Решение № 3643 от 23.5.2014 г. на Софийски градски съд по дело № 16174/2011 г.

Предявен е иск с правно основание чл.2, ал.1, т. 2, предл. 2 ЗОДОВ (сегашен чл. 2, ал.1, т. 3, предл. 2), както и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ищецът Я.К.В. твърди в исковата си молба и уточнителни молби от 06.04.2012 г. и от депозирана в съдебно заседание на 10.12.2012 г., че срещу него било образувано сл.д. № 122 / 1999 г. на НСлС, пр.пр. № 3785/1999 г., впоследствие преобразувана в пр.пр. № 1149/2002 г., за това, че ищецът, заедно с друго лице, извършвали в гр. Прага поредица грабежи срещу български граждани за времето от 18.02.1995 г. до 31.03.1996 г. Преди това за същите престъпления било водено разследване от чешките власти, като ищецът бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“ повече от две години в периода 31.03.1996 г. до 30.04.1998 г. След като чешките власти изпратили материалите по воденото там разследване по реда на чл. 67 от договора между Р.Б. и Република Чехия за правна помощ, било образувано посоченото сл.д. № 122/1999 г. на СпСлС. Междувременно на 01.06.1998 г. Я.В. бил екстрадиран и предаден на българските власти, тъй като спрямо него в България била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ по пр.пр. № 5558/1997 г. на СГП, сл.д. № 106/1995 г. на НСлС. На 01.09.1999 г. Я.В. бил привлечен като обвиняем по това следствено дело и му била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Ищецът искал промяна на мярката по сл.д. № 122/99 г., но му било отказано с мотиви, че срещу него имало и други висящи следствени дела, по които също му е определена мярка за неотклонение „задържане под стража“. П. продължавала разследването няколко пъти, а на 02.05.2001 г. производството било спряно без да се изменя мярката за неотклонение. Същото било възобновено на 20.02.2002 г., а прокурорската преписка продължила под № 1149/2002 г. През 2003 г. ищецът инициирал производство по чл. 239а НПК, като по него СГС предоставил двумесечен срок на П. да внесе обвинитЕ.акт в съда. На 23.09.2003 г. в СГС било образувано нохд № 2493/2003 г. по обвинение в престъпления по чл. 142, ал. 4, пр. 2 вр. ал. 2, т. 1 и т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК.и престъпление по чл. 214, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, вр. чл. 213а, ал. 2, т.т. 1, 2, 3, 4 и 6, вр. чл. 20, ал. 2 НК, но същото било прекратено на основание чл. 239, ал. 5 НПК, като бил опредЕ.едномесечен срок за отстраняване на допуснатите в досъдебното производство съществени процесуални нарушения. На 03.11.2003 г. бил внесен нов обвинителен акт за същите престъпления и било образувано нохд № 2968/2003 г. на СГС, като по него, с определение от 19.11.2003 г., било прекратено сл.д. № 122/1999 г. и отменена марката за неотклонение „задържане под стража“ на Я.В.. След протестиране на определението, същото влязло в сила на 11.10.2004 г. Ищецът поддържа, че по време на воденото срещу него наказателно производство многократно се явявал пред органите на съдебното и досъдебното производство. Бил подложен през цялото време на психически и физически тормоз, който се изразявал в прекалено дългия период на разследване, повдигането на обвинение, внасяне на делото в съда, вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ в продължение на четири години и то след като във връзка със същото престъпление в Чехия бил задържан под стража за максимално допустимия срок, както и че не му се предоставял живитоспасяващия го инсулин, а му го доставяли негови близки - майка му и той сам го плащал. Наложената му мярка за неотклонение повлияла и на вземането на мерки по други следствени дела впоследстви. Изпитвал унижение и срам и ги изпитва и сега, и тези чувства дали отражение върху неговия живот и този на неговите близки. Били засегнати честта и достойнството му. Търпял ограничения поради повдигнатото му незаконно обвинение и задържането му под стража по време на цялото разследване. Ищецът твърди, че изпитвал и неудобство да се яви в съдебната зала като подсъдим. Влошило се и здравословното му състояние – разболял се от диабет по време на престоя в следствените арести в гр. С. и не му било оказано адекватно и своевременно диагностициране и лечение, поради което болестта се развила динамично, като вследствие на поддържаните високи стойности на кръвната захар до момента на диагностицирането му, той бил резистентен на медикаментите и преминал на инсулинолечение. Бил възпрепятстван да спазва съпътстващата инсулинолечението диета, което допълнително влошило състоянието му. Това състояние се влошавало и поради лошите санитарни и битови условия в арестите, било му отказано преместване в болницата на затвора, поради което той обявявал безсрочни гладни стачки в знак на протест, което допълнително усложнявало състоянието му. Я.В. иска да бъде осъдена П. на Р.Б. да му заплати обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди от повдигнатото му незаконно обвинение в престъпление по чл. 142, ал. 4, пр. 2 вр. ал. 2, т. 1 и т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК.и престъпление по чл. 214, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, вр. чл. 213а, ал. 2, т.т. 1, 2, 3, 4 и 6, вр. чл. 20, ал. 2 НК, включително за периода на разследването и задържането му във връзка със същите престъпления в Република Чехия, в размер на 1 000 000 лева, ведно със законната лихва от 11.10.2004 г. до окончателното изплащане на сумата. Ответникът – П. на Р.Б. е депозирала отговор, с който оспорва допустимостта и основателността на иска. Сочи, че прекратяването на наказателното производство по реда на чл. 239а НПК не е сред изчерпателно посочените основания за търсене отговорност на държавата по ЗОДОВ, поради което ищецът не разполагал с право на иск. На следващо място прави възражение за погасяване материалното право на иска на ищеца по давност, тъй като били изтекли повече от 5 години след влизане в сила на прекратителното определение и до депозиране на исковата молба. Оспорва се настъпването на твърдените от ищеца вреди като пряк резултата от воденото наказателно производство, както и размера на претенцията, като прекомерен. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа страна: Към доказателствата по делото е приобщена преписката по сл.д. № 122/1999 г., пр.пр. № 1149/2002 г., нохд № 2493/2003 г. на СГС и нохд № 2968/2003 г. на СГС, от която се установява следното: На 10.06.1998 г. Главна прокуратура на Република Чехия е поискала от Главна прокуратура на Р.Б. прехвърляне на наказателното преследване против Я.В. и Георги Ненчев, на основание чл. 67 от Договора за юридическо съдействие в областта на правните отношения при решаване на граждански, семейни и наказателни дела, по обвинение за грабеж и изнудване, като са приложени материалите по извършените в Чехия следствени действия. С Постановление за образуване на предварително следствие от 06.07.1999 г. и въз основа на молбата на Чешката прокуратура, СГП е образувала предварително следствие срещу Я.К.В. и Г.С.Н. за извършено престъпление в Република Чехия за периода 18.12.1995 г. до 31.03.1996 г. по чл. 199, ал. 1, т. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК. Образувано е сл.д. № 122/1999 г. на СпСлС. С Постановление за привличане на обвиняем и вземане мярка за неотклонение от 01.09.1999 г. на СГП по пр.пр. № 3785/1999 г. Я.К.В. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 3 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК. Взета е мярка за неотклонение „Задържане под стража“. С писмо от 15.09.1999 г. СГП е продължила срока на разследване и е потвърдила мярката „Задържане под стража“. Главна прокуратура е продължила срока на разследван ес 3 месеца, считано от 21.12.1999 г. С постановление от 14.04.2000 г. на СГП предварителното производство е върнато за допълнително разследване. Видно от протокол от ос.з. на 23.05.2000 г. по нчд № 860/2000 г. на СГС, производството е образувано по жалба на Я.В., който е искал мярката му за неотклонение „задържане под стража“ да бъде променена, тъй като вече 2 години срещу него нямало обвинителен акт. Жалбата е оставена без уважение, като определението на СГс е потвърдено от САС по внчд № 444/2000 г. СГП е продължила срока на разследване с 4 месеца, видно от писмо изх. № 3785/09.06.2000 г. Главният прокурор е продължил разследването с три месеца, считано от 14.10.2000 г., видно от писмо от 25.10.2000 г. На 03.01.2001 г. е изговено постановление от следовател с мнение за спиране на наказателно производство. С постановление от 13.04.2001 г. СГП е върнала предварителното производство за допълнително разследване. С Постановление на СГП от 02.05.1999 г. наказателното производство е спряно. СпСлС е уведомила СГП с писмо от 18.02.2002 г., че Я.В. е задържан на 23.04.1999 г. по сл.д. № 106/1995 г. на НСлС и приведен в затвора на 14.06.1999 г. На 30.06.1999 г. мярката му по това дело е изменена в парична гаранция, но същият не е освободен, тъй като е бил задържан с постановление от 01.07.1999 г. като обвиняем по сл.д. № 79/1999 г. на СтСлс и с постановление от 02.07.1999 г. по сл.д. № 306 на ІV РСлС. На 11.07.2000 г. СРС е изменил мярката по сл.д. № 79/1999 г. в „Подписка“, но разследващите по сл.д. № 122/1999 г. не са уведомени за това. С писмо от 06.02.2002 г. затворът в гр. С. уведомява СГП, че Я.В. не е задържан там по сл.д. № 122/1999 г. С Постановление от 20.02.2002 г. на СГП наказателното производство е възобновено, като е разпоредено да се издири Я.В., който е бил освободен на 11.07.2000 г. Възобновеното производство е продължило под № на пр.пр. 1149/2002 г. С Постановление от 05.02.2003 г. на СГП Я.К.В. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, престъпление по чл. 142, ал. 4, пр. 2 вр. ал. 2, т. 1 и т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК.и престъпление по чл. 214, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, вр. чл. 213а, ал. 2, т.т. 1, 2, 3, 4 и 6, вр. чл. 20, ал. 2 НК. С Постановление от 21.01.2003 г. СГП е постановила отказ за изменение на мярката задържане под стража н Ая.В., тъй като съшият фактически е бил освободен на 11.07.2000 г. и максималният срок на задържането не е изтекъл. На 10.02.2003 г. е изготвено Постановление на следователя с мнение за спиране на наказателното производство. С Постановление на СГП от 13.02.2003 г. предварителното производство е върнато за допълнително разследване. Предварителното производство е върнато и с постановление от 01.07.2003 г. Видно от определение на СГС по н.ч.д. № Н-27/2003 г., постъпила е молба от Я.В. за иницииране процедурата по чл. 239а НК, по която съдът е дал 2-месечен срок на П. да внесе делото в съда или да прекрати наказателното производство. На 10.09.2003 г. следователят е изготвил постановление с мнение за прекратяване на наказателното производство. На 23.09.2003 г. СГП е внесла обвинителен акт в съда срещу Я.В. за престъпления по по чл. 142, ал. 4, пр. 2 вр. ал. 2, т. 1 и т. 2, вр. ал. 1, НК.и престъпление по чл. 214, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, т. 1, 2, 4 и 5 вр. ал.1 НК. Образувано е нохд № 2493/2003 г. на СГС. Съдебното производство е прекратено с разпореждане от 02.10.2003 г. на осн. чл. 239а, ал. 5 НПК, поради допуснати съществени процесуални нарушения, като е определен едномесечен срок за отстраняването им и внасяне на делото в съда На 03.11.2003 г. СГП е внесла обвинителен акт в съда срещу Я.В. за престъпления по по чл. 142, ал. 4, пр. 2 вр. ал. 2, т. 1 и т. 2, вр. ал. 1, НК.и престъпление по чл. 214, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, т. 1, 2, 4 и 5 вр. ал.1 НК. Образувано е нохд № 2968/2003 г. на СГС. Съдът е констатирал, че извършените по-рано процесуални нарушения са отстранени, но са допуснати нови, поради което и на основание чл. 239а, ал. 6 НПК наказателното производство по сл.д. № 122/1999 г. на НСС, пр.пр. № 1149/2002 г. е прекратено. СГП е протестирала определението, но САСе оставил без разглеждане протеста с определение от 10.02.2004 г. по внчд № 1212/2003 г., тъй като първоинстанционният акт не подлежи на обжалване. ВКС също е оставил протеста без разглеждане с определение от 11.10.2004 г. по ч.н.д. № 154/2004 г. По наказателната преписка се намира справка до СпСлС от 02.03.2000 г., дадена от д-р Т. от ГД „ГУМЛС“, в която се сочи, че Я.В. се оплаквал от главоболие и повишено кръвно налягане в периода 1998 г. – 2000 г. и е страдал от неврит на лява лицева половина. Ищецът е представил медицинска документация относно здравословното си състояние в исковия период – От Епикриза, издадена от ІV Районна Болница, Вътрешно отделение през 2000 г. се установява, че Я.В. е постъпил там на 11.08.2000 г. и е изписан на 23.08.2000 г. В анамнезата е посочено, че от две седмици за първи път болният се оплаква от съхнене в устата, често уриниране, гадене, понакога главоболие. След изследвания му е поставена диагноза: „Захарен диабет инсулинозависим тип. Новооткрит“. В Епикриза от м. февруари 2002 г. от МБАЛ-ЦСЗ-ВО е посочено съмнение за декомпенсация на диабета поради което е приет в болницата. При изследванията не са установени декомпенсация и усложнения на заболяването. Препоръчана е диспансеризация, динсулинова диета, поне 5-кратно хранене и подходящ прием на инсулин. Посочено е, че пациентът може да се върне в затвора, да се водят процесуално-следствени действия и да пътува в общ конвой. Видно от Епикриза от юли 2003 г. на СБАЛЛС-В.О. Я.В. е приет м болница и е установена лоша метаболитна компенсация по отношетние на ендокринните функции на панкреаса. Приет за нормализиране на гликемичното ниво. През м. ноември 2003 г. Я.В. отново е приет в същата болница по повод завишени кръвно-захарни нива и оплаквания от съхнене в устата, отпадналост, често уриниране на фона на общо тревожно състояние и възбудимост. Стабилизиран и изписан с препоръки за диспансеризиране от лекаря на затвора и с препоръки за хранително-диетичен режим и за прием на Инсулатард. По делото е приета справка за съдимост на Я.В. от 12.12.2012 г., издадена от Районен съд, гр. Р., от която се установява, че ищецът е осъждан за първи път през 1982 г. за престъпление по чл. 195 НК и чл. 339 НК, ; през 1986 г. за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „б“ НК; през 1998 г. за престъпление по чл. 262 НК и чл. 274, ал. 1 НК; през 2000 г. за престъпление по чл. 214, ал.. 1 НК и чл. 142, ал. 3 НК, през 2006 г. за престъпление по чл. 321, ал. 1 НК, по чл. 144, ал. 3 НК и чл. 339, ал.1 НК; през 2008 г. за престъпление по чл. 143, ал. 1 НК и чл. 144, ал. 3 НК; през 2009 г. за престъпления по чл. 323, ал. 4 НК и чл. 213 а, ал. 3, т. 7 НК и чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 НК; през 2010 г. за престъпление по чл. 129, ал.2 НК; през 2011 г. за престъпление п очл. 142, ал. 3 НК и чл. 214, ал. 2 НК. По всички посочени осъждания е налагано наказание „лишаване от свобода“. От същата справка – стр. 9 се установява, че задържането в Чехия е приспаднато с Постановление от 07.04.2011 г. на РП Р. от срока на задържане по нохд № 4156/2004 г. На стр. 9 е посочено и, че от наложено наказание се приспада задържането под стража по нохд № 4156/2004 г. в периода 24.07.2002 г. – 14.07.2003 г. Приспаднато е и задържане по сл.д. № 81/2001 г. за периода 02.07.2001 г. до 17.08.2001 г., когато е търпял задържане под стража и за периода 17.08.2001 г. до 21.09.2001 г., когато е търпял мярка „домашен арест“. По делото е изслушана съдебно –медицинска експертиза, заключение по която е изготвено от вещото лице д-р Е.Н. В., възприемано от съда като компетентно дадено, пълно и обосновано.. Д-р В. е посочила, въз основа на медицинските документи на ищеца, че същият страда от захарен диабет І степен, инсулинозависим от 2000 г., чието компенсиране става само чрез съответни дози инсулин. Това е автоимунно заболяване, при което панкреаса не произвежда инсулин. Посочени са подходящата диета и двигателен режим на болни от захарен диабет. Разяснено е, че при стрес се увеличава стресовия хормон адреналин, който защотно увеличава скоростта на обмяната, поради което болните от диабет следва да приемат увеличени дози инсулин. В съдебно заседание на 25.11.2013 г. вещто лице е пояснила, че стресът може да отключи автоимунен процес, при който има генетично предразположение, което, като се съчетае със стресовото състояние, да предизвика диабета по-бурно. При гладуване от болен с диабет се достига до остро състояние, което налага болнично лечение и реанимация. По делото е разпитан свидетеля С.А.Д., който излежава присъда „лишаване от свобода“, като същият установява, че е контактувал с Я.В. от 2004 г., същият е бил болен от диабет, бил тих и смачкан човек, а не тарторът, който си представяли всички. Обявил гладна стачка, защото неправилно бил вкаран в първа група на затворниците, рязал си вените. Протестирали заедно на двора, заради цените в лавката. Нямало тогава фитнес в затвора, както имало сега. Разхождали се по един час на двора. Не знае какви медикаменти приемал В., но знае, че ходил по болниците. Не знае и каква храна му е давана. Постъпило е писмо от НЗОК – СЗО от 17.01.2014 г., с което се удостоверява, че в периода 01.09.1999 г. до 11.10.2014 г. Я.В. не е получавал инсулин или други медикаменти, заплащани от СЗОК. В съдебно заседание на 24.03.2014 г. с аразпитани д-р Н. М. Т. ид-р О. А. Х., чиито показания съдът възприема като безпристрастни и обективни. Свидетелят д-р Н.Т. е посочил, че е л екувал съм Я.В. •••, през 1998 – 2000 г, тогава б ил лекар в този арест. Свидетелят работел в ареста от 1995 до 2003 г. и от 2004 г. до момента е към болницата на затвора. Я.В. страда л от захарен диабет, тогава б ил на таблетки, по-късно премина л на инсулин. Това зна е, от болницата на затвора, където б ил той. Ос игурява ли служебно таблетките. След като мина л на аналогов инсулин, най-модерния инсулин, който се внася в България, инсулин му се осигурява л от затвора. В следствения арест от време на време в началото допуска ли храна с разрешение на докторите, приготвена от майка му, но после забрани ли тази доставка на храна. И наче в затвора му подсигурява ли диабетна диета, която обаче не б ила в този вид, който би трябвало да бъде, но в затвора се води ла за диабетна диета. В следствения арест на ул. „Майор Векилски”, има ло каре за разходки, един път дневно б или разходките по около час, всеки ден. В ареста няма ло спортни уреди. На територията на затвора има ло клуб с уреди и огромни карета, където има разрешение да се ползват уредите 2 часа. Свидетелят заявява, че Я.В. не е лекуван и звън условията на следствения арест в други болници. Няма спомен за гладните му стачки в ареста. При условията на затвора, мисл и, че стачкува л, защото не му осигурява ли печка например, или болнична стая, или, че не е получавал протеини. П сихоемоционалното му състояние било лабилно. Споделял е, че не се чувства добре, че не му сваля ли кръвната захар под 20, а свидетелят му обяснявал, че диабетици с диабет като неговия са много в затвора и повечето от тях трудно могат да компенсират с инсулин и с двигателна активност, стресът там е прекалено голям. При оплакванията на Я.В. веднага го настанява ли в болницата на затвора, където е лежал многократно. Я.В. е имал състояние на хипергликемия. Това е състояние, в което кръвната захар минава границата от 25. Това му се случи ло в затвора. В ареста не е имал такова състояние, но свидетелят не си спомвя точко кога е било. Свидетелката д-р О.Х. заявява, че п ознавам Я.В. от престоя му в ареста. Работила последователно в ареста на ул. Развигор, след това в ареста на бул. Г.М. Д. и към момента в ареста на ул. „Майор Векилски”.Изготвяла справки до съда и до П. по повод негови заболявания. Известно й е основно като водещо заболяване захарен диабет първи тип, инсулинозависим и артериална хипертония, като има л и други заболявания, за които н е си спомня. За периода от 1998 до 2004 г. той б ил със захарен диабет, артериална хипертония като задържа л високи стойности на кръвно налягане и кръвна захар. Лекувал се е с инсулин, но не помн и от кога е започнал. Я.В. ••• в края на 90-те години. В ареста на ул. Развигор възможността за движение не била достатъчна, защото ня мало място за престой на открито, който към момента е изграден в арестите на бул. Г.М. Д. •••, и не й е известно Я.В. да е извеждан навън. Не мо же да каж е дали има въобще има ло място за разходки в ареста на ул. Развигор. На по-късен етап вл язъл сегашния режим, тоест мин имум 1 час да имат престой на открито. Спомням си, че майка та на В. му носе ла готвена храна и с тяхно разрешение, с оглед диабета, се приема ла, но не помн и точно през коя година беше това. След това възникна ли промени в правилника за вътрешния ред на затвора и след това се приема ли хранителни пратки, които са по опис, тоест не може ло да се носи готвена храна от вкъщи. Я.В. н а моменти б ил много силно напрегнат, при което значително се завишава ли артериалните му стойности. По време на престоя в ареста ул. „Майор Векилски” знае от колежката, която тогава работе ла там, че е имал нарушение в баланса и е изпадал в състояние на хипергликемия. Двидетелката сочи, чеи зпадането в такова състояние на хипергликемия би могло да се дължи на обявена гладна стачка от негова страна. При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: Неоснователно е възражението на П., че ищецът не разполага с право на иск, тъй като прекратяването на наказателното производство по реда на чл. 239а, ал. 6 НПК (отм.) не е измежду изчерпателно посочените в ЗОДОВ основания, при които Държавата отговаря за вреди. На първо място, това обстоятелство би имало значение единствено относно реда, по който държавата, в лицето на П., ще носи наказателна отговорност. Ако на ищеца са причинени вреди от виновно противоправно поведение наслужители в държавните органи и ведомства, те ще носят оговорност или по ЗОДОВ, ако са налице предпоставките по този закон, или по общия ред по чл. 49 ЗЗД, ако тези специални предпоставки не са налице. Право на иск увреденото лице винаги ще има, независимо по кой ред. На следващо място, налице е задължителна за настоящата инстанция практика на ВКС, според която, прекратяването на наказателното производство по реда на чл. 239а, ал. 6 НПК (отм.) следва да бъде приравнено на прекратяването му поради неизвършване на деянието от дееца, поради това, че деянието не съставлява престъпление или същото не е доказано, тъй като, ако П. не внесе обвинителен акт в дадения й от съда срок, това следва да се възприеме като бездействие, дължащо се именно на убеждение на П. в някоя от трите посочени насоки (Решение № 258/22.06.2011 г. по гр.д. № 1565/2010г. на IВКС, II г.о.) П. отговаря в тази хипотеза при условията на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (в сегашната редакция на нормата – чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ). По основателността на иска съдът намира следното: Наказателното производство срещу ищ еца е образувано по обвинени е, повдигнат о и поддържани о т СГП. Предвид обстоятелството, че съгласно чл.136, ал.3 ЗСВ и чл.137 П. е единна и централизирана и същата е юридическо лице на бюджетна издръжка, ответникът е надлежно материално – правно легитимиран да отговаря по иска, предмет на делото. Не се спори между страните в процеса относно повдигането на обвинения срещу ищеца, образуването на процесното наказателно производство и неговия изход през 20 04 г. Спорните въпроси по настоящото дело са дали са настъпили твърдените неимуществени вреди за ищ еца в резултат от повдигнатото обвинение и воденото наказателно производство, причинно-следствената връзка на наказателното производство с вредоносния резулта т и размера на вредите. Спорно е и дали материалното право на иска на ищеца е погасено по давност. По делото е установено и посредством писмени доказателства, че с Постановление за привличане на обвиняем и вземане мярка за неотклонение от 01.09.1999 г. на СГП по пр.пр. № 3785/1999 г. Я.К.В. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 3 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК. Взета е мярка за неотклонение „Задържане под стража“. С Постановление от 05.02.2003 г. на СГП Я.К.В. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, престъпление по чл. 142, ал. 4, пр. 2 вр. ал. 2, т. 1 и т. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК.и престъпление по чл. 214, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, вр. чл. 213а, ал. 2, т.т. 1, 2, 3, 4 и 6, вр. чл. 20, ал. 2 НК. След неколкократно продължаване срока на разследването, на 23.09.2003 г. СГП е внесла обвинителен акт в съда срещу Я.В. за престъпления по по чл. 142, ал. 4, пр. 2 вр. ал. 2, т. 1 и т. 2, вр. ал. 1, НК.и престъпление по чл. 214, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, т. 1, 2, 4 и 5 вр. ал.1 НК. Образувано е нохд № 2493/2003 г. на СГС. Съдебното производство е прекратено с разпореждане от 02.10.2003 г. на осн. чл. 239а, ал. 5 НПК, поради допуснати съществени процесуални нарушения, като е определен едномесечен срок за отстраняването им и внасяне на делото в съда. На 03.11.2003 г. СГП е внесла обвинителен акт в съда срещу Я.В. за престъпления по чл. 142, ал. 4, пр. 2 вр. ал. 2, т. 1 и т. 2, вр. ал. 1, НК.и престъпление по чл. 214, ал. 3, т. 1, вр. ал. 2, т. 1, 2, 4 и 5 вр. ал.1 НК. Образувано е нохд № 2968/2003 г. на СГС. Съдът е констатирал, че извършените по-рано процесуални нарушения са отстранени, но са допуснати нови, поради което и на основание чл. 239а, ал. 6 НПК наказателното производство по сл.д. № 122/1999 г. на НСС, пр.пр. № 1149/2002 г. е прекратено, като протестите на П. са оставени без резглеждане от горните инстанции и с определението на ВКС от 11.10.2004 г. по ч.н.д. № 154/2004 г. производството окончателно е приключило. Установи се също, че Я.В. е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража” от момента на повдигане на обвинение на 01.09.1999 г. до прекратяване на сл.д. № 122/1999 г. от СГС и приключване на инстанционните производства на 11.10.2004 г. Установи се обаче, че по посоченото следствено дело Я.В. е бил реално задържан едва след 20.02.2002 г., когато е разпоредено издирването му с Постановление на СГП, тъй като до октомври 2000 г. е бил задържан по други дела, по които, с определение на СРС от 11.07.2000 г. е заменена мярката и той е освободен, като поради неуведомяване на съответните органи за наложената мярка по сл.д. № 122/1999 г., Я.В. е освободен, въпреки налагането й. Следователно, Я.В. е бил задържан п осл.д. № 122/1999 г. на НСС от края на февруари 2000 г. до средата на юли 2004 г. По делото бяха установени единствено естествените презумптивни вреди, които ищецът е претърпял – страх от осъждане, стрес, унижение, накърняване на честта и достойнството му от обвинение в престъпления с висока степен на обществена опасност. Следва да се отчете обаче, че тези изживявания на ищеца са били с твърде нисък интензитет, доколкото се установи, че ищецът има богато съдебно досие от 1982 г. насам, многократно е осъждан на „лишаване от свобода”, все за тежки умишлени престъпления; по едно и също време срещу него са водени по две и повече следствени дела, а понякога междувременно е излежавал присъда, поради което не може да се приеме, че процесното наказателно производство е имало значимо отражение върху психиката и самооценката на ищеца. Не се събраха никакви доказателства за някакви по-интензивни вреди, понесени от ищеца. Следва да се приеме обаче, че от задържането му под стража повече от две години по процесното наказателно производство, без внасяне на обвинителен акт, е накърнило основното негово право на свободно придвижване и му е наложило ограничения със значителен интензитет и времетраене. Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК увреждането на неимуществени блага на ищеца от задържането му под стража в този случай следва да се вземе предвид при определяне на общо обезщетение от незаконното обвинени Не се установи ищецът да е заболял от диабет в причинна връзка с процесното следствено дело и задържането му под стража по същото. Заболяването диабет е открито у ищеца през август 2000 г., а същият е задържан и осъждан неколкократно преди това по други дела. По процесното дело ищецът е задържан реално, както вече бе посочено през февруари 2002 г., поради което няма как именно сресът от това задържане да е отключил заболяването. Не се установиха действия или бездействия на П., които да са довели до влошаване на заболяването. Доколкото се установи със свидетелски показания, че не е осигурявана правилна инсулинова диета в затвора, материолноправно отговорна за това е администрацията на затвора, а не П.. Установи се още, че ищецът е гладувал доброволно, като е обявявал гладни стачки по различни поводи, което обстоятелство е водило до остри състояния на заболяването му. Настоящият състав приема, че при установените обстоятелства - образувано наказателно производство и повдигнат о по него обвинени е срещу ищеца, при което спрямо него е прил агана държавната репресия и изводът, следващ от прекратяването на наказателното производство от съда, че тези актове и действия на следствието и П. на Р.Б. са незаконни, настъпването на презумптивни вреди от накърняване лични права на обвиняемия, съдът следва да приеме за доказан по основание иска в граници, в каквито те са засегнали ищеца конкретно. По делото обаче своевременно е направено възражение от ответника за погасяване правото на ищеца да търси обезщетение от П., предвид изтичане на 5-годишна погасителна давност, което възражение настоящият състав намира за основателно. Наказателното преследване срещу ищеца е приключило на 11.07.2004 г., когато окончателно е потвърдено от ВКС определението на СГС за прекратяване на сл.д. № 122/1999 г. на НСлС. Това определение всъщност е влязло в сила по-рано, в деня на постановяването му, предвид неговата необжалваемост, което обстоятелство е установено и от въззивната и касационнната инстанция. Дори като дата на влизане в сила на прекратителното определение да приемем 11.07.2004 г., 5-годишната погасителна давност за вземания, произтичащи от деликт е изтекла преди датата на исковата молба – съгласно приетото в т. 4 на Т Р № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК давността относно иска за обезщетение за вреди от незаконни действия на П. тече от датата на влизане в сила на определението за прекратяване на наказателното производство или в случая най-късно от 11.07.2004 г. Приложима е общата 5-годишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД и същата е изтекла на 10.07.2009 г. Няма данни по делото давностният срок да е спирал да тече или да е прекъсван. Исковата молба е депозирана на 28.11.2011 г. Предвид погасяване на иска по давност, същият е изцяло неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Предвид този изход от спора, ответникът има право на разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, но такива не е доказал, нито поискал. Ищецът следва да заплати направените по делото разноски за СМЕ от бюджета на съда, в размер на 250 лева, на основание чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ. Воден от гореизложеното съдът: