Решение № 2050 от 12.11.2024 г. на Административен съд - Сливен по дело № 446/2024 г.

Производството е по реда на чл. 46, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ във връзка с чл. 145 и сл. от Административно-процесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по жалба на З. Х., гражданин на РТ., срещу Заповед № 343з-2100 от 05.08.2024 г. на Началник Група „Миграция“ при Областна дирекция на МВР – Сливен, с която на оспорващия З. Х., на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ – „Отнемане на правото на пребиваване в Република България”. В жалбата се твърди, че заповедта е незаконосъобразна. Оспорващият изтъква, че поради обективни причини – полагане на грижи за възрастен родител, е пребивавал в РБългария общо 89 дни през последната година. Моли оспорената заповед да бъде отменена като незаконосъобразна. Към жалбата прилага доказателства. В съдебно заседание оспорващият, редовно призован, се представлява от упълномощен процесуален представител – адв. М.П. - АК С., който поддържа жалбата и моли да бъде уважена. Развива съображения за незаконосъобразност на заповедта. Не претендира разноски. Административният орган – Началник Група „Миграция“ при ОД на МВР – Сливен, редовно призован, се явява лично в съдебно заседание и с упълномощен процесуален представител – гл.юрисконсулт К. Б. Оспорва жалбата и моли за отхвърлянето й. Представя писмени бележки. Прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар. Административният съд, след като обсъди и прецени наведените в жалбата доводи, становищата на страните и събраните по делото относими към спора доказателства, и извърши проверка за законосъобразност на оспорения административен акт, приема за установено от фактическа и правна страна следното: С Решение № 931538 от 03.10.2022 г. на Директора на Дирекция „Миграция” при МВР, издадено на основание чл. 25, ал. 1, т.9 от ЗЧРБ на оспорващия З. Х., роден на [дата]., гражданин на РТ., е разрешено право на постоянно пребиваване на чужденец в Република България./л.44/ Съгласно цитираната норма лица, които не са от български произход, но са родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната могат да получат разрешение за постоянно пребиваване. Видно от приобщеното по делото заявление за издаване на документи за самоличност и пребиваване в РБлгария, З. Х. е роден на [дата]. в [населено място], общ.Сливен и записан в регистрите на населението като Ю. И. С.. /л.38/. Видно от приобщеното по делото удостоверение за постоянен адрес изх. № 22 от 10.11.2022 г. по описа на Община Сливен, оспорващият е със заявен постоянен адрес [населено място], общ. Сливен, [улица], считано от 09.11.2022 г. /л.40/. Съгласно удостоверение за настоящ адрес изх. № 29/10.11.2022г. по описа на Община Сливен, оспорващият има заявен последен настоящ адрес в РТ. от 09.11.2022 г. На 24.04.2024 г. е извършена проверка от служител на Група „Миграция“ при ОД на МВР Сливен, при която е установено, че от датата на разрешението за пребиваване на лицето до 24.04.2024г. оспорващият е престоял в Република България общо 83 дни. Констатацията е обективирана в докладна записка с рег.№ 343р-7363/30.04.2024г. /л.32/, като е снето сведение от Б. Х. Б., предоставил стая в жилището си на чужденеца. Съгласно сведението, оспорващият има ключ от жилището, но няма оставени лични вещи, а при пристигането си в България носи багаж и впоследствие го взема със себе си. Според сведението оспорващият идвал в България, за да се срещне с роднини и с цел да закупи имот. Съгласно справка за периода от 03.10.2022 г. /датата на издаване на разрешението за постоянно пребиваване/ до 17.03.2024г., оспорващият е престоял в Република България общо 83 дни /л.34/. Въз основа на резултатите от проверката, е образувано административно производство, на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, като на оспорващия е изпратено съобщение по чл. 26 от АПК с рег. № 343000-7363 от 22.05.2024 г. Съобщението е връчено на пълномощник на 05.06.2024г. /л.28/ и по реда на чл.18а ал.9 от АПК чрез залепване на входната врата на адрес [населено място], общ.Сливен, [улица], за което е съставен протокол Рег. № 343р-8670 от 29.05.2024 г. /л.30/. Със съобщението е дадена възможност на оспорващия да изрази своите възражения, като такива не са постъпили в дадения срок. На 05.08.2024 г. от Началник на Група „Миграция“ при ОД на МВР– Сливен, е издадена оспорената в настоящото производство Заповед № 343з-2100, с която на З. Х., на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, е наложена ПАМ по чл. 39а, т. 1 от ЗЧРБ – „Отнемане на правото на пребиваване в Република България”, тъй като от административния орган е установено, че оспорващият в едногодишен срок след разрешението за пребиваване не се е установил и не пребивава на територията на страната. От фактическа страна от органа е прието, че: за периода от 03.10.2022 г. до 03.10.2023г. чужденецът е пребивавал на територията на Република България общо 73 дни, като общият му престой до момента на издаване на ПАМ е 89 дни; лицето е установено и трайно живее на територията на РТ., където е и настоящия му адрес; не е установено членове на семейството на чужденеца да се намират и да живеят на територията на страната; няма сключени трудови договори и заплатени здравни осигуровки на територията на РБългария. Направен е извод, че чужденецът се е установил на територията на Р Турция, където е и обичайното му пребиваване, както и че същият никога не се е установявал на територията на Република България след разрешеното постоянно пребиваване, а престоите му са кратки, инцидентни, като най-дългият е от 20 дни. Органът е посочил, че не е изпълнено условието за получаване на постоянното пребиваване, а именно в едногодишен срок чужденецът да се установи и да пребивава на територията на Република България, каквото е изискването на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ. Административният орган е приел, че по смисъла на § 1, т. 4б от ДР на ЗЧРБ, чужденецът не се явява уязвимо лице, а и няма членове на семейството му, които да живеят трайно на територията на РБългария, поради което не се засяга правото му на семеен живот./л.16/. По делото е приобщена декларация /легализиран превод/ от оспорващия З. Х., в която същия сочи, че е в невъзможност да напуска Н., К., [улица]през 2023г. – 2024г., защото в този период е полагал грижи за м.си А. З.. /л.8/. В хода на съдебното производство е разпитан св. Б. Б., приятел на оспорващия. Свидетелят дава показания, че познава оспорващия от д., като З. и с. му живеят в Т.в [населено място]. Когато З. идвал в България, отсядал в дома на Б., където имал обособена стая, носел багаж, но впоследствие го отнасял със себе си. Изтъква, че З. Х. е п. и желае занапред да се установи в България, но през последната година се налагало да полага грижи за б.р.. Въз основа на установените по делото факти, съдът прави следните правни изводи: Жалбата е допустима. Заповедта е съобщена на оспорващия чрез пълномощник на 14.08.2024 г. /л.18/, а жалбата срещу заповедта е входирана в деловодството на съда на 28.08.2024 г. /л.2/ и следователно е подадена в предвидения в чл. 149, ал. 1 от АПК преклузивен срок. Жалбата е подадена и от надлежна страна – адресат на оспорения акт, при наличие на правен интерес и срещу индивидуален административен акт, който подлежи на съдебен контрол за законосъобразност. Разгледана по същество, жалбата се преценява като неоснователна по следните съображения: На първо място, противно на твърденията на оспорващия, заповедта е издадена от компетентен административен орган по смисъла на чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ – надлежно оправомощено длъжностно лице, въз основа на Заповед № 343з-320 от 14.02.2018 г. на Директора на ОД на МВР Сливен. /л.20/. При издаването й е спазена установената от закона форма – оспореният акт е писмен и е мотивиран, като са посочени фактическите и правни основания за издаването му. В оспорения акт е описана приетата за установена от административния орган фактическа обстановка, посочени са доказателствата, въз основа на които са установени фактите, цитирани са правните норми, послужили като основание за постановяване на административния акт. Същият съдържа изискуемите от нормата на чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити. Не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Изпълнени са и изискванията на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, като при налагане на ПАМ административният орган е извършил анализ на обстоятелствата, предвидени в цитираната разпоредба, съгласно която при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/ или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. Административният акт е издаден при правилно приложение на материалния закон и в съответствие с неговата цел. Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, послужила като правно основание за издаване на оспорената заповед, правото на пребиваване на чужденец в Република България се отнема, когато в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ. По делото няма спор, че на З. Х. е разрешено право на постоянно пребиваване в Република България по реда на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Няма спор, а и от доказателствата по делото се установява, че З. Х. не се е установил на територията на България. За период от около две години е пребивавал в България само 89 дни. С оглед събраните доказателства, действайки в условията на обвързана компетентност, обосновано административният орган е достигнал до извод, че чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. В този едногодишен срок оспорващият е пребивавал в България общо 73 дни. Понятието „пребиваване на едно лице чужденец“ не е дефинирано в ЗЧРБ, но то означава фактическото му местонахождение да е на територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 1 от ЗЧРБ, чужденците пребивават в Република България: краткосрочно – до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната; продължително - с разрешен срок до една година, освен в случаите, предвидени в този закон; дългосрочно - с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление; и постоянно - с разрешен неопределен срок. В конкретния случай оспорващият е получил разрешение за постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Правната норма позволява разрешаване на постоянно пребиваване на чужденци, които не са лица от български произход, но са родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Освен обективните предпоставки за получаване на разрешение за постоянно пребиваване на това основание, нормата предвижда да е налице и заявено желание от страна на чужденеца за трайно установяване на територията на страната. Законът не дава легално определение на понятието „трайно установяване”, но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там учи или упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната на З. Х. не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. Културните, социалните и семейните връзки на чужденеца очевидно са с РТ., където е обичайното му пребиваване и центърът на жизнените му интереси. По делото е установено, че в РТурця е семейството му и че през последната година Замбак е полагал в РТ. непрекъснати грижи за болен родител. По делото не са ангажирани доказателства за изграждането на културни или социални връзки на Замбак на територията на Р. България. По делото липсват данни за установяването му на територията на РБългария, поради което са налице обстоятелствата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ за отнемане на издаденото му разрешение за постоянно пребиваване. Следва да се отбележи, че възможността на чужденеца, получил разрешение за постоянно пребиваване на територията на Република България, да отсъства от страната и да пребивава на територията на други държава, по никакъв начин не се ограничава, но той следва да е трайно установен в България. От друга страна в съответствие със закона е и преценката на административния орган за обстоятелствата, предвидени в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. В конкретния случай чужденецът няма членове на своето семейство по смисъла на чл. 2, ал. 3 от ЗЧРБ, които да живеят трайно на територията на страната. Както се отбеляза по-горе, от събраните по преписката доказателства е установено, че чужденецът и членовете на семейството - неговите родители, братя, деца, живеят на територията на РТ. и техните социални, културни и семейни връзки са именно с РТ.. Не се установява по делото чужденецът да се явява уязвимо лице по смисъла на §1 т.4б от ДР на ЗЧРБ. По делото се установи, че Замбак живее с цялото си семейство на територията на РТ. и няма членове на своето семейство по смисъла на чл.2 ал.3 от ЗЧРБ, които да живеят трайно на територията на РБългария, поради което не се засяга правото му на семеен живот по смисъла на чл.8 от КЗПЧОС. Неоснователен е и доводът на оспорващия, че от доказателствата по делото е установено, че лицето има намерение трайно да се установи в България. По делото липсват доказателства в подкрепа на тази теза. Действително е установено, че на оспорващия е било предоставена под наем стая в жилище в [населено място], общ. Сливен, но в определения от закона едногодишен срок той е посетил страната и пребивавал в жилището едва за 73 дни. Всъщност по делото липсват данни, че З. Х. има намерение да се установи да се живее в Република България, предвид инцидентните му престои в страната, както и обстоятелството, че цялото му семейство живее в РТ.. На последно място обосновано административния орган е приел, че предоставеното на жалбоподателя право на пребиваване не е уредено в Директива 2003/109/ЕО, която има за предмет само право на дългосрочно пребиваване. С директивата не се уреждат другите видове режими на пребиваване, какъвто е този на жалбоподателя. По изложените съображения, оспорената заповед, издадена в условията на обвързана компетентност, е законосъобразна, а подадената срещу нея жалба е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена. Разноски от административния орган не се претендират, поради което не се присъждат. Воден от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд - Сливен