Решение № 3547 от 14.6.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 13465/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение №20122238/21.05.2021г., постановено по гр.д. №51813/2019г. по описа на СРС, 171 състав, е осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на И. М. П. на основание чл.2, ал.1, от ЗОДОВ сумата от 3000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат от наказателно преследване срещу ищеца, приключило с постановление от 01.07.2014г. за прекратяване на досъдебно производство №15-312/2014г. по описа на РУ – Приморско, пр.пр. №924/2014г. по описа на РП – Царево, ведно със законната лихва върху сумата от 01.07.2014г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлен искът за разликата над сумата от 3000 лева до пълния предявен размер от 10 000 лева като недоказан. Осъдена е Прокуратурата на РБ да заплати на И. М. П. на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ сумата от 1300 лева – представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, настъпили в резултат от наказателно преследване срещу ищеца, приключило с постановление от 01.07.2014г. за прекратяване на досъдебно производство №15-312/2014г. на РУ – Приморско, пр.пр. №924/2014г. по описа на РП- Царево – разходи за адвокатска защита, ведно със законната лихва върху главниците от датата на депозиране на исковата молба – 01.07.2019г. до окончателното погасяване, като е отхвърлен искът за имуществени вреди за разликата над сумата от 1300 лева до пълния предявен размер от 2000 лева като недоказан. Осъдена е Прокуратурата на РБ да заплати на И. М. П. сумата от 440 лева – съдебни разноски на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК. Постъпила е въззивна жалба от ищеца И. М. П., чрез пълномощника адв. С. П., срещу решението в отхвърлителната му част по отношение на претенцията за обезщетяване на неимуществени вреди. Излагат се доводи, че при определяне на размера на обезщетението първоинстанционният съд не е извършил дължимата преценка на всички установени по делото релевантни обстоятелства, както и не извършил дължимата преценка на тяхното значение като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, за да бъдат репарирани пълноценно настъпилите по отношение на ищеца вредни последици в резултат на воденото срещу него досъдебно производство. Поддържа се, че съгласно установената практика на ВКС понятието справедливост не е абстрактно, а е свързано с редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземате предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. В случая липсвали мотиви кои конкретно обстоятелства съдът е взел предвид, както и значението им за определения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Съдът не съобразил прекомерната продължителност на воденото срещу ищеца наказателно производство – близо 5 години, през които същият живял под стрес и неспокойство. Не била отчетена и тежестта на обвинението, както и обстоятелството, че ищецът изпитвал страх от осъждането му за престъпление с такъв висок размер на наказание, което водело до извод за търпени неимуществени вреди с по-висок интензитет, което налагало и по-висока парична компенсация. Не било отчетено и цялостното отражение на воденото наказателно преследване върху живота на ищеца – здравословно състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук. Установено било, че ищецът спрял да излиза, затворил се в себе си, спрял да ходи на тренировки, имало и медиен отзвук на случилото се, както и това довело до раздялата на ищеца с приятелката му. Поради това моли решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго, с което предявеният иск за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди да бъде уважен изцяло. Претендират се и разноски. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на жалбата от насрещната страна Прокуратурата на РБ. Подадена и въззивна жалба от ответника Прокуратурата на РБ срещу решението в осъдителната му част. Навеждат се доводи, че постановеното решение е недопустимо, тъй като е постановено от некомпетентен съд, съобразно правилата за местна подсъдност, установени в разпоредбата на чл.7 от ЗОДОВ. Алтернативно се твърди, че решението е постановено при допуснато процесуално нарушение от решаващия съд, тъй като липсвало произнасяне по направеното възражение за неподсъдност на спора с отговора на исковата молба. При условията на евентуалност се оспорват предявените искове, като се поддържа, че ищецът не е ангажирал доказателства за това кога прокурорският акт за прекратяване на наказателното производство е придобил стабилитет. Ищецът не доказал претърпени от него неимуществени вреди и причинната им връзка с незаконното обвинение. Показанията на разпитаните по делото свидетели били схематични, свидетелите не присъствали с ищеца по време на досъдебното производство, поради което не можело да се приеме, че показанията ми доказват наличието на причинна връзка между обвинението и негативните емоции. Ищецът не представил доказателства за емоционалното си състояние, името и авторитета, с които се е ползвал в гр. Хисаря преди да му бъде предявено процесното обвинение, за да може да се приеме, че е настъпила промяна. Срещу ищеца било водено и друго наказателно производство, което не било взето предвид от съда. Поради това търпените вреди от процесното обвинение били със значително по- нисък интензитет от вредите, които би търпяло лице, срещу което никога не е водено наказателно производство за престъпление от общ характер. Не можело да се направи коректно разграничение на интензитета на търпене на вредите по кое наказателно производство са настъпили. Ищецът не доказал, че действително е търпял вредите, както и, че те са пряк и непосредствен резултат именно от процесното обвинение. Прокуратурата не разпространявала официално информация за воденото наказателно производство срещу ищеца, поради което злепоставянето му в обществото не било в резултат от действия на ответника. В продължение на 4 години наказателното производство било спряно, тоест ищецът не бил ангажиран с интензивно участие в процесуално-следствени действия, а спрямо него била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“, въпреки че обвинението, за което е бил привлечен към наказателна отговорност е за тежко умишлено престъпление. Тази мярка за неотклонение не довела до ограничаване на правата му. Тези обстоятелства обуславяли значително по-нисък размер на обезщетението от присъдения. Съдът, като обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Жалбите са подадени в срок, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и са процесуално допустими. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Постановеното решение е валидно и допустимо. Неоснователни са изложените във въззивната жалба на ответника доводи за недопустимост на решението, тъй като същото било постановено от съд, който не е местно компетентен да разгледа спора. С отговора на исковата молба ответникът своевременно е направил възражение за местна неподсъдност на спора пред СРС. По това възражение липсва произнасяне, а спорът е разгледан по същество с решение, предмет на настоящата въззивна проверка. С подадената срещу решението въззивна жалба жалбоподателят – ответник се позовава на допуснатото от първоинстанционния съд нарушение на съдопроизводствените правила. В случая е предявен иск с правна квалификация чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, който според разпоредбата на чл.7, ал.1 от ЗОДОВ се предявява пред съда по мястото на увреждането или по настоящия адрес или седалището на увредения срещу органите по чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите. В случая прекратеното досъдебно производство, от което ищецът твърди, че е претърпял вреди, е водено от РП – Царево, а адресът на ищеца е в гр. Хисаря. Според разпоредбата на чл.119, ал.4 от ГПК във всички други случаи извън тези по ал.1-3, сред които е и хипотезата на чл.7, ал.1 от ЗОДОВ, възражение за непосъдност на делото може да се прави само от ответника и най-късно в срока за отговор на исковата молба. В конкретния случай ответникът е направил надлежно възражение за местна неподсъдност на делото в срока по чл.131, ал.1 от ГПК с подадения писмен отговор на исковата молба, по което възражение липсва произнасяне от първоинстанционния съд. Независимо от изложеното обаче, въззивната инстанция намира, че постановеното решение не е недопустимо. Както е разяснено в ТР №5/2015г. на ОСГК на ВКС, процесуален субституент на държавата по искове с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ е само Прокуратурата на РБ, а отговорността е обективна. Съгласно чл. 136, ал.3 от ЗСВ Прокуратурата на РБ е единна и централизирана. Според чл. 2 и чл. 7 от ЗОДОВ държавата отговаря за вреди, причинени на гражданите от органи на прокуратурата, като законът визира прокуратурата в цялост като правозащитен орган, такава по смисъла на чл. 136 от ЗСВ, а не отделните прокуратури, съществуващи на територията на страната. Поради това и с оглед обстоятелството, че специалната изборна подсъдност чл.7, ал.1 от ЗОДОВ е уредена в полза на ищеца, обстоятелството, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по направеното от ответника възражение за местна неподсъдност на спора, не обуславя недопустимост на постановеното решение. Обжалваното решение е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Във връзка доводите в жалбите за неправилност на решението, следва да се добави и следното: Първоинстанционният съд е сезиран с предявен осъдителен иск правна квалификация чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от обвинение в извършване на престъпление, по което ищецът е оправдан. Съдът намира, че са налице основанията по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата за причинени на ищеца вреди от незаконните действия на нейни органи. Съгласно цитираната разпоредба държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. В процесния случай от събраните по делото доказателства се установява, че воденото срещу ищеца наказателно производство за престъпление по чл.129, ал.2 във вр. с ал.1 от НК е прекратено с постановление на РП-Царево от 01.07.2019г., тъй като въпреки проведените процесуално- следствени действия в хода на разследването, от събраните по делото писмени и гласни доказателства, не било доказано по безспорен, безсъмнен, непротиворечив и категоричен начин, че извършителят на инкриминирано деяние е ищецът И. П... Според разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Съдът намира, че е доказано по делото наличие на претърпени от ищеца неимуществени вреди. Установената практика на ВКС приема, че при търсене на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2 ЗОДОВ съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване наличието на вреди в рамките на обичайното за подобни случаи. Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване. Когато се твърди причиняване на болки и страдания, над обичайните за такъв случай, или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания, с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, съдът може да ги обезщети само при успешно проведено пълно главно доказване от ищеца (в този смисъл решение № 388 по гр.д. № 1030/2012 г., ІV г.о., ВКС, решение №3/29.01.2014г. по гр.д. №2477/13г., 4.г.о. на ВКС/ В случая от събраните в първоинстанционното производство гласни доказателства се установява, че по време на наказателното производство ищецът изпитвал негативни емоции, затворил се в себе си, притеснявал се, влошил отношенията с приятелката си. Тези неимуществени вреди са резултат именно от осъщественото спрямо ищеца наказателно преследване. Законът за отговорността на държавата и общините за вреди /§1 от ЗР на ЗОДОВ/ свързва обезщетяването за претърпяна неимуществена вреда с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 от ЗЗД. Спрямо този критерий в конкретния случай настъпилата вреда се съизмерява с отрицателните изживявания на ищеца от незаконно повдигнатото му обвинение. Вследствие на тези обстоятелства, въздействащи негативно емоционално, ищецът е претърпял неимуществени вреди, които подлежат на репариране. При определяне на размера на дължимото обезщетение въззивната инстанция взе предвид изтеклия период от време от привличането на ищеца като обвиняем до приключване на наказателното производство, както и, взетата по отношение на него мярка за неотклонение „подписка“. Като прецени и цялостното отражение на обвинението върху правната сфера на ищеца, съобразявайки се с принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, въззивният съд счита, че обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 3 000 лв., в какъвто размер същото е определено и от първоинстанционния съд. Обезщетението в този размер ще възмезди в най - пълна степен претърпените от ищеца емоционални неудобства във връзка с воденото наказателно производство срещу него. Този размер на обезщетението съответства на характера и степента на търпените от ищеца вреди, на вида на упражнената процесуална принуда и удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено – икономически условия на живот към момента на увреждането, с оглед конкретните обстоятелства по делото. Следва да се отбележи, че не би могла да бъде ангажирана отговорността на ответника за обществен отзвук и разгласяване на обвинението посредством медийни публикации, тъй като от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че същите не касаят повдигнатото на ищеца обвинение, а отразяват самия инцидент, и са публикувани преди ищецът да бъде привлечен като обвиняем. Не може да бъде ангажирана отговорността на ответника и за претърпени от ищеца неимуществени вреди за времето от образуване на наказателното производство, но преди привличането му като обвиняем, тъй като предпоставка за ангажиране отговорността на държавата за причинени на ищеца вреди от незаконните действия на нейни органи по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ е повдигнато срещу ищеца незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. Поради изложеното въззивната инстанция приема, че претендираните от ищеца вреди извън обичайните, не са доказани и не подлежат на обезщетяване. Неоснователни са поддържаните от въззивника-ответник доводи във връзка с присъденото обезщетение за имуществени вреди – разходи за адвокатска защита по воденото срещу ищеца досъдебно производство, тъй като същото е определено от съда в размера, доказан с представените договори за правна защита и съдействие. Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. С оглед обстоятелството, че въззивните жалби и на двете страни са оставени без уважение, направените във въззивното производство разноски следва да останат в тежест на страните така, както са направени, и искането на въззивника – ищец за присъждане на разноски за въззивната инстанция се явява неоснователно. По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-Е въззивен състав