Решение № 6288 от 15.11.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 10124/2021 г.

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК. С решение № 20112275 от 10.05.2021 г. СРС, 175 с-в, по гр.д.№ 51803/2019 г. е признал за установено по предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, че С. Д. Г. не дължи на Държавата, представлявана от министъра на финансите, сумата от 4 280 лв., представляваща издръжка, платена през периода от 19.03.2009 г. до 11.06.2009 г. от държавата чрез Столична община, район „Овча купел“ на Б.Е.Г. по реда на Наредба за изплащане от държавата на присъдена издръжка /отм./ със законната лихва, считано от 11.06.2009 г. до изплащането й, която сума е била предмет на принудително събиране в производството по изп.д.№ 20071110420236 по описа на ДСИ при СРС, образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден по гр.д.№ 1911/2006 г. по описа на СРС, 90 с-в. Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника- Държавата, представлявана от министъра на финансите с оплаквания, че същото е недопустимо, респ. неправилно, необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и задължителната съдебна практика.Излага доводи, че държавата не е взискател по изпълнителното дело, както и че същото е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК към датата на подаване на исковата молба, не е осъществила и поведение, което да се квалифицира като повод за завеждане на отрицателен установителен иск на основание чл.439, ал.2 ГПК, поради което не е налице правен интерес от предявяване на иска.Въззивникът твърди, че не разполага с изпълнителен лист за това вземане и след прекратяването му не може да образува изпълнително производство за вземането си за изплатената издръжка, с която длъжникът се е обогатил неоснователно, без да предяви осъдителен иск срещу него и да се снабди с изпълнителен лист за сумата, тъй като е присъединен взискател по право и не е сред лицата, посочени в чл.429 ГПК.Излага твърдения, че не е налице пасивно легитимиран по предявения иск.Твърди, че първоинстанционното решение е постановено в нарушение на материалния закон, както и че вземането не е погасено по давност към датата на предявяване на иска.Моли съда да обезсили първоинстанционното решение като недопустимо и да прекрати производството, а в случай, че решението допустимо-да го отмени и да отхвърли предявения иск.Претендира разноски.Прави възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Ответницата по въззивната жалба- С. Д. Г. оспорва същата.Твърди, че първоинстанционният съд правилно е приел, че процесната сума представлява платена от държавата издръжка на основание чл.92 СК /отм./ и тя се явява кредитор на вземането, а не съответната община, чрез която се извършва плащането.Неоснователен е и доводът, че държавата не е била конституирана като взискател по изпълнителното дело и че не е разполагала с изпълнителен лист за вземането, тъй като качеството й на присъединен взискател по право произтича от нормативно уреденото й регресно право срещу неплатилия длъжник по същия изпълнителен лист, издаден в полза на първоначалния взискател по делото.Независимо от етапа, на който се намира изпълнителното дело, това не лишава длъжника от правен интерес да бъде отречена със силата на пресъдено нещо дължимостта на вземането по отношение на неговия действителен кредитор.Изразява становище, че обжалваното решение е постановено след изчерпателен анализ на всички изпълнителни действия, извършени по делото и че правилно съдът е приел, че делото е прекратено на 01.11.2013 г. на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК.Твърди, че с прекратяването на изпълнителното производство всички предприети изпълнителни действия се обезсилват по право /с изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права и редовността на извършените от трети лица плащания/.От 01.11.2013 г. е започнала да тече нова 5-годишна погасителна давност, която е изтекла на 02.11.2018 г.-преди образуването на делото.Моли съда да потвърди обжалваното решение.Претендира разноски. Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното: Районният съд е бил сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.439, ал.1 ГПК.Ищцата-С. Д. Г. твърди, че въз основа на изпълнителен лист от 05.04.2007 г. на СРС, 90 с-в, гр.д.№ 1911/2006 г. за заплащане на месечна издръжка в размер на по 150 лв. месечно от 01.02.2007 г. срещу нея е образувано изпълнително дело № 20071110420236 по молба на сина й Б.Е.Г., роден на •••• г. със съгласието на бащата Е.Б.Г..Твърди, че издръжката в размер на 4 280, 00 лв. за периода 19.03.2009 г.- 11.06.2009 г. е изплатена от Столична община-р-н „Овча купел“ по реда на Наредбата за изплащане от държавата на присъдена издръжка.На основание чл.14, ал.1 от цитираната наредба държавата е присъединен по право взискател за изплатената от общината издръжка по образуваното изпълнително дело със законната лихва от 11.06.2009 г.Ищцата излага твърдения, че по образуваното изпълнително дело на 28.06.2011 г. е наложен запор върху сметката й за вземането на Столична община /СО/, като на 31.10.2011 г. са постъпили суми по изпълнителното дело, с които са погасени платените държавни такси.След тази дата по изпълнителното дело не са извършвани същински изпълнителни действия, поради което на основание чл.433, т.8 ГПК изпълнителното дело е прекратено по силата на закона на 28.06.2013 г., респ. на 31.10.2013 г.Изразява становище, че в случая е без значение обстоятелството, че ДСИ е постановил акт за прекратяване на принудителното изпълнение-постановление от 28.08.2019 г., тъй като още към 31.10.2013 г. 2-годишният срок по чл.433, т.8 ГПК е бил изтекъл и изпълнителното производство е било прекратено.Следващото изпълнително действие, което би прекъснало давността, но направено след прекратяване на изпълнителното дело, е постъпило плащане на 04.08.2014 г. от запорираната сметка.На 07.12.2015 г. присъединеният взискател СО- р-н „Овча купел“ е поискал налагане на запор върху трудово възнаграждение, банкови сметки, МПС, дялове от търговски дружества, изпълнение върху движими вещи и възбрана върху недвижими имоти, но искането е лишено от правно основание, тъй като е направено по прекратено изпълнително дело.Твърди, че най-късната възможна дата, от която е започнала да тече новата 5-годишна давност за облигационното вземане срещу ищцата, е 31.10.2011 г. и че давностният срок за принудително изпълнение е изтекъл на 31.10.2016 г.Моли съда да признае за установено по отношение на ответника, че не дължи сумата от 4 280, 00 лв. със законната лихва върху нея, считано от 11.06.2009 г., представляваща вземане за изплатена издръжка от СО-р-н „Овча купел“ по реда на Наредбата за изплащане от държавата на присъдена издръжка за периода 19.03.2009 г.-11.06.2009 г. по изпълнителен лист от 05.04.2007 г. на СРС, 90 с-в, гр.д. № 1911/2006 г. поради изтекла погасителна давност. Ответникът-Държавата, представлявана от министъра на финансите, е оспорил допустимостта и основателността на иска с твърдения за липса на пасивна легитимация, тъй като не е бил конституиран като взискател по изпълнителното дело.Твърди, че след образуването на изпълнителното дело не е било необходимо предприемане на изпълнителни действия за прекъсване на давността, тъй като съгласно ППВС № 3/1980 г. погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес. По делото е представен изпълнителен лист от 05.04.2007 г. на СРС, 90 с- в, гр.д.№ 1911/2006 г. въз основа на решение № 206 от 15.12.2006 г., влязло в сила на 15.11.2006 г. за осъждане на С. Д. Г. за заплащане на непълнолетното й дете Б.Е.Г., роден на •••• г. чрез неговия баща и законен представител Е.Б.Г., на издръжка в размер на 150 лв. месечно, считано от влизане в сила на решението за прекратяване на брака със законната лихва върху всяка просрочена вноска до настъпване на законни причини за изменение или прекратяване на издръжката. Въз основа на издадения изпълнителен лист по молба на Б.Е.Г., действащ лично и със съгласието на баща си Е.Б.Г. на 16.04.2007 г. е образувано изпълнително дело № 20236/07 г. срещу С. Д. Г..С молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е поискал налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника. На 08.06.2011 г. ДСИ е изпратил запитвания до различни банки и клонове на чуждестранни банки в страната за наличие на открити банкови сметки на длъжника. На 22.06.2011 г. ДСИ е изпратил запорно съобщение за налагане на запор върху банковите сметки на С. Д. Г. в „Уникредит Булбанк“ АД. На гърба на изпълнителния лист са отбелязани постъпили плащания на 14.10.2011 г., на 31.10.2011 г., на 01.02.2012 г. и на 29.09.2014 г. На 10.07.2013 г. е изпратил нови запитвания дали има открити банкови сметки на длъжника. На 29.07.2013 г. ДСИ е изпратил напомнително писмо до „Уникредит Булбанк“ АД с искане на информация за причините, поради които не се изпълнява наложения на 28.06.2011 г. запор. На 13.08.2014 г. е постъпило плащане на сумата от 144, 49 лв. по наложен запор от „Уникредит Булбанк“ АД. С писмо от 27.08.2014 г. „Уникредит Булбанк“ АД е уведомила ДСИ, че в банката има активна сметка на С. Д. с наложен запор по същото изпълнително дело. С молба от 01.10.2014 г. Столична община-р-н „Овча купел“ е поискала от ДСИ да предприеме изпълнителни действия за събиране на вземането. С молба от 07.12.2015 г. СО- р-н „Овча купел“ е възложила на съдебния изпълнител на основание чл.18 ЗЧСИ да извърши цялостно проучване на доходите и имуществото на длъжника и да определи начина на изпълнение, като е поискала и предприемане на изпълнителни действия върху движими вещи, налагане на запор върху банкови сметки и възбрани върху недвижими имоти. С постановление от 28.08.2019 г. ДСИ е констатирал, че до 11.06.2009 г. е изплатена издръжка от СО-р-н „Овча купел“ в размер на 4 280 лв. по реда на Наредбата за изплащане от държавата на присъдена издръжка в полза на Б.Е.Г..В качеството на присъединен взискател СО е подавала молби в изпълнителното дело до 07.12.2015 г.С молба вх.№ 15516/07.12.2015 г. е поискано принудително изпълнение чрез налагане на запор върху трудовото възнаграждение, банкови сметки, МПС, дялове от ТД, изпълнение върху движими вещи и възбрана върху недвижими имоти, като след посочената дата не са искани принудителни изпълнения и е прекратил изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: Първоинстанционният съд е приел, че по делото е установено, че процесната сума представлява платена от държавата издръжка, като съгласно чл.92 СК /отм./, идентичен с текста на чл.152, ал.1 СК кредитор на вземането е държавата, а не съответната община, чрез която се извършва плащането и по чиято сметка то се възстановява.Изложил е мотиви, че и по реда на Наредбата за изплащане от държавата на присъдена издръжка /отм./, и по действащата Наредба за определяне на реда за изплащане от държавата на присъдена издръжка, кредитор на вземането е държавата, която е присъединен взискател по изпълнителното дело за платената от нея издръжка, независимо дали това присъединяване се извършва на основание чл.5, ал.1 НИДПИ /отм./ или на основание чл.14, ал.1 НОРИДПИ, респ. чл.152, ал.7 СК, като платената издръжка е за сметка на неизправния длъжник.Съдът е отхвърлил като неоснователно възражението на ответника за липса на правен интерес от предявения иск поради обстоятелството, че ДСИ не го е конституирал като присъединен взискател, тъй като регресното право на държавата е възникнало от извършеното на 11.06.2009 г. плащане, а процесуалните й права на присъединен по право взискател са възникнали с уведомяване на съдебния изпълнител на 07.03.2011 г. за платената сума от страна на съответната община и действията на съдебния изпълнител по издаване на постановление за конституиране на така присъединения взискател имат единствено констативно значение.Направил е извод, че дори съдебният изпълнител да е предприел неправилни действия по конституиране на присъединен взискател, те не лишават длъжника от правен интерес да бъде отречена със силата на пресъдено нещо дължимостта на вземането по отношение на действителния кредитор.Съдът е приел също, че постановлението за прекратяване от 28.08.2019 г. на ДСИ не е влязло в сила и че прекратяването на изпълнителното производство не води до погасяване на изпълняваното вземане, а давността не се прилага служебно, поради което искът се явява допустим.Първоинстанционният съд е приел, че последното постъпление от наложения запор е от 31.10.2011 г., като след тази дата в продължение на две последователни години не са постъпвали суми по запора, взискателят не е искал, а съдебният изпълнител е предприемал действия по изпълнение на паричното задължение и на 01.11.2013 г. изпълнителното дело е прекратено по силата на закона на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК, а последващите действия, предприети по вече прекратеното изпълнително дело, са без правно значение и не прекъсват погасителната давност.Съдът е изложил и мотиви, че след извършеното от държавата плащане на издръжката предмет на изпълнението вече не е вземане за издръжка на непълнолетно дете, а частно държавно вземане за възстановяване на сумите, платени по реда на Наредбата, поради което и в случая не е налице изключението по чл.433, ал.1, т.8, пр. последно ГПК.Тъй като към 01.11.2013 г. са били в сила указанията, дадени с ППВС № 3/1980 г., съдът е приел, че 5-годишната погасителна давност е започнала да тече от датата на прекратяването на изпълнителното дело и е изтекла на 01.11.2018 г.-преди датата на подаване на исковата молба. Настоящият съдебен състав споделя мотивите на първоинстанционния съд в частта, с която е прието, че кредитор на вземането е държавата, която е и надлежен ответник по делото.Първоинстанционният съд е изложил подробни и задълбочени мотиви, за да обоснове неоснователността на възражението на ответника за недопустимост на иска.Както е прието и в цитираното от районния съд определение на ВКС № 413/2015 г. по гр.д.№ 2624/2015 г., IV ГО на ВКС/, държавата има качеството на присъединен взискател по изпълнителното дело /чл.14, ал.1 от НОРИДПИ/ и е носител на регресното вземане срещу неплатилия длъжник, поради което същата е материалноправно легитимирана да отговаря по предявения отрицателен установителен иск. Съгласно разпоредбата на чл.439, ал.1 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението.Искът на длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание /чл.439, ал.2 ГПК/.Ищцата се позовава на изтекла в нейна полза погасителна давност след постановяване на съдебното решение, по което е издаден изпълнителния лист, поради което искът се явява допустим. Доколкото вземането е установено със съдебно решение с оглед разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД по отношение не него е приложима 5- годишната погасителна давност по чл.117, ал.2 ЗЗД. Изпълнителното дело е образувано на 16.04.2007 г., като с молбата за образуване взискателят е поискал налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника.На 14.10.2011 г., на 31.10.2011 г., на 01.02.2012 г., на 13.08.2014 г. и на 29.09.2014 г. са постъпили плащания от длъжника, с които действия погасителната давност е прекъсната. Дори и да се приеме, че изпълнителното дело е перемирало на 02.02.2014 г. поради бездействия на взискателя за период повече от две години или на 01.11.2013 г., както е приел първоинстанционният съд, , погасителната давност не е изтекла. Съгласно разясненията, дадени с т.3 от ТР № 2/04.07.2024 г. по т.д.№ 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания, не е текла погасителна давност до обявяване на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.Давността за тези вземания е започнала да тече от 26.06.2015 г., тъй като до посочената дата е обвързващо тълкуването за спряла да тече давност на основание чл.115, ал.1, б. „ж“ ЗЗД, но само когато са налице двете кумулативно посочени в ППВС № 3/1980 г. предпоставки: да е направено пред държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземане и изпълнителното производство да е висящо.Когато преди 26.06.2015 г. е отпаднало второто от посочените две условия, преустановява се и ефектът на чл.115, ал.1, б. „ж“ ЗЗД.В тези случаи нова давност започва да тече от деня на прекратяването на изпълнителното дело, до този момент се прилага чл.115, ал.1, б. „ж“ ЗЗД, което тълкуване отпада едва с обявяване на ТР, с което постановлението е обявено за загубило сила.При изпълнителни дела, вече прекратени към 26.06.2015 г. срокът на новата давност по чл.117, ал.1 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на делото изпълнително действие.Т.е. в случая към момента на постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. изпълнителното дело не е било висящо и нова давност започва да тече от деня на прекратяването на изпълнителното дело-в случая 02.02.2014 г., същата е прекъсната на 13.08.2014 г. и на 29.09.2014 г. с извършване на следващото плащане, както и на 07.12.2015 г., когато е поискано извършване на изпълнителни действия и към датата на подаване на исковата молба- 09.09.2019 г. давността не е изтекла. Съгласно ТР № 2/04.07.2024 г. по т.д.№ 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС /т.3/ погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция.Прието е, че ново писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение.Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права.Когато иска от съдебния изпълнител по вече перемирано дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства.Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие.Задължението за действие е на съдебния изпълнител, а образуването или не на изпълнително дело не е обуславящо за материалноправния ефект от действията на кредитора.За кредитора санкцията на чл.433, ал.1, т.8 ГПК е в това, че той губи възможността да събере от имуществото на длъжника вече направените разноски по перемираното дело, губи наложените обезпечения и напредъка, постигнат по предприетите изпълнителни действия. Поради разминаване на крайните изводи на двете инстанции обжалваното решение следва да се отмени, като вместо това се постанови решение, с което предявеният иск да се отхвърли като неоснователен. С оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.3 ГПК въззиваемата следва да бъде осъдена да заплати на въззивника сумата от 285, 60 лв.- разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции /200 лв./ и за държавна такса по въззивната жалба /85, 60 лв./. Водим от горното съдът