Решение № 455 от 29.12.2025 г. на Районен съд - Провадия по дело № 957/2024 г.

Производството е във фазата на допускане на съдебна делба. Производството е образувано по искова молба на И. Р. М., ЕГН ••••••••••, с адрес: с. ••••••, общ. ••••••, ул. „••••••“ № 10 срещу М. Р. М., ЕГН •••••••••• и З. Е. И., ЕГН ••••••••••, двамата с адрес с. ••••••, общ. ••••••, ул. „••••••“ № 14, с която е заявен иск по чл. 34 ЗС за делба на следния недвижим имот: дворно място, находящо се в с. ••••••, общ. ••••••, цялото с площ от 780 кв.м., съставляващо УПИ XIV-54, в квартал 12 по плана на селото, одобрен със Заповед № ••••••г., при граници на цялото място: улица, УПИ XV- 53, УПИ XIII-53 и УПИ XII-56, ведно с построените в дворното място жилищна сграда със застроена площ от 80, 00кв.м. и второстепенна сграда със застроена площ от 10, 00кв.м., навес със застроена площ от 18, 00кв.м. и второстепенна сграда със застроена площ от 6, 00кв.м., при следните квоти: 5/6 ид. части за ищеца и 1/6 ид.част за ответника, основан на твърдения за възникване на съсобствеността по наследство от Р. М. И. и Г.М. И. и нотариално завещание от Г.М. И.. Отправено е и с искане по чл. 344, ал. 2 ГПК, с което се претендира определяне на обезщетение, платимо от ответника за лишаване ищеца от ползване на съсобствения имот в размер на 150лева месечно, считано от влизане в сила на решението по допускане на делбата до окончателното й извършване. Исковата претенция се основава на следните фактически твърдения изложени от ищеца в исковата молба: С ответника са братя и съсобственици на описания недвижим имот по наследство от родителите си- Р. М. И. и Г.М. И.. Дворното място било подарено на майка им, към него момент в брак с баща им от нейните родителите през 1953г. с неформален договор за дарение, а нейните родители са били собственици отново на основание давностно владение, продължило непрекъснато повече от десет години преди 1953г. През 1960г., родителите им построили сградите в имота и ги придобили също на основание давностно владение, продължило от 1960г. до смъртта им. Баща им Р. М. И. починал на 15.07.2006г., след което неговите наследници приели наследството му. Майка им придобила 4/6 идеални части от имотите, а страните - по 1/6 ид.ч. През 2014г. майка им Г. И. завещала на ищеца своите 4/6ид.ч от имотите с акт за нотариално завещание, вписано с вх. рeг. № 11, акт № 1, том I от 15.05.2014г. при СВ Провадия. След смъртта й, настъпила на 31.05.2016г., двамата с ответника приели наследството й изцяло, като завещаните 4/6ид.ч. били придобити от ищеца. Твърди, че е лишен от възможността да ползва имота, считано от 2023г., поради което отправя искане за присъждане на обезщетение. Поради невъзможност за постигане на доброволна делба, моли за решение, с което да бъде допуснат до делба гореописания недвижим имот, а извършването на делбата да стане чрез изнасянето му на публична продан. Претендира направените по делото разноски. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника М. М., с който изразява становище за неоснователност на иска. Твърди, че процесният имот е придобит по давностно владение от него и неговата съжителка З. Е. И. започнало от 1987г. и продължаващо към настоящия момент. Твърди, че родителите им са ползвали имота до 1987г., но не притежават титул за собственост. Оспорва твърдението, че процесният имот е бил подарен на майка им от нейните родители. Заявяват, че майката на майка им никога не е притежавала недвижим имот в с. ••••••, тя била родена в с. •••••• и винаги била живяла в същото село. Майката им Г.М. И. също живяла в с. ••••••, докато не се омъжила за баща им. В края на 1980г. родителите им закупили друг имот в с. •••••• за ищеца и с общи средства на ищеца и родители им построили жилищна сграда. След окончателното построяването на сградата през 1987г. те се преместили да живеят в новата къща заедно с ищеца и неговото семейство. През 1989г. по време на така наречената „голяма екскурзия“ ищецът напуснал пределите на Р България и в продължение на повече от 10 години не се е прибирал в РБългария. През 1999г., когато придобил двойно гражданство, се завърнал за първи път отново в Р България. Родителите им починали в дома на ищеца, различен от процесния. От 1987г., ответникът и З. Е. И., с която съжителстват на семейни начала се сочи, че са единствените, които владеят имота. Двамата заедно поддържали имота, грижели се за дворното място и за постройките, изградени в него, като извършили основен ремонт на жилищната сграда и навеса, изградили ограда от бетонни блокчета. Твърди се, че жилищната сграда към 1987г. се състояла от две стаи и коридор, а към настоящия момент имало изградена баня и санитарен възел, както и обособена кухня. Владението на ответника и неговата съжителка се сочи да е било явно, необезпокоявано от никого и без противопоставяне от ищеца, като същите демонстрирали своето владение по несъмнен и категоричен начин по отношение на ищеца от 1987г. до настоящия момент. Владението на имота не било прекъсвано или изгубвано. Твърди се ищецът да е напуснал имота през 1980г. и от тогава да не го е посещавал. Нямал ключове за имота, нито вземал участие при извършване на ремонтите. Позовавайки се на това владение, установено 1987г., през 2023г. М. Р. и З. И. се снабдили с КНА на недвижим имот придобит по давност под № 185, том V, регистър № 4973, нотариално дело № 550/2023г. на нотариус И.К.. Заявява, че ако ищецът ще се ползва от завещанието, то оспорва същото на основание чл. 42, б. "Б" от ЗН. Обосновава се с това, че завещанието следва да бъде извършено в присъствието на двама свидетели, съблюдавайки ограничението, въведено в чл. 584, т. 3 ГПК. В случая при изготвянето му присъствала за свидетел Н.М. М.а, ЕГН ••••••••••, която била съпруга на ищеца. Затова счита, че завещанието е нищожно поради нарушаване на изискването за несъвместимост на свидетелите при извършване на нотариалните завещания, т.е. поради съставянето му в нарушение на закона. Освен това, твърди, че завещателката Г.М. И. не е била грамотна и не е разбирала български език, била във влошено здравословно състояние и не е можела да изрази устно и непосредствено волята си. Счита, че при съставяне на завещанието е липсвало каквото и да било изявление от нейна страна относно обективираното в него завещателно разпореждане. С оглед на факта, че е била неграмотна, то се твърди, че не би могла да идентифицира имота, който желаела да завещае. Отделно от това се твърди, че завещателката никога не е притежавала титул за собственост на процесния имот и било неясно как се е разпоредила с него. В срока по чл. 131 ГПК ответницата З. И. депозира писмен отговор. Направените с него възражения са идентични на релевираните и от другия ответник. Оспорва да е налице съсобственост с ищеца. Твърди, че с ответника М. са установили фактическа власт върху имота през 1987г. и от тогава го владеят за себе си. Посочва, че имотът е ползван от родителите на ищеца и ответника Р. И. и Г. И. до 1989г., които не са притежавали документ за собственост. Към 1987г. ищецът И. не е живял в процесния имот, а волята на родителите му е била той да остане за семейството на ответника. През 1989г. по време на т.нар. голяма екскурзия, ищецът е напуснал РБългария и едва през 1999г., когато придобил двойно гражданство се прибрал за пръв път. Твърди, че заедно с ответника владеят имота от 1987г., като са го поддържали, грижели са се за двора и къщата. Към момента, в който родителите на ищеца са го напуснали се сочи имотът да не е бил годен за живеене. Къщата се състояла от две стаи и коридор. Двамата с ответника направили основен ремонт на къщата и навеса, изградили баня, санитарен възел, обособили кухня, направили ограда от бетонни блокчета. Ищецът се сочи, че никога не е владял имота, нямал ключове за него, не участвал в ремонти, не плащал данъци и никога не бил проявявал намерение да го владее или стопанисва. През всичките години се твърди владението на ответницата и ответника да е било упражнявано явно, необезпокоявано, непрекъснато и без противопоставяне от страна на ищеца. Затова и през 2023г. ответницата се е снабдила с КНА № 185/11.10.2023г. на нотариус рег. № 225 за придобиване имота по давност. Ако ищецът ще се ползва от нотариалното завещание, то се оспорва. Сочи се съставянето му да е в нарушение на чл. 42, б. б ЗН, доколкото като свидетел е участвало лице живущо във фактическо съжителство с ищеца. После се настоява завещателката да е била неграмотна и неразбираща български език, както и с влошено здравословно състояние препятстващо я да изрази устно и непосредствено волята си, респ. повлияло е на възможността й да идентифицира имота, който иска да завещае. Счита и че текстът на завещанието е бил изготвен изцяло от нотариуса, без посочване на съдържанието му от страна на завещателката. Счита и че завещателката се е разпоредила с имот, за който никога не е притежавала документ за собственост. Искането е за отхвърляне на исковата претенция и присъждане на разноски. Съдът, след преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства и по вътрешно убеждение, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Предявен е конститутивен иск за съдебна делба с правно основание чл. 34, ал.1 ЗС. Производството е в първа фаза, по допускане на делбата. Тук съдът изследва въпросите за: наличието на съсобственост между съделителите върху имуществото предмет на делбата, основанието, на което същата е възникнала, между кои лица и за кои имоти ще се извърши делбата, както и каква е частта на всеки съделител в съсобствеността. Ищецът дължи доказване на твърденията си, че има качеството на наследник на Р. М. И. и Г.М. И.; че същите са били собственици на имота въз основа на давностно владение от 1953г. до смъртта им; че в наследството са включени твърдяния обем права; че е придобил по завещание от майка си сочените идеални части. Предвид въведените от ответниците правоизключващи възражения, в тяхна тежест е доказването на твърденията им, че са собственици по давностно владение, което владение e установено от тях през 1987г., упражняват го и към настоящия момент явно и необезпокоявано, и с намерение за своене, обективно доведено до знанието на ищеца и наследодателите Р. И. и Г. И., което им право е признато с КНА № 185/11.10.2023г.; че завещанието направено от Г. И. страда от сочените пороци обуславящи неговата нищожност предвид сочените като допуснати нарушения на закона при изготвянето му, респ. унищожаемост предвид особеното психо- физическо състояние на завещателя към момента на съставянето му, обуславящо неспособност да завещава. От ангажираните по делото доказателства се установява следното като факти: Р. М. И. е починал на 15.07.2006г. Оставил е лица призовани към наследяване Г.М. И., поч. на 31.05.2016г. /съпруга/ и деца- И. Р. М. и М. Р. М.. След смъртта на Г.М. И. тя е наследена от И. Р. М. и М. Р. М., по който факт страните не са спорили. С нотариално завещание от 14.05.2014г., акт № 1 на нотариус рег. № •••••• на НК, Г.М. И. е изразила воля, с която е завещала на сина си ищеца И. М. собствените си 4/6ид.ч. от процесния имот и изграденото в него. В акта е удостоверено, че завещателката не разбира и не говори български език, поради което нотариусът е назначил преводач, който следва да предаде в превод на български език волята на завещателя под страх от наказателна отговорност по чл. 291 НК. Съставянето на завещанието е сторено в присъствието на свидетелите Н.М. М.а и А.Н.С.. Подписано е от завещателя с отпечатък от десния палец поради неграмотност и заболяване. Между страните не е имало спор, че свидетелят Н. М.а е съпруга на ищеца, чийто брак е бил сключен през 1974г. С КНА № 185/11.10.2023г. М. М. и З. И. са били признати за собственици по давностно владение на процесния имот. Ищецът заявява собственически права въз основа на наследствено правоприемство от Р. М. И., поч. на 15.07.2006г. и нотариално завещание от 14.05.2014г. на Г.М. И., поч. на 31.05.2016г. Ответниците оспорват неговите права, черпейки легитимацията си въз основа на КНА № 185/2023г., с който са им признати права на собственост по давностно владение, установено през 1987г. упражнявано и към настоящия момент явно и необезпокоявано, и с намерение за своене, обективно доведено до знанието на ищеца. За опровергаване, респ. установяване на твърденията за упражнявана от ответниците фактическа власт върху имота от 1987г., от значение по делото са ангажираните от страните гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелите В. И. /сестра на съпругата на ищеца/ и Ю. М. /първи братовчед на ищеца/, респ. Ш.А., М. И. /съпруга на брата на ответницата/ и Н.Х.. От показанията на В. И. и Ю. М. се установяват следните релевантни за спора факти: Св. И. се познава с ищеца от 1974г., след като сключил брак със сестра й. Тогава Р. и Г., заедно с И. и сестра й, и М. живеели в старата къща. До 1980г. посещавала сестра си по 3- 4пъти в седмицата да й помага с децата. Впоследствие ходела всеки месец. Знае, че къщата са я получили Р. и Г. по наследство от родителите на Р.. През 1974г. в имота имало само две стаи и затова И. построил още една с лятна кухня, където живели с жена си до към 1980г. На 400- 500м. от тази къща, И. си строил къща към 1978-9г. и към 1980г. се изнесъл да живее там. Р. и Г. останали в старата къща, но М. им правел много скандали, посягал, вземал им пенсията и затова често те отивали в къщата на И., когато И. го няма. След 1980г. И. ходел в бащината си къща само да види родителите си. Г. все й се оплаквала от М.. През 1989г. И. и жена му заминали за Турция. След 1990г. започнали да се връщат в България по 2-3-4пъти в годината. След като Р. и Г. си оправели отношенията, те се прибирали в къщата си. Р. починал 2006г. в къщата на И., а Г. през 2016г. Преди да почине Р. все още не се знаело за кого ще остане къщата. Преди да почине Г. пет години я гледала жената на И., понеже М. и З. не искали и я изгонили от къщата. Тогава сестра й се прибрала от Турция. Г. починала в къщата на И.. Още 2012г. искала да прехвърли дела си от къщата на И., защото М. и З. я гонели от къщата й и не искали да я гледат. Посочва, че баба Г. не е говорила и не е можела да пише на български език, . Разбирала и можела да пише само на турски език. Последните 5години била добре с паметта, единствено не я държали краката и не виждала много добре. Имала и ТЕЛК. След като Г. прехвърлила дела си на И., той искал да прехвърли дела си на М. и З., но М. не искал да го плаща. Знае от И., че последно преди три години решили да платят на И. за дела му 10 или 15хил лева. На М. синът му казал да вадят скица и да му купуват дела, щели да му дадат парите, но така и не станало. За З. посочва, че е започнала да живее в къщата преди около 30г., но често отсъствала, била си в ••••••. Преди 4-5г. М. и З. започнали ремонт в къщата. И. им казал да не почват ремонт, защото си иска дела от нея. Въпреки това, те правили ремонт. Св. М. е първи братовчед с ищеца и ответника. Дядо му М. навремето дал мястото на сина си М., а съседното на бащата на свидетеля. След 1989г. не е влизал в двора и къщата им. В двора Р. строил къща, която с времето взела да пропада. М. правел ремонти след като се оженил за З.. До към 1988-89г. в къщата живеели Р. и Г.. След това отишли в къщата на И., където и починали. Като се изнесли от имота там останали М. и З., който и сега продължавал да живее там. Направил си стаичка покрай оградата. След 1989г. Р. и Г. не се върнали повече в този имот. Не му е известно да е имало уговорка кой ще остане в имота, нито дали И. е имал против М. да остане там. Не знае и Г. да е прехвърляла дела си на И.. Той я гледал преди да почине, М. и З. не ходели да я видят. Била добре с акъла си, говорела идеално, виждала добре. Единствено имала проблем с крака, бил счупен и едвам се движела. И. й взел инвалидна количка. През 1989г. И. заминал за Турция, но след това всяко лято се прибирал в селото. Бил за погребението на родителите си, но М. и З. не присъствали. От 1989г. и сега М. и З. живеели в имота. От показанията на Ш.А., М. И. и Н.Х. се установяват следните релевантни за спора факти: Св. А. живее от 1994г. в съседство на имота и са далечни братовчеди с ищеца и ответника, познавали се от деца. Познавала и родителите им, които сочи към 1994г. да са живели в имота, в който сега живеел М. с жена си и децата. Докато в имота живеели и Р. и Г. ги посещавала. Къщата представлявала две стаи и коридор. Срутила се и сега правили ремонт. След 1994г. /но не знае точно кога/ Р. и Г. се преместили в дома на И., който 1989г. заминал за Турция и от тогава живеел там. Сега се прибирал от време на време, но не го е виждала да ходи в старата къща. З. и М. останали в старата къща, но Р. и Г. ходели в къщата и си влизали свободно. Тъй като всички имоти там, разположени един до друг били все на роднини, предполага, че въпросният е на Р., защото и техният бил на свекъра й. Р. и Г. говорели само турски език. Р. починал в къщата на И.. Посочва, че Р. и Г. се изнесли в къщата на И., за да я наглеждат. Виждала се е с баба Г.. Била добре здравословно. Единствено последните 2-3г. преди да почине била на легло. Св. И. живее в селото от 1990г. Знае имота на М. и З., които живеели там от 1990г., заедно с бабата и дядото. В имота имало стара къща. След това, но не може да каже кога точно Р. и Г. се изнесли от къщата и отишли в къщата на И., където и починали. След това ги е виждала в имота, но не и И.. Преди да почине баба Г. била болна, но не знае какво й е имало. Предполага, че не е знаела български език, защото като си получавала пенсията слагала вместо подпис отпечатък от пръста. Виждала З. да носи храна на баба Г., докато И. и жена му били в Турция. Последните 10г. И. живеел и в България и в Турция. Не е контактувала с жена му, не я познава и не знае от кога не я е виждала. За процесния имот сочи да знае, че е на М. и З., защото къщата била съборетина, течала от всякъде и скоро й правили ремонт, както правили и оградата. Св. Х. живее в селото от 1990г., а в периода 2011-2019г. е бил кмет на селото. Посочва, че познава И., М., родителите им, както и З.. Знае, че И. има собствена къща в селото. М. и З. от както ги познава живеели в старата къща, където живеели и родителите им. Не помни докога са живели заедно с Р. и Г.. Последно баба Г. живеела в къщата на И., но защо не му е известно. И. живеел в Турция и се прибирал периодично. Знае, че преди да си купи къщата И. е живял в процесната, но след това свидетелят сочи да не го е виждал там. Посочва, че по време на втория му мандат З. идвала при него, за да го моли да я назначи на работа, защото трябвало да правят ремонт на къщата, понеже течала. Не знае дали баба Г. знае български език, не е комуникирал с нея. Виждал е само, че е трудно подвижна, с бастун. При така установени факти, становището на настоящия състав по спорния между страните въпрос касателно притежаваните от ищеца права в собствеността е следното: Ищецът заявява собствени права на деривативно придобивно основание- наследство и нотариално завещание оставено майка му Г. И.. Действителността на завещанието е оспорена, както е оспорено и това ищецът да е придобил права по наследствено правоприемство. В предмета на спора на изследване подлежи факта дали ответниците са носители на твърдяните противопоставими права, а именно да са придобили имота по давностно владение упражнявайки еднолична фактическа власт върху тях, имаща признаците на владение годно да ги направи собственици и изключи придобитите от ищеца по наследство права. Съгласно чл. 79 ЗС, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. За да е налице оригинерното придобивно основание, следва да са се осъществили двата елемента от фактическия състав на придобивната давност, а именно- обективният- да е упражнявана фактическа власт върху имота в продължение на предвидения в закона срок и субективният- тази фактическа власт да е осъществявана с намерението за придобиване на вещни права върху имота. Или, за да докажат, че са придобили процесния имот по давност, ответниците е следвало да установят, че са упражнявали фактическа власт с намерение за своене. Понеже субективният елемент е по- трудно доказуем, като част от вътрешния свят на човека, в чл. 69 ЗС е установена оборима презумпция, задължаваща съда при доказан факт на осъществяване на фактическа власт върху вещта, да приеме за осъществен и предполагаемият такъв за наличие на намерение за държане на вещта като своя. С ТР № 1/06.08.2012г. на ОСГК на ВКС се прие, че презумпцията по чл. 69 ЗС е приложима и в отношенията между съсобственици, като се държи сметка обаче относно основанието, на което е установена фактическата власт върху имота. И, когато то показва съвладение /всяко от лицата, които придобиват владението има намерение да държи вещта като своя обща заедно с останалите/ и съсобственикът е започнал да владее собствената си идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена, защото основанието на което е придобито владението върху чуждите идеални части, изключва намерението те да се държат като собствени. В конкретния случай ответниците противопоставят права сочейки, че са установили фактическа власт с намерение за своене през 1987г., т.е. приживе на общите наследодатели. Противоречие в показанията на свидетелите относно фактите релевантни за правопогасяващото възражение на ответника за придобивна давност не се констатират. Те са еднопосочни относно: че първоначално в имота поне от 1974г. до към 1990-94г. са живели М., З., Р. и Г.; че и след като са напуснали къщата Р. и М. са се прибирали там и са имали свободен достъп; че от 1980г. И. не се живее в имота, като от 1989г. той не живее постоянно в България, но се прибира периодично; че М. и З. са правили ремонти по къщата и оградата на двора преди 4-5г. Анализът на гласните доказателства категорично установява факта, че фактическата власт върху имота е първоначално установена от родителите на ищеца и ответника. Най- ранната дата за това съдържаща се в показанията на св. И. е 1974г., макар че данни за по- ранна дата /макар и неконкретизирана/ се установяват и в показанията на св. М., който говори мястото да е било дадено от дядо му М.- баща на Р. и на бащата на свидетеля. Действията им по изграждане на дом, стопанисване на двора и ограждането му, категорично свидетелстват за намерение за своене като обективен факт. Няма съмнение, че тази фактическа власт е упражнявана явно, несъмнено и непрекъснато. Полаганите грижи за имота през всичките години, изключва случайния характер на фактическата власт и отразява воля за трайното й упражняване. И след като е доказано упражняването на фактическа власт върху имота от родителите на ищеца и ответника, приложение намира презумпцията на чл. 69 ЗС. А за да се приеме, че е завършен фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, на изследване подлежи въпросът дали фактическата власт е упражнявана в изискуемия от закона срок от родителите на страните, като отговорът следва да е положителен, предвид сигурния начален момент на установяването й /1974г./ и упражняването й и към поне 1990г., като ответникът признава това да е било така до 1987г. Това ще рече, че макар и да са нямали документ за собственост за имота и да не са се позовали на придобивна давност, принципът е, че с изтичането на давностния срок, упражняваното владението се трансформира автоматично в право на собственост, а позоваването на придобивната давност не е елемент от фактическия състав на това оригинерно придобивно основание, а само средство за процесуална защита. Обобщено, имотът е бил придобит от родителите на ищеца и ответника по давност. Сега обаче ответникът твърди да е установил самостоятелна фактическа власт през 1987г. и да го е придобил въз основа на давностно владение. За да може обаче да се охарактеризира като владение така доказано като осъществявана от ответниците фактическа власт върху къщата и двора, от значение е основанието, на което тя е била първоначално установена. Твърденията на ответника са били, че волята на родителите му е била имотът да остане за неговото семейство. Свидетелските показания обаче не са информативни за това във времето изобщо между родители и деца да са водени разговори относно собствеността на имота. Ако и да е имало такива уговорки, на тях няма как да им се придаде правно значение, след като ако и да е постигнато съгласие по този въпрос, то не е било обективирано в надлежната форма. Анализът на доказателствата по делото обосновава извод, че към момента на установяване на фактическа власт върху имота двамата като семейство в него момент са били допуснати от родителите на ответника, за да има къде да живее семейството, т.е с тяхно съгласие. Така е било и по отношение на ищеца до 1980г., когато след като си е построил свой дом, се е изнесъл със семейството си от бащиния си такъв. След като родителите са се изнесли от имота си, двамата ответници са продължили да го ползват отново с тяхно съгласие. Т.е и преди и след 1987г. упражняваната от тях фактическа власт има характеристики на търпими действия, защото е осъществявана при съгласие на родителите и се основава на близките отношения помежду роднини. Последвалото изнасяне на родителите от къщата не променя основанието, на което е установена фактическата власт. Ето защо, за да се приеме, че в този момент упражняваната от тях фактическа власт е придобила признаци на владение, те е следвало активно да се заявят пред тях като собственици и с действия да са отричали правата на родителите. Няма проведено такова доказване на база гласните доказателства. Те не носят информация за това. А презумпцията по чл. 69 ЗС е неприложима- тя намира приложение, само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си, каквото както се каза в случая не е налице. Следователно, тяхната фактическа власт не се доказва да е годна да обоснове придобиване право на собственост. С откриване наследството на Р. М. И., поч. на 15.07.2006г., призовани към наследяване са съпругата му Г.М. И. и двете им деца. Г. И. е поч. на 31.05.2016г., след която дата имотът е станал съсобствен на наследниците - нейните деца. След смъртта на съпруга, СИО е прекратена, поради което преживялата съпруга е придобила половината от имота, т.е 1/2 ид.ч., а в останала половина по силата на наследствено правоприемство е придобила част равна на частта на всяко дете, на основание чл. 9 ЗН. В случая децата са две- ищецът и ответникът, поради което и тя е придобила 4/6 ид.ч., а всяко от децата по 1/6ид.ч. Юридическият факт, въз основа на който е възникнала съсобствеността върху имота е наследяване, което налага извод, че презумпцията на чл. 69 ЗС е оборена. Както се каза към този момент фактическата власт на ответницата няма признаци на владение изначално. Така, че ответниците са дължали доказване в процеса на извършени действия от откриване на наследството на Р. И. сочещи превръщане държането на ид. части на съсобствениците си, респ. фактическата власт упражнявана при условията на търпими действия във владение. Касае се за доказване на действия, които по явен и недвусмислен начин да показват отричане/отблъскване владението на останалите съсобственици, с които действия се демонстрира, че е преустановено държането идеалните части от вещта за другите съсобственици, и е установено държане за себе си, с намерение за своене доведено до знанието на останалите съсобственици. Изключение от последното са случаите, когато това е обективно невъзможно, било защото невладеещият съсобственик трайно отсъства- с неизвестно местожителство е, напуснал е отдавна страната и не се прибирал, не е проявял интерес към имота или пък липсва знание за друг наследник, каквато хипотеза в случая не е налице /ищецът се е прибирал периодично, има имот в съседство/. От гласните доказателства категорично се установява, че единственият наследник, който постоянно е упражнявал фактическа власт върху имота е ответникът и съжителстващата с него жена. Ищецът не е посещавал имота, след като го е напуснал през 1980г. Няма данни достъпът до имота да му е бил ограничаван нарочно от ответниците. Грижите за него са полагани изключително от ответниците. Но, това, че другите наследници не са полагали такива, само по себе си не сочи на отказ от права, нито обосновава презумпция, че ответниците са придобили техните права, освобождавайки ги така от задължение да се заявят като такива на тях. Това, че ответниците са упражнявали еднолично фактическа власт върху имота, ползвали са го и да са извършвали подобрения в него, не доказва владение на ид. части на останалите наследници, нито е израз на демонстриране намерение да владеят пред ищеца. В показанията на св. И. се съдържа информация за това във времето между наследниците да са водени разговори относно изкупуване дела на ищеца от наследството. Достоверността на казаното от свидетеля не е опровергана, макар да сочи за знание на факти опосредени от казано му от ищеца. Това опровергава субективния елемент на владението. Ако и тези показания да не бъдат кредитирани, така или иначе действия на ответниците по заявяване собственически права спрямо ищеца пак не се установяват, нито като конклудентни чрез препятстване достъпа им до имота, нито вербално, в разговори помежду им по ясно демонстриране и заявяване на права върху имота отричайки така тези на ищеца/майка му, давайки им така и възможност да ги приемат или да се противопоставят и защитят собствените си права. Защото няма как да се очаква наследници, които не са заявявали воля и те да ползват, под страх да не загубят правата си, когато нямат знание за тяхното оспорване, да се възпротивяват на факта на ползването от другия съсобственик, предвид че всеки от тях притежава това право. Данните по делото сочат ответниците да са се заявили като собственици едва през 2023г., когато са отпочнали процедура по снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, на които им действия ищецът се противопоставя търсейки сега съдебна защита на своите права. След като не са еднолични собственици на имота, то между ищеца и ответника е налице твърдяната съсобственост. Права в съсобствеността обаче ответницата няма и затова следва да бъде изключена от делбата. По възраженията срещу действителността на завещанието. С въпросното нотариално завещание Г. И. се е разпоредила в полза на ищеца с притежаваните от нея 4/6ид.ч. от имота. Първото възражение е за неговата нищожност поради нарушаване на закона относно изискванията за неговата форма- чл. 24, ал.1 ЗН. Текстът на закона предвижда нотариалното завещание да се извършва от нотариуса в присъствието на двама свидетели, което сочи нормата да е императивна, а нарушаването й да води до неговата нищожност съгласно чл. 42, б.б ЗН. При липса на друга уредба относно свидетелите приложение следва да намерят правилата на нотариалните производства, разписани с гл. 25 ГПК, в т.ч. чл. 584 ГПК. Чл. 584 ГПК сочи лицата, които не могат да бъдат свидетели в нотариалното производство и в частност т. 3 - такива лица, които се намират с лицата по чл. 572 или с нотариуса в някое от посочените в чл. 575 отношения. Лицата по чл. 572 ГПК са участниците в нотариалното производство, чието лично изявление нотариусът удостоверява и страните - лицата, от чието име се иска извършване на нотариалното действие. Съгласно чл. 575 ГПК нотариусът не може да извършва нотариални действия, когато страна в нотариалното производство или участващо в него лице са самият нотариус, неговият съпруг или лицето, с което живее във фактическо съпружеско съжителство, роднините му по възходяща и низходяща линия, по съребрена линия до •••••• степен, по сватовство до първа степен, а така също и лицата, спрямо които нотариусът е настойник, попечител, осиновен или осиновител или лице от приемно семейство. Забраната се прилага и в случаите, когато в сделката или документа се съдържа разпореждане в полза на някое от лицата по предходното изречение. Както е разяснено в практиката на ВКС, целта и смисълът на забраната е при съставяне на завещанието да не присъстват лица, които могат да са заинтересовани от имущественото разпореждане на завещателя и да въздействат върху волята му. С нея се обезпечава в максимална степен удостоверяването на действителната воля на завещателя за разпореждане с имуществото му и се защитава интереса на завещателя осигурявайки правото му свободно, несмущавано и неповлиявано да направи своето завещателно разпореждане. В случая в нотариалното производство участие като свидетели са взели Н.М. М.а и А.Н.С.. Към датата на изготвяне на акта- 14.05.2014г. Н.М. М.а е съпруга на сина на завещателката- ищеца И. Р. М.. Факт установим от изготвената справка НБДН, удостоверение за семейно положение, а и ищецът признава в с.з., че бракът му с Н. М.а е сключен през 1974г. Това ще рече, че свидетелката и завещателката са в първа степен на родство по сватовство и попада под забраната на чл. 584, т. 3 ГПК. Участието в производството като свидетел на лице, попадащо в чл. 584, т. 3 ГПК, следва да се приравни на липса на свидетел, а това обуславя нищожност на завещанието съгласно чл. 42, б.б ЗН. Поради основателност на възражението за нищожност на нотариалното завещание, съдът не разглежда тези за неговата унищожаемост. След като завещанието е нищожно и не е породило действие, след смъртта на Г.М. И., поч. на 31.05.2016г. притежаваните от нея 4/6ид.ч са наследени от И. Р. М. и М. Р. М. при равни квоти на основание чл. 5 ЗН. Налице е съсобственост между ищеца и ответника при равни квоти, т.е. по 1/2ид.ч. Изградените в имота второстепенни постройки и навес нямат самостоятелен характер. Поради това и по естеството си те представлява подобрение в имота и като прилежаща част към сградата следват главната вещ /чл. 98 ЗС/. Ако и да имаха самостоятелен характер, какъвто имат жилищна сграда с площ от 80кв.м., всички те са станали собственост на собственика на земята по приращение на основание чл. 92 ЗС. Правата в тях са съответни на тези в дворното място. По искането по чл. 344, ал. 2 ГПК Съгласно нормата на чл. 344, ал. 2 ГПК, с решението по допускане на делбата или по- късно в случай, че не всички съделители използват делбения имот съобразно правата си, съдът постановява кои от съделителите от кои имоти ще се ползват до окончателното извършване на делбата или пък какви суми едните трябва да заплащат на другите срещу ползването. Уредено е право на неползващия съсобственик да бъде възмезден за облагите от имота, от които е лишен поради ползването му от друг съсобственик. Касае се до привременна мярка в процеса, т.е. до съдебна администрация. Постановеният от съда акт не се ползва със сила на пресъдено нещо, тъй като не се разрешава материалноправен спор между страните. Началният момент на заплащане на обезщетение е влизане в сила на решението за допускане на делбата, като сумите се определят по месеци. От събраните по делото гласни доказателства се установи, че фактическата власт върху делбеното имущество се осъществява от ответника. От показанията на всички свидетели се изясни, че действително ответникът ползва имота и е направил значителни подобрения в него. Същевременно, ответникът няма достъп до имота, нито е предлагано даване на такъв. Затова, доколкото се установява лично ползване на съсобствената вещ, при липса на свободен достъп до нея на ищеца, то налага се извод, че претенцията е основателна. За установяване размера й, по делото е изслушано заключение на СОЕ, което бива кредитирано в цялост от съда. Вещото лице е посочило, че средномесечният пазарен наем на делбения имот понастоящем, т.е към м.10.2025г. е в размер на сумата 153лева. Съобразно определените от съда равни квоти в съсобствеността, то следва ответникът да бъде осъден да заплаща на ищеца сума в размер на 76, 50лв. месечно, като за разликата до претендираните 150лева месечно искането следва да се отхвърли като неоснователно. Ответницата З. И. е претендирала разноски за адв. възнаграждение от 1500лева платено по договор за правна помощ, но предвид приетото от съда, че същата няма права в съсобствеността, такива не й се дължат.