Решение № 120 от 24.6.2024 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 213/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Постъпила е въззивна жалба вх№9905/19.03.2024г. от С. Д. К. против решение № 345/12.03.2024г., постановено по гр.д.1943/2023г. по описа на ОС- Пловдив в частта, в която е отхвърлен предявения от него против П. иск по чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ за разликата над уважения размер от 2 000 лв. до пълния предявен такъв от 30 000 лв.По съображенията, подборно изложени във въззивната жалба, жалбоподателята заявява искане решението в тази му част да бъде отменено и предявеният от него иск да бъде уважен в пълен размер като претендира и присъждане на разноски –присъждане на адвокатско възнаграждение полза на адв.П. Д. на основание чл.38 от ЗА. Въззиваемата страна П. не е депозирала отговор. Контролираща страна АПП взема становище за неоснователност на въззивната жалба и заявяван искане същата да бъде оставена без уважение Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Въззивната жалба е допустима, постъпила е в срок, изхожда от легитимирана страна, имаща интерес от обжалване и е против подлежащ на въззивно обжалване акт, а решението е валидно и допустимо като постановено по очертания с обстоятелствената част и петитум допустим предмет на иска. Предмет на въззивно разглеждане е иск, предявен от С. Д. К. против П. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв., които вреди са настъпили в резултат на наказателни преследвания, приключили с постановление за прекратяване от 01.07.2020г. на РП Пловдив за прекратяване на наказателно производство по ДП№ 341 / 2018 г. по описа на РПУ С. и с оправдателна присъда по НОХД 4696/2021г. по описа на РС – Пловдив, потвърдена с решение по ВНОХД № 1274/2022г. по описа на ОС- Пловдив, ведно със законна лихва, считано от 01.10.2022г. до окончателното изплащане. Ищецът е твърдял, че срещу него били образувани две наказателни производства, първо от което било досъдебно производство с № 341/2018г. по описа на РУ на МВР - гр. С., за това, че на 07.05.2018г. в гр. С. С. К. е изтезавал малолетното си дете - престъпление по чл. 187 от НК. Това производство с постановление от 14.05.2019г. е било спряно, а с постановление от 01.07.2020г. било прекратено от наблюдаващия прокурор. В рамките на разследването, ищецът бил разпитван в качеството на свидетел. Макар до обвинение да не се стигнало, ищецът е настоявал, че отговорността на ответника следва да бъде ангажирана, доколкото използваната от законодателя терминология в чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ „обвинение в извършване на престъпление“ следва да се тълкува в по-широк смисъл, без значение дали лицето е привлечено в качеството на обвиняем. Междувременно било образувано производство по обвинение за престъпление по чл. 290, ал. 1 от НК, за това, че на 13.02.2019г. ищецът пред надлежен орган на властта, като свидетел извън случаите по чл. 119 и чл. 121от НПК, устно и съзнателно е потвърдил неистина, като е заявил, че не е ударил сина си. Повдигнато било обвинение като с присъда по НОХД № 4696/2021г. на Районен съд - Пловдив, V н.с., ищецът бил оправдан, а присъдата - потвърдена с Решение по ВНОХД № 1274/2022г. на ПОС, което е влязло в сила на 01.10.2022г. Твърдял е понататък, че е претърпял вреди вследствие на двете наказателни производства, тъй като и двете обвинения касаят умишлени престъпления, едно от които е тежко и са продължили извън разумните срокове. Освен това е поддържал, че наказателното преследване е било проведено успоредно във времето на спор за родителски права, воден между ищеца и бившата му съпруга, което е довело до риск то да намери негативно отражение при постановяване на решението по гражданскоправния спор и тъй като упражняването на родителските права били предоставени именно на него, поради обвинението, че е пребил детето си ищецът изпитвал допълнителен стрес и страх от потенциалната опасност децата принудително да бъдат изведени от семейната среда и родителските права да бъдат предоставени на майката.Посочил е освен това, че случаят бил медийно отразен в електронни издания на средства за масова информация като в повечето случаи се акцентирало, че ищецът изтезавал детето си.Ето защо и претендира да е претърпял неимуществени вреди, които оценява на 30 000 лв. Ответникът П. е оспорил иска по основание и размер като заявява искане искът да бъде отхвърлен по отношение на първото наказателно производство изцяло, а по отношение на второто да бъде приложен принципа на справедливост съобразно чл.52от ЗЗД. Съдът с решението, предмет на обжалване, е приел, че с постановление от 17.12.2018г. на прокурор при РП Пловдив е образувано досъдебно производство: пр.пр. №8844/2018г., дознание №341/2019г. по описа на РУП С. за престъпление по чл.187 от НК, по което досъдебно производство няма привлечено към наказателна отговорност лице и същото е прекратено с постановление от 01.07.2020г. Приел е, че с постановление от 04.02.2021г. на прокурор при РП Пловдив е образувано досъдебно производство 36/2021г. за това, че на 13.02.2019г. пред разследващ полицай по ДП № №341/2019г. по описа на РУП С., ищецът като свидетел е потвърдил неистина и с постановление от 28.04.2021г. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 290, ал.1 от НК. Посочил е, че на 17.07.2021г. е внесен обвинителен акт, образувано е НОХД № 4696/2021г. по описа на РС Пловдив и с присъда постановена на 07.04.2022г. С. К. е признат за невинен и е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.290, ал.1 от НК като присъдата е влязла в законна сила на 01.10.2022г., когато с Решение №244 постановено на 01.10.2022г. по внохд № 1274/2022г. по описа на Окръжен съд Пловдив, е потвърдена. При тази фактическа обстановка и във връзка със събраните по делото доказателства съдът е приел по отношение на ищеца да е налице незаконно водено наказателно производство единствено във връзка с обвинение по чл.290 ал.1 от НК, приключило с оправдателна присъда, от което ищецът е претърпял единствено т.нар. обичайни вреди.Приел е за недоказани твърдените от него специфични вреди, а именно медийната разгласа, както и притесненията, произтичащи от паралелно воденото гражданско производство във връзка с упражняване на родителските права от страна на ищеца по отношение на двете му деца, поради което е приел дължимото обезщетение да е в размер на 2 000 лв., до който размер е уважил предявения от К. иск. Недоволен от този резултат е останал последния, който счита, че от гледна точка на гражданската отговорност ищецът е обвивен в извършване на две престъпления – за изтезание на сина си и за лъжесвидетелстване като настоява, че употребеният в чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ обвинение в извършване на престъпление следва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно процесуален смисъл, както и че съдът неправилно не е съобразил при определяне размера на обезщетението тежестта на престъпленията, продължителността на наказателните производства, която според жалбоподателя е извън разумния срок, факта, че К. не е осъждан, както и че не е отчел медийната разгласа за това, че е изтезавал сина си, а също и допълнителните притеснения, произтичащи от опасността поради наказателните производство за това, че изтезава детето си, да му бъдат отнети предоставените му родителските права и децата да бъдат изведени принудителното от средата, в която се чувстват добре, при това при изразено тяхно желание да живеят именно с баща си. Няма спор по делото, а и се установява от приложените по същото доказателства, че е било образувано ДП № 341 / 2018 г. по описа на РПУ на МВР гр.С. против неизвестен извършител за това, че на 17..05.2018 г. е изтезавал малолетното дете Д. К., син на ищеца, по което наказателно производство последният е разпитан като свидетел като няма повдигнато обвинение и лице, привлечено към наказателна отговорност за това престъпление. Няма спор и за това, че производството е било спряно, тъй като е прието, че от събраните материали в хода на разследването се установява да не касае за деяние, попадащо в обхвата на чл. 187 от НК, а в обхвата на чл.131 ал.1 т.4 от НК, извършено от ищеца спрямо неговия малолетен син, наказателното производство за което обаче се възбужда по тъжба на пострадалия и тъй като такава не е постъпила в шестмесечен срок с постановление от 01.07.2020 г. производството е прекратено.Ищецът е поддържал, че независимо от това, че същият не е привлечен като обвиняем, ответникът отговаря за вреди на основание чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ, тъй като обвинение в престъпление следва да се тълкува в по-широк смисъл, а не в тесния му наказателно процесуален такъв като се е позовал на решение № 50009 / 08.02.2023г., постановено по гр.д.932/2022 г. на ВКС, III г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, в което е прието, че лицето, против което е образувано наказателно производство търпи вреда от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено без да му е повдигнато обвинение. В случая наказателното преследване не е водено против ищеца, а против неизвестен извършител и в това производство същият е разпитан като свидетел.Разследващите органи имат законово задължение да извършат проверка при подаден сигнал против конкретно лице, в което се съдържат данни за извършено престъпление от общ характер, какъвто е настоящия случай. Данни за извършено престъпление по чл.187 от НК се съдържат в обясненията на съпругата на ищеца, дадени по друг повод, което ответникът е приел като достатъчно основание за образуване на досъдебно производство, разследването по което обаче се е водело против неизвестен извършител, а ищецът е имал процесуалното качество на свидетел, в което качество единствено и едноразово са му били снети показния.В тази връзка също така е налице и друга практика на ВКС, обективирана в решение № 50047 / 10.03.2023г., постановено по гр.д.3092/2022г. по описа на ВКС IVг.о., с което се приема, че доколкото само лице, което е привлечено в качеството си на обвиняем може да бъде оправдано, наказателното производство против него да бъде прекратено, погасено по давност или амнистирано, то само такова лице, а не и останалите субекти на наказателно процесуалните отношения, може да претендира обезщетение за вреди от незаконната дейност на провозащитните органи. В същото решение е посочено, че държавата не носи отговорност по реда на ЗОДОВ тогава, когато производството е образувано против неизвестен извършител и е прекратено без да бъде повдигнато обвинение, а лицето, претендиращо обезщетение, е имало единствено процесуалното качеството на свидетел. В конкретния случай, дори и да се приеме разширително тълкуване на понятието „обвинение в престъпление „ за нуждите на специалния деликт, както настоява жалбоподателят, наказателното производство по ДП № 341 /2018 г., прекратено без да е повдигнато обвинение, не се е водело против ищеца, а против неизвестен извършител.В това производство от ищеца, който е имал качеството на свидетел, са били снети единствено и едноразово показания без да са предприемани каквито и да било други процесуални действия, сочещи на това, че макар наказателното производство да е образувано против неизвестен извършител, на практика се е водело именно и конкретно против ищеца, при което положение и при разширително тълкуване на понятието „обвинение в престъпление „, да може евентуално да се приеме, че държавата в лицето на прокуратурата отговаря за вреди по реда на чл.2 ал.1 т. 3 от ЗОДОВ, каквато е била фактическа обстановка по цитираното от жалбоподателя гр.д., по което е постановено решение № 50009/ 08.02.2023г. на ВКС. С оглед на изложените мотиви се приема, че в конкретния случай държавата не носи отговорност на вреди, претърпени от ищеца от воденото против неизвестен извършител наказателно производство по ДП 341/2018 г., прекратено с постановление от 01.07.2020 г. Няма спор по делото, че с постановление от 04.02.2021г. на прокурор при РП Пловдив е образувано досъдебно производство 36/2021г. за това, че на 13.02.2019г. пред разследващ полицай по ДП № №341/2019г. по описа на РУП С., ищецът като свидетел е потвърдил неистина като с постановление от 28.04.2021г. същият е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 290, ал.1 от НК, внесен е обвинителен акт, образувано е НОХД № 4696/2021г. по описа на РС Пловдив и с присъда постановена на 07.04.2022г. ищецът е признат за невинен и е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.290, ал.1 от НК като присъдата е влязла в законна сила на 01.10.2022г., когато с Решение №244 постановено на 01.10.2022г. по ВНОХД № 1274/2022г. по описа на Окръжен съд Пловдив, е потвърдена. За вредите, претърпени от ищеца от това незаконно водено против него наказателно производство, приключило с оправдателна присъда, държавата в лицето на прокуратурата отговаря по реда на чл.2 ал.1 т. 3 от ЗОДОВ.В тази връзка приема се, че ищецът е претърпял обичайните вреди за лице, обвинено в извършване на престъпление като притеснение, стрес, несигурност, накърнено достойнство, чувство за онеправданост и несправедливост. Тези неимуществени вреди дори не се нуждаят от пълно и главно доказване доколкото са очевидни и са налице във всеки едни случай на незаконно водено и впоследствие прекратено или приключило с оправдателна присъда наказателно производство и са в безспорна причинно следствена връзка с последното. За определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди във всеки един конкретния случай следва да бъдат преценявани и т.нар. специфични вреди, които се поддържат с въззивната жалба и които в конкретния случая ищецът счита да са неразумната продължителност на наказателното производство, медийната разгласа, както и допълнителните негативни преживявания във връзка с успоредно провеждащия се съдебен процес относно упражняване на родителските права по отношение на двете деца на ищеца след прекратяване на брака му и опасенията на същия, че те могат да бъде предоставени на майката. На първо място съдът намира, че продължителността на наказателното производство – около 3 години и 5 месеца, като се има предвид, че същото е преминало и през съдебна фаза и то на две инстанции не може да бъде приета за неразумна. На второ място, както е видно от представите по делото доказателства, медийната разгласа е била насочена и е акцентирала основно върху това, че ищецът е нанесъл побой и е проявил агресия по отношение на детето си заради счупен дисплей на телефона като повдигнатото обвинение по чл.290 ал.1 от НК е само маркирано. На следващо място от показанията на изслушаните по делото свидетели се установява, че ищецът действително се е тревожил дали предоставените му с въззивното решение, постановено в бракоразводния съдебен процес, родителски права могат да му бъдат отнети и да бъдат предоставени на майката, но съдът не намира тези допълнителни негативни преживявания да са в причинна връзка с воденото против него наказателно производство за лъжесвидетелстване.Като всеки един родител, желаещ да упражнява родителските права сред прекратяване на брака, ищецът е търпял естествените и нормални притеснения от това, че съденото решение може да не в желаната от него посока, особено като се има предвид разгласеното чрез медиите тежко укоримо негово поведение, изразяващо се в побой над детето си, но тези неимуществени страдания не са в следствие на наказателното производство за престъпление по чл.290 ал.1 от НК и за тях държавата не отговаря. С оглед на гореизложеното съдът приема, че ищецът не е претърпял неимуществени вреди, извън обичайните такива, поради което и като съобрази взетата мярка за неотклонение, която е подписка, тежестта на престъплението, в което е обвинен и впоследствие оправдан, а именно тежко умишлено такова, както и чистото съдебно минало на ищеца, намира, че обезщетение в размер на 2 000 лв. е адекватна компенсация на претърпените вреди. Пловдивски окръжен съд е стигна до същите изводи и като е присъдил обезщетение в размер на 2 000 лв., а е отхвърлил иска за разликата до 30 000 лв. е постановил правилно решение, което следва като такова да бъде потвърдено. С оглед на този резултат на жалбоподателя не се дължат разноски. Ето защо съдът