Решение № 8453 от 8.12.2025 г. на Административен съд - Хасково по дело № 633/2025 г.

производството по принудително изпълнение на публичните вземания се прекратява с разпореждане на публичния изпълнител, когато той е преценил, че вземането е несъбираемо, след като всички изпълнителни способи са изчерпани. Следователно административният орган извършва преценката си в условията на оперативна самостоятелност, като тази преценка винаги следва да бъде обоснована и да почива на обективни и актуални данни за имущественото състояние на длъжника. В разглеждания случай установеното от фактическа страна от публичния изпълнител се базира именно на такива данни. Способите за принудително изпълнение на вземанията по реда на ДОПК са изброени в разпоредбата на чл.215, ал.1 от Кодекса, като същите са: 1. изпълнение върху вземания и парични средства в банките и други доставчици на платежни услуги; 2. изпълнение върху парични средства и вземания на длъжника; 3. изпълнение върху движими и недвижими вещи и ценни книжа. Според чл.215, ал.3 от ДОПК публичният изпълнител може да използва всеки от способите по ал.1 заедно или поотделно. За да бъдат приложени част или всички от цитираните способи, следва публичният изпълнител да е събрал цялата възможна информация относно вземанията и притежанията на длъжника. В случая това е било направено и процесуалните действия в тази връзка са подробно описани в процесното Разпореждане, като в Протокол изх.№[рег. номер]-026-0007543/07.02.2025 г. и в Справка изх.№[рег. номер]-134-0000799/07.02.2025 г. е налична допълнителна и обобщена информация в тази насока. Налице са и доказателства за извършени от публичния изпълнител действия по налагане на обезпечителни мерки. Въз основа на извършените проверки е установено, че длъжникът не притежава движимо и недвижимо имущество, върху което може да бъде насочено принудително изпълнение. При това положение, без съмнение в случая е налице обективна невъзможност да се приложат регламентирани в ДОПК изпълнителни способи за събиране на публичното вземане. Наведените от жалбоподателя възражения относно извода на публичния изпълнител за липса на имущество, което да обезпечи дълга и към което да се насочи принудително изпълнение, са неоснователни. В чл.216, ал.1 от ДОПК е предвидено, че недействителни по отношение на държавата, съответно на общините, са сключените след датата на деклариране или на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения: 1. безвъзмездни сделки с имуществени права на длъжника; 2. възмездни сделки с имуществени права на длъжника, при които даденото значително надхвърля по стойност полученото; 3. непарични вноски на имуществени права на длъжника; 4. сделки или действия с намерение да се увредят публичните взискатели; 5. погасяване на парични задължения чрез прехвърляне на собственост, ако връщането би довело до увеличаване на сумата, която публичните взискатели биха получили при разпределение на осребреното имущество на длъжника; 6. сделки, извършени във вреда на публичните взискатели, по които страна е свързано с длъжника лице. В случая от доказателствата по делото се установява и не е спорно между страните обстоятелството, че Ж. З. В. е бил собственик на МПС „Фолксваген Пасат“ с рег.№[рег. номер], включително след установяване на публичното му задължение по влязлото в сила на 19.10.2022 г. Наказателно постановление №2067/2001/11.02.2022 г. Впоследствие, на 07.11.2022 г. от страна на Ж. З. В. в била извършена безвъзмездна разпоредителна сделка с превозното средство, което той е дарил на баща си, а на 05.11.2024 г. последният е продал същото МПС на трето лице. Съдът счита, че така извършените разпоредителни сделки с имущество на длъжника не препятстват възможността на публичния изпълнител да прекрати производството по принудителното изпълнение, доколкото разпоредбата на чл.216, ал.2 от ДОПК предвижда, че недействителността по ал.1 се обявява по иск на съответния публичен взискател, или на публичния изпълнител по реда на Гражданския процесуален кодекс, т.е. публичният изпълнител не може да се позове служебно на визираната в чл.216, ал.1 от ДОПК недействителност. Правилно в процесния случай Директорът на ТД на НАП – Пловдив е възприел в оспореното решение, че воденето на иск по чл.216, ал.2 от ДОПК е регламентирано като правна възможност за публичния изпълнител, а последният, като е съобразил вида на отчужденото от длъжника МПС и годината му на производство, правилно е преценил, че иницииране на исково производство от страна на НАП не е икономически обосновано, както и че този му извод е съобразен с разпоредбата на чл.237, ал.1 от ДОПК, съгласно която не се започва принудително изпълнение върху права и вещи, за които разходите по описване, оценяване, съхраняване и продажба са несъразмерни с очакваните приходи. Тази преценка попада в сферата на оперативната самостоятелност на публичния изпълнител и целесъобразността й не подлежи на контрол в настоящото производство. Освен че е извършил преценката, предоставена в оперативната му самостоятелност, публичният изпълнител в случая писмено е уведомил взискателя за възможността и същият да прецени целесъобразността от завеждането на иск от негова страна, каквато възможност му дава чл.216, ал.2, предл.първо от ДОПК. Законът обаче не причислява евентуалното завеждане на иск по чл.216, ал.2 от ДОПК към изпълнителните способи, съответно не задължава публичния изпълнител да извърши преценката си за изчерпване на всички изпълнителни способи след изчакване евентуалното провеждане и приключване на посоченото исково производство. Съществуващата възможност съответният съд да обяви сделките с обсъжданото МПС за недействителни, респ. в резултат на това длъжникът да придобие активи за удовлетворяване на взискателя, не са обстоятелства, водещи до изключване приложението на чл.225, ал.1, т.4 от ДОПК, тъй като обективният критерий за осъществяване фактическия състав на посочената хипотеза е липсата на доходи и имущество, от които да се удовлетвори взискателят по изпълнителното дело. След като е безспорно установено, че са изчерпани всички изпълнителни способи и вземането е несъбираемо, законосъобразно публичният изпълнител е приложил разпоредбата на чл.225, ал.1, т.4 от ДОПК и е прекратил производството по принудително изпълнение на публичните вземания по изпълнителното дело. Следва да се отбележи и обстоятелството, че публичният взискател е страна в производството за принудително изпълнение съгласно чл.210, ал.1, т.1 от ДОПК, но с прекратяването на това производство публичното вземане не се погасява, респ. за публичния взискател съществува възможността с предявяване на съответно изпълнително основание по чл.209, ал.1 от ДОПК отново да инициира изпълнително производство за събиране на публичното задължение, както и да поиска налагане на нови обезпечителни мерки в хода на същото, ако установи налично и годно за принудително изпълнение имущество на длъжника. С издаването на обсъжданото Разпореждане не е нарушен и принципът за съразмерност, предвиден в чл.6 от АПК, вр. § 2 от ДР на ДОПК, който се свежда до упражняване от страна на административния орган на възложените му правомощия по разумен начин, добросъвестно и справедливо, като административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В ал.5 на чл.6 от АПК е посочено, че административните органи трябва да се въздържат от актове и действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел, а с оспорените действия публичният изпълнител не е нарушил това изискване на закона. По изложените съображения съдът намира, че изводите на Директора на ТД на НАП – Пловдив за оставяне без уважение на жалбата на ТД към Агенция „Митници“ против Разпореждане изх.№[рег. номер]-035-0024386/17.02.2025 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП – Пловдив, са правилни и законосъобразни, поради което подадената пред съда жалба против Решението следва да бъде отхвърлена. Предвид изхода на спора, основателна е своевременно заявената претенция за присъждане в полза на ТД на НАП – Пловдив на разноски за юрисконсултско възнаграждение, платими от жалбоподателя. На основание чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ (изм.ДВ бр.53 от 2025 г., в сила от 01.10.2025 г.), вр. чл.37, ал.1 от ЗПП, съдът определя юрисконсултското възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на ответника в размер на 200 лв. Водим от изложеното и на основание чл.268, ал.1 и ал.2 от ДОПК, съдът