Решение № 5041 от 3.9.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 12177/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С решение № 11243 от 29.06.2023г. по гр.д. № 44701/2022г. на Софийски районен съд, 176 състав, е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че Р. Х. Д., ЕГН ••••••••••, дължи на „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК 831609046 на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, сумата от 2646, 77 лева, представляваща цена за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от 01.05.2019г. - 30.04.2021г., както и сумата от 53, 97 лева - главница за дялово разпределение за периода от 01.05.2019г. - 30.04.2021г., ведно със законна лихва върху двете главници от 16.06.2022г. до изплащане на вземането, като са отхвърлени исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за лихва за забава върху главницата за ТЕ в размер на 339, 71 лева за периода от 15.09.2020 г. - 30.05.2022 г. и иска за мораторна лихва за сумата от 10, 83 лева - лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 01.06.2019 г. - 03.06.2022 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 30.06.2022 г. по ч.гр.д. № 32598/2022 г. по описа на СРС, 176 състав. Срещу решението в частта, с която са уважени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД искове, е подадена въззивна жалба от ответницата в първоинстанционното производство - Р. Х. Д., в която са изложени оплаквания за неговата неправилност. Въззивницата счита, че районният съд неправилно е приел, че липсват доказателства за сключен индивидуален договор между ищеца и собственика на имота – А.Х. Д.. В тази връзка е посочено, че по делото е приета молба-декларация от 14.08.2002г., от която било видно, че голият собственик на имота е поискал да му бъде открита партида за процесния апартамент и е декларирал, че ще ползва обекта за жилищни нужди. Тази молба имала характера на предложение за сключване на договор, което било прието от „Топлофикация София“ ЕАД, доколкото абонатният номер бил на името на собственика А.Х. Д., като последната била посочена като получател в издадените фактури. Същата се подписала и в списъка на етажните собственици. Именно това лице било клиент на топлинна енергия, а не ответницата Р. Х. Д., независимо че последната е носител на вещното право на ползване. Клиент на топлинна енергия можел да бъде както собственикът на имота, така и вещният ползвател, в зависимост кой от двамата е сключил договор. Моли решението да бъде отменено в неговата обжалвана част, а предявените искове – отхвърлени. Претендира и разноски. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемата страна „Топлофикация София” ЕАД е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва нейната основателност. Счита, че обжалваното решение е правилно, поради което моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноски. Третото-лице помагач „Директ” ЕООД не е изразило становище по въззивната жалба. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа страна следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба с вх. № 172357/18.08.2022г. на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, с която е предявил срещу ответницата Р. Х. Д. обективно съединени искове с правно основание чл.422 от ГПК, вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр.чл. 149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване на установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 2646, 77 лева - главница за доставена топлинна енергия в имот - апартамент № 40, находящ се в гр. София, ул. „••••, ет.2, за периода от м.05.2019г. до м.04.2021г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 16.06.2022г. до окончателното плащане, мораторна лихва в размер на 339, 71 лв. за периода от 15.09.2020г. до 03.06.2022г., сумата от 53, 97 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от м.05.2019г. до м.04.2021г., ведно със законната лихва от 16.06.2022г. и мораторна лихва върху сумата за дялово разпределение в размер на 10, 83 лв. за периода от 01.06.2019г. до 03.06.2022г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 32598/2022г. на СРС, 176 състав. Ищецът твърди, че между страните е налице облигационно правоотношение по продажба на топлинна енергия, доставяна до топлоснабден имот – апартамент № 40, находящ се в гр. София, ул. „••••, ет.2. Ответницата била клиент на топлинна енергия в качеството й на вещен ползвател на процесния апартамент, като съдържанието на правоотношението между страните били регулирано от Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил за процесния период топлинна енергия, като купувачът не заплатили дължимата цена, формирана на база прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение. Твърди, че ответницата е изпаднала в забава, поради което претендира заплащане на обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД върху главницата. Заявява, че в сградата, в която се намира процесният имот се извършва услугата дялово разпределение, стойността на която следва да се заплаща на ищеца по силата на Наредба №16-334/2007г. за топлоснабдяването и общите условия, действащи между страните. В срока по чл. 131 от ГПК ответницата Р. Х. Д. е подала отговор на исковата молба, с който оспорва предявените срещу нея искове като неоснователни. Счита, че не е клиент на топлинна енергия, макар и от представения договор за делба от 13.06.2000г. да се установява, че тя си е запазила пожизнено вещно право на ползване върху процесния имот. В тази връзка е посочила, че с молба-декларация от 14.08.2002г. собственикът на имота – А.Х. Д. е поискала да й бъде открита партида на адреса на топлоснабдения апартамент, декларирайки че ще го ползва за жилищни нужди. Тази молба имала характер на предложение за сключване на договор, което било прието от „Топлофикация София“ ЕАД, тъй като абонатният номер е на името на собственика Анна Д., като на нейно име са били издавани и фактурите. Поради това, облигационното правоотношение възникнало между ищеца и собственика на имота, а не с вещния ползвател. Заявила е, че не оспорва количеството, качеството и стойността на доставената до имота топлинна енергия, както и че не е извършено плащане към ищеца. В условията на евентуалност е навела възражение за изтекла погасителна давност. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Районният съд е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че ищецът е доставил топлинна енергия до процесния имот, съответстваща на посочената в исковата цена. По делото е приложено заповедно дело № 32598/2022г. по описа на СРС, 176 състав, съгласно което по заявление вх.№ 124667/16.06.2022г. е издадена заповед за изпълнение, с която е разпоредено длъжникът Р. Х. Д. да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 2646, 77 лева, представляваща цена за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от 01.05.2019г. - 30.04.2021г., ведно със законната лихва за периода от 16.06.2022г. до изплащане на вземането, сумата в размер на 339, 71 лева, представляваща мораторна лихва за период от 15.09.2020г. - 30.05.2022г., сумата от 53, 97 лева - главница за дялово разпределение за периода от 01.05.2019г. - 30.04.2021г., ведно със законна лихва от 16.06.2022г. до изплащане на вземането, сумата от 10, 83 лева - лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 01.06.2019 г. - 03.06.2022 г., както и държавна такса в размер на 61, 03 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50, 00 лева. За така издадената заповед длъжникът Р. Х. Д. е уведомена на 13.07.2022г., като на 22.07.2022г. е подала възражение в срока по чл.414 от ГПК. Заявителят е уведомен на дата 08.08.2022г. за необходимостта да представи доказателства в едномесечен срок от съобщението, че е предявил иск за установяване на вземанията по заповедта срещу длъжника, като е представил такива на дата 18.08.2022г. По делото е приет договор за доброволна делба от 13.06.2000г., от който се установява, че процесният апартамент № 40, находящ се в гр.София, ул. „••••, ет.2, е поставен в дял на третото за спора лице - А.Х. Д., която е придобила изключителното право на собственост върху него. Със същия договор за делба ответницата Р. Х. Д. си е запазила пожизнено вещното право на ползване върху същия този апартамент. Приета е и молба-декларация от 14.08.2002г. от собственика на имота А.Х. Д. с искане до топлопреносното предприятие за откриване на партида за топлоснабдения имот – ап.40, находящ се в гр.София, ж.к. „Овча купел“, ул. „••••, ет.2. Към доказателствената съвкупност са приобщен протокол от ОС на ЕС от 31.07.2002г. и договор № 229 от 22.08.2002г., съгласно който ОС на ЕС на сграда в гр.София, ул.„••••, е избрало и възложило на „Техем Сървисис” ЕООД да извършва дяловото разпределение на енергията. Представен е и списък на етажните собственици, в който е посочено, че собственик на ап.40 е третото лице – А.Х. Д., която е положила и своя подпис. За установяване количеството и стойността на доставяната топлинна енергия ищецът е представил съобщение към фактура № 1005350395/31.07.2020г. за периода 01.05.2019г. – 30.04.2020г. за сумата от 1515, 77 лева, както и съобщение към фактура № 1013872522/31.07.2021г. за периода 01.05.2020г. – 30.04.2021г. за сумата от 1196, 41 лева. Прието е и извлечение от сметки на ищеца, сочещо задължение за процесния период в размер на 2700, 74 лева. Третото лице - помагач е представило два броя изравнителни сметки за процесния период, в които като клиент е посочено лицето А.Х. Д.. Видно, че е начислявана енергия за БГВ, сградна инсталация и отопление на имота. Приобщени са още и два протокола за неосигурен достъп до процесния топлоснабден имот за отчет на ИРРО от 27.06.2020г. и 30.05.2021г. При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/. В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо. По същество на спора съдът приема, че решението на Софийски районен съд е неправилно. Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК, вр.чл.79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 149, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД, като основателността им е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената на ответника топлинна енергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума. Не е спорно между страните, а и се установява по делото, че „Топлофикация София“ ЕАД е енергийно предприятие, като по отношение на дейността му са приложими разпоредбите на Закона за енергетиката и подзаконови актове по прилагането му. Не се спори още, че процесният имот се намира в сграда – етажна собственост, присъединена към топлопреносната мрежа. Спорно пред настоящата инстанция е обстоятелството дали ответницата притежава качеството на клиент на топлинна енергия, в т.ч. дали между насрещните страни съществува облигационно правоотношение. Съдът счита за неправилен извода на първата инстанция, че ответницата Р. Х. Д. е клиент на топлинна енергия, като съображенията за това са следните: Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Между топлопреносното предприятие и клиента/потребителя възникват договорни отношения по договор за продажба на ТЕ за битови нужди при публично известни общи условия с предмет доставка на ТЕ и за което се дължи заплащане на цената на доставената ТЕ и за който договор писмената форма не е форма да действителност, а форма за доказване. Независимо от законовата регламентация за това кой е страна-потребител/клиент по договора, няма пречки клиенти на ТЕ за битови да бъдат и други правни субекти, различни от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителят на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на ТЕ за битови нужди за този имот при публично известни общи условия директно с топлоснабдителното предприятие. В този смисъл са постановките дадени в т.1 от ТР от 17.05.2018год. по т.д №2/2007г. на ОСГК на ВКС. С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно договорно отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, като обективирането им следва да бъде изрично или с действия, изразяващи съгласие /конклудентни действия/, но в определени случаи законът може да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия – чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост. Същевременно, законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен изричен писмен договор, а именно – когато се касае до топлоснабдена сграда – етажна собственост, то всички собственици или титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът приравнява придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на договор с топлопреносното предприятие. Законът по императивен ред приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на имота с новия собственик /собственици/ или вещен ползвател на същия. Топлопреносното предприятие е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за даден обект с това лице, с което последно по време има сключен договор за същия обект. Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/. Безспорно се установява от приетия договор за доброволна делба от 13.06.2000г., че собственик на процесното топлоснабдено жилище е третото за спора лице – А.Х. Д.. Не се и спори, че ответницата Р. Х. Д. е носител на вещното право на ползване върху този имот, което е учредено отново с договора за делба. В общия случай и на основание чл.153, ал.1 от ЗЕ клиент на топлинна енергия би бил именно вещният ползвател, а не „голият собственик“. Принципно, при конкуренция между гол собственик и титуляр на ограниченото вещно право, именно вторият от тях е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря за разходите относно потребена топлинна енергия, като съображенията на районния съд в тази насока са правилни. Това е така, защото правомощията владение и ползване на собственика, се упражняват единствено от ползвателя, чрез служене и получаване на доходите – чл.56, ал.1 ЗС. Затова чл.57, ал.1 ЗС в негова тежест възлага разходите, свързани с ползването, включително данъците и другите такси, наред с поддържането на вещта. Диспозитивната разпоредба, уреждаща отношенията между гол собственик и ползвател, е съобразена с предположението за фактическо използване на веща от ползвателя. Въпреки това, следва да се вземе предвид и представената молба- декларация с вх. № 1095/14.08.2002г. за откриване на партида от самия собственик на имота А.Х. Д., в която е посочено, че последната ще ползва със семейството си имота за жилищни нужди. Няма правна пречка и ограничение, когато върху собствения на едно лице имот е учредено вещно право на ползване, собственикът да заяви изрична воля именно той, а не титулярът на вещното право на ползване, да встъпи в облигационното правоотношение с ищцовото дружество- доставчик на топлинна енергия. Именно тази хипотеза се установява по настоящото дело, предвид представената и посочената по- горе молба-декларация, изходяща от собственика на процесния топлоснабден имот, с която от него изрично е заявена воля именно той да е страна по облигационното правоотношение с ищеца, а не титуляря на вещното право на ползване. Доколкото тази молба е постъпила в „Топлофикация София“ ЕАД, видно от поставения върху нея входящ номер с отбелязване на абонатен № 361934, настоящият състав приема, че между ищеца и собственика на голото право на собственост – А.Х. Д. е възникнало облигационно правоотношение по продажба на топлинна енергия, като е постигнато изрично съгласие, чрез изразяване и съвпадане на двете насрещни волеизявления. В този случай собственикът на имота се явява клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл.153, ал.1 от ЗЕ. Носителят на вещното право на ползване – ответницата Р. Х. Д. би била клиент на топлинна енергия и страна по облигационното правоотношение, само ако „голият собственик“ не бе подал молба-декларация за откриване на партида. Тази молба-декларация има характер на предложение по смисъла на чл.13, ал.1 ЗЗД, като това предложение е било прието от ищеца, доколкото е приел молбата, поставил е абонатен номер и партида, като е доставял топлинна енергия в имота, отчитана от фирмата за дялово разпределение, в чиито избор и сключване на договора е участвал собственика на имота, който и е декларирал брой радиатори, разпределители и вентили и начина на плащане срещу подпис. Въз основа на изложеното, следва че облигационно правоотношение по продажба на топлинна енергия съществува между „Топлофикация София“ ЕАД е третото за спора лица – А.Х. Д. /собственик/, като именно последната следва да отговаря за заплащане на доставената в имота енергия при наличие на договорно отношение, а не ответницата Р. Х. Д., независимо че последната е вещен ползвател. При това положение, неоснователни се явяват предявените от „Топлофикация София“ ЕАД установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр.чл.149 от ЗЕ за стойност на топлинна енергия и възнаграждение за дялово разпределение, поради което решението на районния съд следва да бъде отменено в обжалваната част, с която претенциите са уважени. Вместо това исковете следва да бъдат отхвърлени. По отговорността за разноски: С оглед изхода на делото и неоснователността на предявените искове, съдът приема, че разноските пред двете инстанции следва да се поставят е тежест на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД. Ответницата Р. Х. Д. е заплатила адвокатско възнаграждение в размер на 100 лева в заповедното производство и в размер на 450 лева в хода на исковото производство. Районният съд е приел за неоснователно възражението на ищеца по чл.78, ал.5 от ГПК, като по отношение на него липсва оплакване по реда на чл.248 от ГПК и настоящата инстанция е обвързана от приетия от първата инстанция справедлив размер на адвокатското възнаграждение. Следователно общият размер на сторените от ответницата разноски възлиза на сумата от 550 лева. Предвид отхвърлянето на исковете на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, последният следва да бъде осъден да заплати на ответницата сумата от още 486, 81 лева. Решението на районния съд следва да бъде отменено в частта, в която в тежест на ответницата са възложени разноски в размер на 285, 26 лв. за първоинстанционното производство. Във въззивното производство въззивницата е заплатила държавна такса в размер на 77, 93 лева, както и адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева. Насрещната страна не е навела възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Предвид основателността на подадената въззивна жалба, „Топлофикация София“ ЕАД следва да бъде осъдена да заплати на въззивницата сумата от 477, 93 лева. Водим от горното, съдът