Решение № 4206 от 26.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 9040/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 20202723 от 25.10.2021 г. по гр.д. № 56595/2019 г. Софийски районен съд, 166 състав отхвърлил предявения от Б. Г. А., ЕГН ••••••••••, срещу „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК 831609046, иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 23.01.2017 г. по ч.гр.д. № 71986/2016 г. по описа на СРС, 37 състав. На основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение в производството пред СРС. С решение 20033628 от 03.05.2022 г., постановено по същото дело, е оставена без уважение молба вх. № 25175779/13.12.2021 г. от ищеца Б. Г. А. за допълване на решение № 20202723/25.10.2021 г. Срещу решението от 25.10.2021 г. е подадена въззивна жалба от ищеца Б. Г. А., който го обжалва с твърдения за невалидност, недопустимост и неправилност. Районният съд не обсъдил почти всички изложени в исковата молба, в уточненията към нея и в писмените бележки многобройни самостоятелни основания, водещи до нищожност на заповедта по чл. 410 ГПК. По някои от наведените основания било изразено принципно становище, което обаче било непълно. Не били коментирани описаните в исковата молба неравноправни клаузи, макар че според решение по дело С- 618/10 на СЕС съдът следвало служебно да провери приложения от заявителя договор за продажба на топлинна енергия за неравноправни клаузи. Съдът игнорирал напълно и визираното в исковата молба решение на СЕС по дело С-511/2014, поясняващо чл. 3 от Регламент (ЕО) № 805/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 21 април 2004 година за въвеждане на европейско изпълнително основание при безспорни вземания, както и неправилно възприел решение на СЕС по дело C-119/05. Издадената заповед била в противоречие с чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, като заповедният съд следвало да приложи общностното право; Неприлагането на общностното право било основание за нищожност на процесната заповед за изпълнение; Заповедта за изпълнение била издадена в нарушение на т. 2б от ТР 4 по т.д. 4/2013 г. – дългът не бил индивидуализиран и заповедният съд не следвало да издава заповед, а да отхвърли заявлението; В нарушение на чл. 411, ал. 2 ГПК в закрито разпоредително заседание не бил съставен писмен акт – разпореждане или определение, от което да е видно, че не са налице отрицателните предпоставки, посочени в същия състав. Устните съдебни актове били нищожни, съответно нищожна била и издадената заповед за изпълнение въз основа на нищожен акт; Заповедта била издадена в нарушение на основни правни принципи – чл. 17, ал. 3 и чл. 122, ал. 1 КРБ; Заповедта била невалидна и тъй като не отговаряла на заявлението – в заявлението били посочени суми за топлинна енергия и дялово разпределение и лихви върху главниците, а в заповедта – глобални суми за главница и лихви; Заповедта била недопустима с оглед предявено чуждо право – на ФДР; В заявлението не бил посочен правопораждащия договорното отношение факт като абсолютна предпоставка за издаване на заповед за изпълнение. Моли съда да отмени атакуваното основно решение и вместо него постанови друго, с което да прогласи заповедта за изпълнение за нищожна. Претендира разноски, както и присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника му адв. Д. С. на основание чл. 38 ЗА. От ищеца Б. Г. А. е подадена и въззивна жалба срещу решението от 03.05.2022 г., с което е оставена без уважение молбата му за допълване по реда на чл. 250 ГПК на основното решение. Изброяват се в седем точки исканията за допълване на първоинстанционното решение и се задават въпроси, с отговорите на които се искало допълване на решението. Заявява се и искане съдът при извършване на служебна проверка за валидност на двете атакувани решения да вземе отношение по законността на разпределението на делото предвид нормата на чл. 9 ЗСВ. Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД с писмени отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГП оспорва жалбите и моли съда да потвърди атакуваните решения. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащи на обжалване съдебни актове. За да се произнесе по основателността на жалбите, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното: Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК, за прогласяване за нищожна на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 23.01.2017 г., издадена по гр.д. № 71986/2016 г. на СРС, 37 състав. В исковата молба се твърди, че заповедта е нищожна, тъй като била издадена в нарушение на чл. 411, ал. 2 ГПК – в закритото разпоредително заседание не бил съставен писмен съдебен акт, а ако се приеме, че същият е инкорпориран в заповедта, то отсъствал подпис на съдия; Съдът нямал право да издаде заповедта поради невнесена държавна такса – нарушен бил чл. 12 от Тарифата за държавните такси, които се събират по ГПК; заповедта била издадена в нарушение на закона и добрите нрави; постановена в противоречие с правото на Европейския съюз; заявлението било недопустимо, тъй като било насочено срещу правен субект, който не е страна по търговска сделка; с решение № 3988/19.03.2019 г. по адм. д. № 2519/2017 г. на ВАС, 5 отделение, в сила от 29.10.2019 г., били отменени чл. 4 и чл. 9 от Наредба № 6 от 20 февруари 2008 г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство – основание за нищожност на образеца. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС). Атакуваното основно решение е валидно - постановено от надлежен орган, в рамките на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписано е от районния съдия, изразената в него воля е напълно разбираема. Решението е и допустимо – постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни процесуални предпоставки за правото на иск. Районният съд се е произнесъл по предявения иск, който му е родово подсъден. Съгласно практиката на ВКС по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК (определение № 64/23.01.2015 г. по ч.гр.д. № 141/2015 г. на ВКС, ІV ГО, определение № 668/15.08.2017 г. по гр.д. № 771/2017 г., III ГО на ВКС и др.), искът е допустим. Валидно и допустимо е и атакуваното решение по чл. 250 ГПК, като същото е постановено по подадена в законовия срок молба за допълване на основното решение. Не е налице твърдяното нарушение на чл. 9 ЗСВ – видно от протокола за разпределение, делото е разпределено автоматично между съдиите в съответното ГО. Дори такова нарушение да беше налице, както е разяснено с решение № 202 от 07.04.2020 г. по гр. д. № 2832/2018 г., ІV ГО на ВКС, ако конституирането на съдебния състав по конкретното дело в първа инстанция е в нарушение на чл. 9, ал. 1 ЗСВ, постановеното от него решение, когато подлежи на въззивно обжалване, е постановено в нарушение на процесуалните правила, и само ако поради това е постановен и крайният незаконен резултат, е неправилен съдебен акт (допуснатото процесуално нарушение само тогава се явява съществено). Това следва от правомощията на въззивния съд, който сам се произнася по материалноправния спор и прави свои изводи по фактите и правото. Настоящият състав намира, че при постановяване на атакуваното основно решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба непреклудирани оплаквания е правилно по следните съображения: От фактическа страна не е било спорно и по делото се установява, че по подадено на 08.12.2016 г. заявление, на 23.01.2017 г. по гр.д. № 71986/2016 г. на СРС, 37 състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, с която е разпоредено длъжникът Б. Г. А. да заплати на кредитора „Топлофикация София” ЕАД сумата 111.47 лв., за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от 01.11.2013 г. до 30.04.2016 г., ведно със законна лихва за периода от 08.12.2016 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 18.28 лв. за периода от 31.12.2013 г. до 09.11.2016 г. и 325 лв. - разноски по делото, а именно: 25 лв. държавна такса и 300 лв. - възнаграждение на юрисконсулт. От правна страна: Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е дефиниран в закона, но в правната теория и съдебната практика се приема, че такава е налице при липса на надлежно волеизявление на съдебния състав - когато решението е постановено извън правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, при неподписване на решението от мнозинството от съдийския състав, при неспазване на писмената форма или неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде разкрита и по пътя на тълкуването; Нищожност на решението се приема да е налице и когато с него се постановява изпълнението на нещо, което е неизпълняемо, или когато се постановява изпълнение на действие, което е престъпление, включително и в случаите, когато съдебното решение постановява нещо, което противоречи на морала и добрите нрави. Нищожното решение, за разлика от недопустимото, не е годно да породи правни последици, поради което това е единственият порок, който освен по пътя на обжалването може да се релевира чрез възражение или по исков ред безсрочно - чл. 270, ал. 2 ГПК. По аргумент за по-силното основание от чл. 270, ал. 2 ГПК следва, че е допустим и иск за прогласяване нищожност на определенията и разпорежданията на съда, а съгласно постановената по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК практика на ВКС – и за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение. За разлика от нищожността, която като порок на съдебния акт може да се релевира по исков път и чрез възражение безсрочно, защитата срещу недопустимостта и неправилността на съдебния акт е само по пътя на обжалването, респ. по предвидения от законодателя специален ред за оспорване на издадена в заповедното производство заповед за изпълнение. Пропускът на страната да осъществи защитата си срещу недопустим или неправилен съдебен акт по предвидения в процесуалния закон ред има за своя правна последица влизането му в сила. В случая издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е постановена от надлежен орган, в рамките на правораздавателната власт на съда, в писмена форма, подписана е от районния съдия, изразената в нея воля е напълно разбираема. Тя не съставлява акт, несъвместим с основите на установения правов ред, нито с нея е разпоредено изпълнение на действие, което е престъпление или такова противоречащо на добрите нрави. Не намират опора в законовата уредба на заповедното производство твърденията на въззивника, че заповедният съд следвало първо да постанови нарочен съдебен акт – разпореждане (или определение), с който да се разпореди издаването на заповед за изпълнение, едва след което да издаде заповед. По подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение съдът издава изрично и отделно разпореждане в случаите, когато изцяло или отчасти отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Когато изцяло уважава заявлението, съдът издава разпореждане, което инкорпорира в самата заповед. Липсва необходимост от издаването на нарочен съдебен акт - разпореждане, с който да се разпореди издаването на заповед за изпълнение при условие, че същият се съдържа в самата заповед за незабавно изпълнение. Преценката на заповедния съд, че са налице предпоставките за издаване на заповед за изпълнение, а съответно и че липсват пречки по чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, е обективирана в самата заповед (в този смисъл определение № 300/27.03.2018 г. на ВКС по гр.д. № 3842/2017г.; определение № 3 от 12.01.2021г. по гр.д. № 2245/2020г. на ВКС, ІV ГО и др.). По същия начин, когато е заявено искане за допускане на незабавно изпълнение по реда на чл. 418 ГПК, ако намери, че са налице предпоставките за това, съдът допуска незабавно изпълнение и разпорежда да се издаде изпълнителен лист със заповедта по чл. 417 ГПК, а не с отделен нарочен акт. Неотносими за валидността на съдебния акт са твърденията на въззивника за невнасяне от заявителя на държавна такса и липса на индивидуализация на вземането на кредитора. Невнасянето на държавна такса от заявителя (макар в случая тя да е внесена) би могла да доведе до ангажиране на имуществената отговорност на съдията, но не и до невалидност на произнасянето му; Липсата на индивидуализация на вземането също не би могла да обуслови извод за нищожност на заповедта за изпълнение, а евентуално за нейната недопустимост. Подобен порок на заповедта обаче е ирелевантен за спора по иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК. Нарушаването на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване на съдебен акт може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му (така и решение № 15/26.01.2015 г. на ВКС по гр.д. № 3298/2014 г., I ГО). Ето защо неоснователни са доводите на въззивника за нищожност на заповедта за изпълнение, тъй като заповедният съд не спазил посочените в исковата молба и във въззивната жалба разпоредби, включително и цитираното тълкувателно решение на ВКС. Правилно районният съд не е обсъждал в детайли доводите на ищеца във връзка с твърдяното постановяване на заповедта в противоречие с правото на Европейския съюз, касаещи потребителската защита, наличието на облигационна връзка между страните и дължимостта на паричната сума, тъй като същите са относими към законосъобразността на издадената заповед, но са без значение за основателността на предявения иск по чл. 270, ал. 2 ГПК (в този смисъл и цитираните определение № 64/23.01.2015 г. по ч.гр.д. № 141/2015 г. на ВКС, ІV ГО и определение № 668/15.08.2017 г. по гр.д. № 771/2017 г., III ГО на ВКС). Правилността на преценката на съда за наличието на неравноправна клауза не води до нищожност на съдебния акт, с който е уважено искането на заявителя. Това е въпрос, свързан с прилагането на материалния закон и съответно води до неправилност на постановения акт. 3ащитата на длъжника в заповедното производство може да бъде реализирана само по предвидения в чл. 414 от ГПК ред - чрез възражение, и съответно в рамките на образувано производство по иск по чл. 422 от ГПК за установяване съществуването на вземането. В цитираното от жалбоподателя решение С-119/05 г. на СЕС не е обсъждана валидност на решение на национален съд на държава членка, нито предпоставките за неговата нищожност. СЕС е постановил единствено, че последиците от националното решение не могат да бъдат зачетени в последващ спор за връщане на получена държавна помощ, доколкото противоречат на правото на ЕС. Съдът не намира основание за нищожност и във връзка с твърдяното нарушение на КРБ, доколкото със заповедта за изпълнение на парично задължение не се нарушава частната собственост, а се цели проверка на обстоятелството дали едно вземане е спорно между страните. Във връзка с твърдяното нарушение на чл. 122 КРБ следва да се посочи, че в процесуалния закон е предвиден ред, по който длъжникът може да възрази срещу издадената заповед, което води до иницииране от страна на заявителя на исков процес. За неоснователни съдът намира и доводите на въззивника заповедта за изпълнение да била нищожна предвид отмяната с решение № 3988/19.03.2019 г. по адм. д. № 2519/2017 г. на ВАС, 5 отделение, в сила от 29.10.2019 г., на чл. 4 и чл. 9 от Наредба № 6 от 20 февруари 2008 г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство, вкл. образеца на заповедта по чл. 410 ГПК. На първо място, тази отмяна не би могла да обоснове сочения най-тежък порок на процесната заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, доколкото при издаването й е спазена изискваната от закона писмена форма и същата съдържа императивно установените реквизити по чл. 412 ГПК. Същевременно отмяната на чл. 4 и чл. 9 от Наредба № 6/20.02.2008 г. с решението на ВАС няма обратно действие, тъй като съгласно изричната разпоредба на чл. 195, ал. 1 АПК, подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение, т.е. отмяната има действие занапред, считано от 29.10.2019 г., а в случая заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е издадена на 23.01.2017 г. - преди отмяната на цитираните текстове на Наредба № 6 от 20.02.2008 г. Друг извод не следва от цитираното от въззивника решение на СЕС (пети състав) от 24 ноември 2022 г. по дело C-289/21. Произнасянето по това дело касае друг въпрос - с него е прието, че принципът на ефективност, закрепен в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска процесуално правило на държава членка, съгласно което — когато национална правна разпоредба, оспорена с жалба за отмяна по съдебен ред, тъй като противоречи на правото на Съюза, бъде отменена с последваща норма и поради това престане да поражда последици занапред — се приема, че е отпаднал предметът на оспорване и следователно липсва основание за произнасяне, без преди това страните да са имали възможност да изтъкнат евентуалния си интерес от продължаване на производството и без такъв интерес да е бил взет предвид. По изложените съображения въззивният съд намира, че предявеният иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК е неоснователен. Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, основното първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. По въззивната жалба срещу решението по чл. 250 ГПК: Съгласно чл. 250 ГПК, страната може да поиска да бъде допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане. Непълно е решението, което не обхваща целия спорен предмет - липсва формирана воля на съда относно част от спорното право, по някой от съединените искове или относно допълнителни искания, свързани с главния спорен предмет (напр. за законна лихва). Когато съдът се е произнесъл по целия спорен предмет, но е пропуснал да обсъди доказателства, доводи и възражения на страните, постановеният съдебен акт не е непълен и този пропуск не може да се отстрани по реда на чл. 250 ГПК чрез постановяване на допълнително решение, поради забраната на чл. 246 ГПК след обявяване на решението съдът сам да го отмени или измени. В случая предмет на делото е един иск – за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 23.01.2017 г., издадена по гр.д. № 71986/2016 г. на СРС, 37 състав. По така предявения иск е налице произнасяне от районния съд с нарочен диспозитив с основното решение по делото, с което е изчерпан целият спорен предмет. Поради това правилно СРС е приел, че не са налице предпоставки за допълване на основното решение. Ето защо това решение също следва да бъде потвърдено. При този изход, разноски за въззивното производство се следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 от Закона за правната помощ вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, съобразявайки извършената от юрисконсулт на въззиваемия дейност в настоящата инстанция, въззивният съд определя размер на възнаграждението от 150 лв. Така мотивиран, съдът