РЕШЕНИЕ

№ 1607

гр. София, 20.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-13, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Вълков при участието на секретаря Весела Хр. Станчева като разгледа докладваното от Владимир Вълков Търговско дело № 20231100901203 по описа за 2023 година Предмет на разглеждане е иск с правно основание чл. 92 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).

Ищецът „СНАБДЯВАНЕ И ТЪРГОВИЯ – МО” ЕООД, представляван от адв. М. С. от САК, твърди на 11.06.2012 г. в условията на тръжна процедура с ответника „А.-Д“ ЕООД да е сключил договор № 40/06/2012 г. от 11.06.2012 г. за продажба на движими вещи – ходова част, окачване, корпус и купол-резервни части за агрегатите и възлите от ходовата част, окачването, корпуса и купола на Т-54, Т-55 с общо 485 позиции като ответникът се задължил да заплати и получи тези вещи. Било договорено, че при неизпълнение на задължението за получаване на вещите ответникът ще заплаща неустойка в размер на 3% от стойността на неизтеглените стоки с ДДС – т. 10.3. от договора. Според договора предаването е следвало да бъде осъществено франко ненатоварено превозно средство от складовете на продавача. Ответникът заплатил договорената цена като ищецът твърди да е осигурил съдействие за получаване на стоките и тяхното посредством осигурен достъп до складовете, в които се съхранява имуществото. С писмо от 25.06.2012 г. ищецът посочил срок на разрешен достъп в складовия район до 11.09.2012 г., но ответникът не се отзовал. Ищецът канил ответника и впоследствие като осигурявал допълнително разрешение за достъп за извозване на продаденото имущество. Ответникът не предприел изтегляне на закупените стоки в договорения срок – 3 месеца от подписване на договора. Твърди се, че оставеното в складовете закупено от ответника имущество ангажира складови помещения и препятства осъществяване плана за развитие на въоръжените сили чрез обновяване на въоръжението при посочена от ответника причина за закъснението – липса на складови помещения. Наведен е довод, че това не го освобождава от поетото с договора задължение, за което по същия договор ответникът е осъден да заплати неустойка поради просрочване на изтеглянето за периода 11.09.2012 г. – 11.09.2015 г. и за 12.09.2015 г. – 11.08.2018 г. Ищецът претендира неустойка и за периода 01.07.2020 г. до 30.06.2021 г. като твърди при договореният механизъм неустойката да възлиза на 95040 лв. с ДДС. Претендира се сумата ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното заплащане на сумата.

В отговор по исковата молба ответникът „Д.Ю.Б.“ ООД, представлявано в процеса от адв. П. Х. от САК, оспорва иска. Признава, че договор за процесните стоки е сключен и вещите не са изнесени от складовете, където се намират. Застъпена е обаче теза, че договорът е прекратен с изтичане на договорения 3-месечен срок по силата на чл. 10.1 от договора. Изразява и становище, че с изтичане на тримесечния срок купувачът няма нито задължение, нито право да изтегли стоките поради отсъствие на действащ договор, а прекратеният договор смята за препятстващ и неустоечното задължение. Твърди и клаузата на чл. 10.3 от договора да касае единствено продължен от страните срок за получаване на стоките, съответно да регламентира задължение само за продавача, а не за купувача. Намира за противно на добросъвестността ответникът да не може да изтегли стоките поради изтекъл срок, но да бъде ангажиран с неустойка. Позовавайки се на чл. 328 ТЗ ответникът поддържа, че ищецът е могъл да се освободи от вещите. Смята, че предпочитанието на ищеца да се възползва от неограничената във времето неустойка би довела до неоснователното му обогатяване. Евентуално се позовава на неоказано съдействие от ищеца – разпръснати стоки в различни складове, недостъпни за автокранове, невъзможност за използване на налични в складовете електрически телфери поради липса на електричество и липса на вода, водещо до нефункционираща противопожарна система, което смята да препятства извършването на каквато и да било дейност във военния обект.

Противопоставено е и възражение за давност.

В допълнителната си искова молба ищецът оспорва тримесечният срок да касае действието на договора. Твърди и след този момент страните да са кореспондирали като никоя от тях не е заявила прекратяване на договора. Ищецът твърди действието на договора след тримесечния период да е било и съдебно утвърдено. Оспорва се ответникът да е посещавал складовете за изнасяне на имуществото, а единствено да е осъществил оглед на външни на правоотношението лица с оглед планирана продажба. Твърди и складовете да са надлежно обезопасени срещу пожар, а предпоставка за изнасяне на стоките да е изготвен от ответника логистичен план, какъвто оспорва да е налице.

В отговор по допълнителната искова молба процесуалният представител на ответника поддържа довода си за прекратен договор по силата на чл. 10.1., а последвалата кореспонденция смята за действия, насочени към уреждане на взаимоотношенията по прекратения договор по доброволен път.

В хода на съдебното производство процесуалният представител на ищеца – адв. С. писмено конкретизира, че купувачът е поел задължение да натовари закупената стока, а продавачът единствено да я приготви за натоварване в своите помещения. Застъпена е теза, че нормата на чл. 328 ТЗ създава право за продавача, а не задължение за него. По съществото на спора адв. П., поддържа иска по съображения в исковата молба. Наведени са доводи и в писмени бележки. Претендират се разноски с представен списък.

Процесуалният представител на ответника – адв. Х., конкретизира, че стоката не е била във вид, готова за натоварване и приготвена от продавача, нито е било осигурено безпроблемно изтегляне на стоките. Твърди и спецификата на стоката, съответно промененото състояние на складовете да е препятства ответника да вдигне стоките по Лот № 3. По същество на спора смята за установено от извънсъдебно признание на неизгоден за ищеца факт, че договорът е прекратен, което смята да изключва претендираната неустойка за забава. Смята за доказано и че ищецът не е оказал необходимо съдействие за вдигане на стоките. Претендират се разноски като е представен и списък.

Като обсъди наведените в процеса доводи и въз основа на събраните по делото доказателства, преценени при условията на чл. 235 ГПК от фактическа страна намира следното:

По делото не се спори, а и от Договор 40/06/2012 г. от 11.06.2012 г. се установява писмено изразено съгласие от представители на страните, че ищецът се задължава да предаде, а ответникът да заплати и получи стока, описана по вид и брой в Приложение № 1 към договора в 485 позиции с указание да съставляват Лот 3 – Ходова част, окачване, корпус и купол – резервни части за агрегатите и възлите от ходовата част, окачването, корпуса и купола на Т-54, Т-55. Договорено е, че за стоката ответникът ще заплати сума от 264 000 лв. с включен ДДС, а стоката се доставя на условие EXW – франко ненатоварено превозно средство в складовете на ищеца. Договорено е собствеността върху стоката и рискът да преминат върху купувача с предаването й, което следва да се оформи писмено от представители на страните. Съгласно т. 10.2. купувачът се задължава за изтегли стоката в рамките на срока на действие на договора, определен до три месеца, считано от датата на подписването му.. Клаузата на т. 10.3 предвижда, че при неизпълнение на задължението по т. 10.2. купувачът заплаща на продавача неустойка в размер на 3 % от стойността на неизтеглените количества с ДДС за всеки просрочен започнат месец в срок от 7 дни след началната дата на забавата. След изтичане на срока по т. 10.1 продавачът е длъжен да заплати неустойка за толкова месеца, за колкото иска да му бъде продължен срокът за изпълнение на договора, а клаузата на т. 10.4. предвижда, че определеният тримесечен срок може да бъде удължен преди неговото изтичане, но купувачът дължи неустойката по т. 10.3 за поисканото допълнително време.

С писмо изх. № 855/14.08.2014 г., адресирано до ответника, представител на ищеца – н-к отдел, писмено е посочено, че срокът по Договор 40/06/2012 е изтекъл на 11.06.2012 г. и съгласно т. 10.3. се дължи неустойка в размер на 205920 лв.

Страните не спорят, че договорената цена е заплатена, но стоката не е получена от ответника и съответно не е изнесена от складовете на ищеца.

Свидетелят П..П – служител при ищеца на длъжност управител на склад към складов район „Борово“, определя склада в район „Борово“ като обезопасен с пожарогасители във всеки склад. Сочи в склада да има най-различни вещи – втулки, всякакви резервни части на машини, но да са опаковани в дървени сандъци или в метални палета. По спомен на свидетеля в три от складовете има стоки на ответника – ходова част, окачване, корпус, купол – резервни части за агрегати и възли на ходовата част, окачването, корпуса и купола на Т-54 и Т-55, намиращи се във формени каси и метални палети, подредени по стелажи с проход между тях от около 2 метра, осигуряващо достъп до стоките с мотокар или с палетна количка В складовете понастоящем няма вода, но на свидетеля не е известно такава да се изисква от противопожарните правила. Сочи и че в складовете няма взривоопасни вещества. Свидетелят сочи ответникът да е изнесъл стока за последен път през 2012 г., а никой не влизал в контакт с него за да вземе тези стоки.

Свидетелят П. П. сочи да е бил сред представителите на ответника при огледа на имуществото по повод обявените търгове, а впоследствие два-три пъти да е бил в района на склада. Сочи от склада да е изнесено имущество от Лот № 7, чието естество и количество позволявало да бъде изнесено лесно. Определя имуществото по Лот № 3 като двигатели, големи елементи от верижната система на бронетанкова техника и събрани в сандъци по- дребни елементи, съхранявани в различни складове. Сочи и че наличието на стоки от различни лотове в един склад като затрудняващо ответника. В складовете нямало електрозахранване – монтираните от много години фенери не работели, нямало и подемни средства за разместване и получаване на имуществото, поради което очаквали разрешение след като другите фирми вземат своите вещи. Заявява, че не получили достъп – разрешение, нито било показано кое имущество в кой склад точно се намира, а предвид разпиляването не могло да се разбере точно кое се включва в договорения Лот. Определя като необходимо сортиране и организиране на стоките. Сочи да са писани няколко писма до ищеца да подготви имуществото и да ги поканят да си вземат имуществото, но това не било направено. И към момента на продажбата имуществото било в състояние, каквото видял и при придружени до склада представители на чуждестранна фирма за имуществото от Лот № 3 – пръснато по земята в складовете.

С решение № 355 от 09.02.2018 г. по т.д. № 5687/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав, влязло в сила на 15.10.2018 г. според отразеното в деловодната система на съда, е уважен иск на ищеца срещу ответника по процесния договор е уважен иск за неустойка за забава поради неизпълнено задължение за изтегляне на закупени стоки за периода от 11.09.2012 г. до 11.09.2015 г. Присъдена е сума в размер на 285120 лв.

По делото не се спори и че с решение по т.д. № 1734/18 г. по описа на СГС, ТО, 21 състав, влязло в сила на 2.10.2019 г., видно от деловодната система на Софийски градски съд, ответникът в настоящото производство е осъден да заплати неустойка за неизтегляне на стоката по процесния договор за периода 12.09.2015 г. – 11.08.2018 г. в размер на 277200 лв.

С решение по т.д. № 1124/2020 г. по описа на СГС, ТО, VI-10 състав, влязло в сила на 01.08.2023 г. поради недопускането му до касационно обжалване, ответникът е осъден да заплати неустойка по чл. 10.3 от договор № 40/06/2012 г. от 11.06.2012 г. за неизтеглени стоки по Лот 3 през периода12.08.2018 г. - 11.02.2020 г. Присъдена е сума в размер на 142560 лв.

При възприетата фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното:

Законът признава възможност за страните по договор да определят отнапред размер на обезщетение при неизпълнение на договорно задължение, освобождавайки кредитора от необходимостта да доказва конкретно претърпяна вреда и съответно нейния обем. Настоящият състав споделя съдебната практика, утвърдена и в предходните спорове между страните, че извършена от съд преценка за правното значение на определени факти, обуславящи възникването и на задължението за изнасяне на стоките, следва да бъдат зачетени. Това обхваща признатата в случая обвързваща сила на клаузата и нейната меродавност за период, следващ договорения тримесечен срок на очаквано изпълнение. Последващо обсъждане на разрешени вече спорове между страните е недопустимо. Ето защо противопоставените и в настоящото производство възражения досежно съществуване на правоотношението, обуславящо и претендираната неустоечна отговорност не подлежат на изследване. При тези съображения настоящият състав приема, че обхватът на преценка в настоящото производство е ограничен до фактите, настъпили след приключване на съдебните прения в рамките на 1126/2021 г. по описа на Апелативен съд-София – 11.03.2022 г. и съществували в рамките на процесния период. Не се установява настъпило след очертания момент обстоятелство, с което законът да свързва прекратяване на произтичащата от договора правна връзка. Прекратяването на правната връзка по волята на обвързана с нея страна предполага нарочно изявление на лице с призната от правилата представителна власт, каквото нито се твърди, нито се установява да е настъпило през изследвания в случая период. Ето защо така поддържаното възражение е неоснователно.

С оглед нормата на чл. 63 ЗЗД всяка от страните по договора дължи да упражни добросъвестно произтичащото от правната връзка нейно задължение. Получаването на стоката и то на договореното място – в складовете на ищеца, е задължение за ответника. Ангажиментът за съдействие предпоставя 1) проявена инициатива за изпълнение и 2) сигнализиране за срещната пречка под контрола на кредитора. Договорът в случая изрично регламентира правилата за достъп до територията на складовете. Ответникът обаче нито твърди, нито се установява след 11.03.2022 г. да е търсил съдействие за получаване на договорената стока. Това е пречка показанията на свид. П. П. да бъдат отнесени към очертания като подлежащ на изследване въпрос. Дори да се приеме, че и след тази дата стоките в описаното от свид. П. П. състояние, а не както сочи свид. П..П, това остава без правно значение в случая. Ето защо безпредметно остава изследването за състоянието на помещенията. Липсващата инициатива у ответника сочи на неизпълнение на договореното задължение и в рамките на процесния период.

Договорената неустойката е непосредствено свързана със задължението за изнасяне на стоките от складовете на ищеца. Заеманото място обективно препятства използването му, което сочи на вреда у ищеца и в рамките на процесния период. Възниква въпросът дали тя ангажира имуществената отговорност на ответника.

Нормата на чл. 57 ал. 2 от Конституцията на Република България не допуска упражняване на формално предписано право, ако то накърнява чужди законни интереси. Неустойката се отклонява от принципно утвърдения обезщетителен характер на отговорността при неизпълнение на облигационно задължение. Основание за това се явява друг утвърден от правовия ред интерес – реалното изпълнение на договорно поето задължение, обуславящ обезпечителната и санкционната функция на неустойката. Опасността от възникване на допълнителна тежест е предполаган от закона стимул към реално изпълнение, а санкционният елемент – задължение за плащане дори и да не е налице реална вреда, се явява предвидима последица от нежеланото развитие на правоотношението.

Нормата на чл. 82 ал. 1 ЗЗД очертава границите на отговорността за обезвреда.

Обезщетение се дължи за вредите, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението. Нормата на чл. 83 ал. 2 ЗЗД обаче освобождава длъжника от отговорност за вреди, които кредиторът е могъл да избегне, полагайки грижата на добрия стопанин. Тази норма, за разлика от предходната алинея, не държи сметка за връзката между поведението на кредитора и неизпълнението. Длъжникът бива освободен от отговорност не защото кредиторът не е изпълнил свое задължение (без оглед на неговото съдържание), а понеже не е подходил грижливо към собствения си интерес. За разлика от предписано дължимо поведение от правила (независимо от техния източник) грижата предполага проактивност за удовлетворяване на определена потребност – в случая предотвратяване на предвидима вреда. Следователно нормата на чл. 83 ал. 2 ЗЗД е проявление на принципа, че всеки дължи да понесе последиците от собственото си поведение. Затова и пренебрегнат от кредитора негов собствен интерес не обосновава имуществена отговорност за длъжника.

Понеже в основата на неустойката стои неудовлетворен интерес, когато тя визира продължаващо във времето неизпълнение (неустойка за забава), защитната й функция в контекста на чл. 83 ал. 2 ЗЗД налага да се държи сметка за естеството на дължимото поведение. Обективно съществуваща възможност кредиторът да предприеме действия, за да предотврати предвидима вреда, лишава неустойката от обезщетителната й функция, която обаче е същността на имуществената отговорност. Ето защо отчитайки възможността кредиторът да предотврати собствената си увреда, правилото на чл. 83 ал. 2 ЗЗД утвърждава защитим за длъжника интерес. Позоваването на клауза за неустойка в такава хипотеза води до упражняване на формално съществуващо, но лишено от легитимност право, чието признаване е отречено от чл. 57 ал. 2 от Конституцията на Република България.

Според чл. 327 ал. 1 ТЗ основното задължение за купувача е да заплати цената на договорената вещ. По делото не се спори, че ответникът е изпълнил това свое основно задължение. Общата норма на чл. 200 ал. 1 предл. второ ЗЗД, приложимо по силата на чл. 288 ТЗ и при търговската продажба, вменява в тежест на купувача и получаване на заплатената вещ. Както бе посочено вече сключеният договор еднозначно очертава значимия за ищеца интерес на свои разноски ответникът да изтегли стоката от складовете. Договорът е закон за страните и пряко ангажира ответника да удовлетвори заявения интерес по договорения начин. Законът обаче регламентира и нарочен ред за преодоляване бездействието на купувача да получи стоката – чл. 328 ТЗ.

Ищецът не сочи пречка за упражняване на правомощията по чл. 328 ал. 1 т. 1 и 2 ТЗ, приложими към процесната стока. Несъмнено тази норма създава право за продавача, но съдържанието на всяко от посочените правомощия осигурява посрещането на отстоявания и в това производство интерес – да бъде освободено складово пространство. В контекста на чл. 83 ал. 2 ЗЗД обаче субективната преценка на кредитора е без значение. Имуществената отговорност на длъжника е оправдана само ако и доколкото вредата е неотстранима въпреки полагането предписаната грижа.

Предаването за пазене по силата на чл. 328 ал. 1 т. 1 ТЗ предполага авансирани разноски, доколкото продавачът следва да договори и обезпечи съхранението. Нормата на чл. 328 ал. 2 ТЗ ангажира купувача, но не гарантира влогоприемателя, че ще получи очакваното възнаграждение. Затова и възползването от това правомощие предпоставя калкулирани разходи и за вдигане и транспорт на стоките. Купувачът е в правото си да изисква, а следователно и да очаква изпълнение на поетото задължение. Затова и изискуемата грижа не предполага заместване на длъжника посредством финансиране на дейностите по товарене, транспорт и пазене включително и с получената цена. Обективно необходимите в тази насока средства пораждат предвидима вреда, оправдаваща предходно признатата неустойка.

Прави впечатление обаче, че още преди началото на процесния период на ищеца е присъдена неустойка в общ размер от 562320 лв. С влязло в сила решение в рамките на настоящото производство на ищеца е присъдена допълнително и сумата от 142560 лв. Ищецът не твърди пречка да събере присъдените му суми, а и предявеният и понастоящем иск не предполага такава – противно на икономическа логика е влагане на средства в съдебно производство при несъбираемо вземане. Обезпечителната функция на неустойката почива на обективно възможни вреди, а в контекста на мораторната неустойка и разумно предполагани в рамките на съответния период. Настоящият състав приема калкулирания актив от неустоечната клауза за достатъчен за посрещане на разноските, съпътстващи освобождаването на складовите площи и в крайна сметка да удовлетвори този отстояван от клаузата интерес. С оглед обезщетителния характер на неустойката, тя не е средство за формиране на приход, извличан от нежелано от кредитора състояние, а е средство за компенсиране на конкретна вреда. Затова и фактът, че и през процесния период стоката се намира в складовите помещения, не е достатъчен, за да оправдае обезщетителната функция на неустойката.

Нормата на чл. 328 ал. 1 т. 2 ТЗ овластява продавача и да продаде неполучената в договорения срок стока. Така предвидената алтернатива изисква време, но, както изрично е посочено и в съобразителната част на решение № 355 от 09.02.2018 г. по т.д № 5687/2017 г. на САС, ТО, 11 с-в от значение е периодът на неизпълнение на процесното задължение. Ищецът не твърди пречка да осъществи продажба на стоката за сметка на ответника, нито от доказателствата се установява такава. Към началото на исковия период са изминали повече от седем години на бездействие на кредитора-ищец. От поведението на ответника включително и в настоящото производство не може да се изведе разумно предположение за предстоящо изпълнение, което лишава неустойката и от обезпечителната й функция. Предпочитанието на ищеца периодично да търси неустойка вместо да предприеме предвидени от закона мерки за посрещане на собствения си интерес включително и при реализирана имуществена отговорност, определя като актуална понастоящем единствено санкционната функция на неустойката. В рамките на произтичащото от договора облигационно правоотношение тя не обосновава разместване на блага, а следователно и защитим за ищеца интерес. Същевременно обаче претенцията засяга защитен с нормата на чл. 83 ал. 2 ЗЗД интерес за длъжника.

С оглед нормата на чл. 57 ал. 2 от Конституцията на Република България настоящият състав приема това за недопустимо, съответно неустоечната клауза за изчерпала своята легитимност. Ето защо предявеният иск следва да бъде отхвърлен изцяло.

По претенцията за законна лихва, предявена при условията на чл. 214 ал. 2 ГПК Законът предписва особен ред за предявяване в производството на самостоятелно от материалноправна гледна точка вземане за лихва – акцесорно по отношение на предявено за защита парично вземане. При достигнатият извод, че търсеното вземане не съществува, безпредметно остава произнасянето по така предявеното искане.

По разноските При установения изход от спора направените от ищеца разноски следва да бъдат възложени в негова тежест. Нормата на чл. 236 ал. 1 т. 6 ГПК задължава съда с решението си да разпредели и отговорността за разноски, а нормата на чл. 81 ГПК предписва поради което настоящият състав приема, че следва да се произнесе с нарочен диспозитив.

Отговорността за разноски ангажира лицето, необосновано от правна гледна точка предизвикало съдебен спор, да възмезди насрещната страна за сторените разноски. От представения договор за правна защита и съдействие се установява, че договореното от ответника адвокатско възнаграждение е и заплатено, поради което ищецът дължи да възстанови този разход.

Мотивиран от изложеното съдът