Решение № 66 от 30.1.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 638/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С Решение № 260366 от 30.05.2022 г., постановено по търг. дело № 2640/2018 г., Софийски градски съд, Търговско отделение, 11 състав е обявена неплатежоспособността на „Риа Интернейшанъл“ ЕООД с начална дата от 31.12.2013г., открито е производство по несъстоятелност на дружеството, допуснато е обезпечение чрез налагане на обща възбрана и запор върху имуществото на „Риа Интернейшанъл“ЕООД и е назначен за временен синдик М. Д.-Н.. Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от длъжника „Риа Интернейшанъл“ ЕООД, чрез процесуалния представител адв. П. И. с която се обжалва първоинстанционното решение, като неправилно, с искане то да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отхвърлена молбата за откриване на производство по несъстоятелност срещу ответника по съображенията, които са изложени във въззивната жалба. Твърди се във въззивната жалба, че изводите на първоинстанционния съд, че са налице и двете предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност- наличие на изискуемо вземане в размер на 405 276 евро, което да се притежава от молителя „Тюркийе Ихраджат Креди Банкасъ Аноним Ширкети“ на основание сключен договор за цесия със стария кредитор на длъжника, както и извод за трайно влошено финансово състояне на „Риа Интернейшанъл“ ЕООД до степен дружеството да не е в състояне да погасява задълженията си от наличните краткосрочни активи, да са неверни и несъответстващи на събрания по делото доказателствен материал. Поддържа се довод, че по делото от страна на молителя, представляващ турска банкова институция и чиято е доказателствената тежест по отношение на това обстоятелство, не са ангажирани доказателства за валидното придобиване на вземанията от контрагента на ответника, по отношение на които не се отрича, че са дължими по силата на съществуващи между тях облигационни отношения за доставка на стоки - строителни материали. Ответникът изрично е оспорил валидното прехвърляне на вземанията, както и посоченото като основание за това плащане на застрахователно обезщетение от турската банка на стария кредитор, но съдът в отклонение от правилото на чл.12 ГПК не е изпълнил вменените му с процесуалния закон задължения да обсъди възраженията и доводите на страните и е приел за осъществени обстоятелства, за които страната, чиято е тежестта, не е ангажирала доказателства. Твърди се във въззивната жалба и че противно на приетото от съда по делото не се доказва съществуването на сключен договор за цесия или друг прехвърлителен способ между контрагента на ответника и молителят, по силата на който последният да е придобил валидно правата на доставчика на стоките и услугите, като в тази връзка неправилно е прието, че представеното по делото „прехвърлително писмо“ материализирало договор за цесия и че е било годно да прехвърли права в полза на молителя. Съдът от една страна правилно се е позовал в решението си, че е приложимо турското материално право на основание разпоредбата на чл.100, ал.1, във вр. с чл. 94, ал.1 и ал.2 от КМЧП при определяне правното действие на това писмо, но от друга се твърди, че съдът не е положил необходимата грижа и старание да издири и установи действителното съдържание на турското материално право, за да го приложи правилно, на основание разпоредбата на чл.43, ал.2 от КМЧП. С оглед на това по делото останало недоизяснено обстоятелството т.нар. „прехвърлително писмо“ дали има характера на договор за цесия или друг способ годен да прехвърля или да се встъпва в чужди материални права/като например суброгация/ по смисъла на турското законодателство. Сочи се в тази връзка, че в обстоятелствената част на исковата молба не се излагали фактически твърдения за настъпила суброгация като последица от изплащане на дължимо застрахователно обезщетение, а молителят се позовавал само на договор за цесия по силата на който да е придобил правата по спорното вземане, за каквато цесия по делото не са представени доказателства действително да съществува. Предвид това и с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес/чл. 6 ГПК/ само на това основание молбата за откриване на производство по несъстоятелност подлежала на отхвърляне като неоснователна. На следващо място поддържа се и довод, че по делото не са събрани годни доказателства за сключен застрахователен договор и плащане на застрахователно обезщетение, които да са основание молителят да встъпи в правата на удовлетворения кредитор- доставчик на стоки и строителни материали, на основание произтичащата от закона суброгация. В първоинстанционното решение обаче в нарушение на съдопроизводствените правила липсвало произнасяне и по това оспорване на ответника, свързано със съществуването на застрахователно правоотношение между молителя и контрагента на ответното дружество и извършено плащане на застрахователно обезщетение. Въпреки това първоинстанционният съд е формирал необоснован извод, че е налице валидно прехвърляне на вземания, по силата на което турската държавна банка е придобила от кредитора по фактурите процесните вземания, в качеството й на застраховател, но това било сторено без наличието на каквито и да било доказателства и правна аргументация. На следващо място по делото не се установявало и надлежно уведомяване на „Риа Интернейшанъл“ ЕООД за прехвърленото вземане, което обстоятелство било надлежно оспорено от ответника. За доказването му е представена единствено товарителница, която обаче била изпратена на адрес различен от адреса на управление на дружеството и която не е получена от представител на дружеството, факт който също е останал необсъден от съда в мотивите на решението. Твърди се и че не е изяснен и кой е приложимият материален закон по отношение на уведомяването на цесията, какви са последиците от липсата на такова уведомяване по отношение на длъжника на стария кредитор. Неверен бил и решаващият извод на първоинстанционния съд, че молителят се е явявал кредитор на основание търговска сделка, като се оспорва търговския характер на договора за цесия и за който жалбоподателят счита, че не може да представлява самостоятелно основание за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на един търговец. Противно на изложеното в мотивите на решението жалбоподателят сочи и че не се установявала и втората предпоставка – трайно влошено финансово състояне на ответното дружество. Твърди се, че съдът не бил отчел обстоятелството, че основната дейност на ответника е търговия- покупка на стоки с цел последващата им препродажба и с оглед на това се поддържа, че било нелогично, правно и икономически необосновано да се поддържа постоянна наличност на парични средства на стойност от 500-600 хил.лева, за да се покрият минимално допустимите стойности на коефициентите за незабавна и абсолютна ликвидност, липсата на съответствие с тези коефициенти неоснователно е дало повод на съда да приеме, че е налице неплатежоспособност на длъжника. Решаващи в настоящия случай поради това според жалбоподателя са не коефициентите за незабавна и абсолютна ликвидност на които съдът се е позовал, а тези на общата ликвидност, които за целия проверяван период са съответствали, а понякога и значително превишавали установените средни показатели, факт който бил безспорно установен от заключението на вещото лице. Оспорва се и приетата от съда начална дата на неплатежоспособността- 31.12.2013г., като според жалбоподателя за такава може да се сита 31.12.2016г., като най-ранно проявление на обективното състояне на неплатежоспособност, ако изобщо по делото можело да се приеме, че такава действително е налице. Искането към съда е да се отмени като неправилно обжалваното първоинстанционно решение и вместо него да се постанови друго по силата на което молбата за откриване на производство по несъстоятелност да се отхвърли като неоснователна. Извършена е размяна на книжата съгласно изискванията на чл.263, ал.1 ГПК, като по делото въззиваемата страна „Тюркийе Ихраджат Креди Банкасъ Аноним Ширкети“, чрез процесуалния си представител адв. П. П. е депозирала отговор на въззивната жалба. Оспорва се жалбата като неоснователна и се иска потвърждаването на обжалваното решение по съображенията изложени в отговора. Софийски апелативен съд, намира, че въззивната жалба като подадена в законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е процесуално допустима. След като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразно изискванията на чл.235 от ГПК във вр. с чл.269 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна. Молителят „Тюркийе Ихраджат Креди Банкасъ Аноним Ширкети“, регистриран съгласно законите на Република Турция е сезирал съда с искане за откриване на производство по несъстоятелност на „Риа Интернейшанъл“ ЕООД. Молителят твърди, че има изискуемо парично вземане в размер на общата сума от 415 329, 12 евро, което представлява дължима от ответника „Риа Интернейшанъл“ ЕООД цена за доставени и получени стоки от турското дружество „Ерикоглу Емайе Бакър Тел Сан А.С“ и за които са били издадени от доставчика на името на ответника три фактури с поредни номера 897830-31/13.03.2015г.; 898091-92/07.07.2015г. и 898654-55/28.08.2015г. Твърди се, че стоките са били доставени и приети без възражения, но не са били разплатени на доставчика в договорения 140 дневен срок, записан в тях, поради което и предвид факта, че вземанията са били застраховани от банката молител, са й били прехвърлени от доставчика „Ерикоглу Емайе Бакър Тел Сан А.С“ с прехвърлително писмо от 26.12.2017г. Твърди се, че прехвърлянето било осъществено съгласно вътрешното законодателство на Р Турция, за което и длъжникът бил надлежно уведомен. Въпреки това тези задължения не били погасени и до настоящия момент.