Решение № 2365 от 12.12.2025 г. на Административен съд - Кърджали по дело № 455/2025 г.

Производството е по реда на чл.46, ал.1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Образувано е по жалба на М. Н. (M. N.) – гражданин на [държава], подадена чрез пълномощник, срещу Заповед № 272з-2137/ 27.06.2025 г., издадена от началник група „Миграция“ при ОДМВР – Хасково, с която на жалбоподателя е наложена ПАМ – „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“. Изложени са съображения за незаконосъобразност на оспорения административен акт, като постановен в нарушение на материалноправните разпоредби, съществени нарушения на административнопроизводствените правила и несъответствие с целта на закона. Посочва се, че с оспорената заповед неоснователно се ограничават права и законни свободи, гарантирани от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Излагат се твърдения, че административния орган не е взел под внимание цялостното поведение на чуждестранния гражданин, както и доказателствата, представени по преписката. Изразява се и становище, че в заповедта не са обсъдени обстоятелствата по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, а именно не е съобразена разпоредбата на чл.9, §2 от Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25 ноември 2003 г., според която поради особени причини или поради извънредни обстоятелства може да се предвиди отсъствия над дванадесет последователни месеца, които да не са причина за отнемане или загуба на статута. Искането е да се отмени оспорения административен акт, като се претендира присъждане на деловодни разноски. В съдебно заседание жалбата се поддържа от пълномощник, който в писмено становище излага допълнителни съображения за незаконосъобразност на обжалваната заповед. Сочи се, че aдминистративния акт е немотивиран. Излагат се съображения, че отказът за предоставяне на право на продължително пребиваване на М. Н. е обоснован от правна страна с разпоредбите на чл.26, ал.2 и чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ, като в тази връзка се посочва, че фактите, представляващи основание за отнемане на предоставено право на пребиваване съгласно чл.40 от ЗЧРБ, не могат да послужат като фактически и правен мотив за отказ да се продължи срокът на неговото действие по чл.26 от ЗЧРБ. Изразява се становище, че правото на продължително пребиваване не изисква минимален срок на престой в страната и установеното от справката влизане на територията на страната в периода от валидността на разрешението, но за не по-дълго от един час, няма никакво правно значение. Поради това счита, че извода на административния орган за наличие на основание по чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ да бъде отказано издаване на разрешение за право на пребиваване в Република България, се явява в противоречие с материалния закон. Позовава се и на разпоредбите на чл. 11, § 1 и § 2 от Регламент № 987/2009. Ответникът – Началник група „Миграция“ в ОДМВР – Хасково, не се явява и не се представлява. В писмено становище са изложени подробни съображения за неоснователност на жалбата и законосъобразност на оспорената заповед. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Настоящият състав на АС – Кърджали приема, че жалбата е допустима като подадена в предвидения в чл.149, ал.1 от АПК 14-дневен срок и от лице, което е засегнато от обжалвания административен акт. При извършена проверка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установена следната фактическа обстановка: С оспорената ЗНПАМ № 272з-2137/ 27.06.2025 г. на началник група „Миграция“ в ОДМВР – Хасково, на основание чл.40, ал.1, т.3 и т.5 от ЗЧРБ, е отнето правото на постоянно пребиваване в Република България на М. Н. – гражданин на [държава], роден на [дата]., [ЕГН], постоянно пребиваващ в Република България чужденец на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. На основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ е определен 30-дневен срок за напускане на страната. В заповедта е посочено, че при извършената справка в АИС „Граничен контрол“ се установило, че за времето 18.11.2022 г. – 2025 година М. Н. се е намирал преимуществено извън територията на Р България, като за този период са регистрирани няколко краткосрочни влизания в страната. Направена е констатация, че в едногодишния период от получаване на разрешението за постоянно пребиваване в Р България – 18.11.2022 г., лицето е пребивавало в страната едва седемнадесет дни в едногодишния период от получаване на разрешение за постоянно пребиваване в Р България и общо сто и четиринадесет дни до момента. Отразено е, че според предоставени от Национална агенция по приходите данни, М. Н. няма извършвани плащания за задължително здравно осигуряване, както и други осигуровки по реда на КСО. Изложени са мотиви, че след получаване право на постоянно пребиваване, чуждият гражданин е заявил постоянен адрес в Република България и настоящ адрес в [държава]. Постоянният си адрес в Р България М. Н. посещава за няколко дни годишно, когато ходи на гости при •••, а за настоящ адрес, т.е. адрес, на който живее, посочва [държава]. В заповедта е прието, че са налице факти и обстоятелства, които могат да се квалифицират и като неверни данни по смисъла на чл.40 ал.1, т.3 от ЗЧРБ. Като мотиви за това е посочено, че чужденецът формално е заявил желанието си трайно да се установи на територията на страната с подаване на заявлението за предоставяне право на постоянно пребиваване на основание чл.25 ал.1 т.9 от ЗЧРБ. Това желание обаче не кореспондира с поведението му след разрешеното пребиваване, независимо дали такова е било намерението при подаване па заявлението. Констатирано е, че ако административният орган, предоставил правото на постоянно пребиваване, е знаел за обстоятелството, че лицето няма да се установи трайно на територията на Р България, то исканото пребиваване е щяло да бъде отказано. В заповедта е направен извод, че М. Н. не е пребивавал за продължителен период в Р България, няма данни за негови семейни, културни или социални връзки на територията на страната. Запазил е семейните си, социални и трудови връзки в държавата си по произход и няма пречка за отнемане правото му на пребиваване, като същия, без особени пречки, може да реализира краткотрайните си посещения в Р България. Към административната преписка е приложено Предложение, УРИ 292р-15916/ 25.06.2025 г. на [длъжност] в група „Миграция“, утвърдено от началник група „Миграция“ в ОДМВР – Хасково на 25.06.2025 г., в което се съдържат същите констатации като тези в обжалваната ЗНПАМ. В предложението е отразено още, че на М. Н. е изпратено съобщение за започване на производството по отнемане на пребиваване, рег. № 272000-6671/ 02.04.2025 г., връчено на 17.04.2025 г., като със същото му е дадена възможност да представи възражения и обяснения, както и да се запознае със събраните доказателства по преписката. В отговор, чуждия гражданин е депозирал възражение, вх. № 272000-7927/ 22.04.2025г., в което е заявил, че не бил декларирал неверни данни, продължавал да пребивава в Р България, имал адрес в същата и от издаването на пребиваването многократно бил влизал в страната. Посочено е, че на 17.04.2025 г. е извършена проверка на постоянния адрес на М. Н. в Р България: [населено място] [улица], за което е изготвена докладна записка, рег. № 303р-4129/ 22.04.2025 г. При проверката на адреса са установени собственика на жилището - М. Ш. Х. и М. Н., от които са снети писмени обяснения. В сведението си М. Х. заявил, че е регистрирал М. Н., който му е •••, на своя адрес. В сведението на чуждия гражданин е заявено, че е пенсионер, че живее и е регистриран в [населено място], [улица], [община], но почти всеки месец ходи и до [държава]. Обяснил е, че е закупил къща в [населено място], където мислел да живее. Направен е извод, че чуждият гражданин не изпълнява условието, на чието основание е получил разрешение за постоянно пребиваване - да се устрои трайно на територията на страната. Спорадичните влизания и излизания от страната и краткосрочното пребиваване не са приети за изпълнение на изискването за установяване на територията на страната. Въз основа на доказателствата по преписката е прието, че лицето продължава да живее трайно на територията на [държава], съответно – никога не се е установявало в страната, нито в едногодишния срок от разрешението, нито към момента. Предложено е да бъде отнето правото на пребиваване на лицето на основание чл.40, ал.1, т.3 и т.5 от ЗЧРБ. По делото са разпитани като свидетели лицата Ш. Ш. Ф., И. А. И. и М. Ш. Х.. В показанията си Ш. Ф. заявява, че М. Н. е упълномощил И. И. във връзка с издаване на документ, удостоверяващ постоянното пребиваване на Н. в Р България. При получаване на документа на упълномощеното лице било съобщено, че в група „Миграция“ е започнало производство по отнемане на постоянното пребиваване на Н., за което обаче И. забравил да уведоми чуждия гражданин. Впоследствие, когато Н. посетил Р България, му било връчено уведомлението за започналата процедура в ОДМВР – Хасково. В този смисъл са и свидетелските показания на И. И.. Свидетелят Х. посочва, че Н. му е ••• и е регистриран на адреса му в [населено място]. Заявява, че Н. харесва да живее в Р България, като наскоро закупил къща и автомобил. В [държава] се грижил, заедно със съпругата си, за своята тъща, •••. При така установената фактическа обстановка съдът приема, че жалбата е неоснователна. Оспорената заповед за налагане на ПАМ – „Отнемане правото на пребиваване на чужденец”, е издадена от компетентен административен орган съгласно чл.44, ал.1 от ЗЧРБ, предвид т.1 от Заповед №272з-1661/ 04.08.2017 г. на директора на ОДМВР – Хасково, с която началник група „Миграция“ в ОДМВР – Хасково е упълномощен да прилага ПАМ по чл.39, ал.1, т.1 от ЗЧРБ. Спазено е изискването в чл.59, ал.2 от АПК за мотивираност на акта, доколкото са посочени фактическите и правните основания за постановяването му. При издаване на оспорената заповед не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, които да са от такова естество, че да доведат до отмяна на същата. Административният орган, на основание чл.26 от АПК, надлежно е връчил съобщение до М. Н. на декларирания от него адрес за пребиваване в Р България за започване на административно производство по налагане на ПАМ, като е предоставил възможност на същия да направи възражения и да даде обяснения. В указания срок чуждият гражданин е направил възражение, към което е приложил копие от страници на задграничния си паспорт. Оспорената заповед на началник група „Миграция“ в ОДМВР – Хасково е в съответствие и с материалния закон. Съгласно посочените правни основания за издаване на обжалвания административен акт – чл.40, ал.1, т.3 и т.5 от ЗЧРБ, отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато се установи, че данните, представени за получаването му, са неверни (т.3); когато в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25 г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ (т.5). В жалбата е наведено оплакване, че административния акт е издаден в противоречие с разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ. Същото е неоснователно, тъй като оспорената заповед от фактическа и правна страна е основана изцяло на разпоредбите чл.40, ал.1, т.3 и т.5 от ЗЧРБ, но не и на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ. Също така, в представеното от пълномощника на жалбоподателя писмено становище многократно се посочва, че на М. Н. е отказано издаване на разрешение за пребиваване, както и че оспорената заповед от правна страна е обоснована и с разпоредбата на чл.26, ал.2 от ЗЧРБ. В случая, със ЗНПАМ №272з-2137/ 27.06.2025 г. на началник група „Миграция“ в ОДМВР – Хасково не е отказано издаване на разрешение за пребиваване на М. Н. в страната, а е отнето издадено му такова разрешение, като позоваване от страна на административния орган на нормата на чл.26, ал.2 от ЗЧРБ като правно основание, на което се отнема постоянното пребиваване на жалбоподателя. По делото не е спорно, че М. Н. е получил разрешение за постоянно пребиваване в хипотезата на чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ - чужденец, който не е лице от български произход, родено на територията на Република България, изгубил българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желае трайно да се установи на територията на страната. От доказателствата по делото обаче е видно, че жалбоподателя не се е установил трайно на територията на България. За едногодишния период от получаване на разрешението си за пребиваване същият е посещавал Република България три пъти, като при всяко едно посещение е пребивавал за минимален период от време, съответно –времето му на престой в страната възлиза на 17 дни. Законът не дава легално определение на понятието „трайно установяване“, но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под „установяване“ на определено място на територията на дадена държава, следва да се разбира, че лицето живее преимуществено на това място, упражнява трудова или друга социална дейност, има изградени социални контакти, включва се в живота на общността, участва в съответните осигурителни системи. В този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната през едногодишния период по чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ не могат да обосноват извод за трайно установяване, до който извод правилно е достигнал и издателят на оспорената заповед. В подкрепа на последното е и фактът, че според предоставените от НАП данни жалбоподателя не се е включил в осигурителната система на страната, т.е. не е упражнявал трудова дейност на нейна територия и не са внасяни задължителните здравни осигуровки. Твърденията на разпитаните по делото свидетели, че Н. има намерения да се установи да живее в Р България, като в тази връзка същия е закупил имот в страната, не са подкрепени от никакви доказателства. С оглед изложеното АС-Кърджали приема, че е налице посоченото основание по чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ за отнемане на правото на пребиваване. Настоящият състав на АС-Кърджали приема, че не е доказано основанието по чл.40, ал.1, т.3 от ЗЧРБ – представяне на неверни данни от М.Н. при подаване на заявлението за получаване на постоянно пребиваване, мотивирано в ЗНПАМ, че чуждият гражданин формално е заявил желанието си да се установи трайно на територията на Р България, но то не кореспондира с поведението му след получаване на разрешение. Така извършените установявания се отнасят по-скоро до неизпълнение на целта на пребиваването на М.Н., а не до предоставени неверни данни. Изложеното относно недоказаност наличието на основанието по чл.40, ал.1, т.3 от ЗЧРБ не се отразява на законосъобразността на оспорената ЗНПАМ, защото е доказано другото основание за издаването й – чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ. Оплакването в жалбата, че при налагането на ПАМ не са отчетени обстоятелствата по чл. 44, ал.2 от ЗЧРБ, не се споделя от настоящия състав. Не се установява жалбоподателя да попада в категориите уязвими лица по смисъла на §1, т.4б от ДР на ЗЧРБ, нито са установени данни за наличие на производства по Закона за убежището и бежанците. Чуждестранния гражданин има само един роднина в Р България – вуйчо, който обаче не попада в кръга на членовете на неговото семейство. От събраните доказателства не се установява наличието на семейни, културни и социални връзки на чуждия гражданин с Р България. Поради това и наложената принудителна административна мярка няма да ограничи правото му на личен и семеен живот по чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) или пряко да създаде затруднения за поддържането на тези връзки с държавата му по произход, която в случая се явява [държава], където чуждия гражданин преимуществено живее, заедно със съпругата си и където се намира центъра на жизнените му интереси. Неоснователно е и позоваването в жалбата на чл.9, §2 от Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25.11.2003 г. относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни, която разпоредба дерогира прилагането на нормата на чл.9, §1, т. „в“ от същата директива, която пък е аналогична на тази по чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ. Доколкото в случая правното основание за издаване на оспорената заповед е чл.40, ал.1, т.3 и т.5 от ЗЧРБ, а не чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, то цитираните норми от директивата са неприложими към настоящия спор. Поради изложените съображения АС – Кърджали приема, че административният орган е доказал основанието за издаване на оспорената заповед, а именно, че са налице предпоставките по чл.40, ал.1, т.3 и т.5 от ЗЧРБ. От това следва, че оспорената заповед е законосъобразна, а жалбата като неоснователна следва да се отхвърли. Водим от горните мотиви и на основание чл.172, ал.2, предл. 5-то АС – Кърджали