Решение № 3079 от 20.5.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 1/2024 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 15362 от 21.09.2023 г. по гр. д. № 13592/2022 г. Софийският районен съд е отхвърлил предявените от Х. А. П. срещу „ПроКредт Банк” ЕАД искове с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД за осъждане на „ПроКредт Банк” ЕАД да заплати на Х. А. П. сумата 9698, 40 лв., представляваща недължимо платени месечни такси по договор за откриване и водене на разплащателна сметка с IBAN: BG96PRCB •••• за периода от 01.02.2017 г. до 14.03.2022 г., сумата 168, 93 евро, с левова равностойност на курса на БНБ от 330, 40 лв., представляваща недължимо платени месечни такси по договор за откриване и водене на сметка в евро с IBAN: BG67PRCB •••• за периода от 01.02.2018 г. до 30.06.2018 г., както и сумата 150 лв., представляваща платени от ищеца такси за издаване на издаване на копия от документи, ведно със законната лихва върху всяка от сумите от подаването на исковата молба до окончателното им плащане.

Решението е обжалвано от ищеца Х. А. П. като неправилно поради противоречие с материалния закон, необоснованост и постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В жалбата се излага възражение срещу извода на съда, основан на клаузата, съдържаща се в чл. 156 от ОУ на ответното дружество, установяваща право на банката едностранно да променя таксите и комисионните си, че процесните суми не са получени без правно основание. Жалбоподателят поддържа, че тази клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 11 от ЗЗП, и като такава е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, възражение за което е направил с исковата молба. Излага довод, че първоинстанционият съд не се е произнесъл по направеното искане за прогласяване на тази нищожност, с което е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Съдът не бил се произнесъл и по направеното искане за присъждане на сумата от 150 лв. като платена на неосъществено основание. Изтъква се, че като цяло изводите на съда не се подкрепят от събраните по делото доказателства, което води до необоснованост на решението. Отправя се искане да се отмени първоинстанционното решение и вместо него да се постанови друго, с което да се прогласи нищожността на клаузите на ОУ на „ПроКредит Банк /България” ЕАД едностранно да променя размера на таксите за извършваните от банката услуги, и да се уважат изцяло предявените искове ведно със законните последици от това.

С писмения си отговор въззиваемата страна „ПроКредит Банк /България/” ЕАД оспорва въззивната жалба. Изтъква, че жалбоподателят въвежда за пръв път възражения, които не са били редовно заявени в първоинстанционното производство. Изтъква, че липсват доказателства за твърдяното наличие на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и въззивникът е навел бланкетни и неотговарящи на действителната фактическа обстановка доводи. Сочи, че предоставената в ОУ и Тарифата на банката информация е вярна, доколкото отговаря на приложените от банката такси, и пълна, тъй като не са налице скрити клаузи, че информацията е четлива, ясна и разбираема и в съответствие с изискванията на чл. 67, т. 6 от ЗКИ. Поддържа се, че правото на банката да променя едностранно размера на дължимите й такси и комисионни е регламентирано в чл. 156 от ОУ, като клиентът се счита уведомен за промяната от датата на поставяне на обявлението в банковите салони на съответните офиси на банката, респ. публикуването им на интернет страницата й, за които обстоятелства по делото са били представени необходимите доказателства. Въззиваемият поддържа и направеното от него в първоинстанционното производство възражение за настъпила погасителна давност на заявените претенции.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

Х. А. П. е предявил срещу „ПроКредит Банк /България” ЕАД искове за осъждането на ответника да му заплати следните суми: сумата 7626, 40 лв., която сума е получена от последния без правно основание – въз основа на нищожни клаузи на ОУ на банката; и сумата 150 лв., представляваща платена такса за издаване на копия от документи по сключените между страните договори, ведно със законната лихва върху всяка от тези суми от подаване на исковата молба до окончателното им изплащане.

Ищецът твърди в исковата молба, че през 2013 г. сключил договор за откриване на депозитна сметка и договор за разплащателна сметка при ответната банка, като при откриване на сметките месечната такса за обслужването им била в размер на 2 лв. Твърди, че от 01.02.2017 г. банката едностранно увеличила таксата на 10 лв., от 01.09.2017 г. таксата се увеличила на 50 лв. месечно, а от 01.06.2018 г. размерът на месечната такса бил едностранно увеличен на 150 лв. Посочените суми банката усвоявала ежемесечно от разплащателната сметка на ищеца. Ищецът твърди, че не е давал съгласие за промяна на уговорения при сключване на договорите размер на месечната такса по откритите сметки, както и че предоставяната от банката информация за тарифата на физически лица не отговаря на условията на чл. 5 от ЗЗП. Ищецът твърди, че за поисканото него копие от договора за откриване на разплащателна сметка и от депозитната му сметка заедно с ОУ към договорите ответникът му поискал такса от 150 лв. /по 50 лв. за копие от договорите и 50 лв. за копие от ОУ/, която сума той заплатил чрез 2 бр. банкови трансфера от сметката на съпругата си Евгения Живкова /П.а/. Твърди, че в отговор на искането получил от банката копие от искане за издаване на банкова карта, а не договор за откриване на сметка и договор за депозит, и без ОУ. Сочи, че към момента нямал възможност да закрие сметките си в ответната банка, тъй като по сметките му през 2016 г. са наложени запори въз основа на издадени обезпечителни заповеди за обезпечение на бъдещи искове.

Ищецът твърди, че през 2014 г. открил и сметка в евро при ответната банка, при откриването на която таксата за обслужване била в размер на 2 евро, а впоследствие – от 01.02.2018 г. банката едностранно увеличила таксата на 25, 56 евро месечно, а от 01.06.2018 г. – на 76, 69 евро месечно. Сочи, че клаузите в ОУ, предвиждащи едностранно увеличение на таксите, са неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и като такива са нищожни на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, вр. чл. 26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че всички суми, които банката е удържала от сметката му в лева като месечни такси, надвишаващи 2 лв. месечно, са получени от банката без основание и подлежат на връщане на основание чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, а именно:

• за периода от 01.02.2017 г. до 31.08.2017 г. – по 8 лв. месечно, или общо 56 лв.;

• за периода от 01.09.2017 г. до 31.05.2018 г. – по 48 лв. месечно, или общо 432 лв.;

• за периода от 01.06.2018 г. до 14.03.2022 г. – по 148 лв. месечно, или общо 6808 лв., като общата удържана без правно основание сума като месечни такси от банковата му сметка в лева възлиза на сумата 7296 лв.

Ищецът твърди, че всички суми, които банката е удържала от сметката му в евро като месечни такси, надвишаващи 2 евро месечно, са получени от банката без основание и подлежат на връщане на основание чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, а именно:

• за периода от 01.02.2018 г. до 31.05.2018 г. – по 23, 56 евро месечно, или общо 94, 24 евро /с левова равностойност по централния курс на БНБ - 188 лв./;

• за периода от 01.06.2018 г. до 30.06.2018 г. – 74, 69 евро /с левова равностойност 146, 08 лв./, като общата удържана без правно основание сума като месечни такси от банковата му сметка в евро възлиза на сумата 330, 40 лв.

Претендираната от ищеца сума от 7626, 40 лв. представлявала сбор от удържаните му месечни такси по сметките му в лева и евро /7296+330, 40 лв./ като получени от ответника без правно основание, а претендираната сума от 150 лв. представлявала платената от ищеца сума за услуги, която е получена от ответника при неосъществено основание.

С писмения си отговор ответникът оспорва исковете. Твърди, че претендираните от ищеца суми представляват такси за месечно обслужване на банковите сметки на ищеца в лева и евро, които такси са заплатени в полза на банката на правни основания. Тези месечни такси били установени в Тарифата за физически лица на банката, действаща за съответните периоди, приложима в отношенията между страните на основание ОУ към сключените договори за банкови сметки, включително таксите за месечно обслужване на разплащателна сметка, по която е наложен запор. Сочи се, че при сключване на договора за откриване на разплащателна сметка ищецът се е съгласил с действащите към този момент ОУ и с Тарифата на банката, както и с правото на банката да събира служебно от сметките му дължимите и изискуеми такси и комисионни, произтичащи от ползване на услугите. В чл. 156 от ОУ било изрично предвидено правото на банката да променя едностранно размера на таксите и комисионните, които събира за извършваните от нея операции в Тарифата за ФЛ/ЮЛ, както и ОУ за банковите услуги, като клиентът се считал уведомен за промяната от датата на поставяне на обявление в банковите салони на съответните офиси на банката. Ищецът знаел и бил уведомен за основанието за начисляване и удържане на таксите, което основание било договорно, поради което ответникът счита, че заявената на извъндоговорно основание претенция е неоснователна. Излага довод, че не е нарушена забраната на чл. 143, ал.1, т. 1, от ЗЗП, поради което клаузите от ОУ не са нищожни на твърдяното основание по чл. 146, ал.1 от ЗЗП, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. Не било налице и нарушение на чл. 5 от ЗЗП, тъй като предоставената от банката информация за Тарифата на физическите лица била вярна, пълна, четлива, ясна и разбираема, и същата била достъпна за всички потребители на интернет страницата на банката. В условията на евентуалност ответникът излага възражение, че претенцията на ищеца за периода от 01.02.2018 г. до 30.05.2018 г. е изчислена грешно поради приложен неправилно курс на БНБ – платената от ищеца сума в евро се равнявала на 184, 32 лв. по курса на БНБ – 1, 95583. По отношение на претенцията за връщане на сумата от 150 лв. ответникът счита, че не е налице хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД, на каквото основание е заявена тази претенция. Отделно от това твърди, че банката е предоставила исканата услуга, поради което няма как да се твърди, че е налице бъдещо основание което да не е могло да бъде осъществено, тъй като самото основание – предоставянето на услугата, е факт, за който не се спори между страните. Твърденията на ищеца били свързани с качеството на предоставената услуга, което било различно основание от твърдяното от него бъдещо условие, което не се е осъществило. Ответникът излага и възражение за погасяване по давност на част от претенциите.

С уточнителна молба от 26.09.2022 г., подадена в изпълнение на указанията на съда, ищецът е посочил, че претендираната на основание чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД сума от 7296 лв. е била неоснователно събрана по договора за разплащателна сметка в лева за периода от 01.02.2017 г. до 14.03.2022 г. Сочи, че от депозитната му сметка в лева не са удържани суми, поради което не претендира такива по този договор. Сочи, че претендираната от него сума на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД като неоснователно събрана сума от 168, 93 евро /с левова равностойност 330, 40 лв./ е във връзка с договора за откриване и водене на сметка в евро за периода от 01.02.2018 г. до 30.06.2018 г. С протоколно определение от 23.06.2023 г. е допуснато изменение на размера на предявената претенция чрез увеличаването й от 7296 лв. на 9698, 40 лв.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

Не е спорно между страните и се установява от представените писмени доказателства – извлечения по сметки, отчети по сметки и искания за откриване на банкови сметки и за издаване на дебитни карти от 2008 г., че ищецът е титуляр на разплащателна сметка в лева с IBAN: ••••••••, както и на разплащателна сметка в евро с IBAN: ••••••••••••••, открити през 2008 г. Договорите за откриване на разплащателните сметки са сключени при Общи условия, с които ищецът писмено се е съгласил, като същият изрично е изразил и съгласието си банката да събира от тези сметки дължимите такси и комисионни, произтичащи от ползването на услугите.

Представени са Общи условия за банкови услуги на „ПроКредитБанк /България/ АД, в сила от 01.06.2007 г., приложими към момента на сключване на договорите. В чл. 1 от глава І от ОУ е предвидено, че банката има право да открива неограничен брой разплащателни сметки на физически/юридически лица въз основа на подадено писмено искане. Съгласно чл. 2 от ОУ клиентът заплаща такси за откриване, водене и управление на разплащателна сметка, съгласно Тарифата на банката, като таксите за водене и управление на разплащателната сметка се начисляват и събират служебно от банката един път месечно на последния работен ден на текущия месец. Предвидено е, че останалите такси – за вътрешни и междубанкови преводи и при тегления на суми в брой, се начисляват служебно от банката при извършване на съответната платежна операция. В чл. 156 от глава VІ „Допълнителни клаузи” в ОУ е предвидено, че банката има право да променя размера на таксите и комисионните които събира за извършваните от нея операции в Тарифата за ФЛ/ЮЛ при наличие на основателна причина, както и настоящите Общи условия за банкови услуги, като клиентът се счита уведомен за промяната от датата на поставянето на обявление в банковите салони на съответните офиси на „ПроКредитБанк”. Предвидено е в чл. 157, че в случай, че клиентът не е съгласен с промяната, има право да се откаже от ползването на съответната услуга по описание в ОУ начин. Аналогична разпоредба относно право на банката да променя са предвидени и в ОУ от 11.08.2008 г. Представени са и ОУ банкови услуги на „ПроКредит Банк /България” ЕАД от 2012 г., 2018 г. и 2022 г. Представени са Тарифи на „ПроКредитБанк /България/” ЕАД, които са били приети към процесния период, съгласно които:

В периода от 03.01.2017 г. до 14.08.2017 г. месечната такса за обслужване на разплащателна сметка с дебитна карта в лева е 4 лв., а месечната такса за обслужване на разплащателна сметка в евро – 2 евро. За обслужване на разплащателна сметка, по която е наложен запор е предвидена месечна такса в размер на 10 лв., а за обслужване на такава сметка при получено разпореждане за временно разрешение на неотложни плащания – 20 лв.

В периода от 15.08.2017 г. до 31.10.2017 г. месечната такса за обслужване на разплащателна сметка с дебитна карта в лева е 4 лв., а за разпрлащателна сметка в евро таксата е 2 евро. За обслужване на разплащателна сметка, по която е наложен запор е предвидена месечна такса в размер на 50 лв.

В периода от 01.11.2017 г. до 28.02.2018 г. месечната такса за обслужване на разплащателна сметка с дебитна карта в лева е 8 лв., а за разплащателна сметка в евро – 4 евро. За обслужване на разплащателна сметка, по която е наложен запор е предвидена месечна такса в размер на 50 лв.

С Тарифата от 01.03.2018 г., действала до 31.12.2018 г. е предвидена месечна такса за обслужване на разплащателни сметки в размер на 8 лв., а за месечно обслужване на разплащателна сметка, по която е наложен запор 150 лв. и 250 лв. при получено разрешение за временно ползване.

В останалия период от 01.01.2019 г. до 14.03.2022 г. съгласно приетите в отделните периоди Тарифи на банката, месечната такса за обслужване на разплащателна сметка е 4 лв., съответно 3, 50 лв., считано от 09.03.2020 г., а за месечно обслужване на разплащателна сметка, по която е наложен запор - 150 лв., и 250 лв. при получено разрешение за временно ползване.

Установява се, че на 22.08.2016 г. е наложен запор върху всички банкови сметки на ищеца при ответната банка до размера на сумата 100 000 лв. въз основа на обезпечителна заповед по гр.д. № 3866/2016 г. на САС. На 07.12.2016 г. е наложен запор върху банковите сметки на ищеца са сумата от 35 000 лв. въз основа на обезпечителна заповед по ч.гр.д. № 14541/2016 г. на СГС. На 18.05.2017 г. е наложен запор върху сметките на длъжника до размера на сумата 35 000 лв. въз основа обезпечителна заповед по гр.д. № 1772/2017 г. на СГС. На 15.06.2018 г. е наложен запор върху банковите сметки на ищеца при ответната банка въз основа на изпълнителен лист по гр.д. № 39143/2016 г. на СРС за сумата 1989, 15 лв. На 28.05.2019 г. е наложен запор върху банковите сметки на ищеца при ответната банка въз основа на изпълнителен лист по гр.д. № 3416/2017 г. на СГС за сумата 3902, 46 лв. На 03.09.2020 г. е наложен запор върху сметките на ищеца при ответната банка въз основа на обезпечителна заповед по гр.д. № 9198/2020 г. на СГС до размера на сумата 100 000 лв.

От приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява следното:

За периода от 01.02.2017 г. до 15.03.2022 г. месечните такси за обслужване на банковата сметка на ищеца в лева с IBAN: ••••••••, удържани от банката, са в общ размер на 7420 лв. Удържаните месечни такси за обслужване на разплащателната сметка на ищеца в евро с IBAN: BG67PRCB•••••••••••••• в периода от 01.02.2018 г. до 30.06.2028 г. са в общ размер 178, 93 евро, с левова равностойност 349, 96 лв. В табличен вид в заключението са посочени удържаните месечни такси от разплащателните сметки в лева и в евро по месеци. В заключението са посочени и удържаните месечни такси за обслужване на левовата сметка на ищеца в периода от 01.04.2022 г. до 16.05.2022 г., които са в общ размер 2100 лв.

Представени са 2 бр. платежни нареждания за извършени на 09.09.2020 г. преводи от 50 лв. и 150 лв. по сметка на ищеца с наредител Е.П.Ж., с посочено основание за превод –Х. П., кл. № 024404, копия от документ.

Въз основа на така установеното от фактическа страна правните изводи на съда са следните:

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца исковата сума от 9698, 40 лв., представляваща общ размер на събраните от ответника месечни такси за обслужване на откритите при него разплащателни сметки на ищеца за посочения период, като недължимо платени, т.е. получени без основание. Правната квалификация на предявения иск за връщане на сумата 9698, 40 лв. по чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД се извежда от твърденията в исковата молба, че посочената сума, представляваща сбор от удържаните от ответника месечни такси за обслужване на разплащателните сметки на ищеца от наличните му суми по тези сметки, е получена от ответника без основание - въз основа на нищожна /като неравноправна/ клауза на ОУ към сключените между страните договори за откриване и обслужване на разплащателна сметка, предвиждаща право на банката едностранно да променя размера на месечните такси за обслужване на сметките.

Претенцията за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 150 лв., представляваща платена такса за издаване на копия от договори и ОУ към тях, е с правна квалификация чл. 79 от ЗЗД, доколкото ищецът твърди, че така претендираната сума представлява заплатената от него цена на услуги, свързани със сключените между страните договори за разплащателни сметки, които не са предоставени от насрещната страна по тези договори. Т.е. искането на ищеца за връщане на тази сума се основава на неизпълнение на договорно задължение, което изключва правна квалификация на тази претенция по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, основана на неоснователно обогатяване. Дадената от първоинстанционния съд погрешна правна квалификация на иска за заплащане на сумата 150 лв. не води до недопустимост на решението, тъй като основанието на един иск не е правната му квалификация, а фактите, на които се основава. В случая с погрешно дадената правна квалификация не е нарушено диспозитивното начало в процеса.

Предмет на предявения иск по чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД за връщане на удържаните от ответника месечни такси за обслужване на банковите сметки на ищеца е – въз основа на установяване нищожността на разпоредбата от ОУ, предвиждаща възможност на банката за изменя едностранно размера на събираните такси и комисионни за извършване на банковата услуга, да се осъди същата да върне на ищеца сумите за месечни такси за обслужване на разплащателните му сметки, начислени и събрани служебно от тези сметки в посочения период. Съдържащото се в исковата молба твърдение за нищожност /неравноправност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП/ на посочената клауза от ОУ, предвиждаща едностранна промяна от банката на събираните от нея такси за предоставените банкови услуги, е въведено като основание за недължимост на събраните от ответника такси за обслужване на разплащателните сметки в процесния период, обуславяща претенцията за връщането на събраните суми, каквато осъдителна претенция ищецът е отправил с петитума на исковата молба. Така предявеният осъдителен иск не е съединен с иск за обявяване нищожността на тази клауза от договора. След като отделен установителен иск за нищожност на посочената договорна клауза не е предявен, а осъдителната претенция е основана на възражението за нейната нищожност като неравноправна такава, за действителността на тази клауза съдът дължи произнасяне в мотивите на решението, както е сторил първоинстанционният съд. С оглед на това е неоснователно направеното във въззивната жалба възражение за допуснато от съда процесуално нарушение, изразяващо според жалбоподателя в непроизнасяне по направеното от него искане за прогласяване нищожността на тази клауза. Не е налице и поддържаното в жалбата процесуално нарушение, изразяващо се в непроизнасяне от съда по претенцията за заплащане на сумата 150 лв., представляваща заплатена от ищеца такса за предоставяне на копия от документи във връзка с договорите между страните. За посочената претендирана сума, представляваща платени от ищеца такси за издаване на копия от документи, е постановен отхвърлителен диспозитив в обжалваното решение, с оглед на което не е налице хипотезата на чл. 250 от ГПК.

При предявен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да установи, че е престирал нещо на ответника – в случая, че му е заплатил процесните месечни такси за обслужване на разплащателните му сметки, а в тежест на оспорващия иска ответник е да докаже, че така удържаните от него от сметките на ищеца суми за месечни такси са били дължими на правно основание. В тежест на ответника е да установи приложимия размер на тези такси преди прилагането на твърдените нищожни клаузи.

С оглед предмета на предявения иск за връщане на исковата сума, представляваща удържаните от банковите сметки на ищеца такси за обслужване на сметките му - като платени без основание – въз основа на нищожна клауза по договорите за разплащателни сметки, решаващ за изхода на спора е въпросът дали тези договори или клаузите, въз основа на които на ищеца – титуляр на сметките са удържани сумите от банката, са действителни.

Договорните отношения между страните са възникнали по договори за предоставяне на платежни услуги, по които ищецът има качеството на „потребител” по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП /обн. ДВ, бр. 99/09.12.2005 г./, действащ към момента на сключването им. Съгласно посочената разпоредба „потребител” е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Не се установява ползваните от ищеца платежни услуги – ползване на разплащателни сметки с дебитна карта да са били предназначени за извършване на търговска дейност.

Относно потребителските договори в Закона за защита на потребителите /обн. ДВ, бр. 99/2005 г., в сила от 10.06.2006 г./ са уредени правила за защита, в това число и за неравноправността на договорни клаузи – чл. 143, които са приложими на общо основание към процесните договори за издаване и обслужване на разплащателни сметки. Съгласно посочената разпоредба на чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като законодателят установява различни хипотези, без изброяването да е изчерпателно. Съгласно приложимата към момента на сключване на процесните договори за откриване разплащателни сметки редакция на разпоредбата на чл. 143, т. 10 от ЗЗП /ДВ, бр. 99/2005 г./, неравноправна е клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Приложението на тази норма е изключено в случаите, установени в в чл. 144, ал. 2 от ЗЗП /в ред. ДВ, бр. 99/2005 г./.

Като „основание” за изменението по смисъла на чл. 143, т. 10 от ЗЗП /ред. ДВ, бр. 99/2005 г./ следва да се разбират конкретни факти и обстоятелства и изобщо всякакви конкретни условия, посочени в договора, при осъществяването или сбъдването на които възниква правото на страната да измени едностранно договора. Простото посочване, че съответната страна разполага с право да измени договора, не представлява основание за изменението по смисъла на закона. То представлява именно клауза, предоставяща такова право, без да го обвързва с конкретно основание. В приложимите към момента на сключването на договорите ОУ на банката за предоставяне на банкови услуги, както и в последващите такива ОУ, не се съдържа посочване на каквото и да било основание, при наличието на което възниква правото на доставчика на финансови услуги да промени условията на договора досежно дължимите такси и комисионни за предоставените услуги. Вписаното в чл. 156 от ОУ от 2008 г. - „при наличие на основателна причина”, даваща право на доставчика на финансовите услуги да променя размера на събираните от него такси и комисионни, е бланкетно – в него не е предвидено кое обстоятелство се приема като основателна причина, при наличието на която възниква правото на доставчика на финансови услуги да промяна условията на договора. В тази разпоредба от ОУ не са посочени конкретни обективни показатели, въз основа на които се определя бъдеща промяна в размера на таксите за ползване на платежни услуги в приеманите от банката тарифи.

Не е приложимо в случая изключението, предвидено в чл. 144, ал. 2 от ЗЗП /в ред.

ДВ, бр. 99/2005 г./, според което чл. 143, ал. 10 не се прилага за клаузи, при които доставчикът на финансови услуги си запазва правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен процент, дължим от потребителя или на потребителя, или стойността на всички други разходи, свързани с финансовите услуги, при условие че доставчикът на финансовата услуга е поел задължение да уведоми за промяната другата страна/страни по договора в 7-дневен срок и другата страна/страни по договора има правото незабавно да прекрати договора. От тълкуването на двете разпоредби – чл. 143, т. 10 и чл. 144 от ЗЗП /в посочените им редакции/ следва, че клауза, позволяваща на доставчика на финансови услуги да променя едностранно условията на договора на непредвидено в него основание, няма да се третира като неравноправна само при едновременното наличие на две условия: от една страна - да е налице основателна причина, която да е посочена в договора, а от друга - да е предвиден изричен ред за уведомяване на потребителя за промяната в определен срок и на същия е обезпечено правото на несъгласие с тази промяна чрез едностранно и безусловно прекратяване на договорната връзка. За да е изпълнено първото условие, в договора, респ. в ОУ, следва да са установени всички обективно съществуващи обстоятелства, т. е. такива, които са извън контрола на търговеца и които обуславят приложение на установената едностранна възможност за промяна на дължимите на банката такси във връзка с предоставяната банкова услуга - по ясен, недвусмислен и разбираем начин. Това предполага в договора да бъдат уредени конкретните критерии, които могат да бъдат изведени като основателна причина за промяната на съответните такси за използване на банковата услуга. В случая, както бе посочено, в разпоредбата на чл. 156 от ОУ от 2007 г. /на която се позовава ответникът/, респ. на чл. 157 от ОУ от 2008 г./, няма посочване на каквито и да било основания, при наличието на които да възниква въведеното право на банката да променя условията на договора чрез промяна на таксите за предоставяните услуги, респ. липсват обективни критерии, въз основа на които да се изведе основателна причина за такава промяна. На следващо място, в посочените клаузи от тези ОУ не е предвиден и срок, в който потребителят да се запознае с наложената промяна в таксите и съответно – да упражни правото си на прекратяване на договора. Отделно от това, посочването в посочените разпоредби на ОУ, че „клиентът се счита за уведомен за промяната от датата на поставянето на обявление в банковите салони на съответните офиси на ПроКредит Банк” не може да се приеме за надлежно поето от банката задължение за уведомяване на потребителя по смисъла на чл. 144, ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поставянето на обявление в офиси на банката не е начин, позволяващ възприемането му от потребителя. Отделен е въпросът, че не са налице и доказателства по делото за подобно „уведомяване”.

Не е налице и изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП /в ред. ДВ, бр. 99/2005 г./, тъй като процесната месечна такса за обслужване на разплащателна сметка не е обвързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на доставчика на финансови услуги.

Гореизложеното води до извод, че клаузата, съдържаща се в чл. 156 от ОУ от 2007 г. и ОУ от 2008 г. за банкови услуги на „ПроКредит Банк /Бългрия” АД, с която е уредено право на доставчика на финансови услуги да изменя едностранно таксите по договора, е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 от ЗЗП /в ред. ДВ, бр. 99/2005 г./, тъй като позволява на доставчика да променя едностранно условията на договора в частта им относно дължимата такса за обслужване на разплащателната сметка на потребителя въз основа на непредвидено в договора основание, и не са налице изключенията по чл. 144 от ЗЗП. Неравноправната клауза не е била уговорена индивидуално, тъй като договорите за откриване и обслужване на разплащателни сметки са сключени при общи условия, изготвени предварително и върху съдържанието им потребителят не е имал възможност да влияе. Следователно, тази клауза е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Посредством тази клауза банката в нарушение на принципа за добросъвестността си е създала право за произволно увеличаване на размера на събираните от нея такси за предоставяне на съответните банкови услуги, при неясни правила, по своя автономна преценка, с цел реализиране на търговска печалба, с което е създадено значително неравновесие между правата и задълженията на банката и потребителя на финансови услуги във вреда на последния, тъй като при неизвестни /респ. непрозрачни/ основания той не би могъл да предвиди евентуалните промени на таксите.

В следващите действали ОУ на банката /от 2012 г. и 2018 г./, които са действали в процесния период, няма съставена по ясен и недвусмислен начин клауза, която да предвижда право на банката едностранно да променя дължимата от потребителя на финансови услуги такса за обслужване на разплащателната сметка. В тези ОУ /раздел І/ е предвидено само, че при ползване на съответните услуги клиентът дължи на банката такси и комисионни съгласно действащата Тарифа на банката, представляваща неразделна част от ОУ, за които такси и комисионни клиентът упълномощава банката с правото да задължава сметките му. Посочено е, че банката публикува на интернет страницата си актуалния текст на ОУ, тарифата, лихвения и валутния си бюлетин, като промените влизат в сила два месеца след датата на публикуването им на интернет страницата – в случаите, при които промяната не е в полза на клиента, а когато е в полза на клиента – от момента на публикуването им, като при несъгласие на клиента с промените, същият има право да прекрати договора преди влизането им в сила. Именно на тези разпоредби в отговора на исковата молба ответникът се позовава в подкрепа на възражението си, че удържаните от сметките на ищеца такси в процесния период са удържани с основание. В нарушение на изискването на чл. 147, ал.1 от ЗЗП посочената в ОУ клауза, касаеща „промените” в договора относно таксите и комисионните, които банката има право да удържа от сметките на потребителя, не е съставена по ясен и недвусмислен начин, така че потребителят да разбере, че банката може по своя преценка да увеличава размера на дължимите такси. С оглед на това в случая следва да намери приложение императивната норма на чл. 147, ал. 2 ЗЗП, съгласно която при съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за потребителя начин. Прилагайки посочената норма следва да се приеме, в посочените ОУ към процесните договори за откриване и обслужване на разплащателни сметки не е уговорено право на банката едностранно да променя дължимите от потребителя такси за месечно обслужване на сметките. Ако се приеме, че тези ОУ съдържат такава клауза, то тя е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 от ЗЗП /в ред. ДВ, бр. 99/2006 г./, респ. чл. 143, т. 11 /в ред. ДВ, бр. 57/2015 г./, тъй като позволява на доставчика на финансови услуги едностранно да променя условията на договора въз основа на непредвидено в договора основание, и не са налице изключенията по чл. 144 от ЗЗП. За този извод важат изложените по-горе съображения относно клаузата по чл. 156 от ОУ от 2007 г. и от 2008 г. Видно е от представените тарифи на банката за таксите на потребителите на банкови услуги, приети в периода след 01.02.2017 г., че в тях е предвидена т.нар. „месечна такса за обслужване на разплащателна сметка, по която е наложен запор”, която такса е била значително увеличавана в процесния период от 01.02.2017 г. до 14.03.2022 г. - от 10 лв. същата е била увеличена на 50 лв., а впоследствие на 150 лв. Факт е, че в този период банковите сметки на ищеца са били запорирани въз основа наложени обезпечителни и изпълнителни запори, и въз основа на това и приложените тарифи на банката са удържани суми от сметките на ищеца за тази такса. Тарифите на банката за таксите, доколкото към тях ОУ препращат и са част от тези ОУ за съответните периоди, следва да са съобразени с изискванията на ЗЗП и другите нормативни актове, уреждащи предоставянето на финансови услуги. Ответникът не е представил тарифата си за периода преди начисляването на такси за „обслужване на разплащателна сметка, по която е наложен запор” /преди 01.02.2017 г./, което води до невъзможност да се установи приложимия размер на тази такса за времето преди да започне удържането й от запорираните сметки на ищеца. С оглед на това и предвид приетата нищожност на клаузите от ОУ, предвиждащи право на банката едностранно да увеличава таксите по предоставяните банкови услуги, не съществува възможност да се изследва наличието на основание за удържане на месечните такси за обслужване на сметките на ищеца в този период. В представените тарифи на банката и в ОУ, в които тези тарифи са инкорпорирани, не се съдържат никакви обективни правила и критерии за определяне на размера на предвидена специална „месечна такса за обслужване на разплащателна сметка, по която е наложен запор”, надвишаваща многократно размера на месечната такса за обслужване на сметка, която не е запорирана, като се има предвид, че при наложен запор титулярът не може да извършва разпоредителни действия със суми по сметката си. Същевременно предвидените в тарифите на ответната банка размери на тази месечна такса в процесния период, която такса е дължима отделно от другите такси за всяка отделна платежна операция, и тяхното изключително нарастване - 15 пъти за период от около една година, е в явно противоречие с разпоредбата на чл. 120 от Закона за платежните услуги и платежните системи /ЗПУПС/, предвиждаща предоставяне от банките на потребителите на платежни услуги срещу „приемливи такси” /обн. ДВ, бр. 20/2018 г./, респ. на чл. 73ф от ЗПУПС /отм./. Това налага извод, че тарифите на ответника за таксите за предоставяните платежни услуги, в частта им относно размера на месечните такси за „обслужване на разплащателни сметки, по които е наложен запор”, които тарифи са инкорпорирани в ОУ на банката за процесния период и въз основа на които са удържани суми от сметките на ищеца, са неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, тъй като са в явно противоречие с изискванията за добросъвестност и във вреда на потребителя, тъй като с тях се цели облагодетелстване на банката и водят до значително неравновесие в отношенията с потребителя.

При горните изводи следва да се приеме, че предприетото от доставчика на финансови услуги служебно удържане от банковите на ищеца на суми за месечни такси за обслужване на тези сметки въз основа на приетите в съответните периоди тарифи, доколкото се основава на недопустимо едностранно изменение на условията по сключените договори за банкови услуги и явно противоречи на изискването за добросъвестност, не обвързва потребителя и същият не дължи такси в увеличените им размери за процесния период. Това налага извод за липса на основание за извършените от ищеца в процесния период плащания на такси в полза на банката, осъществено чрез удръжка от наличните по неговите разплащателни сметки, в увеличените след сключването на договорите размери на тези такси.

Според приетото заключение на ССчЕ За периода от 01.02.2017 г. до 14.03.2022 г., т.е. исковия период, месечните такси за обслужване на банковата сметка на ищеца в лева с BAN: ••••••••, удържани от банката, са в общ размер на 7420 лв. Удържаните месечни такси за обслужване на разплащателната сметка на ищеца в евро с IBAN:

BG67PRCB•••••••••••••• в периода от 01.02.2018 г. до 30.06.2028 г. са в общ размер 178, 93 евро, с левова равностойност 349, 96 лв. Така общият размер на удържаните месечни такси по двете разплащателни сметки на ищеца за претендираните периоди възлиза на сумата 7769, 96 лв.

По делото не са представени доказателства за действащата тарифа на банката за размера на таксите за физическите лица към момента на сключване на договорите за откриване на двете разплащателни сметки на ищеца през 2008 г., нито към момента на твърдените в исковата молба едностранни промени на таксите, извършени от банката, считано от 01.02.2017 г. /за сметката му в лева/, респ. от 01.02.2018 г. /за сметката му в евро/. Представени са само тарифите от 03.01.2017 г. до 02.08.2021 г. Тарифите, които са действали преди 01.02.2017 г., не са достъпни и на интернет страницата на „ПроКредит Банк „България” ЕАД.

От представените с исковата молба извлечения – движение по сметка е видно, че по левовата сметка на ищеца на 03.01.2017 г. е начислена и служебно удържана сума от 1, 99 лв., представляваща месечна такса за обслужване на сметката, а от 01.02.2017 г. до 01.08.2017 г. удържаната сума е 10 лв.; в периода от 01.09.2017 г. до 02.05.2018 г. удържаната месечна такса е 50 лв., а в периода от 01.06.2018 г. до 01.06.2020 г., както и до края на исковия период удържаната сума е 150 лв. месечно. Т.е. увеличението на таксата по левовата сметка е от 01.02.2017 г. По сметката в евро към 22.01.2016 г. е начислявана и удържана сума за месечна такса обслужване на сметка в размер на 2 евро, а от 01.02.2018 г. до 02.05.2018 г. е удържана месечна сума от 25, 56 евро; на 01.06.2018 г. е удържана такса от 76, 69 лв. Т.е. увеличението на таксата по сметката в евро е от 01.02.2018 г. С оглед на горното и предвид неприложимостта на клаузите в ОУ на ответната банка за банкови услуги, касаещи едностранната промяна в размера на дължимите от потребителя месечни такси за обслужване на разплащателните му сметки, следва да се приеме, че извършените от ищеца плащания в размер надхвърлящ 2 лв. месечно чрез удръжки от сметката му в лева за периода от 01.02.2017 г. до 14.03.2022 г., или в общ размер 7296 лв. са платени без основание, с оглед на което ответникът дължи на ищеца връщане на тази сума - като получена без основание. Извършените от ищеца плащания в размер надхвърлящ 2 евро месечно чрез удръжки от сметката му в евро за периода от 01.02.2018 г. до 01.06.2018 г., или в общ размер 168, 93 евро /с левова равностойност 330, 40 лв./ са платени без основание, с оглед на което ответникът дължи на ищеца връщане на тази сума - като получена без основание. Общият размер на недължимо платените суми за процесния период е 7626, 40 лв., от които: 7296 лв. недължимо удържани суми от сметката на ищеца в лева и 330, 40 лв. недължимо удържани суми от сметката му в евро.

Въведеният с исковата молба период, за който се претендира заплащане на месечни такси за обслужване на разплащателните сметки на ищеца, е: 01.02.2017 г. до 14.03.2022 г. – за удържаните от левовата му сметка суми в общ размер 7296 лв., респективно от 01.02.2018 г. до 30.06.2018 г. – за удържаните му сметката му в евро суми, в общ размер 330, 40 лв. Допуснатото с протоколното определение на първоинстанцонния съд от 23.06.2023 г. изменение на исковете по реда на чл. 214 от ГПК касае само размера на предявения иск за неоснователно удържаните суми за месечни такси за обслужване на разплащателната сметка на ищеца в лева – от общия им първоначален размер от 7296 лв. е увеличен на 9698, 40 лв. Исковият период е 01.02.2017 г. до 14.03.2022 г., поради което съдържащите се в заключението на ССчЕ констатации за размера на удържаните от сметката на ищеца суми за месечни такси в периода от 01.04.2022 г. до датата на изготвянето му на 02.05.2023 г., т.е. за период след предявяване на иска, не са относими към предмета на спора, очертан с исковата молба. В обжалваното решение районният съд се е произнесъл в рамките на предмета на спора като е отхвърлил предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 9698, 40 лв., представляваща сбор от недължимо платени месечни такси за обслужване на левовата разплащателна сметка за периода от 01.02.2017 г. до 14.03.2022 г. – за сметката в лева, и отделно за сумата 330, 40 лв. – недължимо платени месечни такси за сметката в евро за периода от 01.02.2018 г. до 30.06.2018 г. Ответникът е направил възражение за погасяване по давност на част от претендираните вземания. Исковете са по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Вземания за неоснователно обогатяване се погасяват по давност с изтичане на общия 5-годишен срок по чл. 110 от ЗЗД и същият започва да тече от неоснователното имуществено разместване - от получаване на недължимото, т.е. от плащането на сумата от ищеца на ответника, от който момент възниква изискуемостта на вземането за връщане на даденото. В случая погасени по давност са само вземанията за връщане на удържаните месечни такси в размер на по 8 лв. всяка по договора за разплащателна сметка в лева на 01.02.2017 г. и 01.03.2017 г., доколкото от получаването им от ответника до датата на подаване на исковата молба на 15.03.2022 г. са изтекли повече от 5 години. Така погасени по давност са вземания в размер на сумата от 16 лв. Останалите претендирани вземания за удържаните месечни такси за обслужване на разплащателните сметки на ищеца в лева и евро в периода след 15.03.2017 г. не са погасени по давност. След приспадане на погасената по давност сума от 16 лв., дължима от ответника е сумата 7280 лв., представляваща получени без основание месечни вноски за обслужване на разплащателната сметка в лева за периода от 01.04.2017 г. до 14.03.2022 г.. Същият дължи и сумата 330, 40 лв., представляваща получени без основание месечни вноски за обслужване на разплащателнита сметка в евро за периода от 01.02.2018 г. до 30.06.2018 г. за които суми е основателен предявеният иск по чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД.

Искът за заплащане на сумата 150 лв., представляваща заплатена от ищеца цена за предоставяне на услуга – издаване на копия от книжа във връзка с договорите за разплащателни сметки между страните, е основателен. Издаването на преписи от документи съгласно представените тарифи на банката е възмездна услуга. От представените платежни нареждания се установява, че 09.09.2020 г. ищецът /чрез трето лице/ е заплатил на банката 150 лв. за копия от документи. Не са представени от ответника доказателства услугите, за които е заплатена посочената такса, да са били предоставени на ищеца. С оглед на това така заплатената в полза на банката сума от 150 лв. следва да му се върне По гореизложенотго и поради несъвпадане на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, обжалванато решение следва да бъде отменено в частта, с която исковете по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за заплащане на недължимо удържаните месечни такси за обслужване на разплащателните сметки на ищеца са отхвърлени в частите им за сумата 7280 лв. за периода от 01.04.2017 г. до 14.03.2022 г. – удържани от сметката му в лева, и за сумата 330, 40 лв. за периода от 01.02.2018 г. до 30.06.2018 г. – удържани от сметката му в евро както и в частта, с която е отхвърлен иска за сумата 150 лв., представляваща платените от ищеца такси за издаване на копия от документи. Вместо това следва да се постанови друго решение, с което се осъди ответника да заплати на ищеца тези суми. В останалата му отхвърлителна част – за разликата над сумата 7280 лв. до пълния предявен размер от 9698, 40 лв. решението следва да се потвърди.

С оглед изхода на делото първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта му за разноските, с която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски за адвокатско възнаграждение – за разликата над дължимата съобразно отхвърлената част от иска сума от 181, 77 лв. до присъдения от районния съд размер на тези разноски от 865, 58 лв.

При този изход на делото пред настоящата инстанция и направените от страните искания за разноски, „Про Кредит Банк /България/“ ЕАД следва да бъде осъден да заплати на Х. А. П. разноски за двете съдебни инстанции – съразмерно на уважената част от исковете, както следва – 1109, 11 лв. за първата инстанция /държавна такса, адвокатско възнаграждение и депозит за ССчЕ/, и 203, 58 лв. разноски за държавна такса за въззивно обжалване, или общо 1312, 69 лв. От друга страна Х. А. П. следва бъде осъден да заплати на „Про Кредит Банк /България/“ ЕАД разноски за въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение съразмерно на отхвърлената част от жалбата, възлизащи на сумата 256, 28 лв.

Воден от горното, Софийски градски съд