Решение № 234 от 27.6.2024 г. на Софийски окръжен съд по дело № 8/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 168/11.10.2023 г., постановено по гр. д. № 483/2023 г. по описа на РС – Ботевград, са отхвърлени предявените от Е. И. С. срещу Д., чрез М.н. р. р. и б., главен положителен установителен иск за признаване на установено по отношение на Д., че ищецът е собственик по наследство и по давност на недвижим имот - поземлен имот с идентификатор.............. по КККР на гр. Б., находящ се в о. С., О. Б., град Б., в.з. „Ч.", с площ: 1081 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: незастроен имот за жилищни нужди, при съседи: ................., ................, ..............., ............., и съединеният в условията на евентуалност отрицателен установителен иск за признаване на установено, че описаният по —горе недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор.............. не е собственост на Д.. В тежест на ищеца са възложени разноските по делото за юрисконсултско възнаграждение. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство - Е. И. С.. Жалбоподателят счита решението за необосновано и неправилно, като по същество е отправено искане същото да бъде отменено, а вместо него – постановен нов акт по същество на спора, с който положителният установителен иск да бъде уважен. При условията на евентуалност, ако се приеме, че главният иск е неоснователен и недоказан, жалбоподателят моли съда да уважи предявеният отрицателен установителен иск за признаване по отношение на ответника, че процесният имот не е негова собственост. В жалбата се поддържа, че фактическата власт върху имота била установена от наследодателя на ищеца още през 1966 г., към който момент имотът не бил актуван като държавна собственост. Предвид това се твърди, че фактическият състав на придобивната давност бил завършен и наследодателят на ищеца е станал собственик към 1976 г., т.е. преди за имота да е издаден Акт за държавна собственост №...../......... година. Посочва се също, че в конкретния период не е имало законова пречка за придобиване собствеността върху имота по давност. Отделно от това според жалбоподателя неправилно първоинстанционният съд е приел, че имотът е държавен, единствено позовавайки се на представените по делото два акта за държавна собственост. В тази връзка се посочва, че тези актове имат само констативно, но не и конститутитвно действие и чрез тях собственост не възниква и не се погасява. Следвало е Д. да докаже правното основание за одържавяване на имота, като посочената в АДС от 1988 г. т. 5 на 404 РМС от 1981 г., не представлявало надлежно основание за придобиване на собствеността върху имота. Жалбоподателят посочва, че дори да се приеме обратното, цитираното разпореждане касае земеделски имоти, какъвто характер процесният недвижим имот нямал, както е приел и първоинстанционният съд в обжалваното решение. Следователно, посоченото в АДС придобивно основание за Д. било неприложимо, одържавяването не било установено и съответно не е налице законова пречка за придобиване на имота по давност, както в периода от 1966 г. до 1988 г., така и след това до завеждането на исковата молба. Със същите доводи жалбоподателят счита, че Договорът за отстъпено право на строеж от 07.06.1989 г. изобщо не е породил правните си последици, но дори да се приеме обратното – с погасяване правото на строеж на 07.06.1994 г. упражняваната от ищеца и наследодателя му фактическа власт има характер на владение, а не на държане. На следващо място жалбоподателят е изложил подробни аргументи защо, ако не се приеме за осъществен в по-ранен етап, фактическият състав на придобивната давност следва да се счете за осъществил се към 01.01.2018 г. или най-късно към 09.03.2022 година. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК Д., чрез областния управител на Софийска област, като пълномощник на М. на р. р. и б., оспорва въззивната жалба и отправя искане за потвърждаване на първоинстанционното решение. Софийски окръжен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, приема следното. РС – Ботевград е сезерин с искова молба от Е. И. С. срещу Д., чрез М.н. р. р. и б., чрез която са предявени два установителни иска по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК, съединени при условията на евентуалност. С главния положителен установителен иск се иска признаване за установено, че ищецът е собственик на описания в исковата молба недвижим имот на основание давностно владение и наследяване, а при условията на евентуалност – отрицателен установителен иск за признаване за установено по отношение на ответника, че същият не е собственик на процесния недвижим имот. С отговора на исковата молба ответникът оспорва изцяло исковете. Поддържа, че ищецът не е собственик на процесния имот на релевираното основание – придобивна давност, тъй като имотът е частна държавна собственост и като такъв не би могъл да бъде придобиван по давност в претендирания период. С обжалваното решение РС – Ботевград е приел исковете за неоснователни и недоказани. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнасся служебно по валидността на решението, а по допустимстта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Правната квалификация на главния иск е тази приета от първоинстанционния съд. Съгласно чл. 124, ал. 1 отГПК всяки може да предяви иск, за да установи съществуването не едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. Чрез предявения положителен установителен петиторен иск ищецът иска от съда със сила на пресъдено нещо да признае, че правото на собственост върху процесния недвижим имот принадлежи нему. Следователно по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК ищецът следвад да установи обстоятелствата, на които основава своето право на собственост върху имота – осъществения фактически състав на придобивната давност, като в тази връзка следва да докаже началната дата, от която е започнал да упражнява фактическата власт върху имота с намерение за своене, като е владял имота явно, спокойно и непрекъснато за срок от 10 години от началната дата на установяване на владението. От представените към исковата молба писмени доказателства (удостоверение за наследници, договор за продажба на наследство и удостоверение от РС – Ботевград) се установява, че цялото наследство останало след смъртта на И. С. П. (баща на ищеца, починал на 12.03.1996 г.) е преминало в патримониума на ищеца Е. И. С.. Между страните в производството не е спорно обстоятелството, че процесния имот е предоставен на наследодателя на ищеца през 1970 г. като пустеещо място. Следва да се отбележи обаче, че по делото няма събрани доказазтелства за правото на собственост върху този имот към този момент. Безпорно е и обстоятелството, че поземлен имот с идентификатор.............. по КККР на гр. Б., находящ се в о. С., О. Б., град Б., в.з. „Ч." е идентичен с УПИ.... –.., кв.. по плана на в.з. „Ч.“, одобрен през 1987 година. Видно от представения по делото Акт за държавна собственост №.... от........... г. процесният имот е актуван за първи път като държавен. В акта е вписано, че предишен собственик на имота е АПК, а правното основание на което се одържавява имота е т. 5 от РМС №...от.... година. Посочено е, че върху имота има отстъпено право на строеж на И. С. П.. Това обстоятелство се установява и от представения по делото Договор за право на строж върху държавна земя от 07.06.1989 г. О. н. с. гр. Б. е отстъпил на наследодателя на ищеца – И. С. П., правото на строеж върху процесния имот. Предсдтавен е и Акт №.... от.............. г., с който имотът е актуван като частна държавна собственост. Съгласно приложеното писмо на лист 22 от първоинстанционното производство, издадено от отдел Местни данъци и такси при община Б., към 2016 г. за процесния имот са създадени две данъчни партиди, като първата се е водела на наследниците на И. С. П. и е закрита към 31.12.2010 г., а втората е на името на ищеца и на неговата сестра. Установява се също, че към 2016 г. по девете партиди за посочения имот няма неизплатени задължения за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци. На лист 25-27 от първоинстанционното дело се откриват заверени копия от квитанции за платени публични задължения за процесния имот за 2006 г., 2009 г. и 2010 година. За установяване на твърденията на ищеца в първоинсатнционното производство са ангажирани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите М. Т. К. и В. П. С.. От показанията на свидетелите се установява, че първоначално имотът се е обработвал от родителите на ищеца, а в последствие от самия него, като са засадени зеленчукови градини и обощни дървета. Имотът не е застроен, като в него има изградена паянтова постройка за инвентар. Свидетелката К. заявява, че заварила в имота родителите на ищеца още към 1966 г., а личните впечатления на свидетелката С. са, че родителите на ищеца обработвали имота от преди 50 години. Свидетелите посочват, че никой друг не е ползвал имота и не е имало спорове за собствеността му. От приетата по делото съдебно-техническа експертиза се установява посоченото по-горе в изложението, че липсват данни за собствеността и статута на имота до 1987 г., когато същият е включен в строителния полигон на в.з. „Ч.“ и придобива формата на УПИ. Посочва се в заключението, че липсват документи, доказващи предоставянето на имота за ползване от наследодателя на ищеца като пустеещо място през 1970 година. Според вещото лице имотът не е земеделски, не е внасян в ТКЗС и няма данни за възстановяването му по реда на ЗСПЗЗ. Въз основа на така събраните по делото гласни и писмени доказателства настоящият въззивен състав приема за установено, че през периода от 1970 г. до настоящия момент фактическата власт върху процесния имотът е упражнявана първоначално от наследодателя на ищеца, а след неговата смърт през 1996 г. от самия ищец. За да възникне обаче в полза на ищеца, респ. на неговия наследодател, право на собственост върху процесния имот на релевираното основание – продобивна давност, освен упражняването на фактическата власт за определен период следва да се установи намерението за своене на вещта, както и липсата на законова забрана за придобиването й по давност. С оглед посочените предпоставки за възникване на твърдяното вещно право следва да бъде проследен вещноправния статут на процесния имот от най-ранния, установен от доказателствата по делото, момент. Както беше посочено за периода преди 1987 г. липсват данни за статута и титулярството на собственост върху недвижимия имот. Според посоченото в исковата молба, имотът е предоставен за ползване на наследодателя на ищеца през 1970 година, когато последният е започнал да упражнява фактическата власт върху него. Това обстоятелство не се оспорва от ответника и се установява от показанията на разпитаните по делото свидетели. Не се установява обаче правно основание, на което наследодателят на ищеца да е установил и упражнявал фактическата власт върху имота към този момент. Поради това настоящият състав намира, че по силата на презумпцията на чл. 69 от ЗС за периода от 1970 г. до 1988 г. (когато имотът е бил за първи път актуван като държавен) следва да се приеме, че наследодателят на ищеца има качеството владелец - упражнявал е фактическата власт върху имот, който е считал за свой и е държал за себе си. В този смисъл – Решение № 109 от 16.10.2023 г. по гр..д № 3708/2022 г. на ВКС; Решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 на ВКС. Предвид че по делото липсват доказателства именно Д. да е била собственик на процесното дворно място в периода от 1970 г. до 1988 г., следва да се приеме, че в посочения период имотът не е бил държавен и за неговото придобиване по давност не е била налице законовата забрана на чл. 86 от ЗС (в действащата към периода редакция – „Не може да се придобие по давност вещ, която е социалистическа собственост“). В тази връзка с изтичане на законоустановения срок по чл. 79, ал. 1, а именно 10 години, наследодателя на ищеца - И. С. П., е придобил собствеността върху процесния имот през 1980 година. Предвид обстоятелството, че ищецът в първоинстанционното производство е единствен наследник на И. С. П. следва да се приеме, че след смъртта на последния през 1996 г., процесният имот е преминал по наследство в патримониума на ищеца. С оглед посоченото, настоящия въззивен състав намира предявения положителен установителен иск за основателен. Горният извод на съда не може да бъде разколебан от представените по делото Акт за държавна собственост №.... от........... г. и Договор за право на строеж върху държавна земя от 07.06.1989 г., поради следните съображения. На първо място следва да се посочи, че съгласно приетото за установено от настоящия състав, правото на собственост върху процесния имот е придобито от наследодателя на ищеца по давност през 1980 г., т.е. преди първото актуване на имота като държавен той е бил лична собственост на И. С. П.. Съгласно чл. 28 от Конституцията от 1971 г. Д. може да отчуждава правото на собственост само за особено важни държавни нужди и само след предварително предоставяне на равностойно обезщетение. Посочено е още, че редът и условията за отчуждаване на имоти на граждани се определят със закон. Според действащия към момента Закон за собствеността отчуждаването е съпътствано от обезщетение, а завземането от Д. на отчуждения имот става след заплащането на определеното обезщетение или заменяването му с друг имот (чл.102 и чл. 104 от ЗС, 1951 г.). В настоящия случай от събраните по делото доказателства, не се установява, а и не се твърди от страните, наследодателят на ищеца да е получил обезщетение за отчуждаването на процесния имот или да е получил друг имот в замяна. Предвид това следва да се приеме, че с АДС №.... от........... г. одържавяването на процесния имот не е надлежно осъществено. На следващо място, съгласно трайната и непротиворечива практика на ВКС актовете за държавна/общинска собственост имат само констативно, но не и конститутивно действие – те нямат правопораждащо и транслативно действие, а само констатират придобитото право на собственост по някой от предвидените в чл. 77 от ЗС способи. В този смисъл – Решение № 76 от 10.05.2018 г. по гр. д. № 478/2018 г. на ВКС; Определене № 443 от 17.05.2018 г. по гр. д. № 905/2018 г. на ВКС; Решение № 269 от 03.08.2012 г. по гр.д. 643/2011 г. на ВКС. В мотивите към Решение № 60127 от 03.06.2022 г. по гр.д. № 201/2021 г. на ВКС, е посочено, че макар АДС да са официални свидетелстващи документи, за да се ползват с обвързващата доказателствена сила по смисъла на чл. 179 от ГПК, в тях трябва да е отразено конкретно уредено в закона основание, по силата на което е придобита собствеността. Когато в акта за държавна собственост е посочена като основание само правната норма, послужила като основание за актуването, но не и конкретен придобивен способ, същият няма легитимиращо действие досежно правото на собственост. Предвид това и отчитайки посоченото основание за актуване на процесния имост, а именно - т. 5 на 404 на РМС от 1981 година, настоящият състав намира, че АДС №.... от........... г. не легитимира Д. като собственик. Нещо повече, посочената норма не спада към изключителната хипотеза, изведена от ВКС в цитираната практика, според която в АДС е достатъчно да се посочи единствено разпоредбата от нормативен акт, определещя като собственик на конкретен имот единствено Д., ако сама по себе си нормата е годно основание за придобиване правото на собственост. Напротив – в настоящия случай посочената норма не представлява годно правно основание, като това изрично е посочено в Решение № 12 от 08.07.1993 г. на КС на РБ по конст. Д. № 12/1993 г. В мотивите към решението е изразено категорично становище, че „безвъзмездното предоставяне“ уредено в Разпореждането на Министерски съвет, не прехвърля собствеността, както и че общинските народни съвети (като несобственици), не са имали правно основание да учредяват право на строеж или други вещни права върху предоставените земи. Въпреки това на 07 юни 1989 г. Общински народен съвет – Ботевград е учредил в полза на наследодателя на ищеца – И. С. П., право на строеж върху имота. Посоченото води до извод, че доколкото имотът не е станал държавна собственост, то правото на строеж е учредено от несобственик и сключеният договор не е основание за прехвърляне на ограниченото вещно право в полза на наследодателя на ищеца. С оглед всичко гореизложено и предвид несъвпадането на крайните изводи на двете инстанции, обжалваното решение следва да се отмени и вместо него бъде постановено друго, с което исковата претенция се уважи като основателна. Предвид уважаването на главният иск, не следва да бъде разгледана претенцията, подадена в условията на евентуалност. По разноските: При този изхода на правния спор въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на въззивника сторените от него разноски за производството пред първата инстанция в общ размер от 1 925, 80 лева (в това число: адвокатски хонорар, депозит за вещо лица и държавни такса), както и разноските пред настоящата инстанция в общ размер от 1532, 90 лева (в това число: адвокатски хонорар и държавна такса). По изложените съображения, Софийски окръжен съд