Решение № 5268 от 13.8.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 1817/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ответниците П. А. Г. и М.н П. Г. срещу решение от 09.01.2023 г., поправено с решение от 18.12.2023 г., по гр.д. №7795/2021 г. по описа на СРС, 82 състав, в частта, в която жалбоподателите са осъдени да заплатят солидарно на Н. Б. С. на основание чл.45 ал.1 ЗЗД сумата от 1000, 00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в отчаяние, загуба на сън и апетит, причинени вследствие на поведението на ответниците, осъществяващи действия по преграждане на общински път, преминаващ през имота на П. А. Г., с което препятствали достъпа на ищеца до собствения му имот с идентификатор 49169.502.132, ведно със законната лихва от 08.02.2021 г. до окончателното плащане на сумата. В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, постановено при нарушение на материалния закон. Сочат, че ищецът не е бил лишен от възможността да ползва имота си, както и че не е установено кой е извършвал заграждане на пътя, респ., че те са го извършили. Поддържат, че сочените от ищеца неимуществени вреди са недоказани. Предвид изложеното, жалбоподателите молят въззивния съд да отмени решението и да отмени изцяло предявения иск за неимуществени вреди. Не претендират разноски. Въззиваемата страна Н. Б. С. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата, в о.с.з. – оспорва същата. Претендира разноски. Образувано е и по въззивна жалба на ищеца Н. Б. С. срещу решение от 09.01.2023 г., поправено с решение от 18.12.2023 г., по гр.д. №7795/2021 г. по описа на СРС, 82 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу П. А. Г. и М.н П. Г. осъдителен иск с правно основание чл.45 ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 1000, 00 лв. до пълния претендиран размер от 10 000, 00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в отчаяние, загуба на сън и апетит, причинени вследствие на поведението на ответниците, осъществяващи действия по преграждане на общински път, преминаващ през имота на П. А. Г., с което препятствали достъпа на ищеца до собствения му имот с идентификатор 49169.502.132, като ищецът е осъден за заплати на ответниците разноски по делото. В жалбата се твърди, че обжалваното решение е неправилно. Сочи, че първоинстанционният съд не е взел предвид продължителния период, през който са продължили неправомерните действия на ответниците, респ. определеният размер на обезщетението е несправедлив. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло предявения иск за неимуществени вреди. Претендира разноски. Въззиваемите П. А. Г. и М.н П. Г. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорват жалбата и молят обжалваното решение да бъде потвърдено. Не претендират разноски. Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която е отхвърлен изцяло предявеният осъдителен иск за обезщетение за имуществени вреди, поради което е влязло в законна сила в тази му част. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Жалбите са подадени в срок и са допустими, а разгледани по същество е жалбата на ответниците е основателна, а жалбата на ищеца - неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбите. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но частично неправилно, поради следното: СРС, 82 състав, е сезиран от Н. Б. С. с искова молба, с която срещу П. А. Г. и М.н П. Г. са предявен осъдителен иск с правно основание чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – отчаяние, загуба на сън и апетит, настъпили в резултат на преграждане на общински път от страна на ответниците, преминаващ през имота на П. А. Г., с което препятствали достъпа на ищеца до собствения му имот, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане. Ответниците в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорват предявения иск, като твърдят, че през имота на ответника П. А. Г. не преминава път, а ищецът има достъп до имота си през друг път. Фактическият състав на непозволеното увреждане по чл.45 ал.1 ЗЗД включва противоправно поведение, вреда, причинно-следствена връзка между деянието и вредоносния резултат и вина, която по аргумент от чл.45 ал.2 ЗЗД се предполага. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, т.е. в тежест на ищеца е да установи наличие на противоправно действие или бездействие, както и че то е причинило вреда, и да установи причинна връзка между противоправното поведение на ответника и вредоносния резултат. Причинната връзка не се предполага, а трябва да бъде доказана. По делото не се спори и е установено, че ищецът и ответникът П. А. Г. са собственици на недвижими имоти, находящи се в землището на с. Мрамор, Община Трън, ищецът - на поземлен имот с идентификатор 49196.502.132 и построени в него сгради, а ответникът - на поземлен имот с идентификатор 49196.502.505 и построени в него сгради. По делото е представена заповед №РД-05-488 от 02.09.2016 г. на кмета на Община Трън, с която е наредено изземване на част от недвижим имот – публична общинска собственост, представляващ съществуващ път към „Зейна махала“ в с. Мрамор, преграден с оградна мрежа с площ от около 70 кв.м., като ответникът П. А. Г. се е задължил доброволно да освободи съществуващия път, като премахне оградната мрежа. В мотивите на заповедта е посочено, че при извършената проверка е установено, че участък от посочения път е преграден с оградна мрежа от ответника П. А. Г., който на място е представил документи, удостоверяващи правото му на собственост. Представено е и писмо от кмета на Община Трън до ищеца, изх. №1102- 2111/22.03.2018 г., в което се сочи, че във връзка с подадени от ищеца сигнали за преграден участък от общински път, водещ до „Зейна махала“ в с. Мрамор, са извършени проверки на място, издадени за заповеди за възстановяване на пътната настилка и премахване на загражденията, и същите са премахнати. Представени са по делото постановление от 07.11.2018 г. на Окръжна прокуратура – Перник, и постановление за отказ за образуване на наказателно производство от 16.03.2020 г. на Районна прокуратура – Перник, в които се съдържат данни, че от 2016 г. ответникът П. А. Г. прегражда общински път, водещ до „Зейна махала“ в с. Мрамор, като същият е наясно, че Община Трън оспорва неговото право на собственост върху процесния участък, както и че към 16.03.2020 г. пътят вече е проходим. От представеното по делото решение №43/31.12.2018 г., постановено по гр.д. №59/2018 г. по описа на Районен съд – Трън, се установява, че е отхвърлен предявен от ответника П. А. Г. срещу кмета на Община Трън искове с правно основание чл.45 ЗЗД за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди вследствие разрушаване на ограда и изсипване на натрошени камъни. От мотивите на решението се установява, че Община Трън е предприела действия по премахване на ограда и възстановяване на общински път, водещ до „Зейна махала“ в с. Мрамор, преграден от ответника П. А. Г.. От приетото по делото заключение на СТЕ, което и настоящият съдебен състав кредитира напълно, се установява, че за землището на с. Мрамор е налична единствено неодобрена картна основа от 1983 г., а кадастралната карта е одобрена през 2019 г., като процесният път не е заснет в предходни планове, а в кадастралната карта е заснет като самостоятелен обект с идентификатор 49169.502.9002 – улица, публична общинска собственост, урбанизирана територия, за второстепенна улица, с площ от 819 кв.м. От заключението се установява още, че процесният път разделя имот на ответника на две части, като вещото лице е изготвило комбинирани скици на процесните имоти в ЕТК от 1983 г. и КККР от 2019 г., както и комбинирана скица за проектен път за достъп до имотите на ищеца и ответника. В о.с.з. вещото лице сочи още, че до имота на ищеца е имало достъп чрез път от запад, който път е включен в имот общинска собственост, който път към момента не съществува. От показанията на свид. С.С. се установява, че в последните години има проблем с преминаването до имота на ищеца, като пътят е преграден с мрежа. От показанията на свид. А.З. се установява, че имотът на ищеца представлява заградено дворно място с къща, като за да се стигне до този имот има три варианта – преди се е минавало през цялото село и се е влизало откъм гората, имало е път през ТКЗС, а новият път преди не го е имало, имало е пътека. Свидетелят сочи още, че от общината са идвали да слагат мрежи, колове и да заграждат пътя. От показанията на свид. В. С.а се установява, че достъпът до имота на ответника е по общински селски път, но е имало случаи, когато пътят е бил преграждан с най-различни средства – мрежа, тел, натрупани храсти, разкопаван е, като няма друг път. Свидетелят сочи още, че преграждането на пътя се е отразило на ищеца – разстроил се е, започнал е да вдига кръвно, престанал е да яде и спи, ходил е на лекар – невролог, психиатър, психолог, пие хапчета. Съгласно разпоредбата на чл.8 ал.3 ЗП, общинските пътища са публична общинска собственост, като пътищата са отворени за обществено ползване при спазване на реда и правилата, установени с този закон и със ЗДвП – чл.9 ал.1 ЗП. Съгласно чл.31 ал.1 ЗП, изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществяват от общините. Действащата в Република България нормативна уредба не допуска да се ограничава ползването на всички пътища в страната, които са отворени за обществено ползване, вкл. и общински такива, които обаче следва да са прокарани според установените в законодателството правила. Когато държавата, общината или частноправен субект са прокарали път през имот, чужда собственост, без надлежно проведено отчуждаване, собственикът на терена разполага с правото да защити собствеността си, вкл. по реда на чл.109 ЗС, тъй като съгласно КРБ, правото на собственост се гарантира и защитава от закона. Частната собственост е неприкосновена /чл.17 ал.3 КРБ/ и принудителното отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди може да става само въз основа на закон при условие, че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение /чл.17 ал.5 КРБ/. Всеки гражданин, съгласно чл.56 КРБ, има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси, а съгласно чл.58 ал.1, гражданите са длъжни да спазват и изпълняват Конституцията и законите. Те са длъжни да зачитат правата и законните интереси на другите. Българското законодателство не допуска възможност при упражняване на правата си който и да е правен субект да нарушава правата на другите /така решение №63 от 27.05.2022 г. на ВКС по гр.д. №3850/2021 г., I ГО/. В случая ищецът може да ползва път, само ако същият е прокаран от държавата или общината по предвидения в закона ред, каквато хипотеза обаче в настоящия случай не е налице – по делото е установено, че соченият от ищеца път, който навлиза в имота на ответника П. А. Г., не е определен с картата на възстановената собственост, не е заснеман в предходни планове, а е заснет само като обект на кадастъра. Следователно, на може да се приеме, че същият е прокаран според установените за законодателството правила, а ищецът, за да си осигури достъп до имота, ползва за преминаване част от имота на ответника П. А. Г. неоснователно, без в негова полза да е учредено надлежно право на преминаване, респ. тази част да е била отчуждена за прокарване на общински път, ограничавайки по този начин възможността имотът да се ползва пълноценно според неговото предназначение в границите на правото на собственост, респ. собственикът - ответникът П. А. Г., недопускайки ищецът да преминава през собствения му недвижим имот не е извършил неправомерно действие, поради което само на това основание предявеният иск подлежи на отхвърляне. Настоящият съдебен състав намира още, че макар ищецът да твърди, че соченият път, преминаващ през имота на ответника П. А. Г., е единственият път, който достига до имота, ищецът не е ангажирал категорични доказателства дали това е действително така, с оглед показанията на свид. А.З., и заключението на СТЕ, за наличен друг път, който достига до имота на ищеца, но същият не е поддържан. По отношение ответника М. П. Г. е налице и още едно самостоятелно основание за отхвърляне на предявения иск – по делото липсват каквито и да е доказателства същият да е извършвал сочените от ищеца неправомерни действия. Поради изложените по-горе мотиви, настоящият въззивен състав намира, че предявеният иск за обезщетение за неимуществени вреди са явява изцяло неоснователен и като такъв подлежи на отхвърляне. Поради изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в която е искът за обезщетение за неимуществени вреди е уважен и вместо него бъде постановено друго, с което искът бъде отхвърлен, а в останалата част, в която искът е отхвърлен, решението следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на делото и направеното искане, на ответниците на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят допълнително разноски в първоинстанционното производство в общ размер на сумата от 233, 01 лв. Воден от гореизложеното, съдът