Решение № 2885 от 13.3.2025 г. на Административен съд - Варна по дело № 1909/2024 г.

Производството е по реда на чл. 92, ал.13 от Закона за гражданската регистрация / ЗГР/ и е образувано по жалба на В. С. Д. с адрес за кореспонденция затвора [населено място], срещу изричен отказ за промяна на неговия настоящ адрес, обективиран в писмо с изх. № ПНО23000311ВН-010ВН-003МЛ/13.08.2024г. на кмета на район „Младост“ при община Варна.

Релевира се материална незаконосъобразност на атакувания административен акт, поради преценка за „нелогични и грешни“ мотиви на акта на ответника по правния спор. Дори да се приеме, че затвора [населено място], където Д. изтърпява наказание „ доживотен затвор“, не се счита за жилищна площ по смисъла на ЗГР, той живее в това място за лишаване от свобода. Без значение е предназначението на конкретното място. По логиката на адм. орган не би следвало да се извършва и адресна регистрация на лица в хотели, мотели, общежития и пансиони. Заради постановения изричен отказ жалбоподателят е в невъзможност да си издаде лична карта, шофьорска книжка, задграничен паспорт. Отправеното към съда искане е за отмяна на оспорения изричен отказ.

В съдебно заседание жалбоподателят се явява лично и се представлява от назначен служебен адвокат. Д. счита, че издадения изричен отказ пречи той да получава кореспонденцията му с държавни органи по неговото актуално местоживеене- затвора [населено място]. Поради изричния отказ на ответника той не може да си издаде лична карта, а това от своя страна осуетява възможността той да води съдебни дела, до подпише пред нотариус декларация за пътуване в чужбина на неговото дете.

В депозирани по делото писмени бележки проц. представител на жалбоподателя излага аргументи за основателност на оспорването. Посочва се, че отрицателното произнасяне на органа препятства упражняването на родителски права, за подаването на декларация по чл. 76, т. 9 от ЗБДС, понеже Д. е баща на ненавършило пълнолетие дете.Отказът на адм. орган пречи по евентуално упражняване на имуществени или наследствени права, тъй като за разпоредителни действия с недвижими имоти е нужно притежание на лична карта при изповядване на сделките пред нотариус. Според чл. 42 от Конституцията на РБ жалбоподателят няма право да гласува на национални и местни избори, но това е нарушение на ЕКПЧ и за упражняване на това лично субективно право също е нужно да притежание на валидна лична карта.Според чл. 4, ал.1 от ЗБДС всеки български гражданин има право на документ за самоличност, а чл. 9, ал.2 от същия закон вменява задължение при промяна на постоянен адрес лицето да подаде заявление за издаване на нова лична карта. Предоставя се на съда преценката дали е нужно съгласие на държавата Д. да бъде адресно регистриран на чужд имот- затвора -Варна, който е държавна собственост.

Ответникът – кметът на район „Младост“ при община Варна, се представлява от гл юриск. С. С., която изразява становище за неоснователност на оспорването, тъй като затвора -Варна не може да се счита за жилищна площ. Твърди се празнота в ЗГР относно адресната регистрация на лишените от свобода. Тази правна позиция по спора е подробно развита в депозирани по делото писмени бележки. В тях се посочва, че Д. не живее в затвора-Варна, а там изтърпява наказание “ доживотен затвор“. Промяната в настоящия адрес не рефлектира върху възможността да му се издаде нова лична карта. Освен това съгласно чл. 48, ал.2 от ЗИНЗС личните карти на лишените от от свобода се съхраняват от затворническата администрация до изтичане на срока по присъдата. В тази връзка се твърди, че атакуваният изричен отказ не осуетява възможността Д. да си издаде нова лична карта.

Съдът, след като съобрази изложените в жалбата основания, доводите на страните и фактите, които се извличат от събраните в хода на настоящото съдебно производство доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

По допустимостта на жалбата съдът се е произнесъл / л. 88 от делото/, а при проверката за нейна основателност беше съобразено следното:

Няма спор между страните, че В. С. Д. изтърпява наказание „ доживотен затвор“ в затвора [населено място].

Административното производство е започнало по заявление на Д. с рег. № РД23000451ВН/09.01.2023 г., с искане за промяна на адресната регистрацията, тъй като срокът на личната му карта е изтекъл.

С писмо рег. № РД23000451_011ВН/11.01.2023 г., директорът на дирекция „Информационно и административно обслужване“ при Община Варна е дал указания по отстраняване нередовности на полученото заявление- заявлението за промяна на постоянния или настоящия адрес се подава лично пред длъжностното лице по гражданска регистрация, с валиден документ за самоличност или по изключение чрез упълномощено лице; за извършване на адресна регистрация са необходими документ за собственост или такъв за ползване на имота за жилищни нужди, както и писмено съгласие на собственика, в случай, че заявителят не е собственик.

На 19.01.2023 г. с молба с рег. № РД23000451ВН_002ВН от жалбоподателят посочва, че е с присъда „доживотен затвор“ и не може лично да се яви пред длъжностното лице, а е и с изтекла лична карта от 2017 година. Именно поради това, той не може и да упълномощи друго лице.

Директорът на дирекция „Информационно и административно обслужване“ при община Варна на 24.01.2023 г. е изпратил на жалбоподателя заявление за постоянен адрес и декларация по чл. 92, ал. 3 от ЗГР.

С писмо рег. № АУ011553ВН/02.02.2023 г. до кмета на община Варна Д. е поискал промяна на адресната му регистрация и същата да бъде на адрес [населено място], [улица]Варна – затвора – III-та група, тъй като от 9 години изтърпява присъда „доживотен затвор“. Пояснява, че няма недвижима собственост.

По адм. производство е събрана информация от регистъра на населението, а именно, че Д. преди да започне изтърпяването на наложеното му наказание е бил с адресна регистрация по постоянен и настоящ адрес [населено място], [улица], ет., ап., като той не е собственик на недвижимия имот. Установено е също, че личните му документи са с изтекъл срок на валидност.

Към преписката е приложено писмено становище на директора на дирекция „ПНО“, че не са налице основания да се уважи искането по заявлението, тъй като изтичаенто на валидноста на лични документи на затворници не обуславя необходимост от издаване на нови такива, понеже те не разполагат свободно с тях.

В писмо от 15.02.2023г. директорът на затвора-Варна изразява становище, че не е възможна поиската промяна на адресната регистрация на затворника.

На 15.02.0223г. е бил постановен изричен отказ по заявлението на Д. от директора на дирекция „Информационно и административно обслужване“ при община Варна. обективиран в писмо с рег. № АУ011553ВН_003ВН от 15.02.2023 г., чиято нищожност е прогласена от Варненския адм. съд с решение № 4853/13.05.2024г. по адм. дело № 502/2023г. Постановено е също изпращане на преписката на компетентния адм. орган - кмета на на община Варна, за произнасяне по заявлението. Съдебното решение е влязло в законна сила на 07.06.2024г.

След получаване на адм. преписка на 28.06.2024г. кметът на община Варна е изпратил писмо до Д. с данни, че затвора-Варна не е вписан в класификатора на административни адреси в НБД „ Население“, посочил е възможност Д. да поиска друг настоящ адрес. Писмото е придружено от бланки на заявление и декларация /л. 74-76 от делото/.

На 10.07.2024г. В. Д. е подал молба до кмета на Общината с искане да се промени неговия настоящ адрес, а не постоянен такъв / л. 78-79/.

На 15.07.2024г. директорът на дирекция „ ИАО“ при община Варна на основание чл. 31 АПК е изпратил преписката на кмета на район „Младост“ при същата община, в който район се намира затвора -Варна / л. 80/. За това процесуално действие Д. е бил уведомен / л. 81/.

Към адм. преписка е приложено удостоверение на община Врна, според което към 25.07.2024г. актуалните постоянен и настоящ адрес на жалбоподателя са [населено място], [улица], ет., ап. /л.18 от преписката/.

Със заповед № 2407/20.06.2012г. на кмета на община Варна на основание чл. 92, ал.8 от ЗГР са овластени районните кметове да съставят комисии, даващи становища за адресна регистрация / л. 20 от преписката/.

На 01.08.2024г. такава комисия, назначена със заповед № 214/25.07.2024г. от ответника / л. 19/ е провела свое заседание, като е дала становище да не се извършва поисканата от Д. промяна на адресната регистрация с [населено място], [улица]. В протокола на това заседание е посочено, че въпреки факта на открит административен адрес на затвора-Варна, включен в националния класификатор за постоянни и настоящи адреси в РБ, той няма статут на жилищна страда / л. 5 /.

Според издадено удостоверение от директора на дирекция „Устройство на територията “ при община Варна поземлен имот с ид-. 10135.3513.1798 по КККР на [населено място] е с административен адрес [населено място], [улица].

Към преписката е приложена извадка от действащата кад. карта на Варна с данни, че посоченият поземлен имот е частна държавна собственост предвид съставен акт № 63/29.01.1979 г. и е предоставен за управление на министерство на правосъдието /л. 6-8/.

На 13.08.2024г. кметът на район „Младост“ при община Варна е издал обжалвания в процеса изричен отказ за промяна на настоящия адрес на В. Д. с доводи, че дори и да съществува като административен адрес по Нац. класификатор на НБД „Население “ адресът [населено място], ул. „ „ №, това е място за лишаване от свобода т.е. не е жилищен имот. Освен това не са представени от Д. доказателства за ползване на имота за жилищни нужди съгласно чл. 92, ал.2, т.2 от ЗГР, не са представени документи за вещни права на Д. върху имота /л. 3/ Изложената фактическа установеност налага следните правни изводи:

Предмет на съдебен контрол за законосъобразност е изричен отказ за промяна на настоящ адрес. Адресна карта за промяна на настоящ адрес се подава до органите по чл. 92, ал. 1 в общината, района, кметството или населеното място, където лицето живее / чл. 99, ал.1 ЗГР/. Органите по чл. 92, ал.1 са кметът на общината, на района или на кметството или определени от тях длъжностни лица при заявяване от лицето.

При тази нормативна уредба районният кмет, издател на процесния отказ, е компетентен адм. орган.

Атакуваното произнасяне на ответника е постановено при спазване изискванията за форма по чл. 59 АПК. Актът се обективира в писмена форма. Има изложение на факти и на правни норми, въз основа на които е взето решение по конкретното заявление. С това си съдържание отказът позволява не само неговия адресат да узнае съображенията на издателя, но също така и способства за ефективната съдебна проверка за негова материална законосъобразност.

Адм. производство е образувано по инициатива на В. Д., което е допустим способ по смисъла н ачл. 24, ал.1 АПК. Той е страна в административно правоотношение, която може със своите процесуални действия не само да го породи, но също така да го измени, да предизвика неговото прекратяване. В случая след изпращане от съда на преписката за ново произнасяне т.е. след като се възстановена висящността на адм.процес Д. е изменил своето заявление, като е поискал вместо промяна на неговия постоянен адрес промяна на настоящия му такъв. При липсата на нормативна забрана за подобен вид действия правилно адм. орган се е произнесъл относно възможността за промяна на настоящия адрес на заявителя. В контекста на изложеното няма допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

При изследване материалната законосъобразност на изричния отказ на ответника съдът съобрази, че според чл. 89, ал.1 от ЗГР адресът е еднозначното описание на мястото, където лицето живее или където то получава кореспонденцията си.

Съвкупността от адресите по ал. 5 за всички общини образуват Националния класификатор на настоящите и постоянните адреси в Република България / чл. 89, ал.7 от ЗГР/, а няма спор между страните, че административният адрес на затвора – Варна съществува в цитирания национален класификатор.

Съгласно чл. 93 от ЗГР „постоянен адрес“ е адресът в населеното място, което лицето избира да бъде вписано в регистъра на населението., а настоящ адрес е адресът, на който лицето живее /арг. чл. 94 ЗГР/. Тези ползвани от законодателя правни понятия имат различно съдържание. Настоящият адрес отразява актуалното местоживеене на лицето, без да е нужно вписване на тази информация в регистъра на населението / за разлика от постоянния адрес/ и поради тази причина данни за настоящ адрес не са сред задължителните реквизити на личната карта, като документ за самоличност на българските граждани. В тази връзка обжалваният отказ за промяна на настоящ адрес не препятства по никакъв начин Д. да преиздаде личната си карта, защото подобна информация не се съдържа в нормативно утвърдената бланка на лична карта.

Безспорен факт е, че на заявителя Д. е наложено наказание „ доживотен затвор“. Съгласно чл. 38а от НК “доживотен затвор“ е принудително изолиране на осъдения до края на живота му в места за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода.

Конкретиката по случая навежда на извод, че пребиваването на жалбоподателя в затвора [населено място] ще е дългосрочно т.е. той ще живее именно в това пенитенциарно заведение.

Разпоредбата на чл. 92, ал.2 от ЗГР въвежда изискване заявителят при промяна на настоящ адрес да представи доказателства за право на собственост или учредено право на ползване, или дадено съгласие от собственика на имота. Съдът счита, че посоченото нормативно правило не намира приложение в конкретния случай поради следните съображения:

Съгласно чл. 26, ал.1 от Конституцията гражданите на Република България, където и да се намират, имат всички права и задължения по тази Конституция.

В. Д. е осъден на наказание „доживотен затвор“, което изтърпява в затвора [населено място].

Според правилото на чл. 31, ал. 5 от Конституцията на РБ на лишените от свобода се създават условия за осъществяване на основните им права, които не са ограничени от действието на присъдата.

Лишените от свобода могат да се ползват от правата си, с изключение на правата:

1. от които са лишени с присъда;

2. които са им отнети или ограничени изрично със закон;

3. чието упражняване е несъвместимо с действието на присъдата и изпълнението на наказанието / чл. 75 ЗИНЗС/.

От право на адресна регистрация в затвора-Варна, където до края на живота си Д. ще изтърпява наложено му наказание с влязла в сила присъда, оспорващият не е лишен с присъда, упражняването на това субективно право не пречи на изпълнението на наложеното му наказание, няма нормативна уредба, която да отнема или ограничава упражняването на това право от лишени от свобода.

Съдът споделя тезата на процесуалния представител на ответника за празнота в ЗГР относно адресната регистрация на лишените от свобода, но в подобна хипотеза е приложимо правилото на чл. 46, ал.2 от ЗНА, което гласи, че когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България.

Първо, правната регламентация на ЗГР свидетелства за въведени от законодателя изключения от общото правило по чл. 92, ал.2 от посочения нормативен акт. Настоящият адрес на децата, настанени в социални и интегрирани здравно-социални услуги за резидентна грижа, е адресът на услугата. Адресните карти за тях се подават от ръководителя на съответната услуга /чл.99, ал.1 то ЗГР /. Следователно не се изисква притежание на вещно право или съгласие на собственика на имота.

Непълнолетните лица, които се обучават в училища в населено място, различно от постоянния и настоящия адрес на родителите, могат лично да подават адресни карти за промяна на настоящия си адрес. В този случай към адресната карта трябва да се приложи уверение от съответното училище, че лицето е записано като ученик /чл.99, ал. 6 от ЗГР/.

Друг особен случай на адресна регистрация касае студентите, настанени в студенстки общежития / чл. 99б, ал.4 от ЗГР/.

Законодателят допуска дори временно регистриране на настоящ или постоянен адрес в хотел, мотел, почивен дом или друго място за подслон/ чл.99, ал.4 от ЗГР/.

След като нормотворецът предвижда изключения от общото правило на чл. 92, ал.2 ЗГР, съдът счита, че адресната регистрация на лишени от свобода, изтърпяващи наказание „ доживотен затвор“ също представлява особен случай, който изключва правоприлагането на посоченото общо правило. Дори и затворът да няма отредено устройствено предназначение на жилищна сграда, Д. до края на живота си ще живее именно в това място за лишаване от свобода. Ирелевенатно е дали сградата е жилищна, щом в случая служи за живеене от заявителя, изтърпяващ наказание по чл. 38а от НК.

Второ, първото изречение на чл. 46, ал.2 от ЗНА препраща при непълнота на закона към изследване целта на закона, а правната регулация, обективирана в ЗГР, свидетелства за поставената от законодателя легитимна цел всеки български граждани да има адресна регистрация - отразяване на постоянния и настоящия му адрес в регистъра на населението / аргумент чл. 91 от ЗГР/.

Трето, цитираното по-горе второ изречение на чл. 46, ал.2 от ЗНА препраща при законодателна празнота към основните начала на правото в РБ. Конституцията е основен закон на държавата, а чл. 31, ал.5 от същия е въведен законодателен стандарт, че на лишените от свобода следва да се създават условия за осъществяване на основните им права, които не са ограничени от действието на присъдата.

Правото на Д. да бъде вписан с настоящ адрес затвора Варна, след като изтърпява до края на живота си наказание в това място за лишаване от свобода кореспондира със съдържанието на понятията „адрес“ по чл.89, ал.1 от ЗГР, на „настоящ адрес“ по чл. 94 от ЗГР, защото е място, където лицето живее. Подобна адресна регистрация, както бе посочено по-горе, съответства на целта на споменатия закон, но също така и на основните начала на правото на Република България.

Четвърто, не само на плоскостта на субективните права заявлението на Д. е основателно. Съгласно чл. 90 от ЗГР всяко лице, подлежащо на гражданска регистрация по този закон, е задължено да заяви писмено своя постоянен и настоящ адрес, който трябва да съответства на адрес по чл. 89, ал. 5. В конкретния случай административният адрес на затвора-Варна фигурира в националния класификатор по чл. 89, ал.5 от цитирания нормативен акт.

Според разпоредбата на чл.99, ал.1 от същия закон всяко лице е длъжно в срок 30 дни да заяви промяната на настоящия си адрес.

При промяна на местоживеенето, респективно при промяна на настоящ адрес всеки български гражданин има не само право, но и правно задължение да поиска регистриране на тази промяна, а бездействието по спазване на това задължение е състав на административно нарушение по чл116, ал.2 от ЗГР и подлежи на санкция.

Съобразно изложение по-горе правни съображения съдът счита обжалваният изричен отказ на ответника за материално незаконосъобразен индивидуален административен акт, който подлежи на отмяна.

При този изходна правния спор и предвид факта, че на жалбоподателя беше предоставена правна помощ, съдът следва да приложи чл. 78, ал.8 ГПК във вр.с чл. 144 АПК.

Мотивиран от изложените съображения и на основани ечл. 173, ал.2 АПК Административен съд гр. Варна