Решение № 11859 от 14.11.2024 г. на Административен съд - Варна по дело № 2046/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, вр. чл. 63в от ЗАНН. Подадена е касационна жалба от началника на група РУ Аксаково при О. М. Варна, чрез юрисконсулт К. Л. срещу Решение № 1056/09.08.2024г. постановено по АНД № 882/2024г. по описа на ВРС, с което е отменено НП № 23-0445-001105 от 18.12.2023г. издадено от началника на група РУ Аксаково при О. М. Варна. В касационната жалба, чрез процесуален представител касаторът, моли за отмяна на оспорения съдебен акт и за постановяване на друг, с който да бъде потвърдено НП № 23-0445-001105 от 18.12.2023г. издадено от началника на група РУ Аксаково при О. М. Варна. Намира, че оспореното въззивно решение е постановено при нарушение на материалния закон - чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Сочи, че при съставяне на АУАН водачът на МПС не е оспорил установените факти и, че последните са оспорени едва пред съда. Счита, че в хода на административно-наказателното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и, че от съдържанието на НП се установява, че нарушението е индивидуализирано в степен, че привлеченото към административно наказателна отговорност лице да разбере в какво е обвинено и да упражни правото си на защита. Счита, че АУАН има формална доказателствена сила до установяване на противното. Иска присъждане на сторените разноски. Представя защита в писмен вид, в която възпроизвежда съдържанието на касационната жалба. Ответникът по касация, чрез процесуален представител в писмен отговор по касационната жалба и молба по хода на делото с.д. 13388/26.09.2024г. изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на ВОП дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, вр. чл. 63в ЗАНН и от надлежна страна, поради което е допустима. Наведените доводи в същата представляват касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, приложим по препращане от чл. 63в от ЗАНН. Предмет на проверка в настоящото производство е Решение № 1056/09.08.2024г. постановено по АНД № 882/2024г. по описа на ВРС, с което е отменено НП № 23-0445-001105 от 18.12.2023г. издадено от началника на група РУ Аксаково при О. М. Варна. С наказателното постановление на С. К. С. са наложени две административни наказания „глоба“, съответно в размер на 50.00лв. на основание чл. 183, ал.4, т.7, предл.първо от ЗДвП за нарушение по чл.137а, ал.1 от ЗДвП и в размер на 10лв. на основание чл.183, ал.1, т.1, предл.трето от ЗДвП, за нарушение по чл.100, ал.1, т.2 от ЗДвП. За да постанови оспореният съдебен акт, въззивният съд е възприел следната фактическа обстановка: административнонаказателната отговорност на жалбоподателя е ангажирана за нарушения на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП и чл.100 ал.1 т.2 от ЗДвП, установени с акт за установяване на административно нарушение серия GА, № 1065663/31.10.2023 г., в съдържанието на който е посочено, че на 31.10.2023 г., в 09: 44 часа, в [населено място], обл.Варна, по [улица]на центъра в посока [населено място] мл. автоконтрольор в сектор ПП при О. М. Варна – К. Н. и Д. С. В., извършили проверка на С. К. С., като водач на МПС – лек автомобил Мерцедес Ц 200 ЦДИ с рег. № [рег. номер], собственост на Р. В. Р., при която установили, че водачът на МПС по време на движение не използва обезопасителен колан, с какъвто автомобилът е оборудван и не носи свидетелството за регистрация на МПС, което управлява. Актосъставителят направил извод, че г-н С. виновно е нарушил разпоредбите на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП и чл.100 ал.1 т.2 от ЗДвП. В съставения акт било отразено, че нарушителят няма възражения. На 18.12.2023г., въз основа на събраните по преписката доказателства и след проверка по реда на чл. 52, ал. 4 от ЗАНН, наказващият орган приел, че са налице основанията по чл. 53, ал. 1 от ЗАНН и издал наказателното постановление, с което наложил на г-н С. две административни наказания: на основание чл. 183, ал. 4, т. 7, пр. 1 от ЗДвП глоба в размер на 50 лв., за нарушението по 137а, ал. 1 от ЗДвП и на основание чл.183 ал.1 т.1 предл.трето от ЗДвП административно наказание глоба в размер на 10 лв. за нарушението на чл.100 ал.1 т.2 от ЗДвП. При разпита в хода на съдебното производство свидетелят Н. е потвърдил констатациите в акта за установяване на административно нарушение, като заявил, че не си спомня нищо по конкретното нарушение. В показанията си свидетелката В. също потвърдила, че е положила подпис като свидетел при установяване на нарушението и съставяне на акта, но също заявила, че не си спомня обстоятелствата, свързани с установяването на конкретното нарушение. Описаната фактическа обстановка съдът приел за установена, въз основа на показанията на свидетелите Н. и В., както и от приложените по делото писмени доказателства, прочетени и приети от съда по реда на чл.283 от НПК. Въззивният съд констатирал, че наказателното постановление предмет на проверка в съдебното производство е валиден акт. След обстоен анализ на относимите разпоредби и съдържанието на наказателното постановление приел, че при издаването на наказателното постановление формално са спазени изискванията за форма и реквизити, регламентирани съответно в чл. 42, и чл. 57, ал.1 от ЗАНН, както и специфичните процедурни правила, свързани с участието на свидетели, предявяване на АУАН, и сроковете за това, но че съдържането на същите не отговаря на минимално необходимото за надлежно формулиране на административно обвинение. Съдът, при съобразяването на доказателствата по делото приел, че вменените на г-н С. нарушения не са доказани по несъмнен начин, на което мотивирал отмяната на обжалваното наказателно постановление като незаконосъобразно. Съдът цитирал разпоредбата на чл. 53 от ЗАНН, съгласно която "наказващият орган издава наказателно постановление, с което налага на нарушителя съответно административно наказание, когато установи по несъмнен начин факта на извършеното нарушение, самоличността на лицето, което го е извършило, и неговата вина..." и посочил, че в административнонаказателното производство тежестта на доказване лежи върху АНО, като лицето, чиято административнонаказателна отговорност е ангажирана не е длъжно да доказва, че не е извършило нарушението, както и, че не е в съответствие със закона да се правят изводи в негова вреда, при условие, че не докаже възраженията си. Съдът е посочил, че регламентираната в чл. 189, ал. 2 ЗДвП доказателствена сила на съставения акт за установяване на нарушение не обвързва съда, както и, че отразените в него обстоятелства, послужили като фактическо основание за ангажиране административнонаказателната отговорност на наказаното лице подлежат на доказване в съдебното производство със средствата и способите по НПК, в съответствие с правилата и принципите в кодекса, като доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила и доказателствената тежест остава за административнонаказващия орган, съобразно презумпцията за невиновност в чл. 16 от НПК, приложима и в административнонаказателното производство с оглед чл. 84 от ЗАНН. При съобразяването на цитираните разпоредби и даденото им тълкуване, Съдът посочил, че от събраните в хода на съдебното производство гласни и писмени доказателства не се установяват обстоятелствата по чл. 53 от ЗАНН. Конкретно се аргументирал с факта, че при разпита в съдебното следствие свидетелите Н. и В. са посочили, че изобщо не помнят случая, включително след предявяване съдържанието на съставения от първия АУАН. Съдът посочил, че след като двамата свидетели, установили непосредствено нарушениато, не предоставят сведения относно възприетите факти, то наличието на съставен акт, не е достатъчно, за да се приеме еднозначно, че обстоятелствата в съдържанието му са отразени обективно и точно и, че съответстват на действителността. Съдът констатирал, че други доказателства относно установените факти в Н. А. не е ангажирал в съдебния процес. На тези съображения съдът приел за основателно възражението на жалбоподателя, че не е извършил нарушението. Съдът посочил, че изложеното го мотивира да приеме, че вменените на г-н С. нарушения не са доказани по несъмнен начин, тъй като събраните доказателства не позволяват формирането на категоричен извод, че фактическата обстановка е правилно установена и, че нарушенията са извършени и то виновно, и че законосъобразно е бил привлечен към административнонаказателна отговорност за тях. На тези мотиви отменил в цялост наказателното постановление. При проверката по чл.218, ал.2 от АПК настоящата инстанция констатира, че решението на първоинстанционния съд е валидно и допустимо - постановено е по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на дадените му от закона правомощия. Касационната инстанция съобрази, че в касационната жалба подробно са изложени доводи само относно обосноваността на съдебния акт – оспорват се фактическите установявания във въззивното решение, сочи се правилност на НП само в частта на наложеното административно наказание „глоба“, в размер на 50.00лв. на основание чл. 183, ал.4, т.7, предл.първо от ЗДвП за нарушение по чл.137а, ал.1 от ЗДвП и се иска отмяната на въззивното решение в цялост и постановяване на ново, с което да бъде потвърдено НП, поради което настоящият съдебен състав приема, че на касационна проверка подлежи въззивното решение в цялост. Касационната инстанция констатира, че основното оплакване в касационната жалба е, че съдът е игнорирал, т.е. обсъдил е част от доказателственият материал – АУАН и липсата на възражения при подписването му от г-н С., като е извел несъответни на данните в него констатации и изводи. Наведеното с тези възражения касационно основание е необоснованост на съдебния акт, поради допускане на съществено нарушение на процесуалните правила (чл.348, ал.1, т.2 от НПК, а не неправилно посоченото касационно основание в касационната жалба от процесуалният представител на касационния жалбоподател – чл.348, ал.1, т.1 от НПК). Констатира се от общото съдържание на касационната жалба, че касационният жалбоподател релевира и възражение за наличието на предположение в мотивите на въззивния съд, че фактите не са настъпили по описания в НП начин. Обосноваването на решението на предположения представлява касационното основание - съществено процесуално нарушение. Предвид изложеното касационната инстанция следва да извърши проверка на наличието на касационното основания по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. За да се произнесе касационната инстанция съобрази разписаните в НПК задължения на въззивната инстанция относно установяването на фактите обуславящи съставомерност на деянието. Съгласно принципите на наказателното производство заложени в чл.14, ал.1 от НПК „Съдът, прокурорът и разследващите органи вземат решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководят от закона.“ Цитираната разпоредба, предвид нормата на чл.84 от ЗАНН, въвежда правилото, че в съдебното производство фактите описани в наказателното постановление (обективната истина от значение за налагането на съответното наказание), следва да се установят по реда и със средствата, предвидени в НПК (арг. и от чл.13, ал.2 от НПК). В този аспект неоснователни са възраженията на касатора, изложени в касационната жалба, че издаденият АУАН е достатъчно доказателствено средство в хода на въззивното производство пред районния съд и, че АУАН се ползва с формална доказателствена сила. В НПК изрично в чл.14, ал.2 е регламентирано, че „Доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила“. Правилни са мотивите на Въззивният съд, че в производството пред него АНО следва да установи фактите, въз основа на които е издал НП с допустимите по НПК средства. Принципът разписан в чл.14, ал.1 от НПК е в корелация с друг, заложен в чл.13, ал.1 от НПК, съгласно който „Съдът, прокурорът и разследващите органи в пределите на своята компетентност са длъжни да вземат всички мерки, за да осигурят разкриването на обективната истина.“, доразвит в разпоредбата на чл.107, ал.2 вр. ал.5 от НПК („Съдът събира доказателствата по направените от страните искания, а по свой почин - когато това се налага за разкриване на обективната истина.“) В този смисъл съдът съобрази и тълкуванията дадени в Решение № 113 от 18.07.2019 г. на ВКС по н. д. № 285/2019 г., II н. о., НК, докладчик съдията Е. А., съгласно мотивите на което „Принципът за разкриване на обективната истина по стандарта на чл. 13 и чл. 14 от НПК чрез обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото изисква да се изяснят и изследват всички възможни версии, които обаче произтичат от материалите по делото и са свързани с характера на деянието и неговия автор. Съдът е суверенен при формиране на доказателствената съвкупност, но е задължен да събира и проверява, както доказателства, които разобличават обвиняемия или отегчават неговата отговорност, така и доказателства, които го оправдават или смекчават отговорността му.“ и Решение № 110 от 18.07.2019 г. на ВКС по н. д. № 472/2019 г., III н. о., НК, докладчик председателят К. М., съгласно мотивите на което „ В случаите, когато намери, че за конкретни релевантни обстоятелства, в рамките на предмета на доказване, установен с чл. 102 НПК, първата инстанция не е събрала необходимите доказателства, въззивната е тази, която сама следва да го стори. Освен по правото, въззивната инстанция е и последна такава по фактите (извън хипотезата на чл. 354, ал. 5 НПК ) и именно поради това, законът изрично е регламентирал процедурата по допускане на доказателства ( чл. 327 НПК ) и за тяхното събиране в хода на въззивно съдебно следствие ( чл. 332 НПК ), уреждайки изрично възможността да бъдат ползвани всички способи по НПК за това. Съдът като орган по ръководство и решаване на делото в съдебната фаза е задължен в пределите на своята компетентност да вземе всички мерки за разкриване на обективната истина, съгласно правилата на чл. 13 НПК. Съгласно чл. 304 НПК, подсъдимият се признава за невинен, когато не се установи, че деянието е извършено, че е извършено от подсъдимия или че е извършено от него виновно, както и когато деянието не съставлява престъпление. Не само осъдителната, но и оправдателната присъда не може да почива на предположение.“ При проверката на НП, предвид правната същност на последното като правораздавателен акт (в този смисъл С., Цв.; 1998, Административно наказване /материалноправни и процесуални проблеми/, С.-Р, София, стр.79: „7.2 Оттук следва да се разгледа и правната характеристика на наказателното постановление. То се издава при елементарно състезателно производство. С него се решава един правен спор. Наказателното постановление се издава при независимост и самостоятелност на органа и не подлежи на оттегляне и пререшаване от него, или от друг висшестоящ орган. То може да бъде контролирано само по съдебен ред. Законът е предвидил и това, че те влизат в сила и придобиват характерната за основните съдебни актове устойчивост. Наказателните постановления след влизане в сила имат силата на пресъдено нещо. Това е важна особеност на актовете, които са издадени в резултат на спорно производство.“), съставът на районния съд е въззивна инстанция. От разпоредбите на чл.315, чл.316 вр. чл.317 от НПК вр. чл.344 от НПК се налага извод, че въззивния съд има правомощията да извърши както проверка на първоинстанционния правораздавателен акт, така и да пререши спора по същество. В този смисъл проф.дюн М. Ч. и проф.дюн Г. М. в Чинова, М.; М., Г., 2021, Кратък лекционен курс по наказателнопроцесуално право, С. Н. АД, София, стр.514 развиват следния анализ на дейността на въззивния съд при проверката на правораздавателния акт: „Той проверява присъдата, като същевременно извършва „качествено еднаква“ дейност с тази на първоинстанционния съд по събиране, проверка и оценка на доказателствата, по установяване на правилността на фактическите положения по делото и по обосноваността на направените изводи.“ От цитираните разпоредби, анализите и тълкуванията им, възпроизведени в цялост по-горе за яснота на изложението следва, че въззивната инстанция съгласно възложените й от НПК правомощия проверява доказателствения материал по първоинстанционния акт (решение, НП, ЕФ), като предвид принципите заложени в чл.13, ал.2 вр. чл.14, ал.1 от НПК има задължението по чл.315 от НПК да допусне и събере всички доказателства релевантни за съставомерността на деянието (разкриването на обективната истина) и при наличието на основания за това да установи нови фактически положения – арг. от чл.316 от НПК. Касационната инстанция, констатира че в решението предмет на настоящата проверка въззивният съд се е ограничил само до констатацията, че не са представени конкретни доказателства установяващи фактите описани в НП, но не е изпълнил задължението си да извърши всички необходими процесуални действия по разкриването на обективната истина, като изиска от АНО прилагането на записите от боди камерите на полицаите, от камерата на полицейското МПС или други доказателства, които АНО може да представи, за да се установи от данните по тях, какво са възприели контролните органи – дали водачът на МПС е управлявал последното без да е сложил предпазен колан или го е свалил при спирането за проверка. От съдържанието на НП, въззивната жалба и оспореният съдебен акт се установява, че съдът с въззивното решение е отменил в цялост НП, като не е изложил мотиви относно второто установено нарушение - водачът не носи свидетелството за регистрация на МПС, което управлява. Извършването на това нарушение не е оспорено от г-н С. пред въззивния съд. Оспорен във въззивната жалба е текстът, по който е наложено административното наказание. Съдът не е изложил мотиви относно съставомерността на това нарушение и възраженията на жалбоподателя, поради което решението в частта на отмяната на наказателното постановление на С. К. С., с която е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 10лв. на основание чл.183, ал.1, т.1, предл.трето от ЗДвП, за нарушение по чл.100, ал.1, т.2 от ЗДвП се явява постановено при липса на мотиви, което представлява съществено процесуално нарушение. (В този смисъл в доктрината Чинова, М.; М., Г., 2021, Кратък лекционен курс по наказателнопроцесуално право, С. Н. АД, София, стр.486 „Липсата на мотиви означава липса на част от присъдата... Липсата на мотиви винаги води до отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане – това е абсолютно процесуално нарушение (чл.348., ал.3, т.2, предл.1 НПК).“) От горното следва, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си за събирането на доказателствата необходими за изясняване на спорните факти по НП № 23-0445-001105 от 18.12.2023г. издадено от началника на група РУ Аксаково при О. М. Варна, в частта му, в която на г-н С. на основание чл. 183, ал. 4, т. 7, пр. 1 от ЗДвП е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 50 лв., за нарушението по 137а, ал. 1 от ЗДвП и за мотивиране на съдебния акт относно отмяната на НП № 23-0445-001105 от 18.12.2023г. издадено от началника на група РУ Аксаково при О. М. Варна, в частта, в която на г-н С. на основание чл.183 ал.1 т.1 предл.трето от ЗДвП е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 10 лв. за нарушението на чл.100 ал.1 т.2 от ЗДвП, поради което е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила. Налага се извод, че е налице предвиденото от чл.348, ал.1, т.2 вр. ал.3, т.1 от НПК касационно основание за отмяна на Решение № 1056/09.08.2024г. постановено по АНД № 882/2024г. по описа на ВРС и връщането на делото за разглеждане от фазата на съдебното следствие от нов състав на районния съд. При новото разглеждане на делото съдът следва да изиска записите от боди камерите на полицаите извършили проверката, записите от камерата на полицейското МПС или други доказателства, които АНО може да представи за установяване на обстоятелствата довели до издаването на НП и въз основа на данните от тях да установи фактите относно съставомерността на нарушението по 137а, ал. 1 от ЗДвП и да изложи мотиви в съдебния акт относно нарушението по чл.100 ал.1 т.2 от ЗДвП. Направено е искане от процесуалния представител на касатора за присъждане на адвокатско възнаграждение, по което следва да се произнесе въззивния съд при второто разглеждане на делото. Водим от горното и на основание чл. 221, ал.2, пр. второ вр. чл.222, ал.2, т.1 от АПК във връзка с чл. 63в от ЗАНН, Административен съд – Варна,