РЕШЕНИЕ

№ 1496

гр. София, 21.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Снежана Бакалова Членове: Даниела Христова, Цветомира П., Кордоловска Дачева при участието на секретаря Ваня Ил. Иванова като разгледа докладваното от Даниела Христова Въззивно гражданско дело № 20231000502242 по описа за 2023 година С решение № 260243 от 09.02.2023г. постановено по гр. д. № 13899 по опис на СГС за 2020 г., съдът е осъдил Столична дирекция на вътрешни работи, ЕИК: 129009938 да заплати на основание чл. 78, ал. 1 от Закона за държавния служител, обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на трудова злополука от •••••••• г., причинила смъртта на Р. Г. М., ЕГН •••••••••• както следва:

На Г. В. М., ЕГН•••••••••• баща на починалия по сметка IBAN •••••••••• - 52000 лева., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от •••••••• г. до окончателното изплащане на присъденото задължение и е отхвърлил иска за разликата до претенцията в размерна 130 000 лв., поради съпричиняване на вредоносния резултат;

Н а М. Р. М., ЕГН ••••••••••, майка на починалия по сметка IBAN •••••••••• - 52000 лева, ведно със законната лихва върху сумата считано от 11.08.2010 г. до окончателното изплащане и е отхвърлил иска за разликата до претенцията в размерна 130 000 лева поради съпричиняване на вредоносния резултат.; н а Д. Р. Н., ЕГН •••••••••• по сметка IBAN •••••••••• – близка, живяла с починалия във фактическо съжителство - 44000 лева, ведно със законната лихва върху сумата считано от •••••••• г. до окончателното изплащане и е отхвърлил иска за разликата до 110 000 лева поради съпричиняване; н а Р. Р. М., ЕГН ••••••••••, действащ чрез неговата майка и законен представител Д. Р. Н., ЕГН ••••••••••, по сметка IBAN •••••••••• - 64000 лв., ведно със законната лихва върху сумата считано от •••••••• г. до окончателното изплащане и е отхвърлил иска за разликата до 160 000 лева поради съпричиняване.

Със същото решение, ответника СДВР с ЕИК129009938 е осъден да заплати на адв. П. В. Р., адрес: гр. •••, ул. „•••“ № •••, ет. •••, ап. •••, тел. 0888 ••••••, сумата от 7 578 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за първоинстанционното разглеждане на делото, на основание чл. 38 ЗА и на Софийски градски съд сумата от 10 645, 10 лв., представляваща дължимата държавна такса и разноски в производството, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.

Недоволен от решението, ответникът СДВР е сезирал въззивния съд с въззивна жалба с вх. Рег. № 267503 от 02.03.2023г. срещу цялото решение като недопустимо, защото съдът се е произнесъл по иск, чиято правна квалификация е различна тази, на действително предявения иск. Пояснил е, че обезщетение при смърт на служител на МВР се претендира възоснова на специалния закон, какъвто се явява ЗМВР и той от своя страна е специален спрямо друг, ЗДСл и спрямо общите разпоредби на КТ. Счита, че когато със специална норма е регламентирано материално правоотношение, общата се дерогира.

В жалбата се излага, че решението е изцяло неправилно, защото липсват доказателства за елементите на фактическия състав на приложената материално-правна правна норма, която да обоснова отговорността на работодателя за настъпилата злополука, за да се преценява процентът на съпричиняване. Поддържа се възражението, което е обосновано в отговора на исковата молба, че настъпилата вреда - смърт на Р. М. е следствие от проявената от него груба небрежност по смисъла на чл. 79 от ЗДСл. Излага, че липсват доказателства за действително претърпени вреди, които само се предполагат поради съществуване на родствените връзки, но следва да се доказват.

Отправено е искане за отмяна на решението в осъдителната част и постановяване на друго, с което претенцията да бъде отхвърлена изцяло.

В срока за писмен отговор е постъпила насрещна въззивна жалба № 275443 от 23.06.2023г. подадена от ищците.

В жалбата се излага, че решението на първоинстанционния съд е неправилно и необосновано в частта, в която исковете са отхвърлени над присъдените суми до цената на предявените искове, и е отправено искане за отмяна на решението в тази част и постановяване на акт по същество с който исковете да бъдат уважени изцяло.

В съдебно заседание, страните поддържат въззивната и насрещната въззивна жалба и претендират разноски, както следва: ищците в размер на 7 578 лева и адвокатско възнаграждение, която да бъде присъдено, на основание чл. 38 от ЗА, а ответникът претендира юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК.

Съдът в съответствие с правомощията на въззивната инстанция, очертани в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съобрази следното:

Исковото производство е образувано възоснова на предявени в условията на активно субективно и кумулативно съединяване, на осъдителни искове, за присъждане на индивидуални обезщетения за нанесени неимуществени вреди на всеки от ищците, в следствие на трудова злополука осъществена на •••••••• г. и ричинила смъртта на Р. М., техен роднина и близък, който е бил в трудово правоотношение със СДВР на длъжността „•••“ в отдел „СПОСОВОР“.

Ищците Г. и М. М. твърдят, че са родителите на починалия, Д. Р. Н. твърди, че е живяла на съпружески начала с него, а Р. е малолетен негов син. Родителите са претендирали по 130 000 лева, малолетният син 160 000 лева, а неговата майка 110 000 лева като обезщетения за нанесени неимуществени вреди от смъртта на техния роднина и близък, ведно със законна лихва от датата на смъртта •••••••• г., до окончателното изплащане на задължението на основание чл. 78, ал.1 от ЗДСл. И чл. 86 от ЗЗД.

Ответната страна СДВР в писмен отговор по реда на чл. 131 от ГПК е оспорила допустимостта на предявените искове и е отправила искане за прекратяване на производството, а в условията на евентуалност за отхвърляне на предявените искове като неоснователни.

Според ответната страна ищците не притежават право на иск на посоченото основание чл. 78, ал. от ЗДСл. Счита, че обезщетенията предвидени в разпоредбата на чл. 238, ал.2 от ЗМВР и на чл. 234, ал. 6 и ал.1 от ЗМВР са единствено дължимите при смърт, настъпила възоснова на трудова злополука. Счита, че тези обезщетения покриват всички вреди, но не твърди, че те са изплатени. Счита, че нормите на ЗМВР са специални спрямо ЗДСл., поради което изключват тяхното приложение. Оспорва правото на ищцата Н. да претендира обезщетение, като счита, че качеството на майка и законен представител на малолетния Р., който е наследник на починалия полицейски служител, не обосновава принадлежността на правото на обезщетение и то следва да се докаже пълно и главно. Оспорва и фактическото твърдение, че тя е живяла на съпружески начала с него. Оспорена е пасивната процесуална легитимация на ответната страна по иск с правно основание чл. 78, ал.1 от ЗДСл.

По същество на спора се поддържа становището, че причината за напътилата смърт е изцяло противоправното поведение на починалия полицейски служител, който е се движил с разрешена, но несъобразена скорост, без предпазен колан, не е възприел движещ се пред него товарен автомобил и смъртта е настъпила изцяло от неговото противоправно поведение. Позовава се на факта, че наказателното производство е било прекратено поради липсата на вина у движещия се пред него товарен автомобил с който е наспътило ПТП.

В условията на евентуалност, са оспорени и размерите на претендираните обезщетения като неоснователно завишени.

Първоинснационният съд е отхвърлил всички възражения на ответника, с изключение на възражението за завишени размери на претендираните обезщетения и е присъдил в полза на ищците обезщетения, както следва – на родителите по 52 00 лева, на майката и законен представител на малолетния син - 44 000 лева и на последния 64 000 лева, и е отхвърлил искове до пълния им размер, като е мотивирал този резултат със съпричиняване /60%/ от страна на починалия от трудовата злополука, техен наследодател и близък. Не е конкретизирал в какво се състои противоправността на деянието на водача на товарния автомобил, в какво се изразяват вредите, липсват съображения, как съда е определил процента на съпричиняване и липсват мотиви към възражението на ответника, че е налице греба небрежност.

Пред въззивния съд, ответникът е поставил отново въпроса за допустимостта на предявения иск, съответно допустимостта на постановеното решение.

По този въпрос, настоящият съд излага следните съображения:

Не е спорно, че починалият е претърпял трудова злополука и неговата смърт, настъпила на •••••••• г. е следствие от нея. Този факт е изяснен с акт за трудова злополука. Починалият в следствие на трудовата злополука е служител на МВР, поради което и на основание чл. 238, ал.2 от ЗМВР, на преживелия съпруг, децата и родителите на загинали при или по повод изпълнение на служебните си задължения държавни служители в МВР се изплаща еднократно обезщетение на всеки от тях в размер 12 месечни възнаграждения.

По делото е изяснено като безспорно между страните, че обезщетения не са изплатени.

В производството по чл. 238, ал.2 от ЗМВР, причините за смъртта се удостоверяват от прекия ръководител, а обезщетенията се разрешават от ръководителите на структури по чл. 37 от ЗМВР. Спорен в съдебната практика е въпроса, следва ли това обезщетение да се приспала от общия размер на обезщетенията за неимуществени вреди и той е поставен за разрешаване в ТД № 1 /2023г. на ОСГК при ВКС, по което все още не е поставено решение, което да обвързва страните и съдилищата.

Безспорно е разрешен в съдебната практика въпроса за допустимостта на претенции за вреди над нормативно определените размери. Исковете са допустими, като в тежест на ищците е да докажат тяхното настъпване, съответно възоснова на тези доказателства съдът да обоснове справедливост на размера, който присъжда. Спорът, кой е приложимия закон - ЗДСл, КТ или общата разпоредба на чл. 45 от ЗЗД, за служители на МВР, които са претърпели вледи от трудова злополука или техните наследници, е разрешен в съдебната практика, чрез аналогия, поради наличието на празнота в ЗМВР относно обезщетяване на всички вреди, а не само нормативно определените в чл. 238 от ЗМВР.

Първоинстанционният съд е приел, че приложима е материално правната норма на чл. 78, ал.1 от ЗДСл, мотивирайки приложението със статута на починалия следствие от заеманата длъжност. В чл. 142 от ЗМВР е прието, че служители на МВР са три групи. Първата са полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението, определени като държавни служители, втората са държавни служители и третата са лицата, работещи по трудово правоотношение. Когато липсва специална правна норма в ЗМВР, която да регламентира материално правоотношение, се прилага обща такава в съответния закон. За правни субекти със статут по чл. 142, ал.1 т. 1 и т.2 приложими са нормите на ЗДСл, а за прани субекти със статут по т. 3 приложими са нормите на КТ.

Съобразно изпълняващата функция „старши •••“, починалият при трудова злополука е имал статут определен в чл. 141, ал.1 т.1 от вр. Чл. 143, ал. 1, т. 6 от ЗМВР.

Според чл.55, ал.2 от КСО, трудова е и злополуката, станала с осигурено по чл.4, ал. 1 и 2 КСО лице по време на обичайния път при отиване или при връщане от работното място до основното място на живеене или до друго допълнително място на живеене с постоянен характер; или до мястото, където осигуреният обикновено се храни през работния ден; или до мястото за получаване на възнаграждение.

Обезщетения от вреди, настъпили от трудова злополука на държавен служител с изпълнителна функция по ЗМВР, се претендират на основанията посочени в ЗДСл., а тези чието правоотношение е трудово, на основанията по КТ. Статутът на държавните служители по ал. 1, т. 2 се урежда със Закона за държавния служител и с чл. 56, чл. 151, ал. 1 и 7, чл. 156, ал. 4, чл. 181, ал. 3, чл. 182, чл. 185, ал. 1, чл. 186а, чл. 190, ал. 2, чл. 191 и статутът на лицата, работещи по трудово правоотношение, се урежда при условията и по реда на Кодекса на труда и на ЗМВР.

Предявеният иск с правно основание чл. 78 от ЗДС е допустим.

Предявен е срещу пасивно легитимиран субект СДВР, който е съответен на администрация по смисъла на чл. 78, ал.1 от ЗДСл.

Сезиран е родово и местно компетентен съд.

Относно неговата правилност и обосноваността на постановеното решение, изхождайки от изложеното във въззивната и насрещната жалба, настоящия съд приема следното:

За вреди от трудова злополука и професионално заболяване, които са причинили временна неработоспособност, инвалидност или смърт на държавния служител, съответната администрация дължи обезщетение независимо от това дали органът по назначаването или друг негов служител има вина за настъпването им.

Обезщетение се дължи за разликата между размера на причинената имуществена вреда и обезщетението и/или пенсията по осигурителния закон. Претенции за неимуществени вреди и пропуснати ползи се предявяват по общия исков ред, а получаването на обезщетението по предходните алинеи от наследниците на починал държавен служител поради трудова злополука или професионално заболяване, не се смята за приемане на наследство.

Хипотези, при които ЗДСл. предвижда изключване или намаляване на отговорността, са предвидени в чл. 79. В първата алинея администрацията не отговоря за настъпилите вреди, ако пострадалият е причинил умишлено увреждането, а във втората, обезщетението може да се намали ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност.

Обстоятелствата при които е настъпила смъртта са изяснени в Протокол № 11 от 28.02.2020 г. и са свързани с ПТП. То от своя страна е било предмет на следствено дело 45/2019 г. по опис на Окръжна следствена служба Перник, образувано за причинена по непредпазливост смърт на Р. Г. М. като водач на л.а. с ДКН ••••••••.

Наказателното производство е прекратено с Постановление от 02.04.2020 г. на Окръжна прокуратура – гр. Перник, поради липсата на вина у водача на товарния автомобил. В мотивите към постановлението е посочено, че С. М. К. като водач на товарен автомобил с ДКН •••••••• не е нарушил разпоредбите на ЗДВП и ППЗДВП.

Тежестта за доказване на грубата небрежност като право изключващо или намаляващо размера на обезщетението възражение е върху ответника и разпределението на доказателствената тежест в доклада, съставен от първата инстанция е правилна.

В съответствие с нея е допусната и САТЕ. От заключението, което съдът кредитира като обективно и компетентно дадено се установява, че в тъмната част от денонощието по пътно платно с две еднопосочни ленти с маркировка прекъсната бяла линия по между им, разрешаваща изпреварване са се движили две МПС – товарен автомобил със скорост от около 66 кв.ч., а скоростта на лекия автомобил не може да бъде определена с точност. Не е даден и положителен отговор на въпроса, дали товарът в товарния автомобил е намалил видимостта и бил и е покрит с платнище, поради липсата на данни. Установено е, че лекият автомобил управляват от починалия, се е вклинил в задното окачване на товарния автомобил и следствие на удара са настъпили деформации в автомобила, блокирало е предно дясно колело на лекия автомобил, а товарът в товарния автомобил се е разсипал като последица от съприкосновение с автомобила. Вещото лице не е отговорило на въпроса за предполагаемата скорост на движение на лекия автомобил и могъл ли е да предотврати удара, точно защото не е могъл да определи скоростта на неговото движение.

Категорично е установено, че водачът на лекия автомобил не е поставил предпазен колан.

В допълнение към основната САТЕ е обосновано заключение, че скоростта на движение на лекия автомобил е била около 116 км. ч., но поради разлика в масите на двете ПТС липсват деформации по товарния автомобил.

Относно изложената теза, че видимостта за лекия автомобил е била намалена поради „разпрашаване на товара“, съдът не кредитира заключението, защото липсват изходни данни за липсата на покривало и отговорът в тази част е основан на „опита на търговци на подобни товари“, а не на обективни данни. Обобщен, но не конкретен е отговора, свързан с допуснатата възможност, от тежестта на товара да се скрият задните светлини на товарния автомобил и невъзможността на водача на лекия автомобил да предотврати удара. В обратната хипотеза вещото лице не се ангажира с отговор, а препраща към следствен експеримент, поради което настоящия въззивен съд, не кредитира и допълнителната САТЕ.

За установяване на механизма на удара е разпитан водача на товарния автомобил, чиито показания съдът кредитира като основани на непосредствени впечатления и не противоречи с тези, които са дадени в досъдебното производство и върху които е обосновано прекратяването на наказателното производство. От неговите показания се установява, че ударът е възприел като гръмване на гума, т.е. е бил изненадващ. Задната част на товарния автомобил е била обозначена със задни светлини, голяма светлоотразителна лента. Скоростта на движение е била между 50 – 60 км. ч.

От разпитана вещото лице се установява, че допуска разхлабване на държачите на покривната лента и ако е имало разпрашаване на товара, то е намалило видимостта. Тази теза на вещото лице не се основава на конкретни данни, поради което съдът не я кредитира.

От заключението на КСМАТЕ, което съдът кредитира в медицинската част се установява, че в следствие на удара са настъпили множество наранявания, но причината за смъртта е разкъсване на околосърцевната торбичка, разкъсване на дясна сърдечна камера и излив на кръв в гръдната кухина. Смъртта е настъпила до 10 минути с начален момент на съприкосновение между двата автомобила. Уврежданията са настъпили в следствие на съприкосновение между тялото и волана на лекия автомобил. Според вещите лица, фиксиране на тялото с предпазен колан би предотвратило съприкосновението с волана и при еквивалентност на скоростта от 50-55 км./ч. ударът не би бил смъртоносен. При разпита на вещите лица, същите са уточнили, че двата автомобила са се движили в една и съща посока, т.е. скоростите им не се срещнали, а по-ниската /на товарния автомобил/ е поела по-високата скорост /на лекия автомобил/. Ударът не е насрещно челен, затова и предпазният колан е бил достатъчен за да предотврати смъртоносното съприкосновение между тялото и волана на лекия автомобил.

От заключението на КХФАТЕ се установява, различен показател за скоростта на движение на товарния автомобил от предходните заключения – 71 км.ч., но по отношение на скоростта на лекия автомобил вещите лица са приели, че скоростта е била в рамките на ограничението от 120 км.ч заради самото ограничение, а не от анализ на обективни изходни данни. Заключението се основава на предположението, че водачът на лекия автомобил се е движил със скорост не по-голяма от разрешената, при липсата на доказателство за неговата действителна скорост на движение, затова и то /заключението/ представлява доказателство, което не може да обоснове факт от действителността, а само съждение за развитието на ситуацията, под условието, че водачът на лекия автомобил е спазил ограничението от 120 км.ч В същото заключение е прието, че на място въглищния прах е бил в граници, които не са повлияли на видимостта, а точното определение в текста за количество е „малко или никакъв“ и починалия водач е имал техническа възможност да забележи товарния автомобил при скорост в граничите на разрешената.

Поради липсата на очевидец, не е изяснена каква е скоростта на движение на лекия автомобил, но по правилата на формалната логика следва, че ако се е движил с разрешена скорост, не е следвало да настъпи удар, защото липсата на реакция на разстояние от 150 – 200 метра един от друг е възприета от вещите лица като неадекватна на разрешената скорост от 120 км.ч.

Съдът изцяло кредитира заключението като обосновано и компетентно, основано на анализ на всички изходни данни при варианти на движение с разрешена скорост и с превишена скорост. Според това заключение, ударът е бил предотвратим, ако скоростта на лекия автомобил е бил в разрешения максимум и при разстояние от 70 метра между двата автомобила.

По аргумент за противното следва, че при липса на спирачен път и наличните от огледа характеристики на удара, скоростта на движение на лекия автомобил е бил над разрешената.

За установяване на вредите са събрани гласни доказателства, чрез разпит н а един свидетел св. Л. /л.256 от гр. д. № 13 899, чиито показания съдът кредитира като основани на непосредствени впечатления от 2016 г. От показанията й се установява, че всички ищци, преди раждането на ищеца Р. са живели в едно домакинство, в къщата на родителите на починалия, което доказва твърдението на ищцата Н. за фактическото съжителство на съпружески начала с починалия, преди настъпване на факта на неговата смърт и три месеца преди раждането на общото им дете, чиито произход е установено по съдебен ред.

Други доказателства за вида на вредите извън обичайните при загуба на дете, близък, с който имат общо дете и живеят в едно домакинство, не са събрани.

При тази фактическа установеност, настоящия въззивен съд приема следното от правна страна:

От събраните в първата инстанция писмени и гласни доказателства се установява, че е покрит фактическия състав на чл. 79, ал.2 от ЗДСл, според който, обезщетението може да се намали ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност. Тя се изразява в липсата на предпазен колан, факт установен с преки доказателства и несъобразена скорост, факт, до който настоящият въззивен съд достига след анализ на заключенията на вещите лица.

Обстоятелствата, които биха могли да изключват вината на починалия в следствие на ПТП каквито са твърденията за намалена видимост под тежестта на товара, запрашаване поради неговия вид – въглища, нарушения на правилата за превоз на такъв товар - непокрит, закрити светло отразители и т.н., които имат за цел да доведат до извода, че вина за настъпилото ПТП е на водача на товарния автомобил, са недоказани. След удара е настъпило изсипване на товар от задната страна на товарния автомобил, което съответства на факта, че част от държачите на покривалото са причината то да бъде констатирано като не поставено изцяло / факт от фотоалбума при огледа на местопроизшествието/.

Вината за настъпилото ПТП е на починалия водач.

Деянието е осъществено по непредпазливост във формата на престъпна самонадеяност, изразяваща в изпълнителното деяние – осъществено чрез бездействие – непоставяне на обезопасителен колан и чрез действие – движение с несъобразена скорост, невъзможно да бъде посочена като конкретно число, но по-висока от разрешената – установена със заключенията на вещите лице, които е станали причина да не възприеме движещия се пред него товарен автомобил и да предприеме разрешена маневра за изпреварване при наличие на такава възможност, съобразно пътната маркировка.

Затова и отговорността на работодателя, за настъпилите вреди в следствие на трудовата злополука, следва да бъдат сведени до 30 % и се обосновава само с факта, че е наето лице чиито постоянен и настоящ адрес не е на територията, на която следва да изпълнява служебните си задължения. Пътуванията по маршрута гр. Дупница – гр. София, в тъмната част на денонощието са го поставили в допълнителен риск извън предполагаемия за длъжността, при изпълнение на служебните му задължения. Възражението за размера на претендираното обезщетение обосновано във въззивната жалба на ответника е основателно. С оглед указаната доказателствената тежест на ищците, те е следвало да инициират събиране на гласни доказателства за установяване на конкретните вреди. Наличието на доказателства за родствени връзки се отнасят до установяване на правен интерес от предявените искове. Основателността на исковете се доказва пълно и главно. Доказани са следните факти: всички ищци са част от едно домакинство. Майката на наследника на починалия е била бременна при настъпване на трудовата злополука. Произходът на детето е установен със съдебно решение. От съдържанието на съдебния акт, се установяват отношенията между родителите на починалия и неговата бременна приятелка, сега ищца и законна представителка на малолетния ищец. В съвкупност от доказателствата следва, че ищците са от едно семейство, което е загубило син, партньор /вероятно бъдещ съпруг/ и баща. Загубата е безвъзвратна, а ищецът Р. няма да познава своя втори родител през целия си живот, тъй като се е родил след неговата смърт. Показанията на разпитаната свидетелка сочат, че семейството тежко е понесло загубата и промяната в поведението им е очевидна, дори и за не толкова близко хора, каквато е тя.

При тези доказателства, настоящия въззивен съд приема, че доказани по размер са претенции от по 100 000 лева за всеки от двамата му родители, 100 000 лева за майката на детето на починалия в следствие на трудовата злополука и в целия претендиран размер за детето, което ще бъде лишено от бащина грижа през целия си живот. За разликата над 100000 - до претендираните 130 000 от родителите и 110 000 от майката на детето исковете са недоказани по размер. От доказаните размери, следва да се приспадне процента на съпричиняване – 70% при условията на чл. 79, ал.2 от ЗДС, т.е. на родителите следва да се присъдят по 30 000 лева, на майката на детето 30 000 лева и на детето 48 000 лева.

Предвид не съвпадане в правните изводи между двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло, вкл. И в частта за разноските и вместо него постановено друго, с което да бъдат зачетени следните факти – вината за ПТП е изцяло на водача на лекия автомобил, който се е движил с несъобразена скорост, доказано по-висока от разрешената, че при движение със разрешена скорост водачът на лекия автомобил е имал възможност да възприеме товарния автомобил и да предприеме намаляване на скоростта или изпреварване; движил се е с не поставен предпазен колан, което е причинило и смъртоносното му увреждане чрез удара на волана в тялото в областта на гърдите, съответно увреждането на сърдечния мускул, което е причината за настъпилата смърт.

Настоящият съд отчита факта, че размерът на вредите се доказва с преки доказателства, които в случая не се събрани, а в постановено от първата инстанция решение изобщо липсват мотиви за факти, които да имат значение към интензитета на вредите. Този пропуск, който се дължи изцяло на процесуалното поведение на ищците за попълване на делото с доказателства, мотивира настоящия съд, да приеме, че вредите са в размера на обичайните при доказаните родствени връзки, но обезщетението следва да се намали освен с процента на съпричиняване от страна на пострадалия и с липсата на доказателства за конкретни преживявания на неговите близки.

Разноските по производството направени за събиране на доказателства в първата и въззивнатата инстанция следва да бъдат съобразени с уважената, съответно отхвърлената част от иска и с доказателствата за извършения разход.

Дължимата държавна такса следва да бъде присъдена в тежест на ответника съразмерно на уважената част от исковете. Държавните служители в МВР са освободени от заплащане на държавни такси по граждански дела, свързани с тяхното служебно правоотношение – т. 23 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по ТД № 6/2012 г., ОСГТК, докладчик съдиите Е. Ч. и А. Б.. Относно исковете за защита на имуществени права, произтичащи от правоотношение за престиране на работна сила, е въведено генерално правило още с чл. 5, б. "в" от Закона за държавните такси (ЗДТ), според който от заплащане на държавни такси се освобождават ищците - работници и служители по искове за изработена заплата и надница, а така и по други искове, произтичащи от трудовите договори, поради което за отхвърлената част от претенциите, ищците не дължат държавна такса. Те обаче дължат разноски и юрисконсултско възнаграждение върху отхвърлената част от исковете.

В първата инстанция са обосновани следните разноски 500 лева депозит за възнаграждение на вещо лице, от които 400 платени от бюджета на съда /при липсата на изрично освобождаване на ищците от заплащане на разноски/ и 100 лева от ответника, още 100 лева за призоваване на свидетел, платени от ответника, още 400 лева за възнаграждения на вещи лица, от които 200 лева платени от ответника и 200 от съда /при липсата на изрично освобождаване на ищците от заплащане на разноски/. По допуснатата комплексна химическа, физическа, автотехническа експертиза са платени възнаграждения в общ размер от 2807.80 лева. Поради липсата на данни за депозити определени от съда и съдържанието на разходните ордери, издадени в съдебно заседание на 21.10.2022 г. съдът приема, че страните не са заплащали предварителни суми, а те са платени от бюджета на съда.

Общо направените разноски по производството по смисъла на чл. 78, ал.1 предложение второ от ГПК, определени по реда на чл. 75 от ГПК са в размер на 3807.80 лева. От тази сума без основание, СГС е заплатил от бюджета на съда сумата от 3 407.80 лева, която следва да бъде разпределена в тежест на страните, съобразно уважената част от иска, съразмерно и поотделно за всеки от ищците, и съответно отхвърлената част от исковете за ответника.

В същата пропорционалност, в тежест на ищците следва да се присъдят и разноските, които са направени от ответника за събиране на доказателства. Техният размер е сумата от 400 лева, която е платена по следния начин – 100 лева за събиране на гласно доказателство и 300 лева общо платен депозит за възнаграждения на вещи лица. Разликата следва да остане в тежест на ответника.

Ищците са представлявани са от процесуален представител и в двете съдебни инстанции, който е осъществявал защита по реда на чл. 38 от ЗА и е претендирал за адвокатско възнаграждение в минимален размер и допълнително още 500 лева за явяване в повече от едно съдебно заседание пред първоинстнационния съд. Размерът на възнаграждението следва да се определи съобразно присъдения размер на обезщетението за всеки от субективно съединените искове поотделно в съответствие с чл. 2, ал.4 и ал. 5 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. За уважените искове с материален интерес от 30 000 лева, адвокатското възнаграждение за една инстанция е 2850 лева, а за уважената част от 48 000 лева, адвокатското възнаграждение е в размер на 11 850 лева или по правилата на наредбата, следва, че общия размер на адвокатското възнаграждение за три иска по 30 000 лева и един от 48000 лева, на две инстанции е общо сумата от 40 800 лева. Такова възнаграждение за осъщественото процесуално представителство при условията на субективно съединени искове с общи факти относно основателността на исковете и еднаква доказателствената тежест е несправедливо. Увеличаването на размера на възнаграждението, на основание броя на заседанията е уредено в раздела за наказателните производства, поради което не следва да бъде уважавано. Съдът в съответствие с правото му да преценява размера на възнаграждението приема, че за процесуалното представителство осъществено по реда на чл. 38, ал.2 от ЗА на пр. представител на ищците следва да бъде определено общо възнаграждение в размер на 20 340 лева, определено по реда на чл. 7, ал.2 т. 5 от Наредба № 1 от 09.04.2004 г. действаща към датата на приключване на устните състезания в двете съдебни инстанции – съответно 27.01.2023 г. и 09.11.2023г., т.е. в редакцията на изм. и допълнение в ДВ, бр. 88 от 04.11.2022г.

Ищците дължат на юрисконсултско възнаграждение на пр. представител на ответника за отхвърлената част от предявените искове, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК в размер определен по реда на чл. 77 от Закона за правната помощ.

Мотивиран от гореизложеното, съдът