Решение № 261 от 25.10.2017 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 52/2017 г.

С Присъда от 27.12.2010г по НОХД № 1017/2010, на Районен съд Добрич, в сила от 12.01.2011г за деяние извършено на 10.10.2009г. в гр. Добрич, на основание чл. 343в, ал. 2 във вр. с чл. 54, ал. 1 от НК на подс.В.Й. е било наложено наказание „Лишаване от свобода „ за срок от 3 месеца, отложено по реда на чл.66 от НК с изпитателен срок от три години. Реабилитация по това осъждане не е настъпила. Ролята на подс.Й. не се свежда до внезапно възникнал умисъл и непосредствено осъществено посегателство. Касае се за добре обмислено и подготвяно престъпление с предварително набавяне на средства за извършване и прикритие на авторството - чужд автомобил, средство наподобяващо истинско оръжие, маски, ръкавици, тиксо, което е следвало да гарантира на дейците, че няма да оставят следи на местопроизшествието. Затова и правилно е била преценена обществената опасност на деянието и на подс.Й. като висока. Същото е относимо и по отношение на подс.Н.Ч., който е основният инициатор за извършване на деянието. Нито един от останалите подсъдими не е познавал пострадалия Я.И., нито пък е имал представа за неговото имотно състояние. Именно в резултат на настоятелната активност на подс.Н.Ч.С.Т. и В.Й. са формирали решение да извършат деянието, като са привлекли и подс.С.. Макар подс.Ч. да е реабилитиран за осъждането си по НОХД № 344/1993г на Военен съд - Варна, с което му е било наложено наказание 3 години и 8 месеца лишаване от свобода (изтърпяно на 01.04.1995 г.) за извършени престъпления по чл. 346, ал.2, б. А и Б и чл.195, ал. 1, т.3, 4 и 5 НК, то правилно е било отчетено от първата инстанция като лоши характеристични данни. Горното мотивира въззивната инстанция да приеме, че отмереното на специалния минимум наказание е справедливо. По отношение на Ч. не налице нито едно смекчаващо отговорността обстоятелство, още по-малко многобройни или изключителни, за да бъде възможно определяне на наказание при условията на чл.55 от НК, каквато е претенцията на защитата. Същевременно не може да бъде удовлетворено и искането на защитата на подс.Й. за предоставяне на компенсации поради неразумна продължителност на настоящото наказателно производство по смисъла на чл.6 от ЕКЗПЧ. На първо място следва да се отбележи, че деянието е извършено на 05.01.2015 г., т.е. преди 2 години и 10 месеца. Делото е с немалка фактическа сложност предвид броя на извършителите и тяхното процесуално поведение – единият от тях се е укрил и се издирва и към настоящия момент. През този период е приключило досъдебното производство, а на съдебната фаза делото двукратно е преминало през първа инстанция, както и през настоящата въззивна инстанция. В хода на цялото производство не се наблюдава неритмичната или несистемна работа на органите на досъдебното производство – напротив своевременно са били извършени нужните процесуално следствени действия по разследването – огледи, претърсвания и изземвания, разпити на свидетели, назначени са множество експертизи. На съдебната фаза отново не се наблюдава каквото и да е забавяне при насрочването и разглеждането на делото. От момента на привличането им като обвиняеми /през 2015 год. – за подс. Й., и през 2016 год. – за останалите подсъдими/ до постановяване на присъдата на ВОС - 08.11.2016г., с която е била ангажирана наказателната отговорност на подсъдимите, е изтекъл период от време, през който подсъдимите са търпели ограниченията, произтичащи от това процесуално качество, който по никой стандарт не може да бъде определен за дълъг, още по-малко за неразумно дълъг. Съвкупната преценка на тези обстоятелства дава основание да се приеме, че съобразно критериите, залегнали в практиката на Европейския съд по правата на човека, наказателното производство не е с неразумна продължителност по смисъла на чл. 6 §. 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Не е налице каквото и да е нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок, още по-малко може да се обсъжда и компенсиране с налагане на наказание при условията на чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК. Не може да бъде споделено и оплакването на частното обвинение за несправедливост на наложените наказания на всички подсъдими. На първо място е то е бланкетно и не държи сметка за данните относно личностите на четиримата подсъдими. Безспорно деянието е с висока степен на обществена опасност, която обаче е била отчетена от законодателя при определяне на наказанията в санкцията на специалната норма. Т. и С. са с чисто съдебно минало, чисто съдебно минало, млада възраст, трудова ангажираност, Т. отглежда сам две деца, и двамата са съдействали за разкриване на обективната истина още от досъдебната фаза на процеса. По отношение на тях не е налице нито едно отегчаващо отговорността обстоятелство, нито пък е налице някаква обществена необходимост от изолирането им от обществото и отделянето им от тяхната семейна и работна среда. Първата инстанция не е допуснала нарушения и при отмерване на дължимите обезщетения за нанесените имуществени вреди на Я.И.. Тя правилно е установила, че от отнетото имущество на обща стойност 15240 евро, частично са били възстановени вреди - сумата от 440 евро, намерени от органите на досъдебното производство и върнати на пострадалите. При това положение на репариране подлежи единствено сумата от 14800 евро, които съгласно фиксирания курс на БНБ /1 евро – 1, 9558 лева/ възлизат на 28 945.84 лв. затова и правилно първата инстанция е осъдила да заплатят на гражданския ищец посочената сума в лева представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на престъплението грабеж, ведно с лихвата от датата на деянието до окончателното изплащане на сумата По отношение и на претендираните неимуществени вреди ВОС не е допуснал нарушение на закона. Съгласно чл. 52 от ЗЗД обезщетение за неимуществените вреди се определя по справедливост, което не е абстрактно понятие. В конкретния случай на пострадалия са били нанесени леки телесни увреждания, който не са засегнали сериозно неговото здраве и са отшумели за сравнително кратък период от време. Освен това първата инстанция основателно е приела, че пострадалият е преживял допълнителен страх и стрес в резултат на деянието, които правилно е преценила, че следва да бъдат овъзмездени от сумата 2000 лева за изпитаните болки и страдания и 4000 лева за изпитания страх и стрес. За това и претенцията за 20 000 лева законосъобразно е била отхвърлена като прекомерно завишена. При служебната проверка въззивната инстанция констатира настъпила законодателна промяна в ЗИНЗС изм. и доп., ДВ бр. 13 от 7.02.2017 г., в сила от 7.02.2017 г. Съобразно актуалната редакция на чл. 57