Решение № 1179 от 13.10.2025 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 5970/2024 г.

Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН. Образувано е по депозирана жалба срещу наказателно постановление (НП) № 92-01-713 от 30.09.2024 г., издадено от заместник-изпълнителен директор на Агенция по вписванията, с което на „КОПРИВКИ“ АД с ЕИК 205824807 на основание чл. 118, ал. 1, т. 2 от Закона за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП) е наложено административно наказание - имуществена санкция в размер на 1000 лв. за нарушение на чл. 63, ал. 6 от ЗМИП, вр. с § 9, ал. 2 от ПЗР на ЗМИП. Дружеството жалбоподател чрез процесуалния си представител моли да се отмени НП с аргументи за липса на нарушение, нарушаване на процесуалния закон и по-конкретно за неспазване на срока по чл. 34 от ЗАНН, както и изтекла погасителна давност. Претендират се присъждане на разноски. Въззиваемата страна не изпраща представител и не взема отношение по основателността на жалбата. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира и приема за установено следното: Жалбата се явява процесуално допустима, доколкото е подадена в предвидения срок, от легитимирана страна, срещу акт, подлежащ на обжалване. Разгледана по същество се явява основателна, поради следните съображения: От фактическа страна съдът установи следното: Въз основа на постъпила в Агенция по вписванията докладна записка № 92-02- 21 от 04.01.2024 г. от Директора на Дирекция „ДЛР и ДЛВ“ към Агенцията по вписванията, била извършена проверка на дружеството жалбоподател „КОПРИВКИ“ АД с ЕИК 205824807, представлявано от изпълнителния директор И. Г.Б., със седалище и адрес на управление област Пловдив, община Родопи, с. Белащица, ул. „Пейо Яворов“ № 2, от длъжностно лице по вписванията относно изпълнение на изискванията на ЗМИП. След справка по електронната партида на дружеството в информационната система на Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ТРРЮЛНЦ), било установено, че дружеството е регистрирано на 17.09.2019 г. и в регистъра нямало вписан действителен собственик на дружеството, отговарящ на изискванията на § 2 от ДР на ЗМИП. В тази връзка за дружеството жалбоподател след вписване на заявлението за първоначална регистрация на 17.09.2019 г. в 7-дневен срок е възникнало задължение да заяви действителния си собственик съгласно изискванията на чл. 63, ал. 6 от ЗМИП. За целта е следвало да подаде декларация по образец Б7 с отразените данни по чл. 63. ал. 4 от ЗМИП. От извършената проверка по партида на дружеството служителят към наказващия орган е приел, че към момента на проверката, 7-дневният срок предвиден по чл. 63, ал. 3 на ЗМИП вр. чл. 6, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ не е спазен, като бил изтекъл на 24.09.2019 г. Направените по-горе констатации, проверяващото длъжностно лице отразило в съставен Констативен протокол на 22.06.2024 г., а въз основа на тях, компетентно длъжностно лице Д. Г. Н., заемаща длъжност •••• в Служба по регистрация – Пловдив в Агенция по вписванията, съставила на 09.07.2024 г. акт за установяване на административно нарушение (АУАН) № 92-02-21 г. на дружеството жалбоподател. В същия е посочено, че като не е изпълнило задължението си по чл. 63, ал. 6 от ЗМИП и не е заявило за вписване обстоятелства относно действителните собственици по чл. 63, ал. 4 от ЗМИП до 24.09.2019 г. в ТРРЮЛНЦ, на 25.09.2019 г. е извършило нарушение на чл. 63, ал. 6 от ЗМИП вр. чл. 6, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ. Актът е съставен, предявен и връчен на същата дата на изпълнителния директор на дружеството И. Б. Въз основа на акта е издадено и обжалваното наказателно постановление, в което било посочено, че като не е заявило за вписване обстоятелства по чл. 63, ал. 4 от ЗМИП, а именно действителен собственик на дружеството до 31.05.2019 г. в ТРРЮЛНЦ, на 01.06.2019 г. е нарушило законоустановения срок по смисъла на § 9, ал. 2 от ЗМИП, с което е извършило нарушение на чл. 63, ал. 6 вр. § 9, ал. 2 от ПЗР от ЗМИП и му била наложена имуществена санкция в размер на 1000 лв. на основание чл. 118, ал. 1, т. 2 от ЗМИП. Така описаната и възприета от съда фактическа обстановка се установява по безспорен и категоричен начин от показанията на разпитания в хода на съдебното следствие свидетел Д. Н. - актосъставител, както и от събраните и приобщени по съответния ред писмени доказателства, а именно АУАН № 92-02-21 от 09.07.2024 г., констативен протокол от 22.06.2024 г., протокол от учредително събрание на „КОПРИВКИ“ АД, Акт за дарение и учредяване на фондация „БОР МАРИЦА“, Устав на фондация „БОР МАРИЦА“, актуално състояние извадка от ТРРЮЛНЦ на дружествата Фондация „БОР МАРИЦА“, „МУРА БЪЛГАРИЯ“ ООД и „СПРИНГ КЪМПАНИ“ ЕАД, молба от „КОПРИВКИ“ АД ведно с обратна разписка № 3110013245705, видно от която жалбата е изпратена до АВ – София на 17.10.2024 г. и ежедневен опис по клиент № 4000103/17.10.2024 г., ведно с препис от настоящата молба за връчване на насрещната страна, последните с оглед преценката за допустимост на жалбата, молба от Агенция по вписванията ведно с справка от Български пощи относно дата на изпращане и получаване на товарителница № CL010214235BG с посочен вид и описание на пратката, справка-извлечение от товарителница CL010214235BG с посочен вид и описание на пратката при изпращане, Заповед № РД-01-402 от 29.06.2022 г., Заповед № РД-01-558 от 31.05.2024 г. Разпитан в съдебно заседание актосъставителят споделя, че описаната в акта фактическа обстановка е такава, каквато е констатирана от нея, вследствие на разпределен на нея на 02.07.2024 г. констативен протокол от централата на агенцията, съставен въз основа на докладна записка от 04.01.2024 г. Допълва, че след изпратена покана до представителя на дружеството за съставяне на акта, на 09.07.2024 г. в негово присъствие е съставила АУАН, който бил подписан от представителя на дружеството без възражения. Съдът оцени показанията на свидетеля като логични, непротиворечиви и съответстващи на събраната по делото доказателствена съвкупност, а именно констативен протокол от 22.06.2024 г., поради което ги възприе като достоверни. Относно приложението на процесуалните правила: При съставяне на АУАН и издаване на атакуваното НП не са спазени изискванията, визирани в разпоредбите на чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН. Констатираха се и нарушения на процедурата по съставянето на АУАН и НП, които да са съществени, като да опорочават административнонаказателното производство, самите актове и да нарушават правата на нарушителя. Съдът намира, че са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които са ограничили съществено правата на жалбоподателя. По конкретно са нарушени правилата за пълно описание на нарушението и обстоятелствата, при които е било извършено – чл. 42, ал. 1, т. 4 и чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН. Между съдържанието на АУАН и издаденото въз основа на него наказателно постановление съществува съществено противоречие относно фактическите обстоятелства – срока на изпълнение на задължението. От фактическа страна в АУАН е посочено, че на дружеството е вменено нарушение, изразяващо се в това, че не е заявило за вписване обстоятелствата относно действителните си собственици в 7-дневния срок, изтекъл на 24.09.2019 г., с което на 25.09.2019 г. е нарушило чл. 63, ал. 6 от ЗМИП вр. чл. 6, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ. Впоследствие обаче, в издаденото въз основа на него наказателно постановление, дружеството е санкционирано за различно по време и съдържание нарушение, а именно за това, че не е заявило действителните си собственици в срока до 31.05.2019 г., с което на 01.06.2019 г. е извършило нарушение на чл. 63, ал. 6 от ЗМИП вр. § 9, ал. 2 от ПЗР на ЗМИП. Посоченото разминаване между АУАН и НП представлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила, тъй като в АУАН е описано нарушение по чл. 63, ал. 6 ЗМИП вр. чл. 6, ал. 2 ЗТРРЮЛНЦ с конкретен срок на изпълнение на регламентирано задължение – до 24.09.2019 г. В НП е приета за първи път съвсем различна фактическа обстановка, а именно че изпълнението на същото задължение е следвало да настъпи до 31.05.2019 г., т.е. от 01.06.2019 г. задълженият субект е в нарушение при неизпълнение. Така в наказателното постановление се променят както времето на извършване на нарушението, така и срокът за изпълнение на задължението, който е пряко свързан с правното основание, възприето от наказващия орган. Това противоречие между обективната страна на нарушението, посочена в АУАН, и тази, изложена в наказателното постановление, е в нарушение на принципа за идентичност между акта и наказателното постановление, което следва да бъде издадено въз основа на същите фактически обстоятелства, описани в акта, без промяна на предмета на обвинението. Административнонаказващият орган не може да въвежда нови фактически основания, нова дата на извършване на нарушението, обусловена от крайния срок за изпълнение на законово задължение, защото това би довело до промяна на предмета на отговорността и би лишило нарушителя от възможността да организира адекватна защита. В случая именно това е сторено. Наказателното постановление не потвърждава фактическите констатации от акта, а въвежда друго нарушение, отнесено към друг период и към различна правна хипотеза (преходната норма на § 9, ал. 2 ПЗР ЗМИП). По този начин е нарушено изискването за идентичност между акта и наказателното постановление, което е гаранция за правото на защита на наказаното лице, като създава неяснота относно момента на възникване на задължението и момента на извършване на предполагаемото нарушение. Налице са основания да се приеме, че не се спазени и сроковете по чл. 34 от ЗАНН, което също представлява нарушение на процесуалните правила и е основание за отмяна на обжалвания акт. Съгласно чл. 34 от ЗАНН не се образува административнонаказателно производство, ако не е съставен акт за установяване на нарушението в продължение на три месеца от открИ.е на нарушителя или ако е изтекла една година от извършване на нарушението, а за нарушения в определен кръг обществени отношения - две години. Съгласно Тълкувателно постановление № 1/2015 г. на ВКС и ВАС сроковете по чл. 34 от ЗАНН са давностни, като с тяхното изтичане държавата губи възможността да реализира правомощията си по административнонаказателното правоотношение, включително и да накаже дееца за извършеното нарушение. Тоест сроковете по чл. 34 от ЗАНН се явяват частен случай на общата преследвателна давност по чл. 80 от НК. Съгласно трайната практика на Административен съд - Пловдив нарушителят се счита открит, когато има необходимите и достатъчни данни за извършване на нарушението и за самоличността на нарушителя, респективно когато са констатирани факти и обстоятелства за наличие на поведение, било то действие или бездействие, на конкретно лице, което поведение от обективна страна сочи на допуснато административно нарушение. Така изрично Решение № 622 от 21.04.2017 г. по н. д. № 626/2017 г. на XXIV състав на Административен съд – Пловдив, Решение № 1603 от 08.08.2016 г. по н. д. № 1321/2016 г. на XXVI състав на Административен съд – Пловдив. Правната квалификация на тези факти, съответно индивидуализацията и конкретизацията от фактическа и правна страна на нарушението, представляват действия по извършване на преценка относно наличието на материалните и процесуалните предпоставки за реализиране на административнонаказателната отговорност, които действия следват открИ.ето на нарушението и нарушителя и представляват част от дейността по установяването на нарушения и налагането на административните санкции. В този смисъл законодателят разграничава понятията „открИ.е на нарушителя“ и „установяване на нарушението по несъмнен начин“, като именно с първата от посочените активности е свързано протичането на давностния срок по чл. 34 от ЗАНН, докато установяването на нарушението е последваща дейност, относима към реализирането на административнонаказателната отговорност и нейната индивидуализация. Така изрично Решение № 919 от 23.04.2019 г. по к. адм. н. д. № 236/2019 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив и много други. Като принципно положение обаче, въпросът за открИ.ето на нарушителя е чисто фактически, като във всеки случай следва да се преценява от кой момент администрацията е разполагала с достатъчно конкретни данни за извършен от обективна страна административен състав на нарушение и че именно наказаното лице е правонарушителят. В някои случаи тези данни се добиват едва след извършване на конкретна проверка по установяване на факти. В други ситуации обаче, в зависимост от особеностите на конкретната нарушена административна норма и фактическия състав на нарушението, наказващият орган разполага с всички необходими данни още от един много по-ранен момент, предшестващ извършването на формална проверка. Във всички случаи обаче, за да се счита за открит нарушителя е напълно достатъчно администрацията да разполага с достатъчно данни за извършеното нарушение и самоличността на дееца, без тази дейност да е обвързана с формални процедури, а още по-малко с юридическото оформяне и подписване на актове, които финализират проверката. Водещият принцип е, че когато контролният орган разполага с достатъчно данни за извършеното нарушение и нарушителя, той не може чрез неоправдано забавяне да извърши нужните проверки или да състави съответните финализиращи проверката актове (които са за вътрешна употреба и са непротивопоставими на трети лица), на практика да продължава в нарушение на закона установените давностни срокове. Така Решение № 351 от 10.02.2020 г. по к. адм. н. д. № 3757/2019 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив, Решение № 476 от 20.02.2020 г. по к. адм. н. д. № 3986/2019 г. на XXII състав на Административен съд – Пловдив, Решение № 963 от 14.05.2016 г. по н. д. № 561/2016 г. на Административен съд – Пловдив. Действително законодателят е предоставил на администрацията два срока – кратък (тримесечен) от открИ.е на нарушителя и дълъг (едногодишен) от извършване на нарушението. Приложното поле на дългия срок, обаче е когато следва да се извършват действия по установяване самоличността на нарушителя, но не и когато тя е изначално известна. Така Решение № 1486 от 04.07.2019 г. по к. адм. н. д. № 1238/2019 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив, Решение № 2317 от 05.12.2016 г. по н. д. № 2414/2016 г. на XIX състав на Административен съд – Пловдив. Тези трайно установени в съдебната практика положения са възпроизведени и в Тълкувателно решение № 4 от 29.03.2021 г. по тълк. д. № 3/2019 г. на Върховен административен съд. В него се съдържат принципни постановки, които са общи за всеки административно наказателен процес. Началото на тримесечния срок по чл. 34, ал. 1, изр. 2, пр. 1 от ЗАНН поставя открИ.ето на нарушителя. Понятието не е легално дефинирано от ЗАНН, но доктрината и съдебната практика непротиворечиво приемат, че открИ.е има, когато компетентният орган разполага с данните, въз основа на които да установи нарушението и да идентифицира извършителя му. Това е моментът, в който необходимите за това материали и/или информация са налични в съответната администрация, защото от тогава фактически и юридически съществува възможност овластеният за това орган да определи субекта на нарушение, времето и мястото на извършването му, ведно със съществените му признаци от обективна и субективна страна по определен състав. Факти, които следват момента, в който наказващия орган е разполагал с цялата необходима му информация за извършеното нарушение и самоличността на нарушителя, са ирелевантни за преценка за спазване срока по чл. 34 от ЗАНН, като такива могат да бъдат –документалното приключване и оформяне на проверката с констативен протокол, решение на колективен орган, решение на висшестоящ орган и др. Пренесени на плоскостта на конкретните данни по делото, гореизложените принципни положения водят до несъмнения извод, че АУАН е издаден след изтичане на тримесечния срок от открИ.е на нарушителя. Съгласно чл. 123, ал. 6 от ЗМИП установяването на нарушенията, издаването, обжалването и изпълнението на наказателните постановления се извършват по реда на ЗАНН. Следователно, приложима в настоящия случай е разпоредбата на чл. 34 от ЗАНН, която урежда преклузивните срокове за реализиране на административнонаказателна отговорност. Съгласно чл. 34, ал. 2 от ЗАНН не се образува административнонаказателно производство, ако не е съставен АУАН в продължение на шест месеца от открИ.е на нарушителя или ако са изтекли повече от пет години от извършване на нарушението, като сроковете по ал. 1 на същия член не прилагат. Допълнително, съгласно чл. 34, ал. 3 от ЗАНН наказателното постановление не може да бъде издадено, ако са изтекли повече от шест месеца от съставянето на акта. Тези срокове са императивни и преклузивни, поради което изтичането им води до погасяване на възможността за ангажиране на административнонаказателна отговорност и прави последващите действия на органа правно нищожни. От показанията на актосъставителя, дадени пред съда, се установява, че юрист от централата на Агенцията по вписванията в София е констатирал нарушението и е изготвил докладна записка още на 04.01.2024 г. и най-късно на тази дата наказващият орган чрез своите служители е узнал за всички параметри на нарушението. Въз основа на тази докладна е бил съставен констативен протокол от 22.06.2024 г., а едва след това преписката е била разпределена чрез вътрешната система „Евентис“ на съответният деловодител, който е съставил и връчил акта на 09.07.2024 г. Самият актосъставител потвърждава, че констатациите за нарушенията се правят от юристите от централата, че констативните протоколи се изготвят на база докладните записки и че деловодителите на място единствено формално съставят актовете въз основа на вече установеното от юристите. От това следва, че административнонаказващият орган е един и същ – Агенция по вписванията – независимо дали действието е извършено от централата или от нейно териториално звено. Поради това следва да се приеме, че датата 04.01.2024 г. е моментът на „открИ.е на нарушителя“ по смисъла на чл. 34 от ЗАНН, защото от тази дата органът е разполагал с всички необходими данни, позволяващи индивидуализация на нарушителя и нарушението и предприемане на процедурни действия. От нея започва да тече шестмесечният срок по чл. 34, ал. 2 от ЗАНН за съставяне на акт за установяване на нарушението. Шестмесечният срок, считано от 04.01.2024 г., е изтекъл на 04.07.2024 г. (работен ден). Актът е съставен на 09.07.2024 г., тоест пет дни след изтичането на преклузивния срок. Това превишение, макар и формално кратко, е от съществено значение, тъй като законът не допуска удължаване или възстановяване на срока – всяко действие след неговото изтичане е процесуално недопустимо и не поражда правни последици. По силата на изричната разпоредба на чл. 34, ал. 2 от ЗАНН административнонаказателно производство не се образува при неспазване на посочения срок, а по аргумент за по-силното образуваното такова производство е недопустимо, съставените актове, в случая АУАН и НП са издадени в грубо нарушение на процедурата и оттам са незаконосъобразни и постановлението подлежи на отмяна. Въз основа на данните по делото съдът намри и друго основание за отмяна на обжалвания акт, а именно погасяването по давност на административнонаказателното преследване съгласно чл. 11 от ЗАНН, който препраща към разпоредбите на НК относно давността. Съгласно чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, преследването на деяния, за които е предвидено наказание глоба, се погасява с изтичането на три години (относителна давност), а съгласно чл. 81, ал. 3 от НК, абсолютната давност изтича, когато е изтекъл срок, който надвишава с една втора предвидения относителен срок, т.е. след четири години и шест месеца, независимо от спирането или прекъсването на давността. При това положение, ако се приеме, че нарушението е извършено на 01.06.2019 г., относителната давност е изтекла на 01.06.2022 г., а абсолютната – на 01.12.2023 г. Ако се приеме, че нарушението е извършено на 25.09.2019 г., относителната давност е изтекла на 25.09.2022 г., а абсолютната – на 25.03.2024 г. И в двата случая към момента на съставяне на АУАН (09.07.2024 г.) абсолютната давност е изтекла, поради което държавата е изгубила правото си да осъществи административнонаказателно преследване. С изтичането на абсолютната давност се погасява не само възможността за налагане на наказание, но и правото на държавата да поддържа висящо производство, тъй като давността е абсолютна процесуална пречка за реализиране на отговорност. Наред с това следва да се отбележи, че по естеството си твърдяното нарушение – неподаване на декларация за обявяване на действителен собственик – е такова, при което нарушителят е напълно идентифицируем още при самото му извършване. Към момента на изтичане на срока за подаване на декларацията органът е разполагал с всички данни за дружеството и за неговия управител, видими в ТРРЮЛНЦ. Това означава, че нарушителят е следвало да бъде открит още при извършване на нарушението, а не години по-късно. Поради изложеното, е безспорно, че в настоящия случай са изтекли всички законови срокове за ангажиране на административнонаказателна отговорност – както преклузивните по чл. 34 от ЗАНН, така и давностните по чл. 80 и чл. 81 от НК вр. чл. 11 от ЗАНН. Дори при най-благоприятното тълкуване за административния орган, абсолютната давност е изтекла най-късно на 25.03.2024 г., а актът е съставен четири месеца по-късно – на 09.07.2024 г. В тази връзка следва да се приеме, че административнонаказателното производство е образувано и проведено след изтичането на преклузивните и давностните срокове, предвидени от закона, което води до неговата недопустимост и незаконосъобразност. Самото наказателно постановление е издадено при съществено несъответствие във фактическата обстановка между АУАН и НП, което е самостоятелно и достатъчно основание за неговата отмяна. От правна страна съдът намери следното: На базата на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, съдът е на становище, че неправилно съставителят на акта и наказващият орган са преценили, че е налице състав на посоченото нарушение по чл. 63, ал. 6 от ЗМИП вр. § 9, ал. 2 от ПЗР от ЗМИП, в който смисъл жалбата се прие за основателна и на това основание. Разпоредбата на чл. 63, ал. 6 от ЗМИП (редакция към ДВ, бр. 94 от 2019 г., приложима към датата на нарушение и издаването на АУАН и НП) сочи, че данните за действителните собственици на фондации и сдружения, регистрирани по Закона за юридическите лица с нестопанска цел, се заявяват за вписване, ако не са вписани на друго основание по делата или партидите на юридическите лица с нестопанска цел в съответния регистър като физически лица. Когато лицата – действителни собственици на фондации и сдружения, регистрирани по Закона за юридическите лица с нестопанска цел, са физически лица, които са различни от вписаните по изречение първо и които попадат в обхвата на § 2 от допълнителните разпоредби, данните за тях се заявяват за вписване. Съгласно чл. 63, ал. 3 от ЗМИП за производството, редът и сроковете за вписването на обстоятелствата относно действителните собственици се прилагат съответно ЗТРРЮЛНЦ и Законът за регистър БУЛСТАТ. Съгласно ПЗР на параграф § 9, ал. 1 от ЗМИП в срок до 31 януари 2019 г. Агенцията по вписванията осигурява възможност за вписване на данните по чл. 63, ал. 4 от ЗМИП в съответния регистър по чл. 63 от ЗМИП, а съгласно ал. 2 на същия параграф лицата, за които се прилага изискването за вписване на данните по ал. 1 в съответния регистър по чл. 63 от ЗМИП, заявяват за вписване тези данни в срок до 4 месеца от изтичането на срока по ал. 1. Същевременно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ обвързва всяко лице, което е задължено да заяви вписване на обстоятелства или да представи актове в търговския регистър, да извърши това в 7-дневен срок от настъпването на обстоятелството, съответно от приемането на акта, освен ако със закон е определен друг срок. На първо място, съдът намира за неоснователно ангажиране отговорността на дружеството жалбоподател затова, че същото е нарушило чл. 63, ал. 6 от ЗМИП във връзка с § 9, ал. 2 от ПЗР на ЗМИП. Безспорно се установява, че дружество жалбоподател е учредено на 11.09.2019 г., т.е. след изтичане на преходния срок – 31.05.2019 г., установен в § 9, ал. 2 от ПЗР на ЗМИП за вече съществуващите към този момент юридически лица. Следователно, към датата, на която се твърди да е извършено нарушението (01.06.2019 г.), дружеството не е било учредено и съответно не е имало възникнало задължение за заявяване на действителни собственици. Задължението по § 9, ал. 2 от ПЗР към ЗМИП не се отнася до юридически лица, възникнали след изтичане на този срок, тъй като то има еднократен, преходен характер и цели уеднаквяване на информацията за вече регистрираните субекти към момента на влизане в сила на закона. Ето защо съдът приема, че към релевантния момент за дружеството не е възникнало задължение по чл. 63, ал. 6 от ЗМИП вр. § 9, ал. 2 от ПЗР към ЗМИП, поради което липсва обективна страна на административното нарушение. Отсъствието на законово задължение изключва възможността за ангажиране на административнонаказателна отговорност. Дружеството е вписано в Търговския регистър на 17.09.2019 г. Следователно, то е новоучредено лице, за което възниква задължение по чл. 63, ал. 6 от ЗМИП вр. чл. 6, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ да заяви за вписване действителния си собственик в 7-дневен срок от регистрацията, т.е. до 24.09.2019 г. Нормата на чл. 63, ал. 6 от ЗМИП препраща към реда и сроковете по ЗТРРЮЛНЦ, съгласно които за всяко нововъзникнало юридическо лице задължението за заявяване на обстоятелства възниква от момента на вписването му и се изпълнява в 7-дневен срок (чл. 6, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ). Следователно, в конкретния случай приложимият срок е 7 дни след датата на регистрацията на дружеството – до 24.09.2019 г., а не фиксираният в НП краен срок 31.05.2019 г., установен в преходните разпоредби на ЗМИП. Също така правилната разпоредба, която следва да се приложи, както коректно е било отразено в акта, е тази на чл. 63, ал. 6 от ЗМИП вр. чл. 6, ал. 2 от ЗТРРЮЛНЦ. Тези текстове уреждат задължението на новорегистрираните юридически лица да подадат декларация за действителните си собственици в 7-дневен срок от вписването им в Търговския регистър. Отделно от гореизложеното, съдът намира за неоснователно твърдението на административнонаказващия орган, че за дружеството жалбоподател въобще е следвало да възникне задължение да заяви действителния си собственик съгласно изискванията на чл. 63, ал. 6 от ЗМИП, като за целта е следвало да подаде декларация по образец Б7 с отразените данни по чл. 63, ал. 4 от ЗМИП. Разпоредбата на чл. 63, ал. 5 от ЗМИП (в редакция към възникване на дружеството жалбоподател) предвижда задължение за учредените на територията на Република България юридически лица и други правни образувания, с изключение на едноличните търговци, да заявят за вписване съгласно ал. 1 от същата разпоредба действителните си собственици по § 2 от допълнителните разпоредби на ЗМИП, ако същите не са вписани като съдружници или еднолични собственици на капитала по партидите им. Когато като съдружници или еднолични собственици на капитала са вписани юридически лица или други правни образувания, задължението по предходното изречение възниква: 1. ако действителните собственици по § 2 от допълнителните разпоредби не са вписани в регистрите по ал. 1 като съдружници и/или еднолични собственици на капитала по партидите на участващи във веригата на собственост юридически лица или други правни образувания, учредени на територията на Република България, или 2. ако тези юридически лица или други правни образувания не са учредени на територията на Република България. По силата на чл. 63, ал. 6 от ЗМИП (редакция към 2019 г.) данните за действителните собственици на фондации и сдружения, регистрирани по Закона за юридическите лица с нестопанска цел, се заявяват за вписване, ако не са вписани на друго основание по делата или партидите на юридическите лица с нестопанска цел в съответния регистър като физически лица. Когато лицата – действителни собственици на фондации и сдружения, регистрирани по Закона за юридическите лица с нестопанска цел, са физически лица, които са различни от вписаните по изречение първо и които попадат в обхвата на § 2 от допълнителните разпоредби от ЗМИП, данните за тях се заявяват за вписване. В конкретния случай безспорно е установено, че всички участници във веригата на собственост на дружеството жалбоподател са български юридически лица, при които действителните собственици – физическите лица И. Б. и Г.П. – са надлежно вписани в ТРРЮЛНЦ чрез участието си като еднолични собственици на капитала и/или членове на управителните органи на участващите дружества. При това положение не е налице нито една от предпоставките по чл. 63, ал. 5 и 6 от ЗМИП, пораждащи задължение за заявяване на действителен собственик. Съдът отчита, че ЗМИП цели прозрачност на собствеността и проследимост на лицата, упражняващи контрол върху юридическите лица. Когато обаче веригата на собственост е напълно проследима до конкретни физически лица, вписани в публичните регистри, не възниква ново задължение за деклариране. Въз основа на всичко изложено дотук съдът намира, че не се установява от обективна страна да е извършено от дружеството жалбоподател твърдяното нарушение на чл. 63, ал. 6 от ЗМИП вр. с § 9, ал. 2 от ПЗР на ЗМИП. От една страна фактическата рамка на обвинението не позволява на съда да приложи правилно материалния закон и да преквалифицира незаконосъобразното деяние, тъй като това би означавало съществено изменение на обстоятелствата по делото. Впрочем възприетата правна квалификация съдът намира за изцяло погрешна, тъй като не е свързана с определено правомерно поведение, чието неизпълнение да се санкционира. Същевременно се установи, че липсва признак от фактическия състав на нарушението, а това е именно промяна в обстоятелствата, подлежащи на заявяване за вписване, по смисъла на чл. 63, ал. 4 от ЗМИП. Всичко изложено дотук обуславя извод за незаконосъобразност на обжалваното наказателно постановление поради неправилното приложение на материалния закон и липсата на нарушение от обективна страна, поради което ще следва да се приложи и санкцията на закона - неговата отмяна. Схематично ще се посочи, че доколкото отговорността на юридическите лица е обективна и безвиновна субективната страна на деянието принципно не подлежи на изследване. По наказанието: Без да се изоставя възприетото по-горе становище по отношение на наложената имуществена санкция съдът намира следното. Правилно е определена санкционна разпоредба по чл. 118, ал. 1, т. 2 от ЗМИП, която предвижда, че, който извърши или допусне да се извърши нарушение на този закон (ЗМИП) извън случаите по чл. 116, ал. 1 и извън случаите по чл. 11, ал. 4 - 6 и по чл. 101, ал. 1, изречение второ или на правилника за прилагането му, ако деянието не съставлява престъпление, се наказва с имуществена санкция от 1000 до 10 000 лв., когато нарушителят е юридическо лице или едноличен търговец. Съдът намира, че административнонаказващият орган е съобразил критериите за оразмеряване на административната санкция по чл. 27 от ЗАНН, сред които е тежестта на нарушението, подбудите за неговото извършване и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, като е наложил санкция в минималния размер. Не се установиха отегчаващи отговорността обстоятелства, които да определят по-висок размер от минималния на предвиденото наказание. Определеното спрямо жалбоподателя наказание принципно отговаря и на целите по чл. 12 от ЗАНН, така че в минимален размер да въздейства предупредително и възпитателно както на нарушителя така и на обществото. Съдът намира, че не са налице основания за прилагане разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН по отношение нарушението, т. е. не е налице „маловажен случай“ на административно нарушение. Посоченото по отношение на санкцията обаче не променя първоначални извод на съда за незаконосъобразност и необоснованост на обжалвания акт поради липсата на извършване на нарушение от материална страна, поради което същото следва да се отмени. По разноските: На основание чл. 63д от ЗАНН, страните имат право на присъждане на разноски в настоящото производство по реда на АПК. С оглед изхода на делото – отмяна на обжалваното НП, право на разноски има жалбоподателя. Той е направил своевременно искане за присъждане на направените разноски като е представил доказателства за сторените разноски по обжалване на наказателното постановление - договор за правна защита и съдействие, и пълномощно за представителство. Възнаграждението е уговорено в размер на 480 лева с ДДС, съгласно отразеното в представения договор за правна помощ и платежно нареждане за банков превод от 14.10.2024 г. в размер на 480 лева, което служи за разписка за извършеното плащане, в който смисъл е тълкувателната практика на ВКС. Въззиваемата страна не е направила възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Предвид горното, съдът намира поисканите разноски за основателни до пълния им размер. Затова и следва да бъдат присъдени в полза на жалбоподателя в претендирания размер от 480 лева в тежест на въззиваемата страна. С оглед на изложеното съдът приема, че наказателното постановление е постановено в нарушение на материалния закон и на административнопроизводствените правила, поради което същото следва да бъде отменено изцяло като незаконосъобразно и неправилно издадено По изложените съображения съдът