Решение № 6981 от 27.2.2025 г. на Административен съд - София-град по дело № 11197/2024 г.

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 10, ал. 6 от Закона за семейните помощи за деца (ЗСПД). Образувано е по жалба на А. Б., [държава], с разрешение за постоянно пребиваване в Република България, представлявана от адв. С. Е., срещу Заповед № ЗСПД/Д-С-КС/11579/22.10.2024г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – К. С., с която е отказано отпускане на еднократна помощ за ученик по чл.10а, ал.1 от ЗСПД. Според изложеното в жалбата оспорената заповед е незаконосъобразна, тъй като е издадена в нарушение на материалния закон и в несъответствие с целта на закона. Сочи се, че цялото семейство на жалбоподателката, включително дъщеря й А. Б., има издадени и валидни разрешения за постоянно пребиваване в Република България, живеят постоянно в България, а децата учат в български училища. Жалбоподателката счита, че незаконосъобразно е отказано предоставянето на еднократна помощ, като са изложени подробни доводи, че административният орган не е съобразил разпоредбите на чл.2, ал.6 от Закона за социалното подпомагане. Поддържа се, че ограничението на чл.3, т.5 от ЗСПД не трябва да се прилага по силата на чл.27, т.1 и т.3 от Конвенцията на ООН за правата на детето. Изтъква се формираната практика на АССГ. Моли се за отмяна на оспорената заповед. В проведеното по делото съдебно заседание жалбоподателката се представлява от адв. Евнева, която поддържа жалбата и моли тя да бъде уважена по изложените в нея съображения. Претендира разноски. Ответникът – директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ – Красно село, чрез юрисконсулт Л., изразява становище за неоснователност на жалбата и моли тя да бъде отхвърлена. Съдът, като се запозна с жалбата и прецени събраните по делото доказателства, установи следното: Жалбоподателката А. Б. е [държава] с разрешено постоянно пребиваване. Същата е майка на детето А. Б., ученичка в първи клас, също с разрешено постоянно пребиваване. На 08.10.2024 г. жалбоподателката е подала Заявление – декларация вх. № ЗСПД/Д-С-КС/11579 за отпускане на еднократна помощ по чл. 10а, ал.1 от ЗСПД – еднократна помощ за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас. По подаденото заявление директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ – Красно село издал процесната Заповед № ЗСПД/Д-С-КС/11579/22.10.2024г., с която е отказано отпускането на исканата еднократна помощ. Като правно основание за отказа е посочен чл.3, т.5 от ЗСПД. Посочено е, че членовете на семейството са граждани на [държава], а няма спогодба между Република България [държава] за изплащане на семейни помощи за деца. От правна страна Жалбата е подадена в срок, от лице с правен интерес и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима. По същество е основателна. Оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в изискуемата форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Същата обаче е материално незаконосъобразна по следните съображения: Според чл. 47, ал. 1 от Конституцията на Република България отглеждането на децата до пълнолетието им се подпомага от държавата. Чл. 26, ал. 2 от Конституцията сочи, че чужденците, които пребивават в Република България, имат всички права по тази Конституция с изключение на правата, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство. Съгласно чл.3, т.5 ЗСПД право на семейни помощи за деца имат: 1. бременните жени - български граждани; 2. семействата на българските граждани - за децата, които отглеждат в страната; 3. семействата, в които единият от родителите е български гражданин - за децата с българско гражданство, които отглеждат в страната; 4. семействата на роднини, близки или приемни семейства - за децата, настанени по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето; 5. бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна. Безспорно е, че между Република България и [държава] няма договор, който да регламентира предоставянето на семейни помощи за деца на реципрочна основа. Съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗСПД на семействата, чиито деца са записани в първи клас или са записани или продължават обучението си, във втори, трети и четвърти клас на училище, се отпуска еднократна помощ за покриване част от разходите в началото на учебната година, когато децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето. Според ал.2 помощта по ал. 1 се отпуска независимо от дохода на семейството. В случая от доказателствата по делото безспорно се установява, че детето на жалбоподателката отговаря на условията по чл.10а от ЗСПД. Съгласно чл. 2, ал. 3 от ЗСП право на социални помощи имат българските граждани, семейства и съжителстващи лица, които поради здравни, възрастови, социални и други независещи от тях причини не могат сами чрез труда си или доходите, реализирани от притежавано имущество, или с помощта на задължените по чл. 140 от Семейния кодекс да ги издържат лица да осигуряват задоволяване на основните си жизнени потребности. Съгласно ал.6, от правото по ал. 3 се ползват и чужденците с разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България, чужденците, на които е предоставено убежище, статут на бежанец или хуманитарен статут, и чужденците, ползващи се от временна закрила, и лицата, за които това е предвидено в международен договор, по който Република България е страна. Следователно, по силата на чл.2, ал.6 ЗСП чужденците с разрешение за постоянно пребиваване, каквато е жалбоподателката и малолетното й дете, имат право на социални помощи. По своя вид и характер и с оглед обвързването с посещение на детето в училище, еднократната помощ по чл. 10а ЗСПД следва да се разглежда като форма на социално подпомагане и като такава от нея следва да могат да се ползват и чужденците с разрешено постоянно пребиваване. Налице е несъответствие между разпоредбата на чл.3, т.5 от ЗСПД с чл.2, ал.6 от ЗСП, което следва да бъде разгледано при съобразяване с поетите ангажименти от Република България относно правата на детето. Съгласно чл. 2 от Конвенцията на ООН за правата на детето, която по силата на чл. 5, ал. 4 от КРБ е част от вътрешното право на страната и има предимство пред нормите от вътрешното законодателство, които й противоречат, държавите - страни по Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. Чл. 3, § 1 от Конвенцията прокламира, че висшите интереси на детето са първостепенно съображение във всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните и законодателни органи. Съгласно § 2 от същата разпоредба държавите - страни по Конвенцията се задължават да осигурят на детето такава закрила и грижи, каквито са необходими за неговото благосъстояние, като се вземат предвид правата и задълженията на неговите родители, законните настойници или на другите лица, отговорни по закон за него, и за тази цел те предприемат всички необходими законодателни и административни мерки. Едно от основните права, признати от Конвенцията, е правото на жизнен стандарт. В чл. 27, § 1 от Конвенцията е предвидено, че държавите - страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, а в § 3 - че държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ, програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. Семейните помощи за деца са вид подпомагане от държавата по смисъла на чл.47, ал.1 от Конституцията на Република България. Те се предоставят с оглед разходите по издръжката на децата и са израз на социалната функция на държавата, която е задължена да подпомага отглеждането на децата в семейна среда от родителите и от лицата, полагащи грижи за тях, съгласно чл. 1, ал. 2 ЗСПД, и да осигурява най-добрия интерес на децата в съответствие с принципа по чл. 3, т. 3 от Закона за закрила на детето. Децата, родени от чуждестранни граждани, които живеят и учат в страната, не могат да се поставят в по-неблагоприятно положение от останалите деца, които живеят и се отглеждат у нас. В този контекст следва да се тълкуват и разпоредбите на Закона са семейните помощи за деца. Те целят подпомагане на родителите при реализиране на правото на жизнен стандарт на детето. Помощта по чл.10а от ЗСПД следва да се разглежда като част от системата за социално подпомагане и да се интерпретира като част от задълженията, които държавите са поели по силата на чл.27 §3 от Конвенцията на ООН за правата на детето. С оглед на изложеното дотук, отказът за отпускане на исканата помощ по чл. 10а от ЗСПД се явява незаконосъобразен. Оспорената заповед следва да се отмени, а преписката да се върне на административния орган за ново произнасяне, при съобразяване с дадените указания по тълкуване и прилагане на закона. При този изход на спора следва да бъде уважена претенцията на жалбоподателката да й бъдат присъдени разноските по делото за адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие.