило с оправдателна присъда и спрямо него. Свидетелят споделя, че ищецът по време на водене на наказателното производство се е оплаквал от здравословни проблеми /главоболие, безсъние, вдигал кръвно/, семейни проблеми /жена му го била изоставила/, финансови проблеми. Свидетелят споделя, че не е запознат със съдебното минало на ищеца. Така дадените показания относно здравословното, финансово и семейно положение на ищеца съдът кредитира частично, за което ще изложи съответните съображения по-долу. При така установеното от фактическа страна от правна страна съдът намира следното: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. В процесня случай предмет на въззивна проверка е решението в неговата цялост, тъй като същото се обжалва както от ищеца по делото, така и от ответника съответно в неговата отхвърлителна и уважителна част. При извършена проверка съдът намира, че атакуваното решението е валидно и допустимо. Решението е и правилно като във връзка с доводите, изложени във въззивните жалби съдът намира следното: Предмет на делото е предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Основателността на исковата претенция предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер; 2/ лицето да е било оправдано или образуваното наказателно производство да е било прекратено с влязъл с акт, поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление; 3/ да е претърпял твърдените неимуществени вреди и 4/ между незаконното действие на правозащитните органи и неблагоприятните неимуществени последици /вредите/ да е налице причинно-следствена връзка. Елементите от горепосочения фактически състав трябва да се установят при условията на пълно и главно доказване от ищеца - чл. 154, ал. 1 ГПК. Безспорно по делото се установяват първите два елемента от фактическия състав, посочен по-горе, като в тази насока страните не спорят. Това е така, тъй като наказателното преследване спрямо въззивникът ищец е започнало на 14.03.2006 г., когато същият е разпитан като уличено лице съгласно чл. 410, ал. 1 НПК /от 1974 г. и отм. С ДВ, бр. 86 от 28.10.2005 г./. Престъпленията, за които въззивникът ищец е привлечен в качеството на обвиняем и за които впоследствие е предаден на съд, квалифицирани по чл. 196а, вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1, т. 4, пр.1 и т. 5, вр. с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1, вр.чл. 28, ал. 1, вр. с чл. 20, ал 2 НК, и по чл. 199, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал 2 НК, са от общ характер и спрямо тях същият е оправдан с влязла в сила на 03.01.2019 г. присъда. Спорно между страните във въззивното производство са претърпените вреди, причинно-следствената им връзка с процесното наказателно производство и техния размер. По отношение на обема на претърпените вреди и размера на дължимото обезщетение въззивният съд съобрази константата практика на ВКС, обективирана в Решение № 244 от 25.07.2013 г. по гр. д. № 1205/2012 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, Решение № 483 от 09.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, Решение № 832 от 10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, Решение № 309 от 15.01.2019 г. по гр. д. № 4962/2017 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС и други, съгласно която конкретни обстоятелства, на които трябва да се основава преценката на вредите и обезщетението, са тези, които определят: тежестта на повдигнатото обвинение, дали е за няколко отделни престъпления, какви наказания се предвиждат за него; вида на наказателното производство - дали е приключило в досъдебната фаза или е проведено и съдебно производство; продължителността на наказателното производство (като период от време); видът на взетата мярка за неотклонение, продължителност на задържането, момент на задържането; има ли разгласяване чрез медиите; има ли влошаване на здравословното състояние; конкретните преживявания на ищеца и отражение върху живота му - семейство, професионална и обществена среда, изобщо обстоятелствата относими към характера на увреждането, за което имат значение и предишни осъждания и задържания и ефективно изтърпяване на наказания; прояви на съпричиняване на вредите от увредения; всички други факти, които са наведени като основание на исковете или като защита срещу тях, които са свързани изтърпените неблагоприятни последици от незаконното наказателно производство; личността на пострадалия и неговото съдебното минало, което следва да бъде преценено с оглед интензитета на отразявана върху психиката и физическото здраве, върху социалните и семейните му контакти, върху професионалното му развитие. Размерът на обезщетението се определя по реда на чл. 52 ЗЗД и при определянето му се взимат всички гореизложени обстоятелства. Понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката от съда на конкретните обстоятелства по делото. В процесния случай въззивният съд приема, че фактът на воденото срещу ищеца наказателно производство, продължило над дванадесет години и приключило с оправдателна присъда, е достатъчна индиция, че той е претърпял вреди, рефлектирали върху психиката и личния му живот / в този смисъл Решение № 427 от 16.06.2010 г. на ВКС по гр. дело № 273/2009 г., III г. о., ГК, Решение № 483 от 9.06.2010 г. на ВКС по гр. дело № 1091/2009 г., III г. о., ГК/. Житейски логично и оправдано е, че с оглед продължителността на производството ищецът е изпитвал притеснения и стрес от изхода на производството, което в процесния случай се установява и от показанията на разпитания по делото свидетел. Нормално е наказателното преследване да се е отразило негативно върху психиката и личния живот на ищеца, поради което неоснователно се поддържа от въззивника ответник недоказаност на претърпени неимуществени вреди. По отношение конкретния обем вреди правилно районният съд е отчел продължителността на производството – над дванадесет години, която е преценена като надхвърляща разумните срокове. Неоснователно се твърди от въззивника ответник, че районният съд не е отчел в тази връзка обстоятелството, че наказателното производство е било спирано неколкократно за период от около 4 години. Установява се от гореизложената фактическа обстановка, че досъдебното производство е било спряно на 16.04.2008 г. и възобновено на 01.06.2012 г., т.е. след повдигане на обвинение спрямо ищецът. Спирането не преустановява висящността на процеса, като през този период е съществувала възможността за неговото възобновяване, която е реализирана на 01.06.2012 г., и за продължаване на производството спрямо ищеца. Следователно дори и през този период същият е бил в несигурно положение относно производството, неговото процесуално качество и изхода от същото – дали производството ще продължи, дали ще бъде предаден на съд или то ще бъде прекратено. Следващият момент, когато производството е било спряно е на съдебната фаза, когато спрямо въззивника ищец е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ и е обявен за общодържавно издирване. Тези обстоятелства са отчетени от районния съд, който основано е приел, че с поведението си ищецът е допринесъл неоправдано за забавяне на наказателното производство. Обстоятелството, че въззивникът ищец е ставал причина за отлагане на делото, не се оспорват от самия него, като същият посочва в исковата молба, че същият е ставал причина за отлагане и на съдебно заседание от 09.10.2014 г., когато същият е биизтърпявал наказание „лишаване от свобода“ в Германия. Касателно осъждането във Федерална Република Германия пред съда не са представени доказателства, но соченото обстоятелство представлява признание за неизгоден факт от страната и не се оспорва от въззивника ответник. На следващо място, въззивният съд отчете тежестта и характера на обвиненията, повдигнати на въззивника ищец и за които същият впоследствие е предаден на съд и оправдан – а именно обвинение за извършено престъпление по чл. 196а, вр. с чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1, т. 4, пр.1 и т. 5, вр. с чл. 194, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1, вр.чл. 28, ал. 1, вр. с чл. 20, ал 2 НК, и и за извършено престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 198, ал. 1, вр. с чл. 20, ал 2 НК. И двете обвинения са за тежки умишлени престъпления. Неправилно районният съд е отчел предвидените в закона наказания. Престъпление по чл. 196а НК е наказуемо с наказание лишаване от свобода в размер съответно от 10 до 20 години и не са предвидени най-тежките наказания „доживотен затвор“ или „доживотен затвор без замяна“. Кумулативно предвидено е наказание „конфискация“ на цялото или на част от имуществото на признатия за виновен. За извършено престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 2 от НК е предвидено наказание „лишаване от свобода“ от 5 до 15 години с възможност съдът да наложи „конфискация“ на цялото или на част от имуществото. Въззивният съд отчете, че ищецът е привлечен към наказателна отговорност по чл. 196а НК за продължавано престъпление, т.е. в състава са били включени две отделни деяния, осъществени в определен период от време, както и че е привлечен към наказателна отговорност за две отделни престъпления. Неоснователно се поддържа от въззивника ищец, че негативните преживявания, за които споделя свидетеля М., са причинени единствено от процесното наказателно производство. Свидетелят категорично заявява, че не е бил запознат със съдебното минало на въззивника ищец. Неговите показания, разгледани съвкупно със събрания доказателствен материал, не установяват пълно и главно, че влошеното здравословно и икономическо състояние, както и проблемите в личния му живот са следствие само и единствено от воденото наказателно производство, приключило с оправдателна присъда. Това е така, тъй като към момента на разпита като уличено лице въззивника ищец е бил осъждан на 28.04.2000 г. и на 28.04.2003 г. за извършени от него квалифицирани кражби. В периода след разпита му като уличено лице до влизане в сила на оправдателната присъда на 03.01.2019 г. въззивникът ищец е осъждан шест пъти за извършени от него престъпления предимно против собствеността, както следва на 20.10.2009 г. за извършено престъпление по чл. 194 НК, на 22.10.2009 г. СРС за извършено престъпление по чл. 343в, ал. 2 НК, на 19.04.2011 г. за извършено престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 18 НК, на 11.11.2011 г. за извършено престъпление по чл. 195, ал.1, т. 4 и т. 7 вр. чл. 194 НК, на 03.12.2011 г. за извършено престъпление по чл. 195, ал.1, т. 4 вр. чл. 194 НК, на 24.06.2014 г. за извършено престъпление чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал.1, т. 3, т. 4 вр. чл. 194, ал. 1 НК. Установява се, че през същия този период той е изтърпявал ефективно наложени му наказания „лишаване от свобода“ през следните периоди: 03.11.2010 г.-09.12.2010 г.; 20.04.2011 г.-03.09.2011 г.; 12.05.2012 г.-28.09.2012 г.. Въззивникът ищец не оспорва, че е пребивавал в чужбина, като от справката за съдимост се установява, че на 21.03.2018 г. е осъден в Република Австрия за извършени от него системни кражби, за което е изтърпял ефективно наказание „лишаване от свобода“ от 17.01.2018 г. до 29.03.2018 г.. Самият той в исковата молба твърди, че е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“ във Федерална Република Германия за период от около 3 години. Следователно видно от съдебното минало на въззивника ищец в периода на висящност на процесното наказателно производство той е бил осъждан за извършени от него престъпления и е изтърпявал ефективно наказание „лишаване от свобода“ и то не само на територията на страната, като всяко едно от наказателните преследвания спрямо въззивника ищец, включително и изтърпяването на ефективните наказания „лишаване от свобода“, са рефлектирали върху неговата психика, здравословно състояние, отношение със семейството му. Не могат да бъдат възприети и доводите, че процесното наказателно производство е рефлектирало върху икономическата стабилност на въззивника ищец. По делото не се установява същият да е бил трудово ангажиран преди разпита му като уличено лице, нито се установява протеклото производство да е повлияло по някакъв начин на неговата работоспособност. В тази връзка следва да се отбележи, че спрямо него е била взета мярка за неотклонение „подписка“, при която единственото изискване е обвиняемият, респективно подсъдимият да не променя местоживеенето си, без да уведоми съответния ръководно- решаващ орган в наказателното производство. Т.е. въззивникът ищец е имал възможност да полага труд и да реализира доход, с който да издържа себе си и семейство. А що се отнася до влошените отношения със семейството и твърденията, че съпругата му го е напуснала само и единствено поради воденото наказателно производство, приключило с оправдателна присъда – съдът приема за недоказани. Свидетелят М. твърди, че съпругата на въззивника ищец го е напуснала, когато спрямо него е било повдигнато обвинение, но към този момент въззивникът ищец е бил осъждан – обстоятелство, за което свидетеля не споделя да е запознат, поради което не могат да бъдат кредитирани показанията му в тази част. При определяне размера на дължимото обезщетение районният съд не е отчел, че съдебното производство е приключило на първа инстанция. Оправдателната присъда на Софийски градски съд не е обжалвана от представител на прокуратурата и с изтичане на срока за обжалване тя е влязла в законна сила. Съобразявайки гореизложените обстоятелства въззивният съд приема, че по делото са доказани обичайно изпитваните от всеки човек безпокойство, притеснение и други негативни емоции във връзка с конкретните обвинения. Това е така, тъй като дата на привличането му като обвиняемо лице въззивникът ищец е бил осъждан за друго същото по вид престъпление, а за периода, през който е търпял вреди във връзка с повдигнатите му незаконни обвинения, спрямо него е реализирана наказателна отговорност за други същите по вид престъпления, които е извършил – както на територията на страната, така и в чужбина. Предвид изтъкнатото вече във връзка със другите осъждания на въззивника ищец следва да се има предвид, че част от предходните му осъждания са за по-леко наказуеми престъпни състави, а за други са предвидени наказания близки до тези, предвидени по чл. 196а НК и чл. 199, ал. 1, т. 2 НК. Независимо от по-тежката наказуемост спрямо въззивника ищец е била наложена най-леката мярка за процесуална принуда – „подписка“. Съдебното минало на въззивника ищец сочи, че интензитетът на страданията му и на усещането му за накърнено лично достойнство не би могъл да се сравни с тези на лице, по отношение на което за първи път се повдигна обвинение. Както при всеки човек обвиненията са дали неблагоприятно отражение върху психиката на въззивника ищец. Бил е притеснен, но не са установени специфични здравословни проблеми от психическо или физическо естество, обусловени от конкретното разследване. Изложените твърдения в исковата молба, че в периода 2006-2019 г. същият е получил нервен срив, респективно че психическото му състояние се е влошило значително, както и че вследствие на изпитани срам и засягане на честта му е ограничил контактите с приятелите си, не се доказват по делото. Доказателства в тази насока не са ангажирани, като и свидетелят М. не споделя подобна информация. По делото не се установява при условията на пълно и главно доказване влошаване на физическото здравословното състояние на въззивника ищец. Въззивникът ищец в тази насока е ангажирал единствено гласни доказателства, като видно от показанията на свидетеля М. същият възпроизвежда съобщена му информация от самия ищец за това, че изпитвал главоболие, че изпитвал безсъние, че имал дентални проблеми, че имал проблеми с кръвното. Други доказателства не са ангажирани, поради което въззивният съд с оглед производния характер на показанията в тази им част, като пресъздаващи информация от страна по делото, не им се довери. По делото не се установява въззивникът ищец да е бил трудово ангажиран преди привличането му като обвиняем, нито производството да е оказало негативен ефект върху трудовите му способности. Дори напротив, самият ищец в исковата молба посочва, че не е могъл да си намери работа, защото е бил осъждан, т.е. признат за виновен по други производства с влязъл в сила съдебен акт, както и че изтърпяването на наказание „лишаване от свобода във Федерална Република Германия го е лишил от правото да упражнява труд за период от близо три години. Същият е бил с най-леката мярка за неотклонение „подписка“, която му е позволявала да реализира доход, поради което и с оглед съдебното му минало въззивният съд намира, че невъзможността въззивникът ищец да се реализира на пазара на труда не е в причинно-следствена връзка с незаконните обвинения и разглежданото в настоящия случай наказателно производство. Следователно по делото не се е установила загуба на социален или професионален статус, или загуба на възможност за трудова и социална реализация. Ето защо, съобразявайки съвкупно личността на въззивника ищец, продължилото наказателно производство за период от 12 години, 9 месеца и 16 дни, обусловена и от поведението на въззивника ищец, тежестта на повдигнатите му обвинения, предвидените за тях наказания, приключилото производство на една съдебна инстанция, интензитета и продължителността на вредите, изразяващи се в обичайни изпитвани стрес, душевни болки, притеснения от незаконни обвинения в извършено престъпно деяние, страдания и неудобства с оглед тежестта и характера на обвиненията, въззивният съд приема, че справедливо обезщетение се явява такова в размер на 3000 лева. Настоящият състав приема, че така определеният размер на дължимото обезщетение на въззивника ищец за неимуществени вреди би удовлетворил обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот, с оглед конкретните обстоятелства по делото, както и при отчитане на обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване на пострадалия. При така приетото от въззивния съд въззивната жалба на въззивника ответник се явява основателна. Решението на районния съд подлежи на частична отмяна за разликата над 3000 лева до уважения размер от 5000 лева. В останалата част решението като правилно следва да бъде потвърдено. По разноските: С оглед изхода на делото разноските пред районния съд следва да бъдат преразпределени. Въззивникът ищец е претендирал сума в размер от 500 лева за адвокатско възнаграждение, като с оглед уважената част на въззивника ищец се дължат разноски в размер на 75 лева. Въззивникът ответник е осъден да заплати 125 лева разноски за адвокатско възнаграждение, поради което за разликата над 75 лева до 125 лева решението на районния съд в частта за разноските следва да бъде отменено. Предвид на изложеното, съдът